ЗАПИСКИ. 1970-1993

Константин Павлов

web | Записки. 1970-1993

Не обичам дневниците. Те унижават доверието към паметта ми, и особено - към въображението ми. Смятам ги (дневниците) за спекулативен опит да разкрасим себе си, чрез драстична (уж работеща против нас) откровеност, където самата откровеност придава особен чар на пороците ни (също измислени). Защо тогава? Правя си тези бележки с надеждата, че те ще ми послужат като мая за литературната ми работа, когато съвсем оглупея; ако, недай боже, все още кретам до тогава.

* * *

Дали съм лош или добър? Аз съм толкова лош, колкото майка ми ме е родила. И съм толкова добър, колкото времето ме е направило.

* * *

Роден съм на 2 април 1933 г. в с. Попово (после Витошко, преди - Чекало; в момента и отдавна - дъно на язовир "Студена"), Пернишко.

Засега това е достатъчно - нямам намерение да пиша хронологическа биография, а само разбъркани откъси, наблюдения, мисли, преживявания. Убеден съм, че тези отделни частици живот, ако бъдат искрени и точни, самички (след това) ще се подредят по такъв начин, та цялостната картина няма да загуби логиката си като възприятие за един индивидуален живот в едно конкретно време. С хората около мен, естествено. През различните периоди от живота ми, критици-агенти (писмено, а най-често устно) са търсели обяснение (хем неграмотно, хем спекулативно) на "феномена" К. Павлов. Най-напред се пусна слух, че знам много чужди езици, а моите стихове са преводи на разни вредни модернисти. Когато се убедиха, че не само не знам какъвто и да е чужд език, а дори българският ми се съпротивлява, тогава потърсиха други, но по същество същите версии - той е ученик на Кафка (когато не бях още прочел ред от Кафка), той подражава на абсурдистите (без да съобразят, че шопският хумор предхожда и превъзхожда абсурдистите с десетки векове и милиони качества), после твърдяха, че съм под влияние на магическия реализъм (без да направят справката, че поемата ми "Петима старци" е написана няколко години (и отпечатана също по-рано) преди "Сто години самота", например). Без да обсъждам факта, че моята поема е по-добра (толкова пъти поне, колкото е цифрата в романа на Маркес). На такива хора, ако им покажеш новоизгряваща звезда, те ще ти отвърнат: "Виждали сме звезди, тази прилича на другите звезди". Прилича. Вярно е, че прилича. Не претендирам да съм звезда, но все пак съм светулка. "Виждали сме светулки." Виждали сте, знам. Да се открие приликата между две светулки (или звезди) е много по-лесно (и по-мързеливо), отколкото разликата между две светулки. Знам, че е нужна грамотност, за да видиш приликата между явленията, но двойно по-голяма грамотност (и обезателно талант!) е нужна да откриеш разликите, сиреч спецификата (оригиналността) на отделния талант. Иначе целият културен процес може да се подведе под един знак. Още една дума: те виждат приликата между маймуната и човека, но никога няма да забележат разликата - не разликата между маймуната и човека, а разликата между отделните хора. Най-смешното оставям за десерт: когато изчерпаха всичките си възможности за сравнения-обвинения, те заявиха най-категорично: "Такъв човек изобщо не съществува!". Обявиха ме за зрителна измама. като оня шоп, дето за пръв път влязъл в зоологическа градина, гледал жирафа, цъкал с език, дивял се на дългата шия и отсякъл: "Това не може да бъде!" Сега пък се оказва, че разликата между магаре и жираф е прекалено драстична. Край. Навлязох в друга тема. Все пак, защо тогава искаха да ме убият (и ме убиваха многократно)? В най-буквалния смисъл на думата. Нали са атеисти, нали не вярват в призраци?

* * *

Писането (известно!) неутрализира комплекси. Трябва да се пише ритмично - комплекс срещу комплекс. Иначе - ако събереш десет комплекса - спрямо една естетическа реакция - няма да бъдеш разбран - хората обичат ясното на драмата; коктейлът е само за по-сложни, по-перверзни спрямо мъката им. Макар че, след време, този "коктейл" се оказва невинно до скука питие.

* * *

Аз лично драскам от време на време някакви редове. Така заличавам границата между реалното и илюзорното. А и не знам дали съществува такава граница... Искам да кажа, че сънувам по собствен сценарий.

* * *

Аз съм изяснявал своите отношения с миналото още по време на неговото настояще. Успешно или не - все ми е едно. Но всичко, което бих могъл да кажа срещу настоящето, не бива да се възприема като аргумент в полза на миналото. (Ужасявам се, че логиката ми е толкова безкрила.) Искам да кажа, че ако някога хората изпищяват срещу настоящето, то е, защото живата мишка ги стряска повече от препарирания тигър.

* * *

Моето куче е правено в съавторство с Микеланджело и Модилиани - доберман, казва се Орон.

* * *

Във връзка с 1300 годишнината избиха кучетата - нали то е било жертвеното животно на праварварите.

* * *

Хербарий от метафори - прабят го доста претенциозни, но нечувствителни естети - механика на мозъка, болест на ограничени колекционери.

* * *

Върху трупа на гения цъфтят талантите. Геният е лъв, талантът - хиена. Геният конструира идеи, талантът ги превръща в стенописи, в пана, в продукт.

* * *

Много е важно, ако си натоварен с тежко чувство, което води към тежка тема, нещо да те разсее, като естетическа скоба-вметка, това олекотява (облагородява) основния импулс - универсалното средство е интелигентният хумор.

* * *

Трябва да опиша всички покушения срещу мен и срещу хората, които уважавам. Убеден съм, че описанията ми няма да звучат мелодраматично, себесъжалително или егоцентрично - притежавам контролната доза противоотрова: чувството ми за хумор към самия себе си. Ще се убедите. Веднага се улавям, че в тези дневникови бележки не разговарям със самия себе си, а с някакъв (дявол го знае) добронамерен събеседник. Какво от това. Лошо ли е? Няма да е лошо, ако не отегча събеседника. Така даже получавам предимството на двама контрольори - хумора (който още не се е появил) и усещането за второ (трето, четвърто...) критично око.

* * *

Прекаленото разголване е липса на вкус. Не го уважавам, макар че аз самият много често го правя.

Дали от мимикрия, или като предупредителен жест - вижте колко е грозно, не го правете - мазохистична форма на самосъхранение? Липса на култура в общуването? Странични ефекти на професионалната деформация? Все едно. Скоро ще престана с тезите, умуванията и абстрактното самонаблюдение. В началото всичко това ми е нужно като уточняване пред самия себе си на бъдещия характер (и граници) на конкретните "изповеди". Трудно е.

* * *

Когато пишеш, не трябва да мислиш: да си мислил преди това. Има хора, които мислят, когато пишат.

* * *

В нашия род има прокълнати хора. Аз, като интелектуалец (също прокълнат), трябва да нося своето и проклятието на прокълнатите, правейки се, че не играя хорото на самосъжалението (макар да жаля всичките и дори себе си).

* * *

Убиват хора, а след това ги реабилитират. А? Как ви се струва? Ама няма дори помен на реабилитация, а ексхумация. Ама е само на тялото ексхумация, а не на духа. Реабилитирането е по-страшно от убийството, защото е разпродажба на трупа за нови (и по-гнусни) цели.

* * *

Моята памет не е касетофон със стари ленти. "Изневярата" на паметта е нова мелодия - по стари мотиви.

* * *

Софистически биячи или съвременна критика. Те твърдят, че бият моите слабости, а не самия мен. Колко малко са се изменили спрямо средновековните мъчители - те също биели, биели тялото, за да изгонят злите духове, а срещу самото тяло (и човек) нямали нищо против. А като боли, да ви еба мамата!

Всички наши средни (и над) ръководители - мишки цял живот репетират теста-лабиринт: как да стигнат до сиренето, без да срещнат котката.

* * *

Давам кръв на тия, дето си хабят кръвта в безплодните си опити да ме убият. На моите убийци!

* * *

Човекът е най-неблагодарният син на природата. Той не възвръща, той само отнема.

Единствената полза за природата е личният му труп, като възвръщаемост на малко белтъчини и минерали.

* * *

Романтизмът е нещо отвратително безвкусно, но подправен с малко ирония (и други подправки) става "невъобразимо" пикантен. Доказано е.

* * *

Когато едно зло властва прекалено дълго, започваме да го възприемаме ирационално - като сън, илюзия, мираж... Защитна реакция? Може би. Но това е нежният път към лудостта. Винаги съм смятал, че човек трябва да полудее мъничко, за да не полудее съвсем.

* * *

Сега мнозина си задаваме въпроса: Как сме оцелели? Но съществува друг въпрос: "Дали сме оцелели?"

* * *

Пътят от пещерата до Кьолнската катедрала е твърде дълъг. Но обратният път може да бъде изминат за мигове.

* * *

Смъртта - това е изключително преживяване. Но предвкусването за смъртта превъзхожда като усещане всички други съблазни.

* * *

Колко много от съвременните естетически теории и философия са просто фетишизирани отделни белези на познатото ОБЩО (Вечно). Абсурден опит да вкараш Цялото в едно от неговите Частности.

* * *

Талантливият човек е заложник на Собственото си Време - именно защото отрича Собственото си Време. Реципрочно отмъщение.

* * *

Всяко себеобяснение е подло себеизвинение за несъществуваща вина.

* * *

Моята биография е такава, че само абсолютната победа може да бъде сладникавият хепиенд, който би задоволил жестокия безразличен читател (зрител, тълпа, естет). Ще му го сервирам.

* * *

Ненавиждам изкуството (14. Х. 82 г., 13,34 ч,), а то ме храни.

Като сантиментална курва.

* * *

Нещо известно. Когато възсъздаваме минали времена, времена, които нямат живи свидетели, а дори да имат, те вече не са достоверни, със самия факт, че са склерозирали, най-важното е да възстановим атмосферата, а не буквалния бит. За да не бъда възприет крайно: от бита трябва да се възстановяват само ония черти, които участват в душевната физиономия на съответното време. С други думи: да не ровим костите на умрелите, а да търсим диалог с душите им - да разговаряме както живи с живи, да им дадем думата и на тях като живи души, да им позволим правото да ни опровергаят. И ние от своя страна да не им се подлагаме, да запазим своята личност, да има равенство, да няма лицемерно преклонение, да няма нагло чувство за превъзходство - единият дух (жив) да не бъде слуга на другия дух (също жив, но без тяло). И обратното. Много е важно ние, живите, да говорим със собствения си език, а не, в името на контакта, да мучим на санскритски; да знаем, че духът на една "умряла" епоха се е развивал и след това, през нашето време, че не е застинал на точката на физическата си смърт, че в някои отношения ни превъзхожда; бидейки безсмъртен човешки дух, той яде и пие от съвременните знания, без да има нужда от физическа храна и питие, за които ние плащаме не само в материални знаци, а продаваме душите си; нещо, което ония нямат необходимост да го правят вече. Те са го правели приживе. В тези малки предимства и неудобства на живите спрямо мъртвите и на мъртвите спрямо живите се крие тайната на общуването ни. Това означава "съвременност", перманентна съвременност - откакто сме се появили като хора, до... недай боже. Не, дай боже...

* * *

Ако изчистим хронологията на сравненията, спрямо момента на издаването (на мен ми забраняват) ще се окаже, че винаги приличам на някой мой (съзнателен или несъзнателен) подражател.

* * *

Геният създава непоносима красота.  Като мине време, като се появят подкрепящи го до обезсмисляне факти, тогава го възприемат като аргумент срещу новопоявилите се гении.

* * *

Аз съм щастлив човек: обичат ме точно тези, дето бих искал да ме обичат; ненавиждат ме точно онези, дето бих им платил да ме ненавиждат.

* * *

Красиво опакована мръсотия.

* * *

Повечето от държавните критици (наемници) плетат сто наопаки и едно налице.

* * *

Човешкият разум всъщност е самоосъзнал се инстинкт.

* * *

Има хора, които при всички обстоятелства създават напрежения. Но: приятни напрежения. И обратното.

* * *

Стремежът към красота - рано или късно води до пошлост. (Еснафите поемат ролята.)

* * *

Драмата е живот - трагедията е диалектика.

* * *

Каламбурът - талантът на алкохолика и бездарието на трезвеника.

* * *

Във всеки случай, така нареченият творчески процес, е една блестяща деградация, която не трябва да прескача някаква (неясна) граница.

* * *

Теле с две глави (пак по линията на сиамските близнаци): по-умно ли е, като има две глави: "две глави - по-добре от една". А? Ха!

* * *

По повод изпълнение на концерт на Бетховен - въпрос към изпълнителя: "Бетховен така ли би го изсвирил?" Отговор: "Бетховен? Не! Не би могъл! Но би искал да бъде изсвирено така!"  

* * *

Полицейско определение за шизофренията: Всеки човек, който си позволява да разговаря със себе си, е шизофреник. Допълнение:

А когато това става по време на полицейски час, то е престъпление.

* * *

Бездарен не означава глупав. То е по-скоро стерилност на потентен мъж. Най-благородните (рядко) осиновяват (с любов) чужди рожби, но като общ и основен двигател имат патологична злоба към естествено създаващите.

* * *

Всички искат да се самоубия, за да осмислят нещо си, което било тяхна идея - страх.

* * *

Вярвам във всичко, докато не се докаже обратното; след това ставам върл враг на бившите идоли. 

* * *

"Да се учим от Съветския съюз." Не можеш да накараш Форд да се учи от Съв. съюз как се правят автомобили, но сигурно Форд (и роднините му) чете Достоевски, Гогол, Чехов, Толстой...

* * *

Голяма, но безцветна е мъката на мнозина страдалци.

* * *

Идея, която иска да превърне вечността в ежедневие, сама се превръща в мимолетност.

* * *

Един от големите грехове на властта е безсмисленото огорчаване на най-талантливите представители на нацията.

* * *

Точно по време на култа се пропагандираше схващането, че личността няма никакво отношение към историята.

>>>

© Константин Павлов
© Георги Божилов - Слона, художник
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 13.04.2002
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Константин Павлов. Записки. 1970-1993. Пловдив, 2000.