1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(2)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

В ОНЕЗИ блажени и спокойни времена децата по света не гладуваха толкова много, защото веднъж на няколко години в София правеха асамблея. Там хранеха богато и по три пъти на ден.

Плюс следобедна закуска.

Арабите също изпращаха в София по-талантливите измежду по-хилавите си деца. Гюнер беше дошъл от село точно когато трябва.

- Можеш ли да пееш чалга? - запита го сюнетчията още на другия ден.

- Не.

- Можеш ли да свириш на зурла?

- Не.

- Можеш ли да играеш кючек?

- Не.

Сюнетчията вече губеше търпение.

- Остава само да им нарисуваш нещо с тебешир - промърмори той, с което добави още един към многобройните си грехове. Никак не му вървеше напоследък. Рисуването беше забранено от пророка Мохамед и само най-бездарните измежду хилавите деца прибягваха до него.

И СЮНЕТЧИЯТА като Гюнер нямаше никаква работа. Вече не се надяваше на ново разрешително от ХЕИ и търсеше начин да се хване санитар в педиатрията, където щеше да пъха или вади от подлога чурките на болните дечица.

Но тъкмо сега в педиатрията бяха заети всички места за санитари. Волята на Аллах беше такава и сюнетчията му се молеше по много пъти на ден.

Не помагаше.

- Какво да нарисувам днес? - попита Гюнер, който упорито се упражняваше за асамблеята в София. Излизаше на улицата с тебешир и до тъмно оцветяваше паветата.

В арабските страни нямаше асфалт.

- Нарисувай Мека! - пожела сюнетчията.

- Не съм ходил там.

Сюнетчията също не беше ходил на поклонение в Мека, но по улицата минаваха много хора и все някой щеше да подскаже на Гюнер.

Така и стана. Скоро сюнетчията излезе да се поразтъпче и видя рисунката на Мека, която паветата правеха повече като мозайка. Но с мозайка също можеше да участва на асамблеята в София и той нямаше нищо против.

- Харесва ли ти? - попита Гюнер.

Минарета от бял тебешир мереха ръст и глас едно с друго. Безчет полумесеци блестяха с излъскания цвят на паветата, а във фугите им се нижеха мравки вместо поклонници.

Сюнетчията остана доволен.

ГЮНЕР събра всички тебешири и ги пъхна в джобовете си, където щръкнаха като станали чурки и накараха сюнетчията да забрави за Мека. Сякаш стъпките на минувачите изтриваха минаретата от съзнанието му вместо от улицата. Никой не гледаше в краката си.

Скоро само паветата и погледът на сюнетчията останаха да лъщят. Не му трябваше педиатрията. Бръкна в гащите на Гюнер и започна да вади тебеширите му един по един.

- И ти ли ще рисуваш Мека?

- Голям съм вече за асамблея! - призна сюнетчията, когато хвана и извади навън последния тебешир.

Бяха още на улицата и Гюнер се засрами от хората. Понечи да си прибере чурката обратно.

- Не бива да си пипаш чурката с мръсни ръце! - сгълча го сюнетчията. ХЕИ беше отнело разрешителното му именно за това.

Гюнер не знаеше какво да прави. Минувачите не си гледаха в краката, но пък гледаха настрани и сюнетчията трябваше да пусне чурката му. Не толкова минувачите го притесняваха - наскоро български педиатри бяха заразили със СПИН повечето арабски деца.

ПЪТЯТ до София беше дълъг. Жените премениха Гюнер и скришом от сюнетчията сложиха в дисагите му два резена хляб със сланина помежду им.

- Няма да ми стигне за толкова време - каза Гюнер.

- Людмила Живкова ще те храни богато.

Никой не хранеше даром.

- А какво ще правя в замяна?

- Ще рисуваш на асфалт.

Гюнер си представяше асфалта като голямо и гладко паве, където децата на неверниците рисуват с тебешир или играят на топка.

Нещо не беше наред.

- А каква е тази Людмила Живкова? - попита недоверчиво той.

- Жена от България.

Тогава Гюнер се задърпа и затръшка. Не искаше да ходи при тамошните страшни жени и да се храни с прасенца. Пък макар и богато.

Изглежда, сюнетчията трябваше да храни храненика си сам. Нямаше как. Гюнер захвърли готовите за път дисаги в краката му и се мушна под леглото. Пружината беше изплетена ситно като бронирана жилетка и го пазеше.

С нищо не можаха да убедят Гюнер. Накрая сюнетчията нарами готовите за път дисаги и понечи да излезе вместо него. Но асамблеята в София беше само за деца. Определено нямаше да вземат толкова голям човек и жените му с право се почудиха:

- Къде отиваш?

- Отивам в Мека - затръшна вратата сюнетчията.

Белким светите места помогнат и на живота му да потръгне.

ГЮНЕР неочаквано стана глава на новото си семейство. Само за една нощ беше израснал от хилаво селско момченце до единствения мъж в къщата.

Той осъзнаваше това с присъща за годините си наивност. Още първата сутрин запретна ръкави и седна на масата с думите:

- Сложете ми да ям!

- Няма какво - отвърнаха жените на сюнетчията, който беше заключил зимнината си в мазето и отнесъл ключа в Мека. И четирите стояха с празни пазарски чанти, а шепите им се протягаха към Гюнер.

Сега той разбра какво е отговорност. Стана от масата и повече не погледна към нея или поглеждаше само крадешком.

Не мина време и жените започнаха да го хокат, а червата им куркаха едно подир друго и даже не се изслушваха.

Гюнер трябваше да си намери работа. Не можеше просто да вземе ножовете на сюнетчията и да изхранва семейството си като него, защото не знаеше и не разбираше от това.

Легна си рано с едничката мисъл за строежа. Стана също толкова рано. Мехурът му още държеше. Приглади си набързо косата и тръгна.

ПРОЗОРЧЕТО на един от фургоните светна още преди да е изгряло слънцето. Скоро вратичката му проскърца и гол до кръста човек излезе да ливне леген със среднощна урина.

Не видя Гюнер. Неволно или нарочно ливна легена отгоре му и амонячната миризма мигом се понесе измежду фургоните в плах опит да ги събуди.

Майсторът даже не се извини. Гюнер беше малко момче и до вчера сам се събуждаше напикан. Пък и обноските на строежа бяха по-груби.

- Какво търсиш тук? - запита майсторът.

- Работа.

- Тогава върви на пазара.

- Вече ходих на пазара - отвърна Гюнер и това съвсем не беше лъжа, макар че на пазара беше гледал цирк или играл с топчета.

Но именно през пазара минаваше задължителният за едно назначение ред. Гюнер имаше всички права по трудовия кодекс на арабския свят.

- Друг път работил ли си на строеж? - недоверчиво попита майсторът. После приглади косата си с гребен и постави зад ухото си малко зидарско моливче, по което познаваха седмия му разряд.

- Не съм - отвърна Гюнер.

Междувременно се показа слънцето. С него се разбудиха другите фургони и легените им заплискаха един по един. После всички тук приглаждаха косата си и поставяха зад ухото си моливчета според разряда.

Майсторът седми разряд сам разпредели работата за деня. Някои от работниците трябваше да нагазят боси в хоросана, а други щяха да им носят пясък от пустинята.

- Аз какво да правя? - запита Гюнер.

- Разтовари тухлите от камиона!

- А после?

Всички наоколо прихнаха да се смеят, защото Гюнер беше хилаво момче и разтоварването на голям камион щеше да му отнеме една неделя.

- Това стига за днес! - отсече майсторът седми разряд. Слънцето се беше вдигнало високо и време за повече шеги нямаше.

Гюнер свирна на шофьора. Последният прие да помогне с охота, защото престоят на камиона струваше скъпо. Надяна ръкавици с един пръст. Покачи се на каросерията и побърза да изхвърли тухлите, както му падне.

Гюнер винаги ловеше. Четвъртитата форма беше по-лесна от кръглите дини, а шофьорът даже не сварваше да му подава навреме.

Мина се не мина половин час. Камионът беше разтоварен и Гюнер доволен отри ръка в гащите си, за да стисне тази на шофьора. Пожела му лек път и пак огледа тухлите. Понамести тук-таме ръбчетата им.

И тогава откъм строежа се долови първата за деня суетня. Очукваха се мистрии или проскърцваха колички с вар. Гюнер лесно намери майстора седми разряд.

- Какво искаш? - попита оня. Не му хареса, че Гюнер е решил да почива по никое време. И то първия ден.

- Надницата.

- Надницата се дава накрая!

Майсторът седми разряд понечи пак да се върне към много тънката си работа, но Гюнер не го остави:

- Аз свърших за днес!

- Бързо се отказа да ставаш строител!

- Не съм се отказал.

Това навярно беше някаква шега. Майсторът седми разряд взе да се ядосва и Гюнер едва го убеди да погледне какво има под навеса.

Пък там тухлите бяха наредени като по конец. Нямаше ни една счупена или охлузена, а Гюнер даже не се беше изпотил. Майсторът седми разряд не повярва на очите си.

Но свършената работа си беше свършена. Майсторът не правеше думата си на две и се бръкна в рубашката да отброи надницата.

Майсторите с още неизписаните моливчета на по-малките разряди трябваше да работят до тъмно. Гюнер плю в пазвата си пред смаяните им погледи.

- Какво стоите? - сгълча ги майсторът седми разряд.

Гюнер им махна за довиждане. После купи един голям хляб от близката фурна и хукна към пазара, където мислеше да поиграе на топче.

ГЮНЕР загуби всичките си пари на топче. Привечер се върна в къщата на сюнетчията и завари жените да чакат на прага с празни пазарски чанти.

- Колко спечели днес?

- Първия ден не дават много - отвърна им Гюнер. После видя как празните им чанти се полюшват подканващо и добави: - Аз вече напазарувах.

Извади хляба от дисагите си. Само няколко пъти си беше чупил от крайчето и се почуди колко неусетно е стигнал другото крайче.

Жените бързо си го поделиха на четири.

МАЙСТОРЪТ седми разряд вече не пусна Гюнер да си тръгне преди мръкнало.

- Бързата работа е срам за майстора! - обичаше да казва той.

И му намираше нова работа. Работа по строежите - колкото си щеш. Торбите с цимент тежаха два пъти колкото Гюнер, а стълбите нямаха още парапет. Първо кръстът го заболя от мъкненето нагоре-надолу.

После политна подир една отървана торба и само чудо го спаси от смърт.

Варта олющи детската му кожа.

Сапът рисуваше мазоли по дланите му, а ботушите насадиха стъпалата му с гъбички.

Така с времето Гюнер се научи да не разтоварва тухлите преди мръкнало. Мотаеше се. Играеше карти с шофьора на камиона или пушеше цигари.

Цигарите го направиха по-голям. Жените на сюнетчията изпълняваха прищевките му вече не както се глези дете, а както се угажда на мъж.

През деня разголваха лицата си. Нощем пък разголваха телата си и подканяха Гюнер да си избере някоя, но той сякаш беше немощен като сюнетчията.

Кръстът много го болеше.

АСАМБЛЕЯТА събираше деца с чудновати пионерски връзки от всички краища на света. Сякаш те сами се бяха нарисували на асфалт и после оцветили кожата си с какъвто тебешир им попадне.

Някои обаче не си бяха направили труда да оцветяват асфалта.

И бяха останали черни като него.

Откриването на асамблеята беше в открития малко преди нея Народен дворец на културата. Между всеки две българчета трябваше да има по едно чужденче за по-весело.

Местата се заемаха бързо. От едната страна на Христо седна кльощаво чернокожо, което се оплези на протегнатата му ръка.

Седалката от другата страна остана празна.

Тодор Живков зачете откриването на асамблеята. После завесата се дръпна и Христо съвсем забрави за празната седалка. Прожекторите бяха боядисали сцената с цветовете на истинска дъга. Осветлението угасна и само зъбите на чернокожото щяха да проблясват на по-смешните места в програмата.

Надпяването нямаше край. После започна надиграване с луди ръченици, казачоци, кючеци и сиртакита. Накрая дойде ред на голямо надсвирване.

Раздадоха наградите.

Лампите светнаха след цяла вечност. Чернокожото до Христо беше разпорило предната седалка и доволно сгъваше ножката си.

Тодор Живков вече си беше тръгнал. Христо погледна от другата си страна и срещна очите на Антоанета, която също го гледаше слисана.

Седалката помежду им беше останала празна. Те щяха да се гледат още дълго, но чернокожото ги разбута и тръгна да излиза през краката им.

- Какво правиш тук? - попита Антоанета.

- Ще рисувам на асфалт.

- Че ти стъпвал ли си някога на асфалт?

- Не мога и да рисувам.

Останалите деца от реда също напираха да преминат през краката им. Никой не се беше запознал с никого, защото ръцете ги боляха от ръкопляскания.

АБИТУРИЕНТСКАТА вечер в арабските страни беше след осми клас. Тогава свършваше училището и всеки си хващаше пътя в живота. Пътят беше един. Момичетата се омъжваха, а момчетата пилееха останалото им до повиквателната време, както намерят за добре.

На абитуриентската вечер децата се бяха пременили. По ризите им нямаше петна от сладолед или сополи, а на краката им пошляпваха нови шарени чехли. Така поначало трябваше да се носят учениците в арабските страни, но днес и косите им бяха сресани под чалмите, или поне се предполагаше.

Наредиха се за общата снимка. Учителката по френски нямаше да се види, защото беше жена и стоеше зад другите учители. Само букетът й стърчеше и загатваше нещо от нея, но след двадесет години никой нямаше да си спомня какво е било то.

Бащата на Ахмед щеше да си спомня винаги. На снимката той излезе като размазаното нещо, което бърза да си пробие път към учителката.

Това беше последната му възможност.

- Само заради теб посещавах родителските срещи! - осмели се да сподели бащата.

- Нима нехаете за бъдещето на Ахмед?

- Ахмед ще вземе занаята ми!

Малко по малко цялата учителска стая се събра при тях и развали работата на бащата. Мъжете избутаха учителката по френски назад като за нова обща снимка. И в живота всеки трябваше да знае отреденото му от всевишния Аллах място. Само любовта поставяше учителката по френски отпред на мъжете.

И тя обожаваше любовта.

Учителят по геометрия подхвана последните й думи:

- Ахмед трябва да продължи след осми клас! В чужбина.

Бащата се боеше най-много от това.

- Защо му е?

- Геометрията е основата на всичко голямо! И Ахмед може да стане голям човек!

- А аз да стана бедняк.

Навремето бащата на Ахмед беше взел занаята на баща си, който пък беше научил занаята от неговия баща и така още от времето на Мохамед.

- Ахмед трябва да се изучи в чужбина! - настоя и учителят по вероучение.

По това време Ислямският фронт за спасение тъкмо беше спечелил изборите. Всеки правоверен имаше страх от Аллах и бащата не посмя да противоречи.

- Къде?

- Ще го пратим в Саудитска Арабия!

- А няма ли по-евтина държава? - смирено попита бащата. Сам беше ходил на поклонение в Мека.

Ахмед стискаше свидетелството си и гледаше двора на училището, който беше направен от срутени пясъчни кули - още едно доказателство, че осми клас не може да направи никого архитект.

Вероучението - също.

Учителят по геометрия нямаше влиянието на учителя по вероучение. Но чертежите му оставаха дълго в пясъка и Ахмед знаеше, че тайната на строителството е някъде в тях.

- Сещам се за една по-евтина държава! - прекъсна мислите му учителят по вероучение. После обеща щедрата стипендия на мюфтийството и бащата с нежелание склони.

Ахмед щеше да учи след осми клас.

САМОЛЕТЪТ чакаше пътниците далече на пистата, сякаш и той се боеше от съвсем земните им страхове. Всички се сбогуваха с Ахмед.

- Как ще се оправи с езика? - обърна се бащата към учителя по вероучение.

- Коранът навсякъде се преподава на арабски.

- А в бита?

- Българите са франкофони също като нас.

Бащата на Ахмед се утешаваше с това, че другите му синове бяха глуповати деца и никога нямаше да стигнат до осми клас.

Но той имаше и дъщеря. Малката Айсехел беше впила зъби в парапета на летището и гледаше как самолетът издига брат й много над другите араби. След години Ахмед щеше да стане ходжа.

- Аз пък ще стана учителка по френски! - зарече се Айсехел и всички прихнаха в смях, защото жените в арабските страни не можеха да станат нищо.

Но Айсехел не лъжеше. Беше вече освободена от повечето матури в училище. Сякаш нарочно ветрецът опъна фереджето й по лицето и очерта един прекрасен профил.

ПО ТОВА време ислямският свят беше прекъснал всякакви връзки с България. Самолетите им летяха само до Истанбул. Ахмед преспа на летището, но отношенията между Турция и България не се поправяха толкова лесно. Няколко дни само дремеше или разтягаше вкусните локуми.

Накрая локумите му накъртиха и реши да върви. Вратата на летището се отвори като пещерата на Али Баба, а после пак сама затвори пътя му назад. И никакви вълшебни думички не можаха да направят сянка на фотоклетката. Не помогнаха стиховете от Корана и даже ругатните.

Ахмед се оказа на улицата. Попита хората за България и те на часа го упътиха към площад Тексим, където се събираше огромно множество.

Ревът на това множество беше много по-силен от рева на самолетите. Първо запалиха българското знаме, а после развяха високо турското. По някакво чудо не се запали и то, защото пожарите на Балканите пламваха лесно.

Една искра беше достатъчна. Тургут Йозал^* говореше и се заканваше на България, но тогава България имаше войска и беше готова да залее пожара.

- Влизат с конете си в джамията! - разправи препатил бежанец.

- Насилват кадъните ни! - извика друг.

- И не ни изкупуват тютюна! - подкрепиха ги още толкова гласове.

Ахмед остана на площада до вечерта, когато хората стъпкаха тлеещото знаме и се разотидоха по домовете. После тръгна в посока на заканите им.

* Тургут Йозал - министър-председател на Турция от времето на възродителния процес. - Б. а. [обратно]

ПЪТЯТ за Капъ Куле беше широк и с много платна, но движението по него беше еднопосочно като в малките улички. Всички коли бяха затиснати от покъщнина и едва се нижеха на юг, а добитъкът притичваше зад тях или се отплесваше по пашата.

Семейство с много деца беше направило бивак на една отбивка.

- Откъде идвате? - попита Ахмед.

- От България.

Бащата беше вдигнал капака на мотора и ровичкаше нещо. Майката кърмеше бебе. Големите деца играеха, а старите се облекчаваха в канавките.

Колите на пътя подминаваха плахите опити на бащата да спре някоя за помощ. Майката захвана да го хока:

- Само на теб може да се случи такова нещо!

- Вината не е моя! - сви рамене бащата и разпери ръце в безпомощен жест.

- Как можах да се омъжа за толкова голям неудачник? - задави се от гняв майката, а бебето на свой ред се задави с млякото й. Ръчичките му напразно опитаха да си върнат вкусната цицка и скоро ревът му надвика всички бибипки на пътя.

Само това оставаше. Майката намести изхулената си цицка и се обърна към бащата:

- Не стой така, ами направи нещо!

Моторът просто се беше развалил. Турците също бяха прости хора и не разбираха много от развалени мотори, но пък Ахмед беше умен:

- Трябва да бутнем колата!

Капакът и устата на бащата зяпнаха като един.

- Щом искаш, бутай! - затвори и двете човекът. Седна зад кормилото и прикани семейството си да се настани.

Ахмед си плю на ръцете и напъна колата, която отгоре на всичко беше сплескала гумите с непосилния си товар от покъщнина. Накрая моторът й запали.

- Ти накъде си тръгнал? - попита бащата с намерение да го вземе. Вътре нямаше много място, но на тавана беше завързано цяло канапе с възглавнички.

- Отивам в България.

Бебето и малките деца в колата заплакаха. Майката прехапа устни, а старите хора споменаха Аллах в молитва с много български думи.

Бащата попита съчувствено:

- Има ли къде да живееш там?

- Не съм мислил още.

Изглежда, бащата очакваше да чуе това. Извади връзка ключове и похвали имота си в България, но Ахмед нямаше пари да го купи.

Беше ги похарчил за локум.

- А какво носиш в дисагите?

- Само локум.

Бащата беше готов на всичко. Бързо склони да размени имота и лошите си спомени за локума, който подхвърли на децата от задната седалка.

Към границата беше още по-оживено. Колите изтичаха на различни места от пътя и вдигаха палаткови лагери. Покъщнината бързо се нареждаше по тревата, а вечер лумваха огньове и хиляди деца сричаха турското Аз съм българче.

През сълзи.

Вестникари разпитваха препатилите хора. Червеният полумесец раздаваше одеяла или се бореше с холерата, която навремето беше морила българските войници по същите тези места.

Ахмед неведнъж спираше да отмаря. Хапваше някоя супа от общия казан и продължаваше пътя си с ключове от нови имоти.

НА КАПЪ КУЛЕ посрещаха с духова музика и знамена. Бежанците се навеждаха и целуваха земята на Турция, но не всички сварваха да се изправят. Изненадата им беше голяма и пълна.

Ахмед беше единственият пътник за България. Веднага го наобиколиха от Върховния комисариат за бежанците и много правозащитници.

- Какво не ти хареса в Турция?

- Локумите много накъртват - отговори Ахмед, както си и беше.

Няколко бежанци чуха и обърнаха колите си обратно към българската граница. През идните месеци щяха да се върнат още мнозина.

ГРАНИЧАРИТЕ насъскваха кучета от двете страни на браздата. Лаенето и бибипките правеха шумотевицата още по-голяма.

Колоната се бавеше на българската митница. Някои бяха заровили златото си по дворовете, а други го носеха със себе си и трепереха.

Митничарите отделяха разтрепераните. Първо обръщаха джобовете им. После сваляха покъщнината, а накрая разглобяваха колите им и златото излизаше все отнякъде.

Ахмед стъпи на българска земя с пълни дисаги ключове. Звънът им обърна внимание на дебел митничар, който не беше посрещал никого от началото на възродителния процес.

- Това злато ли е?

- Ключове - хладнокръвно отвърна Ахмед.

Ключовете не бяха забранена стока и не се облагаха, но митничарят отдели няколко за себе си и другарите от смяната му.

После погледна документите на Ахмед:

- Не може с такова име в България.

- Нямам друго! - сви рамене Ахмед.

Митничарят обаче имаше именник с имена, от който Ахмед трябваше да си избере някое.

Имената на християните не бяха хубави. Ахмед обърна първо на неговата си буква, но Антон и Асен му прозвучаха прекалено насилствено.

- Ще се нарека Мед - каза той.

Митничарят склони. Така Ахмед се записа с галеното си име, което по нелепо съвпадение означаваше и сладък пчелен еликсир.

Върховният комисариат за бежанците и правозащитниците бяха от двете страни на границата. Отсамните също спряха Ахмед:

- Защо се върна?

- Никога преди не съм бил в България - сви рамене Ахмед.

Върховният комисариат и правозащитниците все по-трудно разбираха Балканите.

- Ти българин ли си или турчин?

- Арабин.

Не очакваха такъв отговор. Сред бежанците имаше по някой черкез или татарин, но араби не живееха в България. Правозащитниците отвориха нова графа и записаха насреща й процент.

Ахмед понечи да продължи. Тогава жена с микрофон притича подире му и го накара да каже стихотворението, което беше научил по пътя.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене

Жената беше Нели Терзиева.

КОЛОНАТА събираше води по пътищата на България. Ахмед вървеше на север към нейните извори и една още по-голяма река, с която град Русе беше известен на света.

Малко хора знаеха за тамошното мюсюлманско училище, което бяха вдигнали Тодор Живков и главният му мюфтия Недим Генджев.

Но Русе беше още далече.

По пътищата излизаха и българи. Те изпращаха своите съграждани и съселяни със злорадство, което един ден щеше да бъде наречено съчувствие. Всяка власт пишеше историята, както й отърва. Обаче ние бяхме свидетели на тази история и не биваше да позволяваме лъжи.

Захари Стоянов беше тръгнал от Варна за Русе по релсите на първата железница, а Ахмед следваше лесния за вървене асфалт.

Тогава по асфалта нямаше дупки.

ПО АСФАЛТА предварително бяха очертали квадратчета за всички участници в асамблеята.Христо се опираше на вече издраните си колена, но Антоанета пазеше своите и мислеше да рисува клекнала. Така обаче се виждаха гащичките й. Или нарочно ги показваше. Беше издокарана с плисирана поличка и бели три-четвърти чорапи, а в косата си имаше червена като вратовръзката панделка.

Христо не можеше да си откъсне очите. Помежду двамата трябваше да рисува арабче на име Гюнер, което още не беше дошло. Навярно се беше наредило за сладолед или се скиташе изгубено в чуждата страна.

Тогава към тях приближи жена с чалма:

- Къде е Гюнер от Алжир?

- Не знаем - сви рамене Христо.

В арабските държави чалми се носеха само от мъже. Беше редно жената да е облечена във фередже, ако беше майка на изгубения Гюнер.

- Това е леля Людмила! - прошушна Антоанета.

Жената почака малко.

- Започвайте без Гюнер! - загуби търпение тя и понечи да отмине.

- А какво ще рисуваме?

- Мир.

Христо не беше рисувал никога досега. Скришом се огледа през рамо, но мирът по целия свят беше еднакъв - слънце, дъга и зелена полянка с много весели деца. Накрая всички запълваха небето в синьо.

Христо също започна от синьото, но не мислеше да хаби този хубав цвят за небе.

Антоанета се мотаеше и току се оглеждаше. През асфалта й минаваше прекъсната линия, която позволяваше на колите да задминават по-бавните.

- Какво рисуваш? - запита тя Христо. Вече не можеше да настигне или задмине останалите деца.

- Атлантическия океан.

Тебеширът бързо се смаляваше в ръката на Христо. Скоро асфалтът започна да пили ноктите му и Антоанета му услужи със своето синьо. Накрая Христо нарисува едно бяло корабче и се изправи доволен.

Леля Людмила го видя.

- Бял гълъб в небето! - зарадва се тя.

А рисунката си беше корабче в Атлантическия океан. Всеки разбираше, както му отърва. Понякога грешеше и леля Людмила.

- Ами ти какво си нарисувала? - обърна се тя към Антоанета.

Линията за изпреварване приличаше на тебеширена, но не можеше да заблуди леля Людмила. Антоанета само мълчеше с наведен нос.

- Ние двамата рисувахме моята рисунка! - намеси се Христо.

- Така си беше! - потвърди и Антоанета, която му беше услужила със синия си тебешир.

ТАКА Христо и Антоанета разделиха първата награда за рисунка на асфалт. Всички деца им завидяха искрено, а възрастните не спираха да ги хвалят. Само мъжът на леля Людмила си позволи критика.

- Трябваше да нарисувате повече бели гълъби! - каза той, защото олимпийските игри се откриваха с полет на много бели гълъби.

Мъжът на леля Людмила постоя още малко и тръгна да утешава неуспелите деца с думите:

- Важното е да участваш!

Но софийската асамблея не беше като на олимпийските игри. Тук всеки искаше да спечели. Принципът на барон Кубертен не беше в силата си и само караше децата да плачат по-силно.

Оставиха ги да плачат. Братовчедът на леля Людмила - Владко, не откъсваше очи от гащичките на Антоанета, които се белееха като гълъб или корабче изпод синята й плисирана поличка.

И Тодор Живков не разбираше много от рисунки на асфалт. За него гълъбът беше недохранена кокошка и не си струваше хвалбите.

Скоро Христо и Антоанета останаха сами с наградата си.

- Ще научиш ли и мен да рисувам гълъб? - попита тя.

- Това беше корабче в Атлантическия океан.

- Все едно.

Антоанета искаше да се покаже с нещо в пионерския дом, защото ръководителят на кръжока, изглежда, не харесваше рисунките й.

Христо се съгласи с охота. Беше вече научил Антоанета да прави хартиени корабчета. Сега щеше да й покаже как да ги нарисува, но на нея и на останалите жени винаги нещо не им стигаше.

- Един ден ще ме вземеш ли на истински кораб? - попита тя.

- Жените на борда носят нещастие.

Понякога жените носеха нещастие и на брега, но това беше пропуснато в детските книжки на Христо.

АСАМБЛЕЯТА продължаваше. Храната беше по три пъти на ден плюс следобедна закуска, така че малките чужденци дебелееха и разглеждаха България.

Музеи и изложби отесняха за игрите им. Някои успяваха да се полюлеят на люлките или скришом от леля Людмила се нареждаха за сладолед, но след сладоледа изяждаха и много шамари.

Чернокожите обичаха да се катерят на дърветата. Тогава леля Людмила викаше пожарникари, които опъваха килимите си отдолу и друсаха стеблото. Но по-дебелите стебла не можеха да се раздрусат и чернокожите нагло се плезеха от клоните. Оставяха ги там.

Виетнамчетата играеха с бездомните кучета и увличаха други деца. Заедно подаваха лапите си за поздрав или хвърляха пръчка.

Малките кученца бяха най-сладки.

- Напротив! - не се съгласяваха виетнамчетата. Избираха най-големите кучета за игрите си и понякога едните изяждаха другите.

Всичко това тревожеше леля Людмила, която щеше да си отиде млада.

Само за русначетата нямаше наказание. И те като бащите си можеха да правят каквото си поискат в тогавашна България.

Антоанета и Христо не можеха да правят нищо. Навсякъде онзи Гюнер заставаше помежду им. Нощем креватчето му ги разделяше един от друг, а денем му оставяха празна седалка в автобуса.

Хавлията на Гюнер беше постлана така и на плажа.

- Що не се изкъпем? - попита Христо.

Антоанета погледна вече засипаната хавлия. Сякаш Гюнер щеше да влезе с тях в морето и да се цамбурка по средата.

Но не Гюнер щеше да им попречи. Леля Людмила стоеше в сянката на голям чадър и се караше, ако някое дете се потопи над коленете.

- Няма да можем! - поклати глава Антоанета.

На петнадесет минути децата трябваше да се въртят от гръб по корем и обратно. Беше отегчително. Антоанета и Христо завиждаха на непознатия натрапник Гюнер, който по една или друга причина не беше дошъл на асамблеята.

АХМЕД изяде много ритници по пътя. По това време още не беше роден митът за толерантността на българите към малцинствата и българите се отнасяха с тях по-грубо.

- Защо ме биете? - питаше Ахмед.

Българите му отговаряха с нови ритници:

- Защото си циганин.

- Но аз съм арабин!

Никой не искаше да го чуе.

Ахмед замръкваше по градове и села. Навсякъде имаше по един имот за преспиване, а понякога даже цели квартали се отваряха с неговите ключове.

АСАМБЛЕЯТА беше към края си. Църковните камбани в цяла София трябваше да бият за сбогом и много вярващи хора се стекоха на служба.

- Какъв празник е днес? - питаха те.

- Мъченица Людмила! - отговаряха им поповете и драскаха църковните календарчета с новия празник.

На летището цареше оживление. Леля Людмила беше купила билети на децата и ги уговаряше за следващата асамблея. Всички обещаваха да се върнат.

Полюшнати от детски длани,
отекнали на длъж и шир,
звънят софийските камбани,
зоват за дружба и за мир.

Христо и Антоанета пееха песни за мира и помахваха след самолетите, когато към тях приближи въздебело дете. Подаде на Христо лист хартия и се усмихна. Изглежда, от последната надпревара му беше останала една рисунка.

- Това е дърво - разгледа я Христо.

- На него живея.

Всяко българче трябваше да размени адреса си с децата от чужбина. Христо едва позна онова кльощаво чернокожо, което седеше редом с него на откриването.

Майка му обаче нямаше да го познае. Сега беше станало толкова дебело, че трудно се покачи в самолета. Как ли щеше да се покачи на дървото?

НА АСАМБЛЕЯТА Христо и Антоанета не можаха даже да се целунат, защото нищо не оставаше скрито от Людмила Живкова.

Те се разделиха до Коледа. Гюнер повече нямаше да застава помежду им, или поне така си мислеха двамата.

С НАГРАДАТА сиХристоизненада всички деца в училище и най-вече даскала по рисуване. Последният реши, че властта на комунистите вече се е сменила, и стегна куфари за София.

- Къде отивате? - попитаха го родителите на Христо.

- Ще стана министър на културата или поне ректор на Художествената академия!

- Тогава кой ще подготвя нашия Христо?

- Няма да му трябва никаква подготовка! Нека само ми се обади в София!

С тези си думи даскалът хукна към спирката. Попът също се зарадва на наградата и удари камбаната като ехо на камбаните от София.

- Кой е умрял? - запитаха селяните.

- Комунизмът!

Милиционерът и кметът се затвориха в общината. Преброиха патроните и оставиха по един за себе си. После залостиха вратата с маси и столове.

Нищо обаче не се случи.

САМО родителите на Христо никак не се изненадаха от наградата му. Бащата скова грамотата в рамка и заби пирон в ъгъла на гостната, защото иначе нямаше да остане място за идните грамоти.

Цяло село щеше да се изреди през дома им.

Сега Христо трябваше да се подготвя сам за изпитите в Художествената академия.

- Няма ли да рисуваш днес? - попита бащата. Тъкмо беше купил ново блокче за рисуване.

Христо това и чакаше. Грабна блокчето и понечи да хукне към реката.

- Забрави боичките си! - възспря го майката.

Боичките също бяха награда от асамблеята.

- Не ми трябват.

- А с какво ще рисуваш? - попита бащата.

Въпросът беше опасен, затова Христо взе боичките и побърза да хукне към реката. Не тежаха толкова много.

Христо пусна първото корабче да отплава. Изкрякаха жаби. Океанът беше много далеч и сладководните гадинки сякаш му се присмиваха. Всички трябваше да бъдат отровени. Самият Христо беше опитвал да направи водата на Места със соленост от тридесет и шест промила, но гадинките даже и не усетиха изсипаната солница. Трябваше още сол.

Христо остави блокчето за рисуване и зачака да спре онова подигравателно крякане, което идваше отвсякъде.

СКОРО взе да се мръква и Христо събра отънялото си блокче. Боичките обаче бяха останали непобутнати, а баща му беше започнал да подпитва.

Не можеше да се върне така.

Христо отвори кутията. Изчегърка малко от любимата си боичка и хвърли прахта в реката, която мигом се оцвети в синьо. Жабите млъкнаха като отровени.

Никой повече не му се подиграваше. Христо не можа да повярва на ушите си. Огледа се. Напълни с вода бурканче от мляко и разбърка в него всичката синя боя, а после го изля в реката.

Сега Места и Атлантическият океан бяха едно и също.

Рибите обърнаха корем като в Мъртво море. Следващите няколко корабчета стигнаха по-далеч в мечтите на Христо. Червената боичка оцвети реката точно като Червено море, жълтата - като Жълто море, а бялата - като Бяло море.

С тези боички свършиха истинските морета. Христо взе да си измисля нови, защото цветовете на боичките бяха повече от цветовете на моретата. Така отплава корабче за Цинобър море, а после за Английско червено море и Титанвайс море. Последният лист от блокчето пък замина за Елфенбайншварц море.

Христо наистина имаше усет за цветовете.

По-надолу по реката стоеше даскалът по всички останали науки и се чудеше. Не сварваше да вземе проба от всеки цвят. Заводите по горното течение наистина бяха много, но това по-скоро приличаше на приказката за златното момиче.

Накрая даскалът остави епруветките си. Съблече се гол и зачака да премине златната вода. Скоро реката се оцвети в кадмиум жълта лимон.

Той напълни бузи с въздух и цамбурна.

РЪКОВОДИТЕЛЯТ на кръжока много се учуди от първото място, което Людмила Живкова беше присъдила на Антоанета. Един от тях двамата не разбираше нищо от рисуване.

По-вероятно той. И занапред трябваше да сипе похвали за Антоанета.

Иначе Антоанета напълно оправда доверието на баща си. Грамотата й от асамблеята беше разписала самата Людмила Живкова, а боичките й беше подарил другарят Иван Славков. Това не беше малко.

Грамотата сложиха в рамка. На стената имаше място и за боичките. Лазаров повъртя пироните и набучи по един във всеки от многото цветове. После намести кутията и захвана да кове.

Боичките наизлязоха от формите си. Около пироните останаха само шарени пръстенчета, които напомняха на разплетени олимпийски кръгове.

София никога нямаше да стане домакин на олимпийски игри, а Иван Славков тепърва щеше да подарява дреболии на детски съревнования.

ПРЕЗ новата учебна година Антоанета премина в кръжока за напреднали, където баща й беше успял да уреди свободно място.

Беше уредил място и за ръководителя.

В този кръжок беше по-добре. Всеки си имаше триножник с платно от лен и не трябваше да рисува на асфалт. Пороите не отнасяха труда на напредналите, нито пък колената им бяха ожулени.

Антоанета влезе в ателието и премижа. Кръжочниците държаха по връзка нацапани четки, между които димяха и цигарите им.

Ръководителят изгаси своята и попита:

- Как е другарят Лазаров?

- Праща ви много здраве - измисли си Антоанета.

Мина време. Кръжочниците рисуваха и току поглеждаха към катедрата, където стоеше ваза с ароматни полски цветя. Само Антоанета беше забила очи в платното си.

Ръководителят не се спираше. Отбелязваше грешките на едни или пък потупваше други по рамото.

Този път не можа да си замълчи. Платното на Антоанета не беше бяло и недокоснато както винаги, а боядисано в синьо до последното ъгълче.

- Какво е това?

- Атлантическият океан.

- Но днес трябваше да рисувате ваза с цветя! - ядоса се ръководителят.

Кръжочниците се струпаха зад платното й. Държаха четки в ръце и неволно се цапаха един друг или се горяха с цигари, но бързаха час по-скоро да видят картината.

- А защо си нарисувала шапката от вестник в океана? - попитаха те.

- Това е хартиено корабче! - ядоса се Антоанета, която очакваше да се изяви с картината на Христо.

Но на тази картина беше съдено да остане неразбрана още от асамблеята. Людмила Живкова и всички след нея бъркаха, както им отърва.

Нямаше смисъл. Антоанета посегна да запали цигарата си и младежите от кръжока мигом предложиха огънчета. Тя беше наистина красива в яда си.

Ръководителят огледа изящното й тяло и се досети как да обърне нещата в своя полза.

КРЪЖОЧНИЦИТЕ заобикаляха Антоанета в полукръг. Тя стоеше на канапето на ръководителя, който можеше само да мечтае за такова внимание.

- Изберете си някое момиче за днес! - казваше последният и доволно потриваше ръце.

- Антоанета! - отговаряха в един глас триножниците.

Кръжокът на напредналите събираше само учениците от горните класове, които вече бяха нарисували вазите с цветя в Пионерския дом и пейзажите от всички прозорци.

Сега беше време да усвояват извивките на голото женско тяло, защото изпитите за Художествената академия идваха това лято.

Антоанета си остана в кръжока и вече не се цапаше с боя. Понякога мръдваше и разваляше всичко. Кръжочниците нямаха против да започнат картините си наново. После ги продаваха на малките от Пионерския дом и припечелваха по нещо.

Те всички щяха да влязат в академията и да излязат оттам художници. Антоанета кокетно им се усмихваше. Напразно им даваше надежда, защото беше обещала да се омъжи за морски капитан.

Не от кръжока по корабомоделизъм.

От Военноморското училище.

И ПРЕЗ следващите години Антоанета хвърляше труда си в реката. Сгъваше големи ленени платна и корабчетата бързо потъваха, а маслените й боички изплуваха отгоре като петна мазут.

- Не ми трябва да ставам художничка, ако ще се омъжвам за морски капитан! - казваше си Антоанета.

Христо също мечтаеше за нея. Всяка нова Коледа гледаше как растат гърдите й. Не откъсваше очи от тях и по-рядко следеше къде отиват корабчетата.

МЕСТА рядко замръзваше, но веднъж го направи точно за Коледа.

Христо бързаше към реката и слушаше как снегът хруска под обувките му. Този път не носеше блокче за рисуване, а сборник по математика. Напоследък не се разделяше с него и мислеше да порешава задачи, преди да дойде Антоанета.

Но Антоанета вече беше там. Издърпа сборника от ръката му и подигравателно го разгърна:

- От тези малки листчета можеш да направиш само лодка!

- Няма да си губя времето с хартиени корабчета, защото това лято имам изпити във Военноморското училище!

Варна беше далече. Идните пет Коледи двамата можеше да не се видят. Помълчаха.

Антоанета сгъна последните си рисунки на корабчета и те останаха катурнати на леда. Нямаше как да ги изпратят до океана. Трябваше им първо ледоразбивач, но тежките неща се работеха само в кръжока по скулптура.

- Тогава какво ще правим?

Христо не отговори веднага. Разкопча кожухчето й, а после зарови ръцете си някъде под хастара и опита да ги стопли.

Тази Коледа Антоанета беше дошла с начервосани устни и несръчно изписани вежди. Беше вече пораснало момиче и се досещаше каква топлина търсят ръцете на Христо. Не ги спря. Пък и Места беше замръзнала. Нямаше друго за правене, освен да решават задачи.

Антоанета не обичаше задачите. Остана само по ботушки, които бяха забили токовете си дълбоко в снега. Беше в капан и не можеше да отстъпи назад или да побегне напред. Кръвта й опръска пъртината като подписана с червено мастило клетва.

- Ще те чакам да се върнеш! - зарече се тя на пресекулки, преди да нахлузи гащичките си. Беше студено.

Пролетта щеше да дойде след няколко месеца, а сезонът на любовта лесно топеше снеговете и с тях - клетвите на всички момичета.

Но както повечето влюбени ученици, и Христо вярваше на пролетта.

АХМЕД отдавна знаеше Корана наизуст. Трябваше му да учи само по обществените науки, които започваха с история на БКП и свършваха с решенията на последните й конгреси.

Ахмед осъзна смисъла на възродителния процес. Беше запознат със самоуправлението и преустройството, но за комсомолец все не го вземаха. Никой в училището не го искаше за другар.

През повечето време Ахмед мечтаеше. Сякаш нарочно прозорецът му откриваше река Дунав и величествения мост за Гюргево.

Ахмед завидя на архитекта. Широки платна отваряха пътя към най-трудната митница на света и догдето поглед стига, камиони чакаха реда си. Мургави момичета не ги оставяха да скучаят и обикаляха от врата на врата, а вратите току се отваряха.

Отскоро се говореше за втори мост над река Дунав. Ахмед беше нахвърлил скици за него, но мостовете не се градяха по скици на ходжи.

Единствено скиците на архитектите оживяваха. Коранът и обществените науки не можеха да подредят даже две тухли една върху друга. Освен самите себе си.

Ахмед беше оставил въздебелите учебници, подредени един върху друг, и този ден. Напоследък не ги отваряше много и прекарваше времето си на моста.

Сега се беше надвесил от парапета и гледаше водата, в която гнусливо бяха нагазили колоните. Имената на дузина трудоваци ги гъделичкаха, а кофражът личеше по тях като ластик от събути чорапи.

Мостът наистина беше пресметнат добре.

НА МОСТА винаги беше шумно. Камионите първо ръмжаха и бибипкаха, а после се примиряваха и търпеливо чакаха реда си пред румънската митница. Понякога им доскучаваше.

Тогава на вратите им почукваха момичета.

Но момичетата бяха повече от камионите и често се спречкваха помежду си. Току до Ахмед задърпаха за косите някаква малолетна, която беше по-хубава от останалите и камионите винаги й отваряха.

Тя викаше и се тръшкаше. Отнесе безброй удари с токчета на събути обувки и дамски чантички, а косите й паднаха на кичури.

Скоро момичетата се умориха. Разотидоха се една по една в камионите и оставиха малолетната да плаче на пътя.

Току до Ахмед.

- И ти ли ще се хвърляш? - попита го тя. После като него прекрачи парапета и се загледа във водата. Сълзи не й бяха останали.

- Не - отвърна сухо Ахмед.

Реката шуртеше, сякаш всички майки от Гюргево и Русе се бяха наговорили да викат едновременно пиш на децата си. Наистина миришеше на клозет.

Момичето се отдръпна малко назад и запита Ахмед:

- Защо тогава си прекрачил парапета?

Момичетата от Дунав мост познаваха добре арабите и никога не ги бъркаха с цигани. Разговорът потръгна малко по малко.

- Мисля и аз да построя мост - призна Ахмед.

- Ще мога ли да работя на твоя мост? - отърка се в него момичето, но той остана студен като каменните колони.

- Какво умееш да правиш?

- Правя всичко.

Всичко по строежите правеха общите работници. Ахмед не намери в нея и малко от онези отрудени хора, но пък очите й гледаха моста с особена възбуда.

- Работата ще е мръсна! - предупреди той.

- Знам.

По поличката й личаха петна от лепило за тапети или нещо непрано със същия цвят. Изглежда, момичето беше направило малък ремонт на дома си и вече мислеше, че разбира от всичко.

МОМИЧЕТО остави на Ахмед лист с разделени от тирета цифри и името Галя.

- Ще ти се обадя - обеща й той малко несигурен. После си хвана пътя за общежитието с едничката мисъл да не изтърве вечерята.

Галя пак остана сама на моста. Потърси скришно място. Огледа се крадешком и бръкна между хилавите си цици, откъдето извади оборота.

Сводникът изникна сякаш от нищото. Беше едър мъж и притежаваше всички останали черти на един сводник, които вече са описани в романите на Христо Калчев. Той извади от пазвата си пачка пари, а после протегна ръка към Галя с намерение да добави и нейните.

- Вече работя за Меди! - сопна му се тя.

Сводникът събра всичката си сила само в един премерен шамар. Фасът на Галя хвръкна от устата й, последван от цяла редица предни зъби.

- Кой е Меди?

Предните зъби само пречеха в занаята на Галя. Пък и тя беше научена да носи на шамари.

- Меди ще строи нов мост!

Сводникът онемя. Познаваше другите здравеняци от моста и всички те наистина си играеха с пари, но никой не беше събрал толкова много. Нов мост не беше по силите на сам човек.

Пачката на сводника сякаш се смали в очите му. Сега Галя фъфлеше и той не беше сигурен колко правилно е разбрал думите й. Погледна разпилените зъби на платното и се прокле за шамара.

- А къде живее този Меди?

Все някак двамата можеха да се разберат. Сводникът беше готов да размени всичките си момичета за едно платно от новия мост на Ахмед.

СВОДНИКЪТ намери мюсюлманското училище още на следващия ден. Отваряше една подир друга стаите с ритник и питаше:

- Кой е Меди?

Сякаш този Меди беше набил малкото му братче.

Имаха урок по вероучение. Ахмед зяпаше през прозореца и оставяше сатанинските строфи да минават през едното му ухо и да излизат през другото.

- Кой е Меди? - ритна вратата сводникът.

Ахмед още не беше свикнал с новото си име. Неволно пропусна и него през ушите си, в които мощният глас на сводника едва не проби дупки за обици.

- Аз съм Меди - стресна се той.

Нямаше даже мустаци. Сводникът си го представяше по-здрав от всичките здравеняци на моста и не можа да сдържи усмивката си.

- Аз пък съм Кольо! - протегна ръка той.

Никой досега не беше протягал ръка на левака Ахмед и той побърза да протегне своята, преди Кольо да се е отказал или погнусил.

Беше шумно.

- Млъкни! - извика Кольо на учителя по вероучение, който мигом затвори Корана и даже прискрипа показалеца си между страниците.

Ахмед още стискаше протегнатата ръка и сякаш се питаше откъде може да го познава Кольо.

- Моята Галя работи за теб - подсети го той и понечи да издърпа ръката си.

Но Ахмед стискаше със сила. Кольо вече не се подсмихваше толкова на крехкото му тяло и даже моделира сланините си в уважителна гримаса:

- Можеш да вземеш и останалите ми момичета.

- А какво ще искаш в замяна?

Сводникът мечтаеше за едно платно, но реши да започне от по-далече. Беше си имал работа с много араби и знаеше колко обичат да се пазарят.

- Искам новия мост!

Ахмед обаче не мислеше да се пазари. Беше поласкан, че този непознат човек познава и цени много неговите чертежи.

Нямаше търпение отново да стисне ръката му.

АХМЕД подаде на сводника листа хартия и за ужас на гнусливите мюсюлмани пак се ръкува с него. После двамата си пожелаха по живо по здраво.

Учителят по вероучение мърмореше. Сякаш с помощта на някакво тайно заклинание от Корана беше пропъдил Кольо, а Кольо нехаеше. Всички ученици се струпаха на прозорците и го видяха да развява листа хартия по двора.

Но листът не беше разписка за момичета или договор за строеж на втори мост, които и без нотариална заверка имаха своята цена в подземния свят. Листът беше само рисунка от скицника на Ахмед.

В престъпния свят и честната дума се ценеше. Мостът не изглеждаше лошо и Кольо пътьом започна да брои платната му.

<<< || >>>

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.