КУЛТУРНА ИСТОРИЯ НА СОЦИАЛИЗМА В УСПОРЕДНИ ЖИВОТОПИСИ.
ЕПИЗОД 2: ПАВЕЛ ВЕЖИНОВ И ГЕОРГИ МАРКОВ, ИЛИ СПОРОВЕ ОТНОСНО "ПО-ДОБРОТО"¹

Инна Пелева

web

Участвах в конференцията "Просветителство срещу идеологема. Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов" (28.-30.11. 2013, СУ) с текст, опитващ да разкаже "биографията" на Цветан Стоянов, като/докато разказва и за фактичността "Георги Марков".² (Интереса си към Стоянов дължа на Миглена Николчина - на наблюденията й върху "Изключителната биография на Буди Будев", единствения роман на яркия хуманитарист³, и на книгата й "Изгубените еднорози на революцията" (Николчина 2012), семантизираща по специфичен начин фигурата и словото на онзи интелектуалец.)

Покрай експеримента "Да проверим какво/защо/как значи името "Цветан Стоянов", когато застане до името "Георги Марков", започнах да обмислям евентуалния изглед, полезното и неминуемите недостизи изобщо на една културна история на социализма, представена в успоредни животописи.⁴

Бездруго в нея бих вместила - освен частта за Цветан Стоянов и Георги Марков - също така и извърнатите една към друга, принудените да си говорят истории на Людмила Живкова и Невена Коканова, Виктор Пасков и Красимир Дамянов, Богомил Райнов и Костадин Кюлюмов... И т.н.⁵

Хипотетичното мое работене с изброените (и подобни тям) персонажни диади би имало памет, разбира се, за "Успоредни животописи" на Плутарх. Но също така за "Животът на безчестните люде" (1977) от Фуко, както и за Борхесовата "Всеобща история на безчестието" (1935) - за волята на споменатите съчинения да спорят с онова древногръцко писане образец, да търсят друга (спрямо неговата) мяра за смисъл в разказа, показващ конкретна съдба.

Дали обаче - въпреки предохранителните мерки, въпреки внимателното критично боравене с решения и постижения на именити предходници - една "Културна история на социализма в успоредни животописи" все пак не би била белязана с вроден порок, толкова едър и нелечим, че да прави излишни всички евентуални усилия около превръщането на проекта в реално изписани страници?

Наративът, сдвояващ биографии, е принципно съмнителен и укорим според властващата сега научна парадигма, понеже "по природа" е склонен да се съобразява с навиците на бинарното мислене (с функционалните и днес - в средите на непросветените - наследства на близначните митове, на вечните истории за двойници, огледала, сенки и пр.). Тоест споделените намерения са "изконно компрометирани" поради факта, че при възприемането - за зла чест и при писането - на "двоичен разказ" е висока вероятността той да бъде сведен (всъщност) до "протагонист - антагонист", "добро - зло", "свой - чужд", "морално - аморално",... "революционер - просветител", "бунтар - конформист" и т.н.⁶

Така е. Но "грешката в темела" би могла да се компенсира. Стига да бъде вдигната на степен, разрасната, удвоена (използвам метафорите като синонимични; в по-дългия вариант на текста ще изброя и останалите концептуални дефекти на обмисляното начинание, за които се сещам, а също така и какво би могло да се направи, за да бъдат неутрализирани те).

Та ставаше дума за недоверията, които буди у хуманитарно образования разиграването на бинарии, претендиращо за познавателна полезност, а също ставаше дума и за снемането на проблема около бинариите чрез "задълбочаването" му.

В границите на занимаващия ме казус като ход към минимизирането на въпросния проблем бих предложила следното: представете си определена "двойка" да бъде подпряна с още една, следваща "двойка", в която участва - но поместена насред друг разказ, гледана от друг ракурс - фигура вече позната ни, вече имала роля в предишно сдвояване. Примерно, разказваш успоредено за Цветан Стоянов и Георги Марков, а след някакви страници, въвеждащи още актанти в целостта, се връщаш коригиращо към подхванатото - разказваш, да речем, за Павел Вежинов и Георги Марков. Или представяш двойния портрет "Виктор Пасков - Красимир Дамянов", а след време идва ред и на възела "Виктор Пасков - Генко Генков". И т.н. Като принципът, по който е сглобена новата "двойка", е различен от този, дето е работил за появата на предишната (вместо писател и писател следващият дует събира, евентуално, писател с художник; вместо елитен с елитен творец - свръхпризнат и сега с почти забравен днес и т.н.). Пък и да не е друг принципът - изобщо нов, различен партньор на вече представена персона така или иначе ще извади наяве нейно лице, несъвпадащо с "досегашното", ще промени историята й.⁷

И така: Цветан Стоянов (1930) и Георги Марков (1929) са почти връстници; близки приятели са; в "Задочни репортажи..." Марков говори за Стоянов с непоклатима привързаност, ако и Стоянов да е един от тези, които убеждават беглеца да се завърне. Вежинов (1914) е от друго поколение; не е сред пътувалите до Лондон със специална мисия ("Прибери се!"), но така или иначе, както личи от "Репортажите", Джери не го е харесвал. Също като Цветан Стоянов - и за разлика от Георги Марков - избира живот с Режима, не съдбата на политемигранта. Има изгодна пред- и околодеветосептемврийска биография (Превратът заварва Стоянов и Марков на 14 и на 15 години) - изгодна от гледна точка на социално-политическите условия в България, каквато е след 1944-а⁸... Защо да е смислено, доколко би могло да е оправдано и евристично животописното успоредяване между писателя комунист и писателя дисидент, разделени от 15 години разлика във възрастта и от какви ли не още разстояния?

Дефинират Вежиновия роман "Гибелта на "Аякс" (1973) като научнофантастичен. Ако го гледаме през критериите "изобретателност на въображението", "провокативност на научната (или "научната") теза" и пр., ще трябва да признаем, че постиженията му са скромни. Ако обаче го прочетем най-вече като диалогизиращ с друга творба из родната художествена словесност, ще се окаже, че той значи повече от "собствено жанровото" си, от "собствено литературното" си.

През 1959 г. е публикуван романът на Георги Марков "Победителите на Аякс". Няма как да се отрече, че е налице отекване на Марковото заглавие във Вежиновото (макар в първото съчинение "Аякс" да е название на планета, а във второто - на космически кораб). Частичното повторение не ще да е "просто случайност". Още повече че ехо ефект обвързва творбите и в жанрово-съдържателен план: те и двете повествуват за далечен полет на земляни, за попадане на чужда планета, за приключенията на интернационалния екипаж сред чудатостите на новите територии, за среща с други разумни обитатели на Вселената.

Само че текстът на Марков е идеологически изряден от гледна точка на соцортодоксията, докато Вежиновият е в комплицирани отношения с нея - той помни добре аксиомите й, но заедно с това предприема и неочаквани ходове срещу официозните постулати.

ъв финала на Марковото произведение земляните се завръщат на родната си планета (въпреки някои драматичности) като победители. Тоест "победителите" в заглавието на произведението правдиво представя сумарното му внушение... и авторовата лоялност спрямо идиоматиката на времето - "победа", "победители" са адекватна метонимии на задължителния за онази политическа доктрина оптимизъм. Очевидно е, че ако история, твърде близка до тази от "Победителите на Аякс", бъде наречена "Гибелта на "Аякс", това би бил жест, търсещ конфронтация. Заедно с това обаче, давайки мрачно заглавие на своя си разказ за земляните астронавти, Вежинов изиграва много по-сложна игра от тази на простото отрицание спрямо предходния (Марковия) "светъл" наратив за същото. Понеже и "Гибелта на "Аякс" е роман с щастлив край. Но "парадоксално щастлив".

Ето: планетата, до която Вежиновите астронавти стигат, е преживяла катастрофа. (Новооткритият свят у Марков е в зората си и с тропически щедра природа, там всичко предстои - през 1959-а по-младият писател не е искал да въобразява залези и смърти.) Вежиновите земляни, попаднали на обреченото място, в края на краищата решават, че ще останат и ще се опитат да помогнат. Ще унищожат собствения си кораб, защото свръхмощните му реактори им трябват, за да превърнат самата чужда планета в кораб - за да я преместят обратно в първоначалната й орбита, по-близо до слънцето. И след столетия, след като се стопят ледовете, след като отново изплуват наводнените поради размразяването континенти, тамошните хора (оцелелите, ако има такива) може би (текстът държи да опази несигурността си) отново ще получат шанс.

Дали тук иде реч за алтруизъм, за саможертва в името на другия - съвсем по предписанията на комунистическата етика?

Съвсем не само и не точно; според съчинението грижата на нашите за откритите в Космоса братя по разум е форма и на егоистична грижа за себе си. Понеже многото трудности, недоимъкът, вечната заплаха да не успееш са по-доброто според героите астронавти от прибирането на перфектно уредената и абсолютно защитена Земя. Финалът, тоест, само наужким е верен на нормативното за собственото си време: онези от бъдещето, от безкласовото общество, избират ролята на "невъзвращенци", те са обитавали осъществения исторически проект на Маркс и Енгелс, а го изоставят! През този избор и мотивацията му творбата почти спокойно споделя идеята, че комунизмът (постигнатото съвършенство) не би ни понесъл, несъвместим е с природата на човешкото и за да не измрем от меланхолия, ни трябва не той, а нещо "по-примитивно". И по-съобразено с онова, което сме, с психичността на вида ни.

Ще прескоча другите съпоставки между двете произведения, понеже водят до констатации, тавтологични спрямо вече направените: Вежиновата книга е по-сръчна и по-трудна конструкция; тя е гъвкаво двусмислена и белязана от непослушания спрямо догматиката на строя - за разлика от Георги-Марковия роман. "Върху" който, смятам, Вежинов е решил да пише, за да посочи разни неща. Разни разлики между себе си и колегата беглец.

Всъщност твърде характерната критичност на по-възрастния писател спрямо по-младия е започнала да се формира (така мисля) доста преди "акцията "Аякс".

В "Произшествие на тихата улица" (1960), Вежинова книжка с криминален сюжет, бегло се появява герой епизодик с жълти обувки, първоначално подозрителен, а после оневинен. Изрисуван е ето как: [...] човекът с жълтите обувки [...] беше инженер химик, току-що завършил стажа си [...] Апартаментът, в който живееше, не беше негов, там той бе наел на свободен наем само една малка, но хубава стаичка. Всички данни от университета и от завода, в който бе минал стажа си, бяха повече от отлични [...] Едно последно обстоятелство особено много смути инспектора [...] младият инженер [...] имаше литературни интереси. Най-големият му успех бе участието в един конкурс на ДОСО. Там той бе получил трета награда за повест [...] И повестта също говореше за честен човек с чист вътрешен мир, цялата беше напоена с [...] патриотично чувство. Може ли такъв човек да бъде престъпник [...] Дълбоко в себе си инспекторът изключваше такава възможност. Оставаше само да провери дали случайно не е станал маша на престъпници - подведен по някакъв начин, без да знае какво точно прави (Вежинов 1960: 96-97).

Третостепенният герой, представен в пасажа, би могъл да има за прототип Георги Марков, какъвто е преди да го споходи големия успех. Ще кажете: "Я стига!" Но Вежинов и друг път е размишлявал над познатите си (писатели) в свои творби - някои по-предпазливо, а други съвсем категорично твърдят например, че Богомил от "Синият залез" неслучайно е точно Богомил - текстът посвоему портретувал Богомил Райнов. Освен това младият Марков наистина е най-вече инженер химик, който иска да се занимава с литература, и като че ли, ако ще се мерне претворен в книга, би било предсказуем избор на нечие писателско въображение да се мерне именно в криминален сюжет: ами "до момента" (до 1960-а) "прототипът Марков" е публикувал три по-големи текста, два от които са точно истории за престъпления (през 1957-а те - болезнено слаби, но пък политически свръхправилни - са включени в книжката "Цезиева нощ", излязла в Библиотека "Военни приключения").

Кратичкото описание у Вежинов е само наужким "обективистки доброжелателно". Периферният герой е със странни жълти обувки, които автоматично будят недоверие у другарите от милицията (нещо разгулно, фукливо и предизвикателно има в цвета); отдругаде е онзи момък, не е "родом" от хубавата сграда, наемател е на само една малка стаичка... техничар, мислещ се за литератор (най-големият ти писателски успех да е трета награда на конкурс на Доброволната организация за съдействие на отбраната - това е доста смешно от гледна точка на онзи, който издава книги от края на 1930-те и за когото вече е ясно, че е сериозен автор, въпреки че пише и кримки). Има характерна интенция също в това, дето инженерът химик от Вежиновата книга, пробващ да пише, получава интимен съвет от инспектора (централния образ в творбата) - инспекторът веднага разбира, че момичето, в което е влюбен кандидат-литераторът, не е за него; и без това, намеква повествованието, има нещо нередно във факта, че младежът с жълтите обувки ухажва дъщерята на своя професор - ето, пак се цели нависоко, а инспекторът е наясно, че нищо добро няма да произтече от подобна амбиция.

В края на краищата, обмислян като някой, който може и да е подведен [...] без да знае какво точно прави, Вежиновият периферен персонаж помага на "органите", но с компетенциите си на инженер химик - с познанията си за автомобилните бои и с тренираното си за цветовете на химикалите око. Не с изобретателното си въображение, каквото би имал, ако беше истински писател, не с находчивост на ума, която би могла да посочи решението на загадката.

Както знаем, младият техничар, комуто вече утвърденият писател Павел Вежинов някога си е дал (може би) ролята на епизодик в криминална повест, изненадващо бързо и рязко дръпва напред, категорично загърбвайки нивото трета награда на конкурса на ДОСО. През 1962-а издава "Мъже" - входен билет за пространството на избраниците, като повествователски хватки предизвикателна творба (според тогавашните мерки), а идеологически екстатично правоверна. През 1963-а излиза втората редакция на романа - не толкова мазнишка, но също съвсем в соцреализма. След това започват да се появяват съчиненията на Марков, които са други - "Празното пространство"⁹, "Портрет на моя двойник"¹⁰, "Жените на Варшава" (харесвам и "Голямото подземно бучене" - текст със страхотна енергия, със свистяща омраза към "другаря началник", със силна доза себененавист... и виртуозно завърнат в лоното на "социалистическата правда", изразителен документ на шизофренията, откъм която истинските можачи на епохата обикновено пишат).

Та през 60-те Претендентът толкова взривно и наваксващо се развива, че се случва едно догонване - още в "Разкази 1964/1965" (1966), любопитна антологична конструкция, двамата са вече рамо до рамо (тук са поместени Вежиновият разказ "Дъх на бадеми" и "Подялба на вещите" от Марков).

Двамата са заедно и на онези срещи, организирани в Дирекция на милицията, на които избрани автори (освен Вежинов и Марков са поканени Богомил Райнов и Божидар Божилов) трябва да разговарят с родни, социалистически проститутки, за да пишат за тях (и така да помогнат на "органите" във възпитателната работа с младежта). За наученото и помисленото при въпросните срещи Марков разказва в "Задочни репортажи..." (Марков 1990: 61, 242-250), а Вежинов - в романа си "Малките приключения", портретуващ именно наше соцмомиче, което проституира.

Този текст излиза през 1970-а (Марков си е тръгнал през 1969-а) и говори за неистовия стремеж на една Мери да се махне, да стигне до ГФР, да изчезне оттук... и за един Джери (второстепенен персонаж), който си е обикновена гадина (Джери е бил близък с Мери, измъквал й е пари, искал е тя да му уреди - ако наистина докопа западногерманеца - да изведат и него, Джери, от социалистическата татковина). Възможно ли е Вежинов да не е знаел, че приятелите на Георги Марков наричат "Джери" именно него - Марков? Та дивото желание да се махнеш, издрапването навън... "по женски", проституцията, Джери - разбира се, че има още доста какво да се каже по повод особената плетка на Вежиновото произведение.

Подозирам и че поне още веднъж по-възрастният писател е направил текст от/заради импулса да огласи някакъв вид несъгласие с колегата си, някакъв вид нехаресване спрямо него.

В "Жените на Варшава" (1968) Марков изправя един срещу друг млад геолог, учил в Полша, и тукашен достолепен старец овчар, необразован, непознаващ света отвъд селото и баирите край него. Героите се срещат насред една пределна, враждебна природа, насред местност, която прогонва всички от бригадата на геолога, срещат се на територията на стария овчар. Самочувствие и високомерие има в убедеността му, че пришелците няма да издържат. Един издържа. Между местния и геолога се появява (да го наречем така) поносимост; те започват да си говорят. Младият мъж разказва за жените, които е обичал, които са го обичали там, във Варшава - разказва вечер след вечер, отново и отново.

Докато овчарят се самоубива.

Текстът разтърсва най-вече с това как решава отношенията "народ - интелигенция". Зад творбата стои рядко изговаряна по тези места интелигентска воля за разправа, кръвожаден порив по победа над онези - не управниците, а онези, патриархалните, идиличните, крепките поради непростима простотия, поради бездънно незнание относно това какво представляват щастието, удоволствието, радостта от съществуването.

Вежиновата книгата "Малки семейни хроники (1979) е обявена на титул за "ироничен роман". В нея няма съмнителен инженер химик или пък неприятен персонаж на име "Джери". Но пък се разиграва сдвояване, силно напомнящо за човешката и социалната констелация от "Жените на Варшава": Вежиновото съчинение поставя един до друг столичен интелектуалец (художник) и работник (така или иначе съсловното различие между героите е - отново - различие остро, произвеждащо далечни един спрямо друг светове). Вежинов обаче е държал (за разлика от Марков) да не конфронтира персонажите си. Макар че и в "Малки семейни хроники" много важен момент от сюжета е свързан с необходимостта двамата актанти да съпоставят твърде характерни свои опитности, крайно различните си компетентности - опитностите на половата принадлежност, компетентностите си в сферата на секса (ни повече, ни по-малко). Е, никой никого не довежда до самоубийство; интелигентът грижовно-снизходително, съчувствайки на другия мъж, просто го свързва с... не точно проститутка, но нещо такова (текстът има симпатии и спрямо нея). Преживял някой и друг трус, научил разни неща за тялото си и за тялото на жената, работникът от романа след приключението, добротворно инициирано от интелигента, вече знае как и какво да иска/дава като съпруг...

Марков поетизира еротическото, сюжетите на чувствеността като сърце на екзистенцията; идентифицирайки се с онзи интелигент-любовник-разказвач, играейки на невинност, повествуващият в "Жените на Варшава" отмъстително наказва човека от народа, дето е нямал "всичко това". Вежинов много "по-приземено" (често - през смеха) размишлява в текста си за сексуалността, нагона, любовта (лудост-глупост-физиология) като за управляващи живота ни. И е ироничен и спрямо героя си художник със слабия ангел, дето прецаква важни неща заради пустия секс, и спрямо междусъсловните напрежения в соцобществото (Вежиновият "проект" за "мирно съвместно съществуване", разбирателство и взаимопомощ между класата хегемон и подозрителните за властта интелектуалци - "знаещият да научи незнаещия... с помощта на някоя добра жена... професионалистка" - няма как да не ви усмихне).

И така, след 1962-а и преди разделната 1969-а Марков е официално признат, той е харесван и одумван, и допуснат до специална позиция в литературната публичност, и повече симпатичен на властта, отколкото друго. В тези години той и Вежинов делят столичното и професионалното пространство вече като равни - играят покер с едни и същи партньори (Христо Друмев твърди, че неведнъж ги е обирал и двамата), посещават едни и същи известни заведения и творческия дом в Боровец, заглеждат едни и същи столични красавици, заедно са в сценарния екип, стоящ зад "На всеки километър". Колко символично: за легендарния сериал Вежинов създал Никола Деянов (героя, заради който Стефан Данаилов се превръща в национален кумир), а Марков направил Велински - умния полицай, приличащ на Гешев (най-популярната роля на Георги Черкелов). Във филмовия сюжет Деянов и Велински отново и отново се изправят един срещу друг като врагове, а дали не и като аватари на взаимните чувства, изпитвани от реалните мъже писатели, делящи слава и власт (разни форми и видове власт) в родината, каквато е по времето на другаря Живков, манифестациите, творческите съюзи и многото облаги за кадърните и относително верни на властта интелектуалци. В определен момент Марков дори изпреварва Вежинов "на виража": при подготовката за прословутото Честване (през 1969-а се навършват 25 години от "народната революция") Марков е сред тримата драматурзи, най-официално поканени да пишат по важния повод (Марков 1990: 49), и получава достъп до скъпоценния затворен за простосмъртните архив, помнещ реалната история на комунистическото движение отпреди 1944-а¹¹... Е, създава "Комунисти", текст, който му носи неприятности. Но пък Вежинов изобщо не е така подчертано "индивидуализиран" (например чрез допуск до истината, укривана от всички) в рамките на юбилейния сюжет - "На всеки километър" (филмът тръгва именно през 1969-а) все пак е "колективен подарък"; чисто личният Вежинов принос към Големите празненства е всъщност скромен: преиздание на "Звездите над нас" (нищо ново, нищо специално). А уж беше толкова "по-напред с материала".

През 1972 г. Марков вече е задочно осъден като невъзвращенец. През 1973 г. излиза Вежиновият роман, помнещ и говорещ за/на едно най-ранните произведения на писателя беглец, което нито е впечатляваща литература, нито намеква за дисидентска мисъл. През 1975-а пък Марков започва да чете по Свободна Европа своите "Репортажи", в които името "Вежинов" се споменава неведнъж и неведнъж обвързано с негативна оценъчност.

Вероятно наистина става дума за дълго текло състезание, подгрявано от суета, поколенчески надхващания, претенции за първенство в писателския занаят, а сигурно и от съвсем лични, вече неподлежащи на реконструиране мотиви - ах тези съвети по "женската част" откъм опитния инспектор, поучаващ младия инженер химик в "Произшествие на тихата улица"... Но да оставим това.

Истински важното е, че припомненото състезание се оказва и съизмерване между две житейски и творчески стратегии, между две оценъчни системи, съдещи за качеството на писателския труд, за ръста на писателската фигура, за моженето на разказвача.

Георги Марков гледа на ранните си текстове като на срамни, злепоставящи го проби; най-силните му произведения нямат общо нито с криминалето, нито с фантастиката, каквато жанрова идентичност притежават първите му по-обемни публикации. Постигнал известност и признание в страната си, той търси наистина голяма сцена за себе си, оставя стотици страници на директната конфронтация с комунистическия режим и плаща за всичко - казваме, че е убит заради "Задочни репортажи...", но нима не е убит изобщо заради това, което е като човек и творец: заради прекомерната амбиция (да завладее света, да прави кино на Запад, да стане важен там), заради фантазьорството и флиртовете с властниците и с ролята на техен приближен, заради наивността и самонадеяността, заради илюзията, че живот в истината съществува и че е постижим.

Вежинов остава тук. Има неприятности покрай "Синият залез" (1947), но прави необходимото, за да "изкупи вината си", написва произведенията, които да удовлетворят чувството на режима за ред и правда и да му дадат - на него, автора - индулгенциите, необходими за правенето на други неща. Ползва без самоограничения облагите на извоюваната позиция в обществото (пари, жени, права) и публикува текстове, превърнали се в модерна национална литературна класика. Ако някои от тях бяха създадени, примерно, на френски, вероятно щяха да се превърнат в харесвана европейска литература. Но той очевидно се е примирил, че в най-добрия случай ще е относително познат в социалистическия лагер. И че ще го чете най-вече - просто и само - българската публика. Може би би трябвало да го мислим за скептик, клонящ към цинизма, но така или иначе е оставил обемно наследство (и халтури, и силни творби). Пътьом е доказал, че за талантливия разказвач няма лоши, срамни жанрове - сюжетът в "Самопризнание" може да се дефинира като криминален, но творбата така или иначе е впечатляваща и спори с предразсъдъка относно историите за престъпления; "Бариерата" може би е фантастика или пък не е, но със сигурност е текст, който през 70-те, когато излиза, произвежда шок у аудиторията. И т.н. Вежинов също така илюстрира тезата, че за по-добрия писател не само жанрът не предопределя качеството на написаното и не може да бъде "ограничител", ами и че свободата винаги е тук и сега, винаги е наличност - кое не е успял да каже дори в "Гибелта на "Аякс", след като е казал, че проектираният като пълно щастие на човечеството комунизъм е противопоказен до смърт на природата ни; че тя всъщност не се променя (а тук по онова време официалната доктрина залага на "превъзпитанието", което ще изкорени даже собственическото чувство у индивидите); че знанието не ни прави по-щастливи (а строят е пристрастен към сциентизма); че битието не може да има цел... никога, никъде, никаква, а целите са настойчиво формулирани отново и отново от всяка последна партийна програма, от всеки най-актуален пленум на ЦК, пък и изобщо разказът на строя за бъдното е свръхтелеологичен. Да, в "Гибелта на "Аякс" не фигурира фраза от типа "Долу Тодор Живков". Но насред лекия жанр, в четиво без особени претенции, авторът Вежинов е оспорил ред "опорни точки" на комунистическия мироглед. По-добрият писател винаги ще изобретява - отново и отново - начина да изрече онова, което в действителност мисли отвъд конюнктурната преструвка, и то продължавайки да прави литература, не публицистика. Струва ми се, това е имал да рече Павел Вежинов на колегата си емигрант през играта с пренаписването на ранния Георги-Марков роман. Изразено чрез реплика на герой от "втория Аякс", същото би звучало така: Човек трябва да има сили да решава своите човешки проблеми в себе си... Тоест, може би не като променя пространството, което обитава. А по друга технология - понеже свободата не е "място", не е нещо, намиращо се "вън" от личността.

В критическия сюжет, който сглобих, Вежинов сигурно изглежда на определен тип сетива и като назидателен, несимпатичен дребнав даскал, поправящ с червен химикал тетрадките на ученик, който отдавна е пораснал и се е научил, и се е оказал талантлив, макар в началото да не е личало, че носи в себе си дарбата. И заради уникализиращата фигурата и делото му смърт на Марков вече няма как да изглежда добре някой, който спори със или оспорва - по каквато и да е причина, в какъвто и да разговор - автора на "Задочни репортажи...".

За да защитя по-възрастния творец, ще напомня, че той е писал и "върху" свои собствени текстове с интенция подобна на тази (укорително-коригираща), която разчетох във Вежиновото "редактиране" на Георги-Марковия научнофантастичен роман. В "Малки семейни хроники" например присъстват и следните редове: [Във филма] Анета играеше своята коронна роля, момиче от бивше семейство, по което се увлича гибелно някакъв партиен другар. Както при всички подобни случаи, ролята беше съвсем фалшива, тъй като партийни другари от тоя тип (външна търговия) бяха много опитни и ловки в авантюри от тоя род [...] За банкета [след премиерата] бяха запазили червения салон в "Ропотамо". Но [...] се оказа, че половината от местата ще си останат празни. Никой не бе съгласен да си плаща сметка сам, тъй като и двамата автори бяха известни като големи скъперници. Особено Мавров, сценаристът на филма, който вече се бе разположил край масата [...] Беше тромав човек с мощни ханшове, лъскавото му лице изглеждаше отегчено и мрачно [...] На всичко отгоре Анета съвсем неделикатно наля масло в огъня: - Как ви се видя филмът? - Боза! - отвърна [...] Мавров [...] - Как така боза? - стресна се тя. - Ами боза! [...] - отвърна Мавров презрително (Вежинов 1979: 38, 44-45).

Вежинов е много мургав човек, спомнят си неговите съвременници, "Мавров" (от "мавър") е именуване, посвоему също сочещо връзката между героя и писателя прототип... заедно с всичко друго в пасажа, което директно напомня Вежиновата публична биография - да, авторът е сценарист на редица наши филми от онова време; да, знаел е, че не е красавец; очевидно е знаел и че го одумват, задето е толкова стиснат. И най-важното: Вежинов наистина е написал история за момиче от "бившите", в което наистина гибелно - до смърт - е влюбен "партиен другар" (и по нея има филм). Та това е прословутият разказ "Дъх на бадеми", един от текстовете емблеми на по-добрата българска литература, която се ражда през 1960-те, един от текстовете, заради които Вежинов попада в университетските литературноисторически курсове. Героят самоубиец от "Дъх на бадеми" не е от "външната търговия", но така или иначе приликите между филмовия сюжет от "Малки семейни хроники" и класическия разказ са демонстративни. Трябвали са на пишещия, за да произнесе санкция, която никой не си е позволил да формулира - историята с партийния другар самоубиец е фалшива; тя няма общо с живота, който живеят и добре познават съвременниците на автора.

Може би все пак има разни форми на писателска честност. Вежинов е всичко онова, което Марков - отнякъде насетне - не е искал, повече не е можел да бъде. В своя особен спор относно "по-доброто" (по-доброто като писателска практика, по-доброто като житейски избор, по-адекватното като мяра за истинност на творчеството) двамата творци защитават взаимоизключващи се тези.

Но пък всяка от тях ражда текстове, от които днес не бихме могли да се откажем в

опита си да познаваме и разбираме онова време.

А кой е загубилият и кой - победителят в онзи спор - нима бих се осмелила да отсъдя.

БЕЛЕЖКИ

1. Този текст (голямата част от него) е депозиран (юли 2015) за участие в юбилеен сборник в чест на Миглена Николчина. Прибавеното тук е разположено в бележките. Първата версия на съчинението (под заглавие "Павел Вежинов и Георги Марков, или спорове относно "по-доброто") е четена на конференцията "Павел Вежинов в българската литература" (ноември 2014), организирана от ИЛ - БАН и Националната библиотека (Пелева 2014). [обратно]

2. Конференцията, замислена и осъществена от Направление по теория на литературата към ИЛ - БАН, Катедра "Теория и история на литературата", СУ, и Културен център към СУ, беше ярко научно събитие (насред самото събитие установихме с Николай Аретов, че гледните ни точки спрямо тезата, лансирана чрез именуването на научния форум, са близки - Аретов 2013, Пелева 2013б). В пълния си обем построението, чийто конспект съм показала там, е поместено в "Литературна мисъл" (текстът е депозиран през януари 2014; поради ритмиката на списанието книжката, в която е публикувана студията, се води първа/втора от 2013-а - Пелева 2013а). [обратно]

3. Имам предвид интерпретациите на романа, представени от Миглена Николчина в рамките на конференцията "Езиците на паметта в литературата" (СУ, април 2013) и на семинара "Съвременният български роман" (СУ, май 2013). [обратно]

4. От биографичното - от направите му, функционализациите му в публичността (не само литературната) и възможностите то да се инструментализира в разни изследователски начинания - се интересувам отдавна: опитвала съм да покажа как литературната история, сдвоявайки фигурите "Яворов" и "Петко Тодоров", в края на краищата възпроизвежда сюжетно-персонажни решения, познати ни от един тип романово повествуване (Пелева 1991), също как работят тук биографичните наративи, представящи Алеко Константинов (Пелева 2002), как и защо житейската история "Яна Язова - Александър Балабанов" днес е важна (Пелева 2010), как - и защо така - съвременни български романисти боравят с биографиите на Стефан Стамболов, Иван Милев, Георги Марков (Пелева 2011; кратка версия на този текст съм правила за конференцията "Събитие и безсмъртие в литературата, езика и философията", СУ, май 2011; вариант на нещото присъства в сборника от конференцията (2014). [обратно]

5. Възможните (т.е. отключващите характерен разказ и особено послание) диади, които биха вършила работа на подобен проект, наистина са много. Една такава диада сглобява и разглежда Миглена Николчина в текста си "Прочитът на комунистическото наследство през несъвпадащото съвпадение: Цветан Стоянов и Юлия Кръстева" (Николчина 2014), представен на конференцията "Противоречията на наследството. За един виртуален музей на СОЦ-а" (март 2014). Тогава в дискусията рекох и че двойката "Цветан Стоянов - Георги Марков" е "повече казващата". Разбира се, такова изявление е най-вече знак на пристрастност към собствената ми визия за нещата; от само себе си е ясно, че всеки изследовател е свободен да конструира каквито си иска диади, триади и други фигури. Впрочем, след като през 2015-а изпратих този тук текст (приготвеното за юбилейния сборник), видях и си купих "Човешкият отпечатък. Част първа" на Цветан Тодоров (2015). Споменатата книга настоява да картографира конкретни биографични констелации и така, по този начин, да пресъздава смисъла на човешкия избор, осъществяван в условията на тоталитарната държава; в тома присъства и успоредяващият портрет "Якобсон и Бахтин". Наистина диади всякакви. [обратно]

6. При сдвояването "Цветан Стоянов - Георги Марков" (Пелева 2013а, Пелева 2013б) героите са мислени най-вече през идеологическата/поведенческата опозиция "просветители - революционери", като в конкретния случай "революционерите" (Марков) печелят (така излиза) в ценностен план. [обратно]

7. Нека все пак артикулирам това, което ми се струва самоочевидно: ако Х, след като е бил сдвоен с Y, бъде показан и в обвързаност със Z, за да изплува друг разказ за въпросния Х, основен конструктивен принцип ще е, че Y и Z не трябва да са тавтологични като дълбинна съдържателност, като означавано, стоящо зад всяка една от двете фигури. Тоест за това тук съчинение е изследователска презумпция, че "Павел Вежинов" и "Цветан Стоянов" изобщо не си приличат по същностно семантическото си (не просто по биографичните конкретики, наречени с двете имена). [обратно]

8. Имам предвид биографичния разказ за Вежинов, в който присъстват опорни точки като "роден в бедната покрайнина", "отрано с леви убеждения", "марксически кръжоци", "комунистически идеи", "изключен от гимназия заради леви убеждения", "сътрудничи на левия литературен печат". Внимание обаче: бихме предположили, че тези "места" съчленяват гръбнака на животописните справки за писателя от соцвреме. Само че гореописаните правилности не са гръмко огласени нито в "Български писатели. Биографии. Библиография" (Български 1961: 630), нито в "Речник на българската литература" (Речник 1976: 205-207) - специфични издания със сериозен потенциал да кодифицират писателски образи. Е, в Речника от 1970-те сдържано се споменава за участие в "прогресивен кръжок". Че Вежинов е "ляв" всъщност става особено ясно от биографското писане след 1989-а (да, съответните редове от Уикипедия не съобщават за такава обвързаност, но пък лявата идентификация е "дадена" в "Речник по нова българска литература" (Речник 1994: 57), да не говорим за това, което изобщо може да се намери в интернет)... А вече доста години след Десети ноември в мемоарите си Павел Писарев, който не се е отказвал от Партията, отбелязва (в контекста на едно говорене от типа "какво сме им направили на бившите, нищо не сме им направили"), че ето на - нима на Вежинов някой нещо е сторил, ако и той да е работил в криминалната полиция [на Царство България] като разузнавач... (Писарев 2010: 323). Та около "алогизмите" в биографичните представяния на Никола Гугов (кой, кога и защо го разказва като "ляв"; кой, кога и защо не го разказва като "ляв") има още работа за вършене. Засега само ще река, че представата, според която Вежинов в "биографичен план" е много по-близо от Марков и Стоянов до соцкритериите за "наш другар", трябва да бъде коригирана чрез разни видове уговорки. Тоест давам си сметка за проблематичното и условното в конструираната горе опозиция "изгодна биография - неизгодна биография". И защото не забравям как по Живково време "неизгодното" (от гледна точка на тогавашната социалност) в животите на Марков и Стоянов е премълчавано или подменяно с подходящи неща в отнасящите се за всеки от тях двамата "биографични справки". [обратно]

9. Цветан Стоянов е възнамерявал да пише есе под същото заглавие. [обратно]

10. За това как Марковата новела борави с "Портретът на Дориан Грей" ще говоря следващия път. [обратно]

11. Според документ, цитиран от Христо Христов, и четвърти писател (освен Никола Русев, Николай Хайтов и Георги Марков - тази е подредбата на имената в във въпросния документ) е бил ангажиран с начинанието - Серафим Северняк. А според най-първоначалната идея на партийното и държавното ръководство в архива на МВР - за да напишат юбилейно подходящи произведения, но със сюжети от "разузнавателната дейност", а не от антифашистката борба - трябвало да работят Георги Марков, Димитър Гулев, Николай Хайтов, Никола Русев, Антон Дончев (Христов 2006: 119-122). [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Аретов 2013: Ранните белетристични книги на Цветан Стоянов (Научна конференция "Просветителство срещу идеологема. Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов", 28.-30.11.2013). // Youtube, 29.11.2013 <https://youtu.be> (12.09.2016).

Български 1961: Български писатели. Биографии. Библиография. Съст. Г. Костантинов, Ц. Минков, С. Великов. София: Български писател, 1961, 630 с.

Вежинов 1960: Вежинов, П. Произшествие на тихата улица. София: Народна младеж, 1960.

Вежинов 1979: Вежинов, П. Малки семейни хроники. Ироничен роман. София: Български писател, 1979.

Марков 1990: Марков, Г. Задочни репортажи за България. София: Профиздат, 1990.

Николчина 2012: Николчина, М. Изгубените еднорози на революцията. София: Литературен вестник, 2012.

Николчина 2014: Николчина, М. Прочитът на комунистическото наследство през несъвпадащото съвпадение: Цветан Стоянов и Юлия Кръстева (Противоречията на наследството. За един виртуален музай на СОЦ-а, Пловдив, 07.03.2014). // Youtube, 29.07.2014 <https://www.youtube.com> (12.09.2016).

Пелева 1991: Пелева, И. Биография, тривиален мит и литературна история. // Литературна мисъл, 1991, № 3, 44-66.

Пелева 2002: Пелева, И. Алеко Константинов. Биография на четенето. София: Просвета, 2002.

Пелева 2010: Пелева, И. Случаят "Яна Язова", или възходът на биографията. // LiterNet, 05.11.2010, № 11 (132) <https://liternet.bg/publish20/i_peleva/iana-iazova.htm> (12.09.2016).

Пелева 2011: Пелева, И. За биографичния разказ в български контекст (Александър Томов, Веселин Стоянов, Георги Тенев). // Страница, № 2, Пловдив, 2011, 177-196.

Пелева 2013а: Пелева, И. Цветан Стоянов, българската интелигенция и възможните й избори. // Литературна мисъл, № 1-2, 2013, 20-43.

Пелева 2013б: Пелева, И. Цветан Стоянов, или българската интелигенция през 1960-те и днес - възможните избори (Научна конференция "Просветителство срещу идеологема. Цветан Стоянов, Атанас Натев, Димитър Аврамов", 28.-30.11.2013). // Youtube, 28.11.2013 <https://www.youtube.com> (12.09.2016).

Пелева 2014: Пелева, И. Павел Вежинов и Георги Марков, или спорове относно "по-доброто" (Национална научна конференция "Павел Вежинов в българската литература", 14.11.2014). // Youtube, 14.11.2014 <https://www.youtube.com> (12.09.2016).

Писарев 2011: Писарев, П. Подир изгубеното време. Спомени. Пловдив: Жанет 45, 2011.

Разкази 1966: Разкази 1964/1965. Съст.: С. Северняк, В. Стаматов. София: Български писател, 1966.

Речник 1976: Речник на българската литература в три тома. Том 1: А-Д. Ред. кол. Г. Цанев, Б. Ангелов, С. Бакърджиева, Т. Жечев, Е. Каранфилов, Д. Леков, М. Николов, Б. Ничев, М. Цанева, Е. Цветанова. София: БАН, 1976.

Речник 1994: Речник по нова българска литература 1878-1992. Съст. и ред. М. Шишкова, С. Беляева, М. Дачев, М. Костова. София: Хемус, 1994.

Тодоров 2015: Тодоров, Ц. Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък. Част 1. София: Изток-Запад, 2015.

Христов 2006: Христов, Х. Убийте "Скитник". Българската и британската държавна политика по случая "Георги Марков". София: Сиела, 2006.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 12.09.2016, № 9 (202)