ЗАПИСКИ. 1970-1993

Константин Павлов

web | Записки. 1970-1993

* * *

Оставайки един и същ, почеркът ми се променя.

* * *

Висоцки? Той издигна на по-високо равнище така наречените "блатни" песни. Той е полуталантът, устремил се към високи върхове. Това именно го превръща в характерен знак на времето.

* * *

Беден, но щедър - комедия. Богат, но стиснат - драма. Богат и щедър - трагедия.

* * *

В романтичен план: когато слънцето залязва, цветето си затваря чашката. Това не е съпротива срещу нощта (като режим), а хармоничен инстинкт за съхранение, т.е. в унисон с природните закони. Цветя, които радват нощни трапези, това са безкоренни ренегати.

* * *

Много се възхищаваха, много реклами, много изобщо суперлативи за мултипликационната съветска серия "Ну, погоди", където заекът малтретира вълка. А това е немощно претворяване на българската поговорка: "Дошло е време заек вълк да ебе и той да си трае". Възхищават се на "Ну, погоди", а смятат родната (стара) поговорка за циничен намек спрямо сегашната действителност.

* * *

Датите нямат значение. Дори хиляди години да живея, ще бъда малък откъс от недоразвила се душа.

* * *

Нямам генетичен "стереотип" към дневник. Ако бях имал миг нормален живот, нямаше да помисля за дневник - фалшиво ми стои - претенциозно - неромантично. И - уви!

* * *

Разумът срещу мистиката - хилядолетия!

Разумът също е мистика - и по-неприятна - защото, за разлика от мистиката, не оставя отворени вратички. А по-късно - самият разум опровергава разума на съответния момент. И: Мистика - не. Обаче конюнктурен разум - хилядократно - не!

* * *

Аз не желая да бъда обичан, но не позволявам да бъда обиждан.

* * *

Аз съм един вампирясал Ангел.

* * *

Ненавиждам романтизма!

Обожавам го с подигравки!

* * *

Салвадор Дали - паун, разперил опашата си до галактически размери.

* * *

Страхът има хиляди превъплъщения: най-достойното от тях е смелостта.

* * *

Кучетата са предани безкрайно. Не обсъждат господарите си. Подобни качества за човека са обидни, но за кучетата!- гениалност на природата - да измисли приятел на човека, дори срещу самия човек.

* * *

Дългите форми ме измъчват - чувствам ги като психопатия на амбициозен, болен бездарник. Приемам дългата форма само като сбор от кратки (дори безкрайни) изповеди.

* * *

Драмата на талантливия буржоазен писател е, че държавата не се интересува за творчеството му. Трагедията на социалистическия писател е, че държавата прекалено се интересува от творчеството му.

* * *

Поетичност? Оригиналност?

И най-прозаичната фраза може да бъде "разложена" на ритмични елементи.

И най-баналната фраза (или мисъл) може да придобие особено значение. Например: "Добър ден, как си?", ако бъде произнесена от котка, куче или друг подобен събеседник.

* * *

Стига съм умувал. Случки. Само случки. Ще умувам по-късно, когато съвсем оглупея.

* * *

Обаче...

Питаха ме (не веднъж) какво според мен е поезията.

Аз наистина не знам "какво" е поезия. (Ония, дето знаят - каква им е ползата?)

В частност, за мен, писането на стихове си го обяснявам като извратена реакция на инстинкта ми за самосъхранение.

Срамувам се и пиша. Пиша и се срамувам.

* * *

Сега мнозина си задават въпроса "как оцеляхме". Така поставен, въпросът не предполага отговор, а утвърждение за оцеляване. Доста хитричко. А защо никой не си задава въпроса дали наистина оцеляхме? Или поне - какво от нас оцеля. И - заслужава ли да развяваме като знаме оцелялото? От борбата за оцеляване човек излиза променен. Тази промяна не винаги е положителна, дори когато средствата са били честни.

* * *

Начините за оцеляване са десетки. В началото се започва доста примитивно, но симпатично по детски - да постъпваш точно обратно на предписанията за поведение, след като си убеден в порочността на действащия морален кодекс. Честният, но неопитен и объркан човек избира именно този начин - като импулс (инстинкт) да опази душата си от смилателните сокове на амебата. По-късно начините на съпротива се обогатяват, но се засилва опасността да попаднеш в мрежата на собствените си хитрини.

Например, мимикрията: "Аз не съм аз, аз съм само сухо клонче, аз съм буково листенце..." Това е пасивна мимикрия. Активната - "с вълците вий като вълк". Обаче - почваш да се вслушваш във воя си, харесваш се. После - по закона на корелативните изменения (промяната на един белег води до промяна на други белези) - пораства ти козината, опашка, зъби... И най-страшното, променя се нравът -ставаш по-коварен и по-жесток вълк от "нормалните" вълци. Ето цената - започнал си с намерението да оцелееш, а самият вече си се превърнал в хищник. И - всичко това - "неусетно"...

Хамелеонщината е друго - то е предварителна безнравственост, генетическа същност на приспособленеца.

* * *

Робството не е стаж за бъдеща демокрация. Механизмът на диктатурата е нещо по-цялостно и по-разбираемо, отколкото демокрацията. Демокрацията е сложна и противоречива - във всеки отделен момент; целта й е по-висша от самата нея. Това обяснява феномена, че диктатурата има привърженици дори сред своите жертви.

* * *

Гледам на моите неща като на дневник през бремето. Адресът не е насочен към никого. Отговарям за това, което пиша, само пред себе си. Ако някои възприемат и споделят написаното, тогава то започва да съществува "обективно".

* * *

Всеки творец чрез своето изкуство прави опити да се самопреведе чрез естетически категории. Ако този "превод" добие стойност и за другите хора, значи нещо е постигнато. Рискът е 1 :100000 0.

* * *

Аз съм толкова съзнателен лечител на обществото, колкото едно кокиче, от което се прави нивалин.

* * *

Мисълта е външният символ на духа. Затова тя (мисълта) винаги е приблизителна (но не автентична) спрямо духа, въпреки че съществува обратна връзка между тях.

* * *

Какви човешки типове, какви проблеми остават извън вниманието на творците?

Всичко онова, което не е вътре в самия творец, когато се опита "отвън" да погледне нещата, резултатите са отвратителни. Истинският творец трябва да носи цялата вселена в душата си. Всичко. И тогава колкото е по-субективен (искрен, личен и т.н.), толкова по-обективни (правдиви, закономерни и т.н.) ще бъдат художествените резултати. Абсурдът е само привиден. Това е стар, известен закон, когото постоянно пренебрегваме в името на разни тематични отчитания.

* * *

Съпричастие. Около тази дума кръжат понятия със сходен химически състав: Съчувствие, Милосърдие, Подкрепа... Но също така - Съучастие, Заговор и други подобни. Тези думи динамично разменят помежду си елементи от сбоето съдържание - обогатяват се взаимно или извращават основния си смисъл. Съществува ли въобще нравствена категория в чист, изначален вид? Би трябвало...

* * *

Съпричастие. Тази дума още не е изхабена от прекалена употреба. Но аз съм убеден, че думите не се изхабяват толкова от честото им повтаряне, а от изпразването на реалното им съдържание или още по-лошо - от спекулативната подмяна на истината, която съдържат в себе си. Сигурен съм, че Вавилонското смешение на езиците не е предизвикано от фонетична промяна на думите, а именно от промяната на смисловото им съдържание. В такива случаи, ако поискаш хляб, може да получиш секира, колкото и правилно да си формулирал молбата си.

* * *

Май тръгвам по пътя - не какво е Съпричастие, а какво не е Съпричастие. Да допуснем, че това също е подход към темата, макар и не съвсем коректен. Добре, да приемем Съпричастието като постоянна, неизменна величина със статут на вечна истина. И в този случай около Него (Съпричастието) ще танцуват симулативно, с наподобяващи маски, отрицанията на Съпричастието - извратени, парадоксални, абсурдни и много други форми. Да бъда конкретен - отвращава ме Съпричастие, изградено по расов, кастов, мафиотен, патриотарско-националистически или някакъв друг подобен критерий.

* * *

Има един друг вид Съпричастие, към който се отнасям съчувствено, но без уважение. Това са случаите, когато Съпричастният се размива, загубва собственото си аз, обезличава се спрямо обекта на Съпричастие. Такъв ефект предизвикват някои изкуства. Дискотеката - също. Но - и митингът - когато придобие характер на дискотека или фалшив фестивал за политически и в частност - "протестни" песни. Но тук вече като че ли не става дума за Съпричастие, а за Идентификация на ниско равнище. Друга е темата за хармонията между личното и социалното Съпричастие. Във всеки случай съм против съзерцателно Съпричастие. Съпричастието не е изгода, а нравствена отговорност; в някои случаи - риск с тежки последствия.

* * *

Отново се питам, защо мисълта ми все тегли към деформациите, вместо да изпее химн на това толкова морално чувство - Съпричастието? Всички знаем отговора, хайде да си спестим патетиката. Има епохи, които са белязани с пълния крах на нравствеността. И на върха (или дъното) на отчаянието - изведнъж - взривно възраждане на убитите човешки добродетели. Не са били убити - моралът е дремел в латентно състояние и, попаднал в благоприятен климат - като вирус - предизвиква грипна, извинете - морална епидемия. Но аз свалям шапка на "преносителите", а не на допълнително заразените.

* * *

Все пак, вярвам ли в човешкото Съпричастие? Да, аз вярвам в Съпричастието, така както вярвам в Халеевата комета, но човек трябва да преживее поне 80 години, за да я види с очите си.

* * *

Ако 30 души са преживели шоково някакво събитие, те може да се окажат недостоверни свидетели; може да се получат 30 различни показания, които само косвено ще информират за състоял се ужас. Обаче ако тези 30 разказа имат художествена стойност, то и 30-те ще имат право на съществувание и вечност, независимо от всички документални противоречия. Искам да кажа, че ние много често примитивно заличаваме разликата между житейската правда и спецификата на художествената правда. Има и обратни случаи, когато житейският (историческият) факт е толкова ярък, толкова сам по себе си "художествен", че един документален запис винаги ще превъзхожда опита да бъде вторично "охудожествен". Пример: "Записките" на Захари Стоянов спрямо сродните художествени публикации, посветени на същите събития. Но и в тези случаи феномен си остава личният талант.

* * *

Цялата история на философия, етика, религия и пр. доказва един и същ начин на отношение към доброто и злото. Именно: Злото се възприема като мутант на доброто. Хегел (неточно) го нарече диалектика - т.е. сигурен е и в обратното. Ама не е вярно. Другаде ще си го обясня - на самия себе си.

* * *

Не е важна темата, не е важно дори отношението към темата; важна е личността на твореца като съвкупност на понятието талант, което (талант и характер) прави изкуство, тълкувано като тема и отношение към тема. И безкрайни възможности за спекулации на конюнктурната власт - тема - изкуство.

* * *

Свинята била на второ място по интелект. Закланата свиня се оценява според качеството на месото - от първото по интелект животно. Аз не съм вегетарианец, обаче...

* * *

...Защо човек трябва да пише? Няма нищо по-гнусно от човек, които пише (рисува, свири) съзнателно. Стремеж на полубог (метис).

* * *

Когато човешкото съзнание се изправи пред Великия абсурд на собственото си съществувание, то е склонно към себеразрушение. Миг преди това инстинктът за себесъхранение, като скорпион, насочва жилото към собственото си коремче.

* * *

Истина - Правда. Правдата е по-обемна от Истината. Тя (Правдата) съдържа в себе си Истината, но заедно с това и моралните условия за поведението на Истината, без които Истината би се превърнала в своя антипод.

Истината е компютърна категория. Правдата - човешка.

* * *

Ако е вярно, че революцията изяжда своите деца, справедливо е внуците да изядат баба си.

* * *

Колкото повече животът ми се струва отвратителен, толкова успоредно расте страхът от смъртта.

* * *

Девиз? Само простаците имат девизи.

Нормалните хора имат мисли.

* * *

Дотегна ми да утешавам собствените си (Извинявайте, че ме убихте! Как звучи?) убийци - знам, разбирам ги, съчувствам, обаче и небитието ми си иска своето, трябва да го оборудвам тоя нов апартамент с по-ведри спомени от техните претенции, макар че съм им крайно задължен за относителното ми безсмъртие.

* * *

Мен ме изключиха от живота (а аз бях действен тип), болката ме превърна в съзерцател, и - парадоксално - тогава видях живота, така го видях, че тия, дето ме изключиха, би трябвало да съжаляват, че един невинен-действащ се превърна в съзерцател-обвинител. Вадейки две очи, създават четири очи.

* * *

"Коста трябва да бъде заземен." (Постоянните позиви в киното.) Хората овладяват космоса, те говорят за заземяване. (Сталиновата версия за Антей.) Те обединиха своите парапсихологически усилия, та заземиха и Гагарин завинаги.

* * *

Истинският творец не е аристократ, не е господар - той е слуга на самия... себе си.

* * *

Право да грешат имат само виртуозите.

* * *

Постоянно се говори, че човек трябва да има точна оценка за себе си. Как да я има? Ако е глупак, как ще каже "аз съм глупак"? Нали той е толкова глупав, че не може да разбере, че е глупав (да приемем, че има високи нравствени качества и че е готов да си признае, ако имаше акъл да схване какво трябва да си признае). Един глупак не може да признае: "Е, тук сбърках". Ами той бърка постоянно. Горното може да си го позволи само умен човек и - гарантирам с успехи - та признанието да не му навреди.

* * *

Пътят до една идея, до една мисъл дори, винаги е кървав. Ето какво правя аз: щом постигна идеята, веднага я разрушавам (чрез хумор обикновено). По този начин предпазвам себе си от мания за пророчество, и предупреждавам читателя - че може да съм лъжепророк. Моят адрес до читателя: виж ми кървавия път, това е достатъчно, това е честно. В идейния резултат може да съм сбъркал, да бъда критичен. Така си представям честното изкуство, честния човек въобще.

<<< || >>>

© Константин Павлов
© Георги Божилов - Слона, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2002
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Пловдив, 2000.