ПОЕЗИЯТА И ДРАМАТУРГИЯТА НА МАРИН СОРЕСКУ НА БЪЛГАРСКИ

Александър Шурбанов

web

В едно интервю, дадено на българския си преводач Огнян Стамболиев няколко месеца преди смъртта си, през август 1996 г., известният румънски поет Марин Сореску казва:

„Ние сме всъщност толкова близки, от един корен, разделят ни само езиците, които имат и доста сходни неща, а не се познаваме. И това е т.нар. „провинциален комплекс“ на по-малките народи. Да гледат към т.нар. „големи“ на Запад, а да не виждат онова, което е до тях. А нерядко то е по-интересно и стойностно. Затова мисля, че трябва да се опознаем отблизо, както е било в миналото, през 19. век, когато българи и румънци са били по-близо и реално без граница (делил ни е само Дунавът, а не безполезни граничари и алчни митничари!).”

Неведнъж сме си говорили за този проблем, но той продължава да съществува. И не става дума само за любопитство, за желание да се наднича през комшулука, а за голямата полза, която могат да имат всички съставки на нашия формиран от обща история регион, ако възобновят своето активно общуване в новите условия. Слава богу, през последните години работа в тази посока се върши, но тя не е организирана в рамките на някаква междунационална програма, както предлага в същия разговор самият Марин Сореску, а лежи изцяло върху раменете на отделни ентусиасти, посветили живота си на една толкова значителна, но всъщност лична кауза.

Сред тези радетели на междулитературните връзки със северната ни съседка се откроява фигурата на разностранно подготвения преводач, критик и публицист, и неуморен културен деятел Огнян Стамболиев. На него дължим вълнуващите си срещи с някои от най-видните представители на съвременната румънска литература, между които изпъкват големите писатели-мислители Мирча Елиаде и Емил Чоран, поетите Никита Станеску, Матей Вишниек, Мирча Динеску и др. Той не само поднася текстовете на тези автори в отличен превод на грижливо култивиран и изразителен български език, но ги и контекстуализира за читателската публика в компетентни критически статии.

Най-новият принос на Огнян Стамболиев е издаденият от „Авангард принт”, Русе сборник със стихотворения и пиеси на споменатия вече Марин Сореску (1936-1996), красиво оформен с картина от живописеца Николай Караджов. Той съдържа широка представителна подборка от двайсетината поетични книги на писателя и пет драми, както и няколко есета, свързани със собственото му творчество. Целият този жанрово разнообразен материал, побран на около 400 страници, е обрамчен от аналитичния предговор на преводача и от по-горе цитираното му интервю със Сореску.

Както отбелязва Огнян Стамболиев, стиховете на поета „напомнят за неговите велики предшественици и сънародници Йожен Йонеско и Тристан Цара“. Те са изпълнени с иронични съпоставки, с парадокси на мисълта, с разколебана притчовост, често и с прекъсвания на логическите връзки, които предизвикват паметта и въображението, ангажират читателя в непрекъснато напрегнато взаимодействие с автора. Една пар екселанс модерна поезия, която разчита на алюзивната недоизказаност, на лаконизма и волтовите дъги на вътрешната противоречивост. „Една образована, просветена подсъзнателност“, както накратко формулира своята поетика самият Марин Сореску. Преводачът оценява по достойнство тези характерни черти на оригинала и ги съблюдава в своята работа.

Пиесите на поета са просто разгърнати стихотворения - и както немалко от тях също са по същество философски притчи. Техни герои могат да се окажат някой си съвременен Йона, озовал се в корема на мултиплициран до безкрайност кит, или дори митичният влашки княз Влад Дракула. Самият автор мисли за драмите си като за трактати. Една от тях дори има едно-единствено (макар и двугласо) действащо лице. В корените на този жанр пак стои архи-абсурдистът Йонеско. Дали не можем да мислим театъра на абсурда въобще като явление, зародено и развито в периферията на Европа - Румъния, Ирландия... По стъпките на Йонеско и Бекет в източните краища на континента в едно трудно време вървеше не само Марин Сореску, но и Славомир Мрожек, и рано емигриралият на Запад Том Стопард, а и нашите Радичков и Стратиев, за които светът би трябвало да знае повече и сигурно щеше да знае повече, ако всички ние, балканците, поне в културната област вървяхме заедно.

Ето къде трябва да се възстановяват регионалните връзки! Сигурен съм, че и нататък ще можем да разчитаме за това важно дело на Огнян Стамболиев, а и на по-младите, които той с примера си ще запали да тръгнат по стъпките му. Иска ми се да вярвам, че така ще стане. Имаме нужда от такива хора. И трябва да разчистваме пътищата им - и от натрупаните исторически боклуци, и от нашенската немара.

© Александър Шурбанов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.11.2011, № 11 (144)