ЖИВОТ И СМЪРТ НА ЕДИН ПРАВОЪГЪЛНИК

Николай Заяков

web

не знаех кой съм изплъзваше ми се всичко което съм бил боляха ме очите сякаш бяха чужди и някой ми се оплакваше че го болят обецата на ухото в смисъла на едно на ум бе разкъсала тъканта и надолу се стичаха червени капчици не ми се вярваше да е кръв или поне не съм си мислил че на такова място ще я има но кръвта си е кръв и доколкото тази мисъл някога е била част от мене сега пък аз бях част от нея и друг път съм бивал различен и друг път съм намирал отражението си за познато разговорът с огледалото и друг път ми е носил усещането за различност този път обаче нещата се разпиляваха нямаше начин да получа един образ вместо стотиците парчета също и пръстите ме боляха при мисълта за други пръсти вече деформирани и неподдаващи се на съзредоточаване усещах че съм някой когото вече съм бил също тъй разбирах че няма връщане понеже няма къде

питам се какво е да си живо същество което не живее възможно ли е да си в собствената си невъзможност прието ли е да си човек при абсолютно съхраняване на твоето инкогнито неприемливите радости на някой който може и да си ти възможностите на съзнанието да разпознае себе си това е съизмеримо с нелепостите на общуването с опитите на безразличието с реториката на непроизнесеното

мисля че разговорът за трети лица не съдържа отпечатъка на говорещите също тъй намирам за противопоказно да си зависим от фобиите си съществуват определени претенции на определени хора към избрани от тях субекти проблемът на жертвата е внушението че битието й е необратимо не съм обсебен обаче в необратимостите съществува синхрон определено изпитвам влечение към злото то определено ме затваря в правоъгълниците си и ми позволява да общувам с други у които злото е норма намирах се в паяжината на жена която не притежаваше наблюдателността на паяка но притежаваше неговите навици прездполагах че съм предмет но именно окраската ми на предмет ме превръщаше в обект на желанието тя можеше и да бъде другозначна с различна визия и последващи предпочитания но не бе специализирана в манипулативни техники произвеждаше хомункулуси зле скроени франкенщайни привидно функцинални но нефункциониращи играеше си с тях по свой начин забавляваше се оставяше отпечатъка си върху действията им и всъщност бе първоизточникът на всяко тяхно действие така нейният франкенщайн съхраняваше нормата определена от нея някаква изначална функция на битието на несретница която имаше всичко но не притежаваше нищо и всъщност онова което имаше не можеше да бъде притежавано

не бе сигурно и че става дума за жена приоритетите на един застаряващ мозък се нуждаят от изясняване но в случая все пак има провокация зная или по-скоро усещам че съм имал работа с жена не е връзка в конкретния смисъл а абстрактна категория на злото приемах желанието й за игра сериозно но само донякъде не бе в стила ми да изтърпявам наказание което не е мое някой да играе за моя сметка злото също е стил не разбирах смисъла на сигналите дори не бях сигурен че ги получавам с цялото си същество обаче съзнавах че съм обектът на едно нетрадиционно а поради това и несподелено чувство

харесваше ми да я наблюдавам бе насекомо под стъклен похлупак обслужваше фантазиите си управляваше други насекоми а те се блъскаха в стените й понякога въздухът свършваше налагаше им се да вдишват издишаното от нея нямам представа как съумяваха да извличат живот от нещо тъй смъртоносно но тя бе невероятна никой не бе тъй изпълнен с доверие към себе си никой не бе толкова краен в начинанията си знаеше какво иска за съжаление то не излизаше извън границите й тя съживяваше обектите си за да провери доколко мъртви са били добиваше някаква увереност която я правеше да изглежда по-неопитна и да повтаря тази своеобразна терапия още и още задачата й бе да произведе същество по свой образ и подобие което обаче да развие нейното друго аз предполагаемата й различност злото което си мислеше че не й е присъщо не знам защо се възприемаше за прекалено умна невъзможна за дешифриране наистина възприемах я като отмъстител без мотивация знаех доколко може да разполага със себе си докъде може да стигне не го вярвах разбира се все пак бе човешко същество или поне това бе изходната й позиция понякога опитвах да й кажа и тогава разбирах че въобще не е тук или поне не е днес бе останала при своята непълноценност при фобиите си при странностите на някой с когото е била свързана емоционално при несъвършенствата на огледалото или техниките на раздалечаването отмъщаваше за всичко това връщаше се отново и отново обличаше се различно за да изглежда друга изнамираше си нова визия бе някакво търсене на изгубена самоличност което повече приличаше на бягство от самоличност

обектите й биваха хипнотизирани не от онова което притежаваше а от онова което й липсваше не бяха в състояние да я дешифрират не знам дали им се налагаше и ако е така какво би го наложило променяха се пред очите й и това я успокояваше правеше я да изглежда съизмерима с неща които изглеждаха непостижими на самата нея все пак тя го бе постигнала бе унизила бе превъзмогнала фигурите тяхната автентичност вроденото им значение пренебрежението им към съществата които тя представляваше претенцията която излъчваха самото лъчене никога не бе притежавала тези характеристики сега обаче фигурите пред очите й се обеззначаваха губеха автентичността и претенцията си мащабите им се свиваха във въображението й и тя се превръщаше в съдържател на фигурки моделирани от нея не съзнаваше че са моделирани по нейната матрица никога нямаше да го осъзнае понеже самата тя не претърпя развитие бе винаги себе си ефимерната си и инструментирана същност обслужваща един култивиран каприз

начинът да осъществи себе си бе начин да дематериализира определени обекти начинът да маркира пространството си бе начин да демаркира пространството на тези обекти и всъщност погледната от друг ъгъл манипулацията можеше да се приеме за блъф на картоиграч но не беше инстинктът за самосъхранение диктуваше на обектите различно поведение налагаше им да приемат за лоялни неща които тя би одобрила беше си принуда към определено поведение подмяна на характера екзотика в жанра нищо не я изпълваше с удовлетворение тъй както видът на глината в която ги бе превъплътила от нейната гледна точка нямаше нищо нередно те бяха тя каквато би искала да е тя моделираше от тях това което й бе наложено да бъде от обстоятелствата от месторождение и местоживеене от самобитното генно инженерство на двама души които тя дълбоко в себе си не одобряваше признанието за това никога нямаше да дойде инстинктът на собственика го изключваше не можеше да е мотив въпреки че беше беше си въобразила че именно този факт демотивира нейните обекти съжалявах тези хора съзнавах че всеки момент мога да бъда един от тях често прекрачвах границата макар да знаех че не ми се доверява беше ми интересно докъде може да стигне ще бъде ли в състояние да вдъхне живот на кошмарите си да създаде в крайна сметка своя франкенщайн този бе стремежът й бе обмислено съзнателно търсено противодействие на нещо изначално и независещо във времето от нея

налагаше се да игнорирам принципите си наблюдаването на процеса на превръщане ме правеше съучастник но трябваше ли да съпреживявам доброволния отказ на едно човешко същество от самото него нима в кратките си съзнателни превъплъщения не го правех и аз не губех ли единтичност не бях ли склонен да се разменя срещу онова което тя предлагаше не го ли правех всъщност и защо ли не усещах неприязън към онова в което ме превръщаха може би имах оправдание знаех какво се случва кога започва как твоят избор отдалечава края зависимостите които липсата на края предполага все пак не бях безразличен към случващото се знаех сигурен бях че няма спящ който в определен момент да не се събуди че не съществува хипноза от която да не можеш да излезеш че злото акумулира друго зло че в безразличието зрее гняв много гняв и много омраза че те рано или късно напускат тялото и стават зрители на случващото се с него те са духът който е сменил агрегатното си състояние съпротивата която е изглеждала смачкана

видях я в мига на сътворението видях я идентична с копието повярвала че глината не може да бъде онова което е тя но глината го можеше реалният резултат надмина всичко на което се надяваше видя се и не повярва на очите си обектът определено не бе доволен новата самоличност не му допадаше но това бе нейната самоличност бе работила за себе си не за него нямаше начин да се освободи от нея нито пък тя би могла да го изхвърли от живота си несвободата е качество присъща е на твореца ако той се възприема като такъв но несвободата сама по себе си не би могла да те направи творец бог също е създал един франкенщайн но бог има свободата да прощава

не се радваше на творението си видях го в очите й не съзнаваше обаче че онова което е самата тя бе превърнало нещо тъй прекрасно в нещо тъй безобразно дори бог не би си го простил но бог не я занимаваше постепенно в главата й се загнездваше мисълта че произлиза от самата себе си ако не я радваше дори нейният франкенщайн тогава какво би я зарадвало нещо й убягваше може да беше изначално а може да беше следствие на определени обстоятелства обстоятелствата обаче ги предизвикваше тя и следователно фактологията отпадаше следствието може да е лишено от причина а и причината може да не породи следствие не проумяваше как времето за моделиране на нещо тъй далечно от нея бе моделирало всъщност самата нея бяха й убягнали механизмите на сътворението бе употребила притежанието си по начини които сега й изглеждаха непростими никое човешко същество не би допуснало подмяна ако тази подмяна включваше ценностната му система липсата на такава система у самата нея й изигра лоша шега подмени я с това което никога не си призна че е

табутата й започнаха да се сгромолясват светът който си мислеше че управлява се оказа светът на нейните обекти и странно тя ги бе манипулирала без да си дава сметка за техните обвързаности сега бе изправена пред стена зад която се предполагаше че продължава следсмъртния живот на всичко от което бягаше бе изгубила местожителството си на оригинал а и копието не й принадлежеше имаше хиляди начини да се лиши от самоличност и нито един да си я върне преди да осъзнае плюсовете и минусите на творчеството тя вече знаеше че е принесла в жертва самата себе си не можеше да избяга усещането за съпротива й бе органически чуждо несвойствено нещо като теорема на отчуждението бе се отчуждила от всичко което можеше да е тя живееше в тяло под наем предстоеше й да стане наемател на душата си и това изглеждаше най-естественото но тя все пак не вярваше не искаше да си признае краха на това начинание изглеждаше й несправедливо и лишено от логика да загуби битка която друг на нейното място би спечелил смяташе поведението си за съвършено не бе допускала грешки притежаваше персонажите си притежавайки съдбите им понякога дори тяхната значимост не я притесняваше тъй като не я разбираше не бе възниквала необходимост от подобен жест сега обаче нещата се персонифицираха а тя бе престанала да е част от играта продължителното моделиране бе отнемало от нейната същност с този факт можеше да се обясни обстоятелството че творенията й се обърнаха против нея при първия допир с изгубената си идентичност не го вярваше но беше така стоеше хипнотизирана от намеренията и построенията си налагаше й се да търси изход от нещо което само по себе си бе изход беше се препитавала с ходене на сън по сънищата на другите мислеше си че предлагайки една възможност елиминира всички останали и това я прави единствена бе единствена в смисъла на самотата си все още не проумяваше как си произведе врагове вместо епигони но беше така очакваше продължението като някаква игра нямаше да я загуби но дори и в този случай щеше да е губещата ако работиш с материал позволено ти е всичко работата с човешки материал обаче предлага само една възможност да си моделираш врагове който вдъхва живот той оживява страховете си николай заяков

© Николай Заяков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 20.09.2008, № 9 (106)