1300 ГОДИНИ СТИГАТ

(1)

Христо Леондиев

web | 1300 години стигат

Якоруда, Югозападна България, края на седемдесетте години.

Всичкина селоколеха прасета. По онова време Коледа беше само един от многото празници в църковното календарче. Камбаните трябваше да бият тихо, а шейната с подаръци закъсняваше като повечето неща и идеше чак по Нова година. Неусетно от големия християнски празник беше останало яденето и пиенето.

В тази крайна къща трапезата не беше от най-богатите, но гозбите димяха наистина вкусно. Само Ицко отказваше да се храни. Държеше вилицата си изправена и се мусеше на мръвката.

- Да не си болен? - попита майката.

- Не съм.

- Тогава какво има?

- Искам да ми купите блокче за рисуване! - Гласът на Ицко сякаш се изви след парата от чинията, но волята му победи глада.

- Какво ги правиш тези блокчета? - изуми се бащата и на свой ред спря да се храни, защото всеки ден купуваше по няколко блокчета.

А никога не беше виждал сина си да рисува.

- Може да стане художник! - замечта се майката.

- Но боичките му стоят непобутнати!

- Някои художници рисуват с молив.

Ицко беше малък за графика, но родителите му не намираха друго обяснение. Отпиха от виното и си представиха първата му изложба в София, където разни големци щяха да сноват с по чаша от същото бяло вино и да обсъждат картините му един през друг. А блокчето за рисуване имаше смешно малка цена с оглед на такъв триумф.

Бащата склони да го купи.

- Може вече да се храниш! - подкани майката.

Ицко се усмихна на чинията си и набучи каквото плуваше в нея. Блокчето за рисуване наистина щеше да предреши съдбата му, но съвсем не и да го направи художник. Родителите не можеха да погледнат толкова напред във времето.

- Трябва да наминем в училище! - промърмори майката, която искаше да говори с даскала по рисуване.

Ицко се подсмихна при мисълта за онзи смешен мъж с шарената брада и многото четки. За нищо на света нямаше да стане като него.

ОЩЕ на другия ден Ицко хукна към реката с новото блокче за рисуване. Не беше хубаво да мамиш родителите си, но родителите на Ицко се мамеха по-скоро сами. Той никога не беше споделял мечтите си с тях или пък, да не дава господ, с чужди хора.

Някой вече беше изпреварил Ицко. На брега на реката стоеше момиче на неговите години и разгъваше новото си блокче за рисуване.

- Не цапай листите! - извика Ицко, но не успя да спре четката й овреме.

Уплахата на момичето отмина. То премери ръста на Ицко и го сравни със своя. Нямаше нужда даже да се повдига на пръсти, защото на тази възраст повечето момичета изпреварваха момчетата по ръст.

И Ицко беше дребосък. Изглежда, просто не харесваше наченатата й рисунка или пък си мислеше, че неговата ще е по-хубава.

- Един ден ще стана голяма художничка! - докачи се момичето.

Ицко отказа да се впечатли и тя едва се сдържа да не използва превъзходството си по ръст.

- Ние сме от София. Другарят Лазаров има много познати в Художествената академия!

- А кой е той?

- Баща ми.

Не беше редно да наричаш баща си другар. Иначе цяло село говореше за неговите познати в Художествената академия и въобще. Сам Ицко беше подочул нещичко от родителите си и беше виждал черната волга в двора на съседите. Това момиче трябва да беше внучката им.

- Нека видим и твоята рисунка! - предложи тя.

Тогава Ицко доближи брега. Отвори блокчето си и скъса първия лист, от който сръчно сгъна корабче. Пусна го по течението и започна да прави всичко наново.

- Един ден ще стана морски капитан!

Внучката на съседите се смая. Беше хубавелка и Ицко се изкуши да сподели с нея още:

- Моите корабчета преплават Егейско море и стигат чак до Атлантическия океан!

- А ще научиш ли и мен да правя корабчета? - съвсем се смая съседската внучка. Предложи и блокчето с наченатата си рисунка.

Ицко сгъна листа бавно, защото тя трябваше да запомни всяко негово движение. Повтаряше важните ръбове с нокът и разпалено обясняваше.

- Казвам се Антоанета. Може да се омъжа за теб, ако наистина станеш морски капитан! - сподели съседската внучка.

Ицко почервеня. Съседската внучка имаше много скъпи играчки, но хартиеното корабче беше направено само за нея и нямаше цена. Пуснаха го да отплава.

И така докато в блокчетата не останаха листи. Неусетно се беше изнизал и денят. Беше се мръкнало съвсем. Ицко и Антоанета си насрочиха среща за следващата Коледа или за следващата Нова година, както по него време се наричаше Коледата.

После хукнаха да се прибират по домовете.

ПРАСЕТАТА за следващата Коледа бяха още сукалчета, а елхичките - само покълнали в шумата шишарки. Старите хора не бяха събрали нито лев за сурвакарите и на свой ред сурвакарите не бяха научили стихчетата си.

Първият сняг беше далече. Есента едва беше започнала да капе, когато черната волга изръмжа в двора на съседите.

Ицко се спусна към плета тъкмо навреме и видя как другарят Лазаров целува старата си майка.

Навярно беше забравил Антоанета в колата. Ицко почака още малко. После се промуши под плета и надникна какво има на задната седалка. Там се беше опънал шофьорът. Хъркаше грозно и помръдваше пръстите на босите си крака.

ПРОПЯХА петлите и на другия ден. Ицко изми очите си и се стегна за училище. Първо мушна в чантата си учебниците. Отгоре им натъпка два комата хляб и буца сирене, което напъна със закопчалката.

- Нима ще изядеш толкова много? - попита бащата.

- Това не е закуската ми.

- А какво?

- Помощ за гладуващите деца в Никарагуа.

Напоследък много помагаха на децата от Никарагуа и по света въобще. От чантата на Ицко вече капеше саламура и бащата му махна да върви.

Той се затича. В училище извади коматите и сиренето, които даскалите бързо прибраха. Говореше се, че прасетата им наддават с часове.

Но Коледа беше все така далече. Другарят Лазаров се беше върнал в родното си село само за да завърже връзки на пионерчетата. Тромпетистите издуха бузи. Раздадоха се и се изпълниха команди. Барабанчетата задумкаха и даскалът по физическо събра децата в две редици, а този по пеене им даде тон за песен:

Няма да намерите
като пионерите -
дружни по света...

Даскалът по рисуване неволно или нарочно беше забравил да напише лозунги за тържеството. Нямаше смелост да погледне децата в очите.

Тогава даскалът, който преподаваше история наред с останалите науки, помоли Лазаров да разкаже спомен от съпротивата.

Съдбата беше помогнала на Лазаров още като малко дете. Майка му го изпратила на нивата с обяд за баща му, но по пътя той се изгубил и заплакал. Партизаните попитали за името му, както се пита всяко изгубено дете, и го упътили към дома.

С обяда обаче се гостили богато.

- Бях на вашите години - завърши Лазаров.

Децата слушаха в захлас.

- А познавахте ли Митко Палаузов? - току попита някое.

- Той беше в друг отряд.

Лазаров завърза връзка първо на знаменосеца. Щипна го и продължи нататък по редиците, които горяха от нетърпение. Накрая стигна до Ицко. Стегна връзката му толкова силно, че едва не го удуши. Сякаш предчувстваше какви неприятности ще си има с него.

- Бъди готов!

Прозвуча като закана.

- Винаги готов! - отвърна на заканата Ицко.

Очите им се срещнаха за пръв път.

В СЕЛСКОТО училище имаше четирима даскали: по пеене, по рисуване, по физическо възпитание и още един даскал за останалите науки. Но при болест или неотложна полска работа се случваше всеки от тях да замества другия. Така учениците не губеха материала.

Материал имаше много. Сам даскалът по пеене знаеше по няколко песни за всеки македонски комита и часовете рядко му стигаха.

- Само циганите карат до края! - обявяваше той винаги, щом звънецът прекъснеше песента му.

А следващия път изпитваше на същата песен и налагаше с показалката си. Най-много си патеха децата от първите чинове и малката хубавица Сашка Васева, която обичаше да сяда там.

- Ще направя от теб певица! - заканваше й се даскалът.

Един ден щеше да му бъде благодарна.

Даскалът по физическо даваше на децата топка и им заръчваше да играят, а след точно четиридесет минути се показваше от прозорчето на учителската стая и свиреше края на часа.

Всяка есен и пролет децата трябваше да копаят на нивата му.

- Няма по-добра физкултура! - казваше им той.

Тогава пишеше и бележките. Слънцето рисуваше бели потници по нежните гърбове на децата, а цвичките им се пълнеха с пръст и гадинки.

Даскалът по всички останали науки често ги бъркаше една с друга. Биологът в него се чудеше на пилетата, които се люпеха малко след случката в Чернобил. Химикът безпомощно гледаше шарените води на река Места, а географът и историкът не можеха да си обяснят границата с Македония.

На този даскал не му оставаше време да мисли за математика. Наистина успяваше да подготви по-будните деца за изпит в техникума по механизация, но само дотам му стигаха възможностите. А Христо искаше повече от бъдеще на тракторист или даже на комбайнер.

Искаше да стане морски капитан.

ДАСКАЛЪТ по рисуване не беше местен човек. Бяха го изпратили тук, защото картините му били с малко червен цвят и неугодни на някого в София.

Но на село изкуството беше свободно.

- Рисувайте каквото поискате! - казваше даскалът и сам се възползваше от свободата.

Никога не надничаше в картините или личния живот на децата, защото животът го беше научил да крие своите от всеки.

Така цялата учебна година. Накрая обаче трябваше да има бележки и даскалът реши да изпита учениците си в последния ден.

- Кой е най-хубавият цвят?

Те се замислиха.

- Червено! - досети се един за отговора.

Даскалът бързо му писа двойка и никой повече не пожела да опита.

Тогава Христо сви два пръста и вдигна ръката си високо, както скоро щяха да правят по митингите в София.

- Синьото е любимият ми цвят! - представи си той цвета на Атлантическия океан.

Блясъкът в очите му не убягна на даскала, който написа отличенна Христои посленагласи другите оценки помежду двойката и шестицата.

Накрая разпусна учениците във ваканция.

ЗВЪНЕЦЪТ удари за последен път и тази година. Учениците побягнаха като луди, а даскалът по рисуване заключи школото и напъна катинара за проверка.

На двора чакаха двама угрижени родители.

- Добър ви ден! - поздравиха те скромно. Едва не ги бяха прегазили лудите деца и все още се съвземаха от уплахата.

Или ги мъчеше нещо друго. Бащата мачкаше каскета си с ръце. Майката също търсеше думите някъде по земята, но не ги намери и накрая погледна даскала право в очите.

- Какво ви води насам? - попита ги той.

- Нашият Христо.

- Тъкмо му писах отличен.

Родителите сякаш се поотпуснаха. Разправиха за голямото увлечение на Христо и многото му блокчета по рисуване, а после още веднъж изслушаха похвалата.

Накрая майката сръчка бащата. Той изтърва каскета си на земята и го погледа как се търкаля като медената питка, но не хукна подире му. Искаше да попита даскала още нещо.

- Какво да правим с толкова голям талант?

Бяха прости хорица и не знаеха.

Даскалът също не знаеше. Христо беше прекалено малък за Художествената академия, но трябваше да се подготви от рано.

- Ще го пратим на асамблея в София!

АНТОАНЕТА беше от онези възглупави деца, които и след първи клас не научаваха азбуката. След втори пък не помнеха таблицата за умножение или пък можеха да умножават само по единица, а след трети клас не знаеха окончанията на руския език.

В четвърти клас вече пишеха бележки. Стихотворението можеше да бъде само научено или не, а задачата само решена или не. По рисуване беше друго - децата не знаеха дали една картина е хубава или лоша. Понякога ги водеха по изложби и объркваха представите им още повече, защото съвременното изкуство се разбираше трудно. Не го разбираха родителите и даже учителите.

Учителят по рисуване оценяваше както иска цапаниците на Антоанета. Майките и татковците никога не го виняха в пристрастие към това или онова дете, а другарят Лазаров оставаше доволен. Вече никой не можеше да го разубеди, че дъщеря му Антоанета рисува добре.

Преди Пикасо и Салвадор Дали всичко е било просто. В наши дни най-трудно се лъжеха децата, които от време на време молеха прехвалената Антоанета да им нарисува нещо.

Не го харесваха.

РОДИТЕЛИТЕ с талантливи деца бяха повече от местата в кръжока по рисуване. Този път и познатите на другаря Лазаров не помогнаха.

Място в кръжока се освободи съвсем ненадейно. Кола беше прегазила едно от децата и Антоанета тихомълком запълни бройката.

Иначе в пионерскиядом имаше кръжоци по всичко. Тук учеха стъпките на народните танци или брояха звездите една по една, за което бяха получили безброй награди от детски състезания.

Най-много награди получаваха за рисунки на асфалт. Асфалт имаше навсякъде и не струваше нищо, затова в кръжока по рисуване го използваха много.

В събота и неделя движението по шосетата беше по-слабо. Ръководителят събираше кръжока именно тогава и свеждаше жертвите до минимум, но все пак колите прегазваха по някое дете.

После напливът запълваше освободените места.

Всяка събота иначе поспаланата Антоанета ставаше рано. Изпиваше си млякото с каймака. Кръжокът правеше чудеса и бързо променяше лошите й навици.

- Пази се от колите! - заръчваше другарят Лазаров на изпроводяк и както повечето родители се надяваше, че дъщеря му ще премине това сито.

Антоанета остана жива по една голяма случайност. Винаги излизаше първа на шосето и чакаше ръководителя на кръжока, който раздаваше белите тебешири. С тях децата си разделяха асфалта на квадратчета и всеки трябваше да рисува само в своето.

Антоанета ограждаше най-голям квадрат. Рамките му бяха толкова надути, че избутваха квадратите на другарчетата й в канавките.

Тъкмо канавките им спасяваха живота.

Антоанета оставаше на шосето и се пречкаше на леките коли. Никога не рисуваше нищо, но й харесваше да има колкото се може повече асфалт. От много глава не боли - беше казал народът.

Изявите намаляваха. По-талантливите кръжочници правеха наистина чудеса от канавките и ръководителят искаше да види какво могат на равното.

Обаче Антоанета не отстъпваше и педя.

БЕШЕ една от съботите или неделите. Антоанета пак беше сложила ръце на кръста и се беше разкрачила на шосето сякаш беше нейно.

Понякога колите правеха ветрец и увличаха косите на Антоанета със себе си като малки момчета, които се забавляват да скубят момичетата.

Но този ден на шосето се зададе необикновено голяма кола. Беше заела двете ленти и по всичко изглеждаше, че ще сгази Антоанета. Или щеше да отбие в канавките, където рисуваха останалите деца, и щеше да сгази тях - целия кръжок.

- Стори път на колата! - извика ръководителят.

Антоанета никога не помръдваше от шосето. Освен това сега беше познала колата на баща си и нямаше от какво да се страхува.

Втурна се към нея за ужас на ръководителя.

Водачът намали скоростта. Спря на прилично разстояние, а после отвори вратата на другаря Лазаров и му се приведе чак до земята.

Лазаров излезе и също се поприведе. Искаше да разгледа отблизо рисунката на Антоанета, но си беше забравил очилата и не видя нищо.

То и нищо нямаше за гледане. Накрая Лазаров повика с пръст ръководителя на кръжока:

- Как намираш рисунките на моята Антоанета?

- Рисунките й са най-големите - отвърна той. Говореше единствено за размерите на рамката им, но Лазаров разбра каквото му отърваше.

На ръководителя пък му отърваше благоразположението на Лазаров. Не знаеше и как да обясни истината - по това време в правото нямаше понятие за частна собственост. Особено при инфраструктурни обекти като шосетата.

И ръководителят остави Лазаров в заблуждение. Един ден сам щеше да съжалява за постъпката си, но този ден беше още далече.

- Какво ще правим с толкова голям талант? - попита Лазаров.

Скоро в София се откриваше международната детска асамблея. Все някой от кръжока трябваше да участва, а Антоанета само пречеше.

Ръководителят беше сигурен в провала й. Тогава другарят Лазаров щеше да научи колко е бездарна дъщеря му. И не от него.

От Людмила Живкова.

Оазис в пустинята Сахара, края на седемдесетте години.

ДЕЦАТА в арабските страни нямаха касички-прасенца, защото се гнусяха от прасетата, както всички там. Но те не знаеха какво губят. Касичка-агънце също щеше да им свърши работа, ако бащите не предпочитаха сами да пазят парите на децата си.

Бащата на Гюнер не правеше изключение. Беше скъперник и с надниците на сина си трябваше отдавна да е напълнил гърне жълтици.

- Скоро ще пораснеш и ще поискаш да ти купя жена - казваше често той.

А малкият Гюнер работеше здравата. От сутрин до вечер подхвърляше дини на пазара и щеше да е събрал пари за всички сладоледи на земята. Не му трябваше жена. Бащата мислеше повече за себе си, защото в арабските страни бащите имаха право на първата нощ със снаха си.

Миналото и по-миналото лято беше същото. А работата не беше за хвалене - дините летяха една след друга и за всяка изпусната диня намаляваха надника с една диня.

С времето Гюнер се научи да мисли само за дините и се прибираше с добри пари, но дълго след работа виждаше дини вместо хора. Те му брояха надника, разминаваха го по пътя за дома и го посрещаха на прага.

Гюнер се боеше да прекрачи прага. Стоеше дълго на двора, където дините послушно кълвяха червейчета или преживяха сеното. Една от тях излая и се хвърли да оближе ръката му. Опашката й се въртеше игриво.

- Добро куче! - въздъхна Гюнер.

Понечи да поиграе с динята си, но очите му вече се затваряха. А на другия ден го чакаше още работа.

- Нека да си лягаме!

Гюнер заведе динята си до кучешката колиба, но успя да я прибере само наполовина. Опашката й стърчеше навън и продължаваше да се върти.

НА ДРУГАТА сутрин Гюнер не отиде на пазара, защото му предстояха много по-важни неща. Извади тесла от мазето, а после огледа нацепените дърва и събра плоските.

Харесваше му да прави това. Обичаше миризмата на прясно отрязаните дъски и звъна на пироните. Плюнчеше всеки от тях и замахваше с теслата, колкото сила има.

Скоро на оградата се залепи внучето на съседите. Гюнер го познаваше бегло, защото баща му беше голям човек в Беджая ^*. Идваха си на село само за байрама.

- Пак ли правиш колиба за кучето си?

- Пораснало е и не се събира в старата! - обясни Гюнер и понечи отново да се хване за теслата. Щеше да покаже на надутото гражданче какво може.

Колибата обещаваше да стане хубава. Един ден Гюнер щеше да стане строител като баща си и да изкарва повече пари от дините на пазара.

Но гражданчето не му завидя. Даже се скара:

- Разправят, че мине се не мине седмица, и пак ковеш колиба за това куче! Не мога да си науча уроците от теб.

- Защо тогава ми висиш на главата?

- Защото си глупав. Направи колибата по-широчка! Като ти гледам кучето, никой не може да каже каква порода е и колко голямо ще стане! - подучи го Ахмед.

Имаше нещо вярно в това.

- И не кови с толкова големи пирони!

- Защо? - попита Гюнер.

- Ще боде на кучето ти.

Пироните наистина стърчаха вътре в колибата като тапети на таралежчета.

- Как ти дойде наум?

- Мисля да стана архитект!

- Какво ще рече това? - запита Гюнер.

- Ще подучвам глупавите строители!

- А баща ти архитект ли е?

- Не е - наведе глава Ахмед.

- Че как тогава ще станеш архитект? - присмя му се Гюнер.

В арабските страни синовете винаги вземаха занаята на бащите си и на бащите на бащите си още от времето на Мохамед. Нямаше начин Ахмед да стане архитект или каквото и да било друго.

* Беджая - пристанищен град в Алжир. - Б. а. [обратно]

ОБРАЗОВАНИЕТО в Алжир беше само до осми клас, каквото беше образованието във всички арабски държави. Точно това пречеше на Садам Хюсеин да построи атомната си бомба и за тревоги нямаше място.

Учебникът по физика за осми клас свършваше със закона на Архимед. Айнщайн беше евреин и дори не се споменаваше, а абитуриентите правеха само детски бомбички.

Тук момичетата и момчетата учеха разделно. Момичетата идваха на училище първа смяна и си отиваха още по светло, но момчетата оставаха втора смяна и сварваха тъмното.

Понякога първа смяна се заиграваше повечко след часовете. Втората смяна не можеше да им направи нещо лошо, защото момичетата в Алжир нямаха плитки за дърпане или полички за надничане.

Носеха фереджета.

Училищният двор беше заградена част от пустинята - един голям пясъчник, в който малчуганите се заравяха или строяха кули.

Игрите пречеха на откритите уроци по геометрия. Преди години и гореспоменатият Архимед беше рисувал чертежи по плажовете на Сиракуза. И пак сред тях беше намерил смъртта си.

Навярно точно такава смърт желаеше местният учител по геометрия. Игрите секваха преди началото на всеки урок и дежурният ученик заглаждаше пясъка с търмък.

АХМЕД тъкмо беше преминал в четвърто отделение и с нетърпение чакаше своя пръв урок по геометрия, която беше в основата на всички сгради по света.

Учителят нарисува правоъгълен триъгълник с показалката си и беляза страните му с латински букви. После внимателно заби точката на деветдесетия градус, защото се случваше от пясъка да бликне нефт.

Този път от дупката на правия ъгъл замириса на лошо. В арабските училища нямаше клозети и децата ходеха по нужда пак на двора. Учителят извади оцапаната си показалка, която събра мухите.

- Какво е това на чертежа? - попита той.

- Това на чертежа е лайно! - извикаха вкупом малчуганите. От години учителят се опитваше да предаде теоремата на Питагор, но никога не стигаше по-далеч от лайното.

Сега обаче ръката на Ахмед се вдигна:

- Това на чертежа ви е един правоъгълен триъгълник.

АХМЕД беше левичар и нямаше другари. Недъгът му съвсем не пречеше в християнския свят, но осъждаше на самота всеки мюсюлманин.

Мюсюлманите се подмиваха след нужда с лявата ръка, а дясната пазеха чиста единствено за хранене или здрависване. Ахмед - напротив. Подмиваше се с дясната и протягаше лявата да се здрависа.

Но никой не приемаше ръката или приятелството му. Само учителят по геометрия не се гнусеше от Ахмед, защото показалката му беше изцапана повече.

- Ти разбра теоремата на Питагор! - здрависа го той.

Нататък двамата си говореха като равен с равен.

- Теоремата на Питагор трябва да се препредава на черна дъска - предложи веднъж Ахмед. И наистина дъската си е твърде отвесна за ходене по нужда. Само мухите могат да го правят.

Но учителят не се съгласи:

- Черната дъска не позволява такава свобода на мисълта като пустинята! А мисълта ни спохожда ненадейно и си отива, преди да намерим тебешир или намокрим гъбата с вода!

Водата в арабските страни наистина беше малко. Пясък обаче имаше предостатъчно. Трябва само да се наведеш и да запишеш каквото те е осенило.

- Пророкът Мохамед е написал Корана на хартия! - не се съгласи сега Ахмед.

- Хартията е четвъртита както черната дъска и затваря мисълта в рамка. А Коранът с неговите догми е най-коварната рамка на човечеството! - Учителят по геометрия се разпали толкова много, че дори не се уплаши от думите си.

- Нима не вярвате в Аллах?

- Вярвам на аксиомите, защото само те не се нуждаят от доказателство!

И СЛЕДВАЩИЯ Байрам Ахмед не отвори учебниците. Беше дошъл на село, закопнял за тишината, но кучето от съседния двор не спираше да лае.

Ахмед излезе на оградата.

- Не ми дразни кучето! - подразни се на свой ред Гюнер.

- Не аз съм раздразнил кучето ти. Самият ти си боядисал колибата му червена.

Цветовете не означаваха нищо за Гюнер и още повече за кучето му, което виждаше света в черно и бяло. Но по някаква причина тази му анатомична особеност не беше спомената в учебниците по биология.

- Вземи боядисай колибата му резедава!

- Че защо? - попита Гюнер.

Ахмед трябваше да му разправи за резедавите престилки на хирурзите и червените парцали на тореадорите, а после се върна още назад и обясни какви са тези хора. Самият Гюнер се чувстваше спокоен на пазара, където всички дини бяха зелени. И кучетата почти не лаеха.

Изглежда гражданчето пак имаше право.

- Ако станеш архитект, ще се оженя за теб! - даде му дума Гюнер.

В арабските страни нямаше невъзможни неща, макар че въпросът не беше уреден в семейния кодекс.

Семейният кодекс позволяваше само четири жени. Малцина обаче успяваха да съберат толкова пари, а другите лекуваха нагона си, както сварят.

ОЩЕ на другия ден Гюнер пребоядиса колибата си резeдава. Слънцето бързо изпече боята и кучето се нанесе вътре, но не спря да джавка.

Ахмед се скри зад оградата, засрамен от одевешните си наставления. Нещо около очите на кучетата беше пропуснато в учебниците по биология или просто това куче нямаше добро цветоусещане.

Кучетата на пазара не лаеха, но не защото се заглеждаха по резедавите дини. Те бяха сити. А улисаният в боядисване Гюнер беше забравил да нахрани своето куче.

Напоследък все така ставаше. На пръв поглед зрението на кучетата нямаше общо с архитектурата и строителството. Но Ахмед разбра едно - трябваха му познания по всичко.

СЛЕДВАЩИТЕ години Ахмед завършваше с отличие всичко, което се изпречваше на пътя му. Неговата любима наука беше геометрията и учителят сочеше чертежите му за пример. Със смесица от възторг и малко завист признаваше, че сам не може да направи такива.

Бащата на Ахмед имаше право да се гордее, но повече се страхуваше. Беше стиснат човек и го тревожеше мисълта, че Ахмед ще пожелае да учи и след осми клас.

Майката нямаше думата.

На родителските срещи говореха само за Ахмед. Първо по реда си минаваха учителите от мъжки пол. После даваха дума на младата французойка, която възторжено повтаряше всичко казано за Ахмед и добавяше:

- Той заслужава награда за труда си!

Учителката по френски беше единствената жена в Беджая с открито лице и даже разговорите с нея бяха незабравимо преживяване.

Една от тези срещи отиваше към края си. Бащата на Ахмед изчака учителката и задърпа полата й:

- За каква награда спомена?

- Това ще решите вие!

Бащата целият трепереше от близостта с учителката по френски. Накрая тя повдигна очила и се отдалечи с въртеливи и напарфюмирани движения, а той стисна ръката на Ахмед и се забърза.

- Къде отиваме?

- Отиваме на пазара! - отвърна бащата по-скоро на себе си. Изглежда, беше избрал наградата и бързаше да я купи преди да са затворили сергиите.

БАЩАТА вървеше между сергиите. Всички го поздравяваха с уважение и това не убягна на малкия Ахмед, който едва сварваше да притичва след него. Сега и двамата се гордееха един с друг както никога.

Мръкваше се. Търговците вдигаха сергиите си. Само някои от по-заможните имаха бараки и заключваха стоката си на място. Придърпваха катинарите и оглеждаха всичко за сетен път.

ЛЕЛИЧКИТЕ оставяха бараката си отключена през цялата нощ. Червени фенери огряваха пищната стока и спираха всички минувачи като на кръстовище. Повечето търговци похарчваха припечеленото тук.

Ахмед последва баща си.

- Не е ли още малък? - попита леличката, сгънала крак пред бараката.

- Отличник е по френски.

Бащата плати за един човек и половина. После тримата затвориха вратата зад гърба си, а леличката пусна капаците и се съблече гола.

Бащата се покачи отгоре й. Ловко заметна фереджето и започна да мърда, а леличката викаше и се молеше. Тя имаше дълги като кинжали нокти, които оставиха резки по дървения нар.

Скоро двамата се умориха. Бащата попи чурката си в носна кърпа и захвана да се загащва припряно. Леличката сякаш остана недоволна. Обърна се да повика Ахмед с показалец и пак се приведе напред.

- Много има да научиш преди френския! - каза тя, когато й омръзна да чака. Ахмед стоеше на мястото си, широко отворил очи, и не помръдваше.

- Нали видя какво направих? - попита баща му.

- Видях.

- Тогава вземи си наградата!

Бащата пристъпи към Ахмед и зарови ръка в гащите му, но последният се дръпна назад уплашен. Не знаеше какво точно става в тази барака. Не знаеше и какво да прави. Изглежда, беше залягал над науките за сметка на простичките неща в живота.

- Ще ти покажа отново! - каза бащата и доплати за още половин човек. После покачи леличката, която трябваше да бъде награда за труда на Ахмед.

ОЦЕНКИТЕ в училище останаха единствената награда за труда на Ахмед, но оценките не бяха нищо материално и не го вълнуваха толкова.

Вълнуваше го онова в бараката. Учебниците преди осми клас загатваха за него с много заобикалки, а според Корана и Мохамед беше заченат непорочно. После Аллах беше сътворил първия мъж от кал и първите четири жени от четири ребра на първия мъж.

И никъде нито дума за онова нещо. Само на улицата децата скришом говореха разни небивалици, които Ахмед слушаше в захлас. Малко по малко се научаваше какво да прави с жените.

Скоро му се отдаде друг случай, или поне така си мислеше Ахмед. Баща му го хвана за ръка и го поведе навън както преди.

- Къде отиваме?

- Отиваме на пазара!

И отговорът беше също като предишния. Навярно още една награда чакаше Ахмед гола в бараката и сега той щеше да си я вземе.

Но бащата подмина леличките и се спря при друга барака. Отпреде й стоеше видимо преуспяващ мъж и сърбаше толкова подсладено кафе, че мустаците му се бяха накъдрили като захарен памук.

На Ахмед му се прииска да ги захапе. Тримата влязоха в бараката и затвориха вратата подире си. Вътре нямаше нар и постели, а само малко столче и дръвник като в месарските бараки. Редица от остри ножове висяха в потвърждение.

Единственото месо в месарската барака беше Ахмед. Той погледна разрешителното, което висеше измежду ножовете и носеше задължителните печати на ХЕИ.

Но човекът не го остави да чете. Приближи към Ахмед и също като онази леличка зарови ръката си в гащите му, за да извади чурката навън.

Сега обаче Ахмед знаеше и сам стъпи на дръвника. Прикани човека да се наведе както вече беше видял баща си да навежда леличката.

- Какво си намислил?

- Ще вкарам чурката си в твоето дупе!

Бащата онемя. Явно този порок наистина бе вроден, защото Ахмед нямаше откъде да го научи. Блазнеше се от дупето на сюнетчията ^* много повече от геометрията.

Новината бързо щеше да се разнесе из пазара за срам на бащата. Хората вече знаеха как Ахмед беше оставил леличката недовършена и лесно щяха да свържат едното с другото.

Бащата свали Ахмед от дръвника, а човекът го посипа с морска сол и преметна престилка през кръста си. После откачи един от ножовете:

- Ела тук! - привика той Ахмед.

Това не беше награда. Ахмед не помръдна от мястото си, но бащата го поведе за ръка. Скоро успяха да сложат чурката му на дръвника и той усети как морската сол пощипва в каналчето й.

- Не гледай към ножа! - каза човекът. Той харесваше малки момченца и точно малките момченца бяха причина да избере работата си, защото един сюнетчия можеше да пипа чурките им безнаказано.

Сега наистина се увлече.

- Какво толкова правиш? - стресна го бащата.

- Седем пъти меря и само един път режа! - обяви девиза си сюнетчията.

После отряза половината чурка на Ахмед и тя се загърчи на дръвника, а морската сол попиваше кръвта във все по-кафява каша.

Ахмед прималяваше.

- Един е Аллах и Мохамед е неговият пророк! - накара го да каже сюнетчията. Отвори със зъби шише йод и го изля върху чурката на Ахмед или каквото беше останало от нея. Накрая му заръча да не ходи на училище няколко дена.

* Сюнетчия - човек, който обрязва децата на мюсюлманите. [обратно]

СЛЕДВАЩИТЕ няколко дни Ахмед трябваше да си остане у дома. Тримата му братя отиваха на училище, или така казваха, а баща му излизаше малко след тях.

Ахмед само пречеше на жените. Те шетаха и го караха да се мести от едно място на друго, за да пометат в краката му или да забършат пода с мокър парцал.

Работата им спореше. Разнасяха едновременно четирите стола в четирите ъгъла и се покачваха да оберат паяжините, а после повдигаха най-младата от тях като в цирка и сменяха изгорялата крушка с нова. Оттук нататък им оставаше само да наглеждат тенджерите.

Ахмед се уморяваше повече.

Четирите жени си наливаха чай. Подаваха си захарницата една на друга и изброяваха на глас по няколко бучки, а после цамбурваха резенче лимон. Накрая похлупваха всичко с чиния и чакаха да се запари.

Само една от жените не бъркаше в захарницата. Тя вадеше от пазвата си шишенце с таблетки и изброяваше няколко вместо бучките.

- Какво е това? - попита веднъж Ахмед.

- Захарин.

Чашата на жената беше още непохлупена и сякаш зъл дух димеше от нея на кълбета. Тя го разбърка с лъжичката си и опита вкуса му с върха на езика.

Намуси се.

- Защо пиеш това? - попита Ахмед.

- Имам захарна болест.

Жената замижа и преглътна чая си като наказание. Ахмед преглътна с нея и попита:

- Мога ли и аз да се заразя?

- Понякога се предава по наследство.

Ахмед скоро забрави за случката. Жените на баща му бяха четири и имаше малка вероятност точно тази да е негова майка.

ГЮНЕР почиваше между всеки два камиона. Натоварените дини надничаха от каросерията и сякаш завиждаха на също толкова кръглите гуми, който имаха възможност на воля да се търкалят по пътищата. И да се изтъркат или пукнат, когато им дойде времето.

Гюнер пък малко завиждаше на шофьора.

- Къде караш дините? - запита го той.

- На пазара в Беджая.

Същата нощ Гюнер не мигна. Беше вече голям и имаше сили да се хване на строежите в града, а там работата кипеше през цялата година. Не само когато зреят дините. Безброй млади селяни отиваха в Беджая и скоро им потръгваше.

На другата сутрин Гюнер целуна кучето си за сбогом. После целуна през фереджетата жените на баща си и както всеки ден тръгна за пазара, където пак както всеки ден работи до късно.

Накрая си получи надницата. Пусна парите да дрънчат в дисагите си и за всеки случай попита шофьора на последния камион:

- Къде караш дините?

- На пазара в Беджая.

- Вземи и мен.

Шофьорът склони. Гюнер се намърда между дините и зачака камионът да запали.

Тръгваха на дълъг път. Шофьорът покри стоката с брезент и върза сиджимките му за каросерията една по една. Накрая провери маслото и доволен от свършената работа, се настани зад кормилото.

- Сторете път! - извика, но гласът му се изгуби сред глъчката на пазара.

Тогава дойде на помощ бибипката. Кълбета от черен пушек задавиха мотора и хората наоколо, а гумите пробоксуваха в пясъка и хукнаха напред.

ПЪТЯТ обещаваше голяма скука. Брезентът криеше Гюнер от слънцето и лешоядите, но пък въздухът едва стигаше до дробовете му.

Малко по малко той сподели мечтите си с дините, които се оказаха добри слушатели. Не го прекъсваха с въпроси и мъдро се съгласяваха с всичко, макар да бяха зелени. Гюнер имаше нужда от подкрепата им.

На следващия ден той огладня и изяде няколко. После утоли жаждата си пак с диня. Също от диня си направи цукало и похлупак за него.

Гюнер вече бе загубил представа за време, когато внезапно камионът удари спирачки. В каросерията му бяха останали толкова малко дини, че се затъркаляха насам-натам като медицински топки.

Това трябва да беше пазарът в Беджая. Гюнер запретна брезента и надникна изпод него, но не видя нито една сергия. Пазарът беше още далече. Камионът беше влязъл в града и ръмжеше на едно от многото кръстовища.

Редом с камиона на Гюнер ръмжеше друг. Каросерията му беше измазана с хоросан и пълна с нетърпеливи тухли, които, изглежда, бързаха за строеж.

Гюнер нямаше работа на пазара. Бързо събра дисагите си и скокна в другия камион.

Тъкмо навреме. Регулировчикът даваше предимство на превозните средства с по-силните бибипки, какъвто беше и правилникът в арабските страни. Камионът с тухлите нахално се пробута и превари всички.

Камионът с дините остана назад, сякаш дините бяха годините, прекарани на село. Гюнер никога повече нямаше да се върне към тях, или поне така си мислеше тогава.

ТУХЛИТЕ бяха четвъртити и убиваха много повече от дините, но Гюнер се радваше на новите си събеседници от цялото си сърце и душа.

Камионът спря. Събра сетните си сили да изсвири с онази бибипка, която му даваше предимство пред всичко останало на пътя.

Работниците мигом се отзоваха. Един от тях се покачи на каросерията, а другите направиха верига до близкия навес и дружно захванаха да разтоварват тухлите.

Гюнер умееше тази работа. Тухлите идваха една след друга като дините и пак само четвъртитата форма ги отличаваше от дините.

- Работа ли си търсиш? - попита онзи от каросерията, когато стигна до Гюнер.

- Да.

- Тогава върви на пазара!

- Аз не искам да работя на пазара!

- А кой те кара?

Не се разбраха. Гюнер още не знаеше, че градският пазар беше много институции, събрани на едно място, и трудът там беше стока като всички останали. Можеше да се купи и продаде само на пазара, защото обяви за работа и трудови борси нямаше.

Пазарът беше едновременно и това.

Гюнер запретна ръкавите си и понечи да се нареди във веригата на работниците. Щеше да им покаже какво може.

- Първо трябва да се поохраниш! - присмяха му се те.

Плешките на Гюнер още стърчаха назад, а ръцете му бяха тънки като саповете на лопатите им.

Камиона разтовариха бързо. Работниците пак заобръщаха хоросана и скоро цветът му придоби приятен кремав оттенък. Гюнер се захласна. Сякаш почувства пощипването на гасената вар по стъпалата си.

И стъпалата му забързаха към пазара.

ГЮНЕР никога не беше виждал толкова хора на едно място. Малкото селско пазарче можеше да се побере само на една от тукашните сергии. И щеше да остане място за още стока.

Гюнер се остави на тълпата. Не знаеше къде точно отива, но нямаше нищо против да обиколи пазара с градските хора. Едва устояваше на лакомствата и здраво стискаше дисагите си. Накрая все пак си купи бонбони.

Сред сергиите имаше пътуващ цирк. Гюнер се загледа в клоун, който подхвърляше портокали и ловко ги ловеше още във въздуха. Видя друг да гълта кълбета огън и трети да завърта чиния на кутрето си.

Но представлението тепърва започваше. Ръкоплясканията и музиката не спираха, а лъвовете правеха каквото им каже човек с камшик. Той свали шапката си и прикани зяпачите да пуснат в нея по някоя стотинка.

Не посмяха да му откажат. Гюнер също бръкна в дисагите си. Човекът остана доволен. Лъвовете минаха през обръч и се прибраха по клетките.

Задумкаха барабани.

- Идва редът на последния номер! - извика директорът на цирка. Почака малко и дръпна голямата завеса на фургона, за да открие още една клетка.

Тълпата зашушука. Някои затвориха очите на децата си, а други сами не издържаха и извърнаха поглед.

Гюнер се надигна колкото може:

- Какво е това бялото?

- Жена от България! - извика директорът в отговор.

Къшей хляб и копанка споделяха фургона й. По нея нямаше никакви дрехи. Беше се свила в ъгъла, но скоро се изправи и нагло отвърна на погледите.

Гюнер й подхвърли от бонбоните. Жената от България не се спусна да ги събира и даже му се присмя.

- Какво яде? - попита той озадачен.

- Свинско.

Чуха се неодобрителни гласове. Очите на жената бяха жълти, а косата зелена или обратното - Гюнер не можа да види добре.

- Защо не се покрие с нещо?

- Те в България така си ходят - обясни директорът на възмутените граждани.

Жената беше мършава и имаше дълги като кокилите на клоун крака, но не краката бяха причина да я вземат в цирка. Всъщност, душата й беше уродлива както тялото. Тя запали цигара.

Множеството се разотиде в ужас. Накрая клоуните събраха цирка и тежък волски впряг задърпа фургоните. След него се разтичаха други животни и прасенцата, с които жената от България се хранеше.

Гюнер остана много уплашен.

ЖЕНАТА от България съвсем не беше най-страшното нещо на пазара. Грухтенето на прасенцата едва беше заглъхнало, когато навалицата взе да се събира на друго място.

Гюнер си запробива път. Детството му беше минало далеч от безполезните занимания, с които връстниците му по света запълваха времето си. Той никога не беше търкалял камионче, нито събличал кукла или играл на топчета.

Това топче се търкаляше изпод три съвсем еднакви чашки, а минувачите бяха подканяни да познаят къде ще се спре.

Беше лесно.

- Ще опиташ ли? - попита човекът с топчето. Не му беше убягнало колко силно Гюнер стиска дисагите си. Там трябваше да има пари или нещо скъпо.

- Аз само търся работа.

- Може да поиграеш безплатно!

- Наистина ли? - попита Гюнер с повече нетърпение в гласа и по-малко недоверие.

Тогава човекът му се усмихна бащински:

- Синът ми Ахмед трябва да е на твоите години...

Гюнер завидя на какъв баща беше случил непознатият му връстник Ахмед.

Човекът се подсмихна и сръчно обърна чашките, за да похлупи топчето с първата. После ги завъртя една през друга върху празна щайга.

Гюнер веднага позна къде се е дянало топчето.

- Много ти върви днес! - похвали го човекът и му брои парите, които за Гюнер бяха най-лесно спечелените пари в живота.

- Нека поиграем още! - разпали се той.

Малко по малко беше отпуснал дисагите си, а и навалицата не спираше да го хвали.

Но човекът се задърпа:

- Нали търсеше работа?

- Няма да ми трябва работа, ако печеля все така! - отсече Гюнер и съвсем отпусна дисагите си. Беше готов да извади каквото криеше вътре и да го заложи.

Навалицата зашушука и припря човека да склони.

- Само още веднъж!

Този път Гюнер загуби. Поиска да си върне парите, но пак загуби и пак се помоли за нова игра. И така, докато парите му свършиха и човекът се убеди, че в дисагите не е останало нищо.

- Без пари не може да играеш!

- Но нали имахте син на моите години?

- Точно така - трябва да го храня! - изсмя се човекът и раздаде малко от парите на навалицата. Тогава тя се струпа около щайгата му и пак се престори на увлечена в играта.

НИКОГА преди Гюнер не беше играл и не беше плакал като другите деца, но в онзи ден направи и двете. Играчка - плачка. Очите му се изпълниха със сълзи и текнаха, а той не знаеше какво става с него и опита да ги спре с юмручета.

- Защо плачеш? - спряха се четири жени с пазарски чанти.

Гюнер имаше защо да плаче. Пропилените пари трябваше да сложат начало на новия му живот в Беджая.

- Как ти е името?

Гюнер им каза. Жените наново преразпределиха пазарските си чанти така, че ръката на едната остана свободна и можа да го помилва.

После поразпитаха за изгубено момченце на име Гюнер. С дисаги. Новината се разнесе из пазара и скоро заприиждаха мъже, които се пишеха за негови родни бащи. Един през друг напираха да си приберат сина.

С дисагите.

- Баща ти се намери - казаха жените.

Гюнер изпадна в ужас. Не искаше да се връща на село и да хвърля дини на онова малко пазарче, след като беше видял тукашния.

Пък и баща му имаше тежка ръка.

Първият самозванец се спусна да прегърне Гюнер като собствен син. После нежно го плесна по дупето, за да не бяга повече от дома и попита:

- Какво има в дисагите?

- Празни са.

- Това не е моето момченце! - каза самозванецът, щом сам се увери.

Това не беше бащата на Гюнер.

Много самозванци прегръщаха Гюнер и си отиваха бързо, както бяха дошли. Всеки искаше да е бащата на изгубеното момченце с дисаги, но не и ако дисагите на момченцето са празни.

Гюнер не разбираше нищо. Взе да се мръква. Жените се уплашиха и забързаха да се приберат.

СЮНЕТЧИЯТА изчака последната жена да свали фереджето си и залепи по един шамар на всяка от заголените им бузи. Никога не ги делеше.

- Къде бяхте?

- На пазар.

Сюнетчията бръкна в джоба си. Извади часовник и отвори капачето му, сякаш не се доверяваше на тъмния прозорец.

- И какво правихте на пазара? - Въпросът не беше толкова глупав, защото на пазара можеше да се прави всичко. Можеше и да се мърсува с мъже.

- Само пазарувахме - отговориха в един глас жените. После трите обърнаха пълните си чанти, белким сюнетчията повярва на думите им.

Четвъртата жена държеше ръката на Гюнер. Нямаше какво да обърне, освен гащите му, което наистина щеше да направи сюнетчията по-сговорчив.

Последният засука захаросаните си мустаци.

- Как се казваш?

- Гюнер.

- А какво има в дисагите ти?

- Празни са.

Празните или пълни дисаги не бяха най-важното нещо за сюнетчията. Липсваше му ежедневният допир с малки момчета и вече се беше уморил да чака разрешителното, което ХЕИ му беше отнело.

Гюнер идваше точно навреме.

ГЮНЕР не можа да заспи до късно и не чуждото легло беше причина за това - жената от България се връщаше в съня му бяла като смърт. Изпушваше наведнъж кутия цигари, а после се нахвърляше да го изяде вместо онези нещастни прасенца.

Сюнетчията и четирите му жени също не мигнаха. През цялата нощ останаха до леглото на обления в пот Гюнер.

Всички го гледаха и му се радваха по свой начин.

- Трябва да го поохраним - предложиха жените.

Сюнетчията им се сопна:

- Не искам да храня още едно гърло!

- Нали си нямаме деца?

- Нямаме си деца, защото сте ялови!

Жените обаче не бяха виновни. Сюнетчията беше немощен и всичките кожи, които някога беше отрязал, сякаш се лепяха между краката му.

Призори Гюнер се напика в съня си. Наистина той беше още едно гърло за хранене, но освен гърло имаше и хубава чурка. Сюнетчията склони да го вземат храненик.

<<< || >>>

© Христо Леондиев
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 11.06.2001

Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: LiterNet, 2001

Други публикации:
Христо Леондиев. 1300 години стигат. Варна: Компас, 2001.