Инна Пелева

web

Защо от доста време у нас за Яна Язова се говори толкова настойчиво? Можем ли да формулираме достатъчно ясно, да обсъдим природата на причините за това? Що за проблемна ситуация, изискваща специфични решения, поставя пред реставраторите на културното минало тази лична история - личната история на пишещата жена Язова? Как "сега" и "преди" се срещат-сглобяват - или не успяват да се срещнат и да се сглобят до непротиворечива цялост - в особеното "място", зададено от едно дълго забравяно и рязко, със скандал възкресено литературно дело?

Преди да тръгна към отговори, ще си позволя да припомня основното (вече неведнъж обглеждано) от публичната биография на писателката.

През 30-те и началото на 40-те години на ХХ век Яна Язова е сред най-популярните имена в националния културен живот. В този период тя е изключително продуктивен автор: прави три стихосбирки ("Язове", 1931; "Бунт", 1934; "Кръстове", 1934), публикува два романа ("Ана Дюлгерова", 1936; "Капитан", 1940), пиеса ("Последният езичник", 1940¹), ред текстове за деца, пътеписни скици, есета, критически опити, статии. Освен това превежда и върши организационна и редакторска работа за няколко периодични издания.

В онези години творбите й са предмет на многогласно обсъждане - отзиви за тях пишат професионализирани критици като Владимир Василев, Георги Цанев, Йордан Бадев, Петър Динеков, а и редица по-малко известни днес коментатори на актуалния литературен процес в страната. Съобщения за литературните награди, които Яна Язова получава, присъстват в големите ежедневници; пресата (столична и провинциална) я търси за интервюта и тиражира нейни снимки, усърдно информира за светските й изяви, за участията й в публични четения и писателски срещи у нас и в чужбина, за пътуванията й отвъд граница, за "новите й творчески планове"... Член е на Клуба на българските писателки, на българския ПЕН-клуб, на Дружеството на детските писатели; в "списъка" е на утвърдените творци, чиито новогодишни пожелания към "нашия народ" се печатат в тиражните издания; рисуват я ("на сериозно" или в шарж) големите художници на времето; Андрей Николов вае главата й; одумват я в литературните кафенета и във вестниците. Някои твърдят, че е гениална поетеса, други - че нищо не разбира от лирика; едни хвалят прозата й, но има и такива, които я смятат за несъстоятелна. Въпреки споровете около качествата на произведенията й едно е безспорно - около десетилетие Яна Язова е подчертано осветена фигура от тукашния литературен пейзаж; дори отнякъде нататък във всеки преглед, във всяко обзорно представяне на българската художествена словесност (или поне на местната "женска литературна традиция") изглежда нормално името й да присъства, да се кажат думи и за нейните текстове.

До Девети септември 1944 г.

Този ден слага край на писателската кариера, която е вървяла толкова бързо напред и нагоре. Яна Язова изчезва от публичния живот на страната.

В началото на 80-те години на ХХ век за нея все пак (и от "чуваема" трибуна) отново се заговаря - Георги Томалевски свидетелства (Бенадов и др. 1982: 11), че Язова е написала роман за Левски и че той познава този текст (изказването всъщност е предупреждение към онзи, който би се опитал да присвои творбата на вече мъртвата авторка). Томалевски подчертава, че издаването на романа (поради ред обстоятелства то би могло да се осъществи, ако бъдат открити черновите на произведението в архива на Язова) би било достойна задача за някой трудолюбив (и търпелив) млад човек, имащ автентичен ангажимент към литературноисторическия труд.

Особеният завет отключва ред перипетии в професионалния път на Петър Величков и (поне в някаква степен) решава посмъртното битие на Яна Язова. Величков (подкрепя го и му помага със съвети Тодор Боров) намира втория машинописен екземпляр на романа, от 1984 г. започва да публикува в периодичния печат откъси от творбата, а през 1987 г. тя е издадена цялата. Изследователят разчита и подготвя за печат също "Бенковски" (1988) и "Шипка" (1989) - заедно с "Левски" двата обемни романа сглобяват трилогията "Балкани". През 90-те е преиздаден "Капитан"; излиза и "Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов" - книгата, подготвена от Цвета Трифонова и Петър Величков, показва значителна извадка от интимната кореспонденция между писателката и критика учен и предизвиква впечатляващ читателски интерес. Вече през новия век до публиката стигат томче с подбрани стихотворения на някога известната поетеса, "Война" (втората част от късния романов диптих на Язова), дори в две издания историческият роман на писателката "Александър Македонски" (осем коли от него са отпечатани през 1944 г., но след "революцията" Петър Атанасов, който се е заел с издаването на книгата, е убит, и текстът не напуска архива на писателката, докато е жива), пиесата "Силян Щърка", романовата дилогия "Соленият залив" ("Голямо и Малко" и "Война" тук вече са представени в свързаността си), афоризми на Язова, също книжката за малките "Как мами учи децата си". Преиздадени са "Ана Дюлгерова" (в две нови оформления), "Капитан" (още веднъж), трилогията "Балкани", "Последният езичник". Из периодиката се публикуват откъси от по-големи произведения на писателката, стихотворения от началото на литературния й път и нейни творби за деца, спомени за нея.

Днес има национален конкурс "Яна Язова" (той е за разказ - наградите са съвсем скромни, и се организира от Народно читалище "Постоянство" в град Лом, родното място на Люба Ганчева - това е името, това е личността, която Балабанов изтрива, за да създаде "детето чудо на българската литература" Яна Язова). Дори улица в София се казва така. И вече е налице обемен корпус в съвремието ни написани критически страници, посветени на литературното й наследство. Има също документален филм, представящ писателката (доколко посланията му са приемливи за читателите и/или за дългогодишните изследователи на живота и творчеството й е отделен въпрос); има даже телевизионен разказ (вместен във формата "Българските събития на ХХ век" и още по-точно - в рубриката му "Българските любовни истории на ХХ век"), който запознава широката аудитория с двойката "Язова - Балабанов".

Случаят "Яна Язова" е колкото уникален като биографични и текстови съдържания, толкова и потвърждаващ аксиоми в националния литературен процес. Например тази, че раждането, живеенето и оценките на художествените факти тук са силно зависими от политическия контекст, от изменчивостите на политическата сюжетика, в чийто захват - насред поредното "сега" - се е оказала страната.

Защото е сред успешните и известни пишещи хора преди Девети септември, след знаменателната дата - махалото работи - очевидно бидейки разпознавана като отявлено буржоазна, тя не получава възможност за писателска реализация. Все пак не е съдена от Народен съд като, примерно, Фани Попова-Мутафова и не лежи като нея в затвор. Обаче пък не успява да постигне (не може или не иска?) завръщането - така или иначе някакво завръщане - в професионалната среда, което постига създателката на известни исторически романи. Фани поне превежда и редактира, а и - вярно, че с цената на един "правилен" предговор, - преиздава "Дъщерята на Калояна". Яна Язова не написва стихотворението за Георги Димитров, което се опитват да й поръчат, и е невидима и нечуваема като автор до смъртта си.

Публикациите от 80-те години на ХХ в., които посмяват да припомнят, че е имало такава писателка, такъв човек (интуициите на хората от съсловието, опитващи се да издействат някаква реабилитация за Язова, адекватно са отчели поомекването на режима), се стараят да останат - въпреки щекотливия си "предмет" - политически коректни. Имам предвид, че неведнъж се опитват да внушават приемливо (за тогава - режимът, и поомекнал, си е все този) обяснение на факта (подразбиращо се полуобяснение), че някога известната писателка години наред е била измълчавана и е мълчала. И лансират образ на станалото, според който "след омъжването си" - след омъжването си - Яна Язова спира да публикува. Подобно съобразено с правилата на играта решение на сложната ситуация - в рамките на системата да се въведе в кадър дело, човешка история, които системата не би могла да харесва и толерира - представя съдбата на Язова като личен избор. Първият пробив на санкциониращото мълчание осъществява специфичен баланс между ползи и щети, между загуби и придобивки: Язова все пак се споменава, но пък - всъщност - и като пожелала превръщането си от писателка в домакиня, от творец в съпруга, просто в съпруга.

Само че "домакиня и съпруга", която, оказва се, е написала ("в това време") стотици романови страници. Неконфронтационното поведение печели: обезопасеното щрихиране на тази биография (никакъв намек, че строят може нещо да е крив пред някого) помага на трилогията "Балкани" и тя излиза преди Голямата промяна².

Краят на комунистическия режим в България през 1989 г. засилва махалото в обратната посока - лавинообразно нараства критическият интерес към създаденото от Яна Язова, препубликуват се нейни ранни текстове, издава се за първи път и онова, което по времето на соца не е видяло бял свят. Възкресена е не просто "предишната" фигура, значимостта й, каквато е през 30-те и началото на 40-те. Към някогашния семантически репертоар на името "Яна Язова" ("18-годишна поетеса със стотици стихотворения в нейните пет тетрадки", "открита и лансирана от Александър Балабанов", "скандално млада и скандално успяваща", "столична красавица" и пр.) се добавят смислови багажи, подходящи за новата ситуация (тя определено е белязана кога с наивитетен, кога с яростен реваншизъм). Започва да се конструира разказът за писателката, която, пребивавайки в пълна изолация, остава вярна на себе си и на света, към който принадлежи. В характерно съоръжената фотографска лаборатория на посткомунистическото време, поради специфичните проявители и техники за изваждане на образи от лентата на миналото, се ражда трагическият - и с лек отблясък на героика - портрет на жена, която продължава да пише, да пише, да пише, без да се подчини на системата и без да знае дали стотиците страници някога ще видят бял свят. Белязаното с политическа оценъчност знание за вините на комунистическата власт пред интелектуалния елит на онази, по-добрата България, намира идеалното си потвърждение в съвпадащата с аксиомите на новата епоха история на забравената и после възкресена авторка (разбира се, самото артикулиране на въпросната история е прицелено в това тя да съвпадне с въпросните аксиоми).

Наративният конструкт "Яна Язова" - такъв, какъвто се слага за изминалите двадесетина години - принася специални ползи към литературноисторическите градежи, менажирани от новите политически дадености. В тези градежи (подчертано видно е това в един по-ранен етап на "прехода") като специфична презумпция заляга идеята, че е нормално, възможно и дори задължително изцяло да се пре-създаде близкото минало на националната художествена словесност, да се пре-сътвори Конспекта с възловите писателски имена. Започва припомняне на премълчавани, галванизиране на "отпаднали по пътя" - все с идеята, че са несправедливо изключени, с несправедливо отнети права върху вечността. При това усилие за презареждане на паметта с авторски фамилии, със заглавия и текстове излиза наяве асиметрия, която се оказва източник на особен дискомфорт за интелигента хуманитар, обгрижващ Библиотеката на нацията. В собствено историческия разказ за България, каквато е през 45-те й години комунизъм, се случват значителни промени, появяват се цели нови събитийни, фактологически континенти; наличният образ на билото на места е драстично реинтерпретиран и т.н. В същото време усилията за синхронна обнова в полето на литературната история не довеждат до очакваните резултати: Канонът, наследен от социалистическата ера, не помръдва кой знае колко, не се разтърсва из основи и излиза, че не е особено податлив спрямо процедури по круто редактиране и/или дописване. (Че X, Y и Z вече ги няма в кандидатстудентския конспект, а пък там застават M и N, едва ли може да се окачестви като "круто редактиране" или сериозно дописване - литературоведът Милена Кирова неведнъж обръща внимание на това; вълната "нови прочити" сравнително бързо се успокоява до нормалния ритъм в захранването на познатите реалии с "другост".)

Дали тази ситуация би трябвало да се тълкува като знак за все пак съществуваща самостойност, автономност на българската литературна история от българската политическа история? Или би трябвало да се види най-вече като доказателство за нелечимата зависимост на критическото мислене ("нашето", на литературните историци) от духовните наследства на соца? Или пък дори би трябвало да окуражи вярата в аисторични ценности, чието разпознаване-изповядване не зависи от извънлитературни фактори, от събития извън мерите и природата на "художественото"?

Във всеки случай слабата (на фона на случващото се с големия историко-политически разказ, а също и в руски културен контекст след 1989 г.) изменчивост в рамките на наследения тукашен литературен пейзаж от образци довежда до чувство за неудовлетвореност мнозина от съсловието на "оценителите". А кипежът около "Яна Язова" е своеобразен израз (и компенсаторно надмогване) на това чувство, което произтича от една осъзната липса - липсата на разтърсващо обновяване в "материала за работа", на излаз и спасение от предишните кодификации, от като че ли вече веднъж завинаги макетираната истина за литературното минало (а би трябвало да можем да докажем, че не е истина - нали "преди Десети ноември" всичко е лъжа).

Като става дума за казуса "Яна Язова" и компенсаторните енергии, завихрили се около него, нека подчертая и следното: тук посткомунистическата духовна ситуация се възприема като белязана от непълноти и "нередности", като обречена на "сакатост по рождение" и защото - според редица тълкуватели - не получава от предишната културна формация едно важно наследство. Не наследява "литература, правена за чекмеджето". Сега не е моментът да се преговарят аргументите на критиците, които пък протестират срещу тезата за "липсващата българска литература от чекмеджето" (Вихрен Чернокожев, примерно, е сред най-настойчиво несъгласяващите се с обвинителното "няма я, не е създадена" и сред най-настойчиво излагащите споменатите аргументи - Чернокожев 2009). Важното в случая е, че въпреки напомнянията за автори, текстове (дори корпуси от текстове), паралитературни явления и пр., които би трябвало да заситят-напълнят "рубриката", привиждана като празна, тревожното чувство, според което в сградата на предишното липсва цял "етаж", който би трябвало да е "там", не е напълно деактивирано. И ето - огромният брой страници, изписани от Яна Язова след Девети септември, може да утеши празнотата, да бъде "заведен" в притеснително пустеещата "графа"³. Това безспорно изиграва роля при превръщането на авторката във фигура, потребна за днешни цели и задачи, удобоупотребима за сегашните нужди от и копнежи по едно все пак поносимо (най-вече от гледна точка на съвременно форматирани представи за "морала на твореца") минало на родната култура.

Търсенето на истината за него - или поне на повече истина, на по-точното, по-пълното му изображение - рано или късно опира до необходимостта да се припомня Яна Язова не само като "автор от 30-те, по политически причини алиениран от литературния живот след 1944 г.", като "автор, достойно защитил етоса на професията и писал, без да разчита на издаване". След 1989-та - освен всичко останало - рязко нараства интересът към ЖЕНАТА творец, към "женското писане", "женската литература" или "литературата, създавана от жени". Феминизмът и феминисткото очертават своя територия в критическото поле; разочарованията около проекта за "по-мащабно" обновяване на Канона поне донякъде са снети чрез постулирането на възможността - и естествеността - на това да се напише една наистина нова литературна история, представяща до момента пренебрегвани художествени текстове и постижения, чието неприсъствие в големите томове на академичната история произтича от самия факт, че принадлежат на автори жени. Тоест Яна Язова може да бъде разказвана и в двете семантически конкретизации на вече почти терминологизираната синтагма "другата българска литература". Неканонична е (неподлежаща на привеждане в правилата на Канона) и за телеологичната литературна история на социализма, и изобщо за доминираната от мъже (изобразявани и изобразяващи) традиция в реконструирането на културното минало; "антитоталитарна" е "поради буржоазност" и заедно с това - "периферна" поради самия род/пол на дарбата си. Ако "революциите" дават реванш на потиснатите, ако вярват, че последните трябва да станат първи, Яна Язова е най-малко по две линии сподобена с шанс от годината, в която Стената пада и светът изцяло се променя.

И така: 1989-та, интензифицирайки говоренето за културното и политическото минало, постулирайки нови презумпции, правила и специфични задачи на/пред историческата възстановка, обуславя превръщането на "Яна Язова" във важна, изразителна фигура за критическия дискурс на времето. Тази фигура се оказва способна да адаптира и да се адаптира към ключови, репрезентабилни за момента наративни потребности; тя се оказва сполучлива алегория на доминиращото в последните две десетилетия осмисляне и на границата "1944 година", и на границата "1989 година".

Има и още нещо. С възкресяването на забравената, с реалибитацията на пренебрегваната от комунистическите литературни институции писателка (след края на Източния блок модусът "възкресяване и реабилитация" е сред честите избори в критическото писане) в настоящето, основано от 1989-та, се завръща не просто "тя", а и още един вид минало, още някакъв предишен, като че ли отдавна приключил опит.

Имам предвид това, че съживяването на писателката всъщност е дело най-вече на един личностен литературноисторически и критически ангажимент. Днес Язова и текстовете й не биха значили това, което значат, ако не бяха дългогодишните усилия и изключителната упоритост на Петър Величков⁴. Двойката "писател - критик", "писател - интерпретатор" сме свикнали да виждаме като осъществена в/чрез многостранната обвързаност межу Вазов и Шишманов, Пенчо Славейков и д-р Кръстев, Теодор Траянов и Иван Радославов. Разбира се, и в рамките на социалистическата културна формация ред критически самоличности се конструират около настойчивото занимание с конкретна литературна персона (или специфична група литературни персони) - Х мислим най-вече като "експерт по Ботев", Y е преди всичко тълкувател на Вазов, Z "остава" заради написаното по повод символистите; физиономичното за Q изследване е това върху експресионизма. Обаче работата на Петър Величков по извайването на Яна Язова като жива в света на живите се отличава, смятам, от конвенционалната специализация "по" автор или "по" литературно течение, която е нормална последица и от механиките на професионализираното академично занимание с литературната наука (дисертация за..., хабилитация върху..., професура заради...). В грижите на Величков около завръщането на Яна Язова по рафтовете на книжарници и библиотеки и като име от актуалния дебат има нещо в същината си различно от традиционните за Университета и за Литературния институт към БАН институционално - и институционално също - обусловени привързвания на критика към неговия обект на проучване. Става дума за ангажимент към мъртвата пишеща жена и наследството й, който се намесва дълбоко в живота на изследователя, превръща се в обсебваща кауза и страстна вярност⁵. Става дума за всеотдайност, разрастваща се и до ревност спрямо другите, решили да се занимават с Яна Язова, до своеобразен личен култ; чието обслужване предполага чудовищен труд, безрезервно посвещаване, издръжливост на фанатик... и крайна субективност, предубеденост при произнасянето на оценки. Така или иначе Яна Язова, която гледаме сега - в някакъв смисъл и до висока степен - е дело на Петър Величков, негово произведение (колцина от съвременниците в съсловието могат да извършат подобно нещо; колцина са го вършили преди). (Е, обратното също е в сила: Петър Величков е автор и на книги, които не са свързани с мъртвата писателка, но - в някакъв смисъл и до висока степен - той е най-вече дело на Яна Язова, най-вече нейно произведение. Сега няма да обсъждам тази страна от отношенията "творец - интерпретатор".)

Припомних най-известните места от историята на двойката "писател - критик" в родна среда и си позволих да прибавя като "глава" в тази история случая "Язова - Величков" не за да внушавам, че Язова е значима колкото Вазов, Славейков или Траянов и че Величиков е "същият като" Шишманов, д-р Кръстев, Иван Радославов, а за да обознача уважението си към стореното от съвременника изследовател. И заедно с това - защото се надявам да напомня по достатъчно звучен начин аксиома, на която май вече не вярват достатъчно. Съживяването, новото оценностяване на Язова, постигнато от Петър Величков, е екстремен пример за това, какво може да направи изследователят, тълкувателят със/за автора, с когото се занимава. За да бъде писателят, не е достатъчно той да пише. Дори не е достатъчно да бъде издаван. Някой трябва да пише за него, да превърне самия художествен автор в разказ. За да съществува, за да се възприема като наличност (материята на купищата книги не го осигурява), литературата трябва да бъде постоянно пре-написвана от критиката, да бъде непрекъснато пре-работвана в литературноисторически наративи. Именно и най-вече заради силния разказ за Яна Язова, конструиран от Петър Величков, сега името и заглавията на текстовете й все по-категорично се наместват в литературната панорама на миналото, все по-естествено и нормално изглежда и те да бъдат споменавани, когато иде реч за "българска литература от 30-те и началото на 40-те години на ХХ век".

Успехът на характерното начинание - основаване на място, на "спирка" в прегледа на "преди", които се казват "Яна Язова" - по всяка вероятност се дължи и на едно полезно съвпадение. Какво имам предвид?

Петър Величков гради присъствието на писателката в днешния образ на някогашното не просто преиздавайки и издавайки нейни съчинения. Той реставрира и показва на читателите житейската съдба на Яна Язова (прави го вече повече от две десетилетия с публикации в периодичния печат; обобщение на това лично знаене-преживяване представлява книгата му "Яна Язова. Проклятието на дарбата", 2007, 2009). Експонирането на конкретната участ на жената творец се случва в особен момент от развитието на местния масово изповядван литературен вкус, на тукашните читателски предпочитания. Времето след 1989 г. всъщност откри за широката ни публика жанров материк, спрямо който тя като консуматор, като познавач няма богат опит. Биографията (в различните варианти на срастване-сработване между документално и романово, между достоверно и фикционално) взривно разшири присъствието си на българския книжен пазар. Днес книги, представящи "действителните истории" на знаменити (в рамките на високата или на популярната култура) люде, осъществили някакъв вид изключителност в различни области и в различни епохи, очевидно се продават добре (няма как иначе да си обясним настойчивостта на издателствата, заливащи пазара с подобни текстове). Което може и да е знак за сериозна промяна в базисни нагласи на националната култура. Да обясня.

Тук по принцип биографията не е твърде продуктивен литературен формат: примерите за правени на български, от българи и разказващи за българи обемни биографични текстове, превърнали се в "места от Конспекта", са стряскащо малко на фона на евроамериканската и руската традиция в жанра. Колкото и да съм скептична спрямо всякакви "народопсихологични" разкрития, мисля, че точно тази липса - или поне точно тази твърде слаба представеност - на споменатия литературен формат в тукашната жанрова система не е без връзка с устойчива манталитетна особеност на етнокултурната група.

В този текст няма как да представя визираната "манталитетна особеност" аналитично, изчерпателно и с достатъчно убедителен набор от аргументи за твърденията си; налага се да щрихирам набързо и наедро само някои от чертите й. Ще си позволя да започна с припомняне: епиграфът към "Една българка" на Иван Вазов представлява откъс от българска народна песен и гласи: "Аферим, бабо, машаллах..." Във въпросния ред "говорят" турците, които хвалят убития си враг - българин юнак - пред майка му. И Вазов, за да сподели възхищението си от своята героиня, взема назаем турския. Родният език не разполага със своя собствена лексика, изразяваща семантиките на "аферим", "машаллах"; също на "евалла", "ашколсун" или пък на "браво" - не сме направили подобни думи, които да изразяват признание, възхита, респект, въздаване, похвала спрямо изключителния човек заради изключителната му постъпка, заради това, че е "над" и "повече" от останалите. Не мисля, че връщането назад чак до Средновековието - при възхвалната текстова формула "облажавам..." - може нещо да поправи, да промени в констатацията по-горе. Така или иначе речникът на новото време няма спомен за "облажавам..." като знак, сочещ-признаващ необикновеността и ценността на конкретна личност, също както функциониращата сега йерархия по употребимост на жанровите формати - оставяйки в периферията си биографията и одата - не наследява пропорциите на онази текстова парадигма, в която житието и/или похвалното слово са подчертано работещи матрици. Национализмът на ХІХ век постулира живота и смъртта на отделния човек като служене на колектива, а култът към Героя, който все пак успява да отгледа, сравнително бързо се "затваря" - показателно е, че представителните за българската версия на жанра "биография" текстове (т.е. тези, които "се учат" поне в университетските филологически специалности) изобразяват преди всичко националреволюционери (Левски, Ботев, Гоце Делчев, Стамболов - макар че Страшимиров се интересува от него най-вече като държавник). Разказът за живота на другояче важния - не през националната кауза, не поради статуса "възрожденец", "будител", "борец" и пр. - за "всички ни" човек не успява да се наложи като перманентно възобновяващо се усилие, добавящо различни, други примери за уникална съдба, уникална дарба или уникална драма, за изумителната способност на действителността да изобретява изумителни истории. 30-те години на ХХ в. - поради новия, следвоенния национализъм - галванизират патриотическия възпитателен наратив за конкретна действителна личност, започват да трупат архив от "романизирани биографии". Но - първо - малко от тях остават да присъстват в ретроспекцията на литературната история. И второ - въпросните съчинения за пореден път не смогват да отгледат по-богат, по-разнообразен - неизчерпващ се с фигурите на "владетеля", "будителя", "революцонера" - репертоар от олитературени житейски модели.

Времето след 1944 г. макетира своя биографична норма, свой доминиращ биографичен разказ, който ще се окаже с тясна времева валидност: днес героизираните, идеализирани, монументализирани, патетизирани, "правилни", фалшифицирани, изчистени от собствено човешкото биографични реконструкции на онази епоха, показващи "комуниста", "човека на новото време", биха могли - струва ми се - да интригуват само тесния специалист по културна история на комунизма. Превеждат се (както и преди) биографични романи (или романизирани биографии) - принципите на селекцията, допускаща "велики личности" и изобразяващи ги автори до публиката, са много любопитни, но за това друг път - обаче собствено българският опит в характерната територия продължава да бъде скромен. Своеобразен пробив в така сложилата се жанрова ситуация навремето осъществява "Романът на Яворов" (края на 50-те) от Михаил Кремен. Относително бързо формиралото се отношение към двутомника обаче е много симптоматично: на книгата се гледа като на нещо, което не би могло да се разисква сериозно, което не би могло да се причисли към "добрите", "ценните" неща, особено пък по критериите на "наистина" знаещите за Яворов, на ученото (т.е. оторизираното да държи стойностния поглед към поета) занимание с класика на българската литература. Разбира се, отвъд официалните, публично употребяваните "редни" според мерките на културната епоха биографични разкази в ежедневната комуникация по онова време циркулират и малки устни апокрифи, които атакуват достолепието на допустимите и допуснатите в писаната видимост житийни реконструкции (въпросните апокрифи споменават за специалната болест, от която бил страдал Ленин, за неприязънта на Сталин към науката генетика, която неприязън ще да е във връзка с това, кой и какъв е бащата на Бащата на народите, за интереса на Елин Пелин към определен тип жени, за някои физически особености на Яворов и др.под.). Но това не произвежда каквато и да е следа в официалната публичност - подобни наративи според тогавашната представа за наука не могат да бъдат предмет на сериозен изследователски интерес; професионалните писатели също не ги забелязват - поне като знак, като подсказване за характера на липсата, която един тип литературни текстове биха могли да компенсират (току-що казаното не означава, че бих приветствала вулгарността като "прийом" в рамките на биографичното четиво).

Та така: от много време насам и заради начина, по който изглеждат дълго популяризираните, фиксирани в текст биографии на политически и културни дейци, и заради университетското недоверие към "биографичния метод" в литературознанието, и заради представите на структурализма какво предполага смисленото професионално изследване на художественото произведение, заради невъзможността (в рамките на соца) да се говори "по Фройд" (примерно) за известната личност - биографията като жанр, който може да ангажира и "напредничавия" учен с академично битие, няма особен шанс (макар че тя определено присъства в западноевропейския и американския хуманитарен университетски репертоар от възможни занимания). Да не споменавам, че тук също така не се появява фигурата на биографа романист, поне бегло подобна на Анри Троая. (Има нещо забавно в това, че комунистическата догма за "водещата роля на масите в историята" и презумпциите на структурализма, който господстващата идеология разпознава като "неправилен", се сработват в отричането на необходимостта да се разказват уникални човешки истории, а пък и двете доктрини чудесно се спяват с изконни колективистични нагласи на "мястото", поради които изключителната личност тук трудно получава признание и вход към вечността през говоренето за нея, през изучаването на събитийния и психическия състав на живота й.)

Днес - отново - "модерният", "съвременно мислещият" преподавател в училище и във филологическите университетски специалности смята, че да бъдат занимавани учениците или студентите с биографиите на изучаваните писатели, е злепоставяща, безсмислена вехтина, недопустима старомодност и губи-време. Но все пак голямата промяна в културната ситуация е налице. Извръщането към "принципите на демокрацията", към "капиталистическия начин на производство", към правилата на пазарната икономика налагат нов статут на личността и личностното в публичното пространство. Инвидидът и успехът като централни актьори в света, който обитаваме след 1989 г., идеята, че примерът на свръхреализиралите се учи, освобождаването на любопитствата от комунистическия пуританизъм, бумът на жълтата преса, за зло и за добро прегазваща границите на приватния живот, максимата "всичко е стока", пазарните конюнктури, с които издателският бизнес трябва да се съобразява - всичко това превръща биографията в добър, надежден продукт дори и в България. Вече можем да четем скандални, долнопробни, повече автентични или повече манипулирани, изключителни като психологическо проникновение или безкрило фактологични, професионално изработени или аматьорски скърпени книги разкази за кого ли не. Превърнати в наративи, пред нас застават Кафка, Пабло Ескобар, Мария Калас, Фройд, Агата Кристи, господин Хонда, Едгар Кейси, Франк Лойд Райт, Клиф Бъртън (басист на "Металика"), Камю, Ева Браун, Стивън Кинг, Анди Уорхол, Калвин, Гала (жената до Дали), Джони Деп, Саркози, У Джао (единствената дама император на Китай), Борис Годунов, Райна Кабаиванска, Петър Увалиев, видни местни мутри и кой ли още не. И вече е категорично ясно: биографичният разказ има своята ценност и своето послание; той сам по себе си е стойност и носи постижим смисъл, той може да забавлява, но със сигурност прави и нещо друго с нас и за нас.

Точно в този контекст се осъществява завръщането на Яна Язова при сънародниците й, скулптирането на новото нейно лице за публиката. Както вече споменах, Петър Величков не просто преиздава и издава нейните текстове, той отново и отново, в различни обеми изговаря житейската история на тази жена (това правят и ред други гласове), сглобява и представя една наистина ефектна биографична констелация. Някой би могъл да възрази: какво има да се "сглобява", какво има да се "прави" - животът й е този, който е, такъв, какъвто е от 1912-та до 1974-та, такъв, какъвто винаги е бил и завинаги ще е. Не е точно така. В някакъв смисъл животът на Яна Язова се сбъдва, разгръща се за първи път във впечатляващия си изглед, в това свое богатство и пълноценна смисленост именно когато започват да го разказват, именно когато бива заселен между кориците на книга. Наличието на книгата признава и присъжда стойностност на проживяното, превръща го от "живот" във "вечен живот", т.е. въвежда в безсмъртието.

Заради Язова най-сетне е възможно, най-сетне отново ни се случва - в България и отвъд калибрования, еталонния разказ за трагична любов, разполагащ с имената "Мина", "Лора", "Яворов" - да се срещнем с действителна човешка история, "чието сърце е една голяма и горчива, случила се и заедно с това останала невъзможна обич". История с много потенциал, който, смятам, тепърва ще се разгръща. Струва ми се, например, че рано или късно сравнително уравновесеното представяне на двамата герои ще отстъпи пред реконструкции - защо не филмови - с повече встрастяване, с по-откровено споделена привързаност към някого от двамата, която автоматически ще натовари другия с негативизми. Засега деликатно признатите позитивни, съчувствени идентификации са на страната на жената в сюжета; по-амбициозният и търсещият предизвикателства обаче естествено ще построи възстановката си, защитавайки мъжа в разказа и сочейки несимпатичното, измамното, манипулативното в нейните ходове... Или пък наратив без положителен герой? Или пък нещо за това как и двамата много страдат? И как ли би макетирала нещата Нанси Хюстън - като имаме пред очи разказите й за "сдвоени" жени творци от "Дневник на сътворението"? Колко много възможности.

Ще си позволя да щрихирам няколко от тях. Ще припомня историята не защото не е известна, а за да се види как определено осветление на известната фактология прави определен неин изглед. Но пък оставя в сянка други нейни лица (защо ли?), потиска възможността за друго възприемателско разбиране и преживяване на "действително билото" (доколкото изобщо разполагаме с "действително билото").

И така, 18-годишната Люба Ганчева, още гимназистка, занася свои стихове на всеизвестния професор по класическа филология Александър Балабанов за оценка. Той е 33 години по-възрастен от нея и е въплъщение на всичко, към което тя (независимо доколко си дава сметка за това) се стреми. Балабанов е навсякъде и участва във всичко; ежедневниците и специализираните издания се занимават непрекъснато с него; той представлява страната си на всякакви форуми, пътува много, авторитет е по всички въпроси, мнението му е постоянно търсено, независимо дали става дума за политика, литература, конкурс за красавици във Варна или каквото и да било друго. Той е един от властните гласове, когато трябва да се оцени нечия дарба, нечие място в литературните класации на страната; приятел е на големите писатели, свой е сред литературната бохема, подкрепя младите, мнозина от които го обожават, той знае страшно много, може да говори дълго и обаятелно по какви ли не въпроси и нерядко гостува на Царя. Балабанов има огромно самочувствие, подкрепяно от свръхреализацията му като публична личност, и както свидетелстват редица от съвременниците му - рядка харизма. Автор е на неизброимо количество малки публикации във всякакви по обем и профил издания; някои от тези му текстове и днес впечатляват професионалния литературен историк със свободата и особената усетливост на оценъчността (вижте отново писаното от него за Пенчо Славейков, Яворов, д-р Кръстев, Антон Страшимиров, Елин Пелин), със способността да постулират авторски позиции в Канона (днешният статут на Захари Стоянов като изключително ценен глас в националната култура е буквално създаден, основан от професора; Елин Пелин също му дължи много за осанката си на класик). Този Александър е автор на стихове, на лироепика (поемата му "Бурени" е двусмислено постижение, за което и днес има защо да се поприказва), на публицистика; той е първият изявен наш преводач от старогръцки; чрез неговото слово Гьотевият Фауст проговаря на български. Мемоарните скици на Балабанов "И аз на тоя свят" в началото на 40-те - пак по свидетелства на съвременници - предизвикват бурен масов интерес и убеждават (сегашния читател също), че Балабанов е много талантлив разказвач. Скандалът (за литературни работи, за писателски слави, за награди и казани думи) - тази машина за известност и специфична власт - не може без даровитото и артистично участие на Балабанов, той е роден за живот в точно този формат и с удоволствие и лекота забърква и обитава разнообразни сюжети на публичната, олитературената конфронтация, от която винаги излиза спечелил едно или друго.

Бихме могли да помислим, че Люба няма как да не бъде омагьосана, няма как момичешката й неопитност да не се захласне по този славен мъж (и тогава сигурно ще сме склонни да съчувстваме на особената й обреченост). Бихме могли и да помислим, че една много млада жена, която не иска да чака и има огромни амбиции - огромни амбиции - би избрала за начало на своя "път към висшето литературно общество" именно кабинета на Балабанов, за когото се знае, че е добронамерен към жените творци. Съвсем в началото на нейната кариера професорът е склонен да успореди хубавите думи за Яна с похвали за още една съвсем млада писателка - Ана Шестакова (Балабанов 1931а: 4). А вече доста по-късно, насред караниците с Язова, той заплашва че може да направи - и ще направи - нейна (на Язова) заместничка, ще сложи - просто ще сложи - на мястото, което е дал на тази Галатея, някоя друга, следващата. Та ако така си е представял "правенето", "слагането" на поетеси в литературната реалност, защо ли, как ли тогава, в самото начало, Шестакова е дисквалифицирана в битката за статута "най-известна най-млада поетеса".

По повод току-що казаното, ще напомня, че освен бляскавия, "лидерски", зашеметяващ образ на Балабанов, изрисуван горе, съществува и един по-друг, провиждащ се през годините, през споменното говорене на онези, които го познават, през текстовете на "хора от съсловието", които хора бихме могли или да помислим за врагове на професора, завиждащи му за всичко, или да разпознаем като по-прозорливите сред интересуващите се от литература и култура сънародници.

В началото на 30-те Георги Цанев например прави едно доста потискащо описание на тукашните практики за дефиниране на "добро" и "лошо", "талантливо" и "бездарно" в родната художествена словесност. Определено го дразни размиването на границата между редно и нередно в отношенията "критик - творец", между допустимо и недопустимо в боравенето с авторекламата (от страна на издание или писател) при комуникацията с аудиторята (Цанев 1931: 244-253). Георги Цанев подчертава, че иска да говори за негативни тенденции, за нещата "по принцип", а не за персони. Но за този наблюдател "злото" в литературния живот на 30-те все пак има своята вярна, максимално изразителна и истинна метонимия-личност; съществува действителен, конкретен човек, който за Цанев в най-висока степен въплъщва, изявява, инициира дефектите на културната ситуация, и това е именно Балабанов. В критическия текст като "виновен" за проблеми е споменат поименно само още "оценителят на изкуство" Антон Страшимиров. Неговата "вина" обаче е сравнително малка, бедна по състав: тя е илюстрирана с един пример - Страшимиров фаворизира Люба Касърова и силно подценява Багряна. А говорът за греховете на Балабанов трупа още и още казуси, докато - в края на краищата - артистичният професор е превърнат в персонификация на непродуктивното и лошото в тогавашния литературен живот. Този портрет на учения го представя като необективен до безскрупулност, манипулативен, нечестен, мамещ - и когато безогледно налага протежетата си, и когато представя собственото си творчество за твърде богато в жанрово отношение, и когато крие наистина големите имена на интерпретатори и литературни историци, за да утвърди не чак толкова значимите, но пък верни нему критици, и когато "цитира", фалшифицирайки, и когато величае незаслужаващата това Яна Язова, и когато се изявява като "поет". Обърнете внимание: по повод "Бурени" Цанев дори подозира Балабанов в непочтено "експериментаторство" от типа "съзнателно и нарочно ще напиша глупост, ще я публикувам, ще организирам хваленето й и така ще проверя дали в татковината всичко може да мине за изкуство". Ами, общо взето, минава. Между другото, самият Балабанов е разказвал типологически същата история, отнасяйки я - първоначално - към чужда културна събитийност: немски хумористи са си отмъщавали на глупави редактори, като са се ловили на облог, че и умишлено съчинената и пълна с дивотии работа ще бъде поместена в известно списание или вестник. После професорът добавя, че като студент бил направил (в съавторство с някого си) съвсем същото - и спечелил баса. А тези пък истории той използва за база на аналогия: "стъпвайки" върху двата "сюжета" (немския и своя си) убеждава, че е разгадал защо Чавдар Мутафов пише така, както пише ("невменяем дърдорко", "маймунско хоро") - не може да е заради друго, ами ще да е покрай облог и желание да накаже "бедния редактор" на "Златорог", където са поместили "Приказка в рококо" (Балабанов 2006а 185-186). Георги Цанев очевидно не е забравил точно този Балабанов текст от 1923 г. и разчита в него - всъщност - матрицата на личностен, азов Балабанов проект, признаващ огромно, нарцистично самочувствие и пълно неуважение към околните и към средата, спрямо която би трябвало да има сериозния и почтен ангажимент на духовен възпитател.

Дори човек от приближените на Балабанов (иде реч за П. Славински) - и то отново по повод налагането на Яна Язова като голяма поетеса - подозира, че професорът не просто греши в преценката си, а знаейки истината, я подменя, скрива я по извънлитературни причини⁶.

Усетът, че най-популярният учен на времето твърди неща не защото ги мисли за верни, не защото, без да иска, бърка, а защото - поради характерни частни игри - съзнателно въвежда в заблуда околните, употребявайки за целта авторитета и добрата си реторика, не спохожда само двамата вече споменати негови съвременници. Подозрението се мярва в главите на мнозина (отделен въпрос какъв вид следа оставя то в словата им пред публика).

Кирил Христов (естествено, че Кирил Христов) дори хиперболизира гореспоменатия усет. Например в тези свои редове: "... Само Балабанов внасяше един елемент на гротеска, почти на цинизъм: като същински маймуняк той току сновеше между всички групи с някаква сякаш взета от бунището шапка, с която очевидно искаше да покаже на министъра, че е много беден човек, та тоя да не спира повече утвърждаването му за редовен професор, за какъвто бе избран само с един глас!" (Славински 1988: 80).

Авторът на "Жени и вино...", който почти за никого от съсловието не е рекъл добра дума, ни е оставил карикатура (точно Балабанов според параноичния поет е лично отговорен за прогонването - неговото, на Кирил Христов - от България). Тоест крайната необективност на оценката сигурно би трябвало да възпре всяко желание в цитирания пасаж да се търси нещо друго, освен свидетелство за омраза. И все пак ми се струва, че е симптом, че е знак това, как омразата сюжетира, какво отгатва в другия, върху кое от личността му фиксира поглед. Горните кадри не просто дават в едър план една нелепа шапка. Те внушават, че това не е само грозна стара шапка, ами е своеобразен реквизит в спектакъл. Иначе казано, злостното говорене на Кирил Христов в края на краищата артикулира подозрението, тогава познато (вече споменах) на мнозина: подозрението, че Балабанов манипулира "зрителите" (дори и когато откъм него не се чуват приказки); че нарочно постига определен изглед, за да получи срещу него определени неща, че е перманентен театър, т.е. неистина и нагласена гледка, не спонтанност, а премислен, целенасочен ефект, инсценировка.

Дори и в спомените за професора, редактирани-цензурирани от неговия студент и френетичен почитател Тодор Боров (той прочиства текстовете, с които разполага, по начин, който би обезпокоил строгите поклонници на академичното боравене с "документа"), се очертава един по-двусмислен потрет от този, който изграждат най-верните му, влюбените в него люде. Привързаността на Балабанов към трапезите, към яденето и пиенето (тя е толкова изявена, че чак прилича на зависимост) неминуемо отваря разказите за него към анекдота, към смеховия откат спрямо "високия" образ, който (може би) пленява Люба Ганчева и други момичета като нея. Вместо "всеобхватно знание" и очарователна дарба за асоциативно обвързане на далечни един спрямо друг предмети някои дочуват в речите на професора хаотизъм, несвързано дрънкане, смешна бомбастичност, особен вид шарлатанство⁷. Ето този тон - за странната измамност на Балабанов - както вече стана ясно, ме занимава най-вече. Защото може да бъде доловен - макар и явяващ се чрез различни тематизации - както в критическия, литературоведския дебат на времето, както при сглобяването на откровената нападка, така и насред симпатизиращото на професора споменно думане за него. Някои от студентите му например не са забравили как неведнъж в аудитория той обяснява колко малко е времето, за да се говори по еди-кой си въпрос, и как в края на краищата успява да изхарчи с подобни обяснения лимитираните минути, без да стане ясно дали наистина има чак толкова много да каже по съответната тема. Други си спомнят "балабановското" боравене с цитата: професорът може и да се пита от кого и откъде е точно това изречение, дали правилно го приписва на този или онзи автор, или пък той, самият Балабанов, го е съчинил... но това не му пречи да засипва с абсолютна убеденост събеседниците си с отпратки (истинни или не?) към непоклатимите авторитети. Понякога съвременниците споменават за плагиатство - например по повод стихотворението му "Охрид син", което навремето е основа на една от най-харесваните и често изпълнявани песни в България⁸. И дори по повод популярните анекдоти за Балабанов, които - според скептиците - самият той разпространявал, заимствайки от известни в Германия шеговити наративи (по същество те са част от фолклора на съсловието), представящи именити немски университетски особи. В "битовата философия" на Балабанов лъжата определено има сериозни позиции⁹; между другото единственият романов опит на професора (недовършен) е посветен именно на прочутите местни лъжци: в публикуваните страници от "Балканският хитрец" става дума за надлъгвания, за Настрадин Ходжа и Хитър Петър. Начинанието е подхванато през Първата световна война заради съюзниците немци - оригиналът на текста е на немски - и по всяка вероятност целта му е била (приблизително) да представи по забавен начин и в симпатична светлина "народностни черти", "регионален манталитет". За мене обаче най-важно в случая е самото заглавие, самото словосъчетание "балканският хитрец", изписано от ръката на Балабанов. Понеже го възприемам като своеобразен автограф, казващ - също като "Ал. Бал." под някои публикации на професора - неща, идващи откъм недокрай осъзната работа по себеоценка, по формулиране на знание за самия себе си и откъм странен импулс по саморазкриване.

Когато става дума за рефлекса да се хитрува, за склонността към измама като дълбоко своя за Балабанов техника на живеене, не мога да не припомя и кадри от времето малко след Девети. Тогава, с право боящ се за себе си, лежи дни наред в квартитарата на брат си с превързан напълно здрав крак, смятайки, че като дойдат да го отведат и като го видят така - болен - ще се съжалят и ще го оставят намира (Полянов 1984: 201). (Инсценировката е белязана с особена наивност, с налудност някаква, да не кажа глупост, но и изявява трайна нагласа на учения поет, последица е от трениран, навичен ход на мисълта и действието: при него предизвикването на съжаление у другия чрез съчинени страдания - това личи и от места в кореспонденцията му с Яна Язова - е чест похват за манипулация и подчиняване на човека отсреща.) Впечатляващ е и още един разказ, показващ Балабанов насред страховете и нестабилността на дните след "революцията": ... всеки път, когато ме срещнеше, за да отклони разговора от актуални обществено-политически въпроси, той започваше да ме занимава с фантастичните си проекти. Веднъж ще спомене за създаването на нови, модерни градове високо в планините, друг път за съживяването на пустините [...] Той бе твърде изобретателен и човек можеше да очаква от него всичко. По онова време и на мене той изигра една комедия. И до днес причината за това ми остава неизвестна. Беше през 1946 година [...] Разговарям един предиобед с директора на книгоиздателство "Хемус". Вратата на кабинета му се открехва, някой надзърна, сетне вратата се разтвори широко и нахълта Балабанов.

- Умориха ме, убиха ме - вика, тръшва се в едно кресло и започва силно да охка. Лицето му отначало пожълтя, сетне позеленя.

- Какво има, що се е случило? - питаме двамата в един глас.

- Фалшифицирали ми гласа по радиото... Като идвах насам, срещна ме Иванчо, синът на Тодор Боров, и ми казва, че снощи ме чул да правя политическа декларация по радиото... Да знаете, не съм аз, не съм аз...

Като изпусна още няколко тежки въздишки, стана и си отиде, без да каже защо е дошъл [...] Фалшифициране на гласа - това бе явно невъзможно. Оставаше другата възможност: Балабанов да се бе разколебал сутринта в онова, което бе заявил вечерта пред микрофона. Полюбопитствах и какво бе учудването ми, когато от направената справка се уверих, че изобщо нито предната вечер, нито дори месец преди нея той бе вземал думата пред микрофона на българското радио (Богданов 1986: 167-168).

Защо лъже? Сигурно защото не може иначе, защото е "фантазист". Защото е артист и поет, защото - като художествените автори - непрекъснато пресъздава реалността, подправяйки я, така че да стане по-колоритна, будеща повече емоции, даваща повече възможност за изява на истински добрите разказвачи (Елин Пелин, най-близкият приятел на Балабанов, има текстове за ценността на лъжата; самият професор на свои сказки защитавал правата й).

Един от афоризмите на Язова гласи: "Великият човек не е бивало никога да не е и велик актьор.". Ако не е имала най-вече себе си предвид, казвайки това (тя определено притежава силно изявено чувство за мисия, избраничество, изключителност и знае доста за лъжата), може би се е опитвала да хване в изречение силуета на Балабанов. Повярваме ли, че фразата е точно това, ще решим и че тя не ще да е на 18- или 20-годишната жена, а на по-късното й време. И че събира и висока оценка за учителя и любимия, и осъзнаване на онези му характерологични особености, заради които въпреки сърцераздирателните клетви и обещания той не става и не би могъл да стане наистина неин, на Яна. Когато е разярена, тя формулира същото това знание за специалния мъж в живота си по един не толкова изящен начин - "правиш се на луд!", "недей да се правиш на луд!" (Мойра 1996: 165, 166)... Така или иначе в днешните възстановки на станалото между двамата по принцип измамническото, изобщо манипулаторското у Балабанов почти не е показвано. Сигурно не само поради желание да се запази достолепието на мъртвия литератор. А и поради желанието да се защитава "истинската поетеса" Язова, не да се толерират съмненията дали пък статутът й не е плод (така смятат разни недолюбвани от сегашната критика хора през 30-те) просто на някоя от игрите на професора.

В пролетните си години Яна мисли-казва за Балабанов това, което мисли и той в собствената си норма за самоидеализиране. Първата й стихосбирка се открива от две четиристишия ("На Александър Балабанов, комуто посвещавам моята първа сбирка"), в които тя точно и сбито прерисува автоизображенията, систематично практикувани и тиражирани от самия професор: "Шумно животът ходи във твоите стъпки,/ в тебе залюбен - както и той те влече./ Дните ти пламват, думи ти греят в тръпки,/ и от сърце ти извор в пясък тече.// Идват, напиват - все прииждат, допиват/ твоята кръв, що леят в свои борби./ Мразят те - и към твоя извор отиват,/ с вяра, че там ги чакаш пак, може би".

Когато се опитва да пише критика, тя неведнъж го цитира; неведнъж изтъква неимоверните му заслуги към родната култура; неведнъж разказва как я е създал, как всичко дължи на него, колко строг е бил към нея като учител по истинска лирика, как ползотворно я е ругал и й е крещял, как й е помогнал да намери самата себе си и т.н. Яна храбро понася (какво ли друго да направи) подмятанията в неважни и важни издания, че всъщност той е автор на текстовете й (самият Балабанов има заслуга за ретранслирането на мълвата "нататък" или може би е по-редно да се каже - за кодифицирането й¹⁰; дори и Петър Величков - всеотдайно работещият за реабилитацията на Язова като автор - се оказва не неуязвим за въпросното внушение¹¹), че е писателка само заради безогледната рекламна кампания, организирана от ментора й за налагането на нейното име в публичността¹². През 30-те и в началото на 40-те години от ХХ в. претворената Люба Ганчева живее в "блясъка на славата", но заедно с това и сред непрекъснатите посегателства на едно кога по-озъбено, кога (уж) любезно усмихнато обществено мнение, което определено смята връзката й с Балабанов за нередна, смешна, използваческа и пр.

Да, тя получава литературни награди - но в журитата, които й ги дават, веднъж ще се окаже Никола Балабанов (съпруг на Мила, сестрата на Яна, и брат на професора по класическа филология), друг път пък ще бъде самият Александър Балабанов...

Да, големият културен деятел й дава това, за което тя копнее - той я избавя от призрака на провинцията и провинциализма, от живота на обикновените, сиви хора ("Ана Дюлгерова" е наивен изказ точно на тези Янини страхове, точно на ужаса от това, че може и да си останеш някъде там: в Лом, Видин или Пловдив - все тая, при безрадостната посредственост на периферните, празни места и на неважните, безименни люде¹³). Той й дава не просто столицата, а надежда за сцена, голяма колкото света, подклажда амбициите й и я убеждава в това, в което Люба толкова иска да вярва - че е обречена на грандиозен успех и слава. Да, той я прави известна авторка.

Но победите й никога не са безспорни, признанието й винаги върви с някакви уговорки. Както личи от писма между двамата, представени в "Мойра...", Яна развива характерна защитна стратегия: понякога тя изговаря презрение или снизхождение към човеците тълпа, към бездарните завистници, които не могат да понесат тяхната - на най-мъдрия мъдрец и на най-младата и най-талантлива поетеса - изключителност. Понякога се хвали, хвали и хвали как хората (особено в чужбина) са запленени, зашеметени, очаровани, подчинени от красотата й, от присъствието й, от думите й, как - по всичко личи - тя е един съвсем истински победител, тя - самата тя.

А Тодор Боров, който до края си безрезервно ще обича своя учител - професора, ще каже: "Аз познавах Яна Язова. Тя беше любовница на Балабанов" (Величков 1996: 45).

Любовница на Балабанов.

С годините възторженото обожание спрямо ментора, благодарността, че й е дал ролята, която е смятала за най-ценна на земята, че от Люба е направил Яна, се пропукват. Всъщност, макар че върви с гордо вдигната глава, зад красивото лице и отвъд позите на недосегаем свръхчовек, с усмивка съжаляващ хулещата го в подножието му сган, Яна иска да е с някого, по възможност без отвратителни сцени като тази, в която дъщерите на Балабанов, почти нейни връстници, се нахвърлят върху нея в някакъв магазин и се опитват да й скъсат роклята. Яна иска да се омъжи. В цялата игра на необикновеност има горчиво зърно - да се омъжиш е толкова обикновена, толкова семпла цел, че необикновената поетеса би трябвало и на сън да не се сеща за такова нещо. Но се сеща. Балабанов й носи журнали и платове за рокли, и "тантели" от странство, обгрижва суетата й и болезнената й жажда за признание, пеейки епистоларни оди за нейния талант, обещава и обещава. И никога не се развежда с жена си, за да се венчае за тази, без която щял бил да умре.

Яна дири изход в други любовни истории - например с художника маринист Марио Жеков, който при грозна разправия (нищо възвишено и поетично няма в нея) поне набива Балабанов. А още преди това е готова да се омъжи за богатия и обичащ я Ганчо Табаков, но професорът проваля този брак. Обяснява й, че онзи иска да я купи, че е еснаф с пари, че ще унищожи дарбата й, че тя вече няма да може да пише, ако се свърже с подобен човек; хленчи, търси жалостта й, заплашва, че ще й отнеме титлата "поет". Яна пък напомня на Балабанов, че не би могъл да й вземе нищо, понеже тя притежава само едно лошо име, напомня му яростно за тягостно прозаичните битови конкретики на връзката им, за домашното слугинство, на което безропотно се е посвещавала заради него, Великия, също и за особеното насилие, за изнудването, на което я е подложил (с припадания и ревове я е накарал да напише някакво ужасно писмо на годеника, заради което всичко между Язова и Табаков приключва). И все пак яростта никога не й стига, за да скъса окончателно веригата, да постигне истинска свобода.

Дори и вече омъжена (сключва брак през 1943 г. с Христо Йорданов, инженер, работещ в националното радио), Яна продължава да пише на Балабанов. Той на нея също (по време на бомбардировките над София, когато ученият е напуснал столицата, а тя и мъжът й са там, в Павлово, именно той, съпругът, й носи от пощата пликовете на професора). В писмата й от това време се чуват на места вдетиняваща се доброта, ласкавост и загриженост. Някогашните патетизми и вдъхновени излитания са заменени с речевите жестикулации на топлото приятелство. От Мо и Ра (така наричат себе си Балабанов и Яна, когато вярват, че се обичат) не е останало много. По-точно останала е някаква почти гротескна преработка. За нея той вече не е "Ра" (какво слънчево, божеско именуване - във времето на голямата влюбеност тя не веднъж го нарича именно "Боже"), дори не е толкова "Аксел", колкото "Акселчо". В същата сладичка норма подписът "Мо" е прекроен в "Мочето" - по фонетична и морфологична аналогия с "Ленчето" и "Мичето" - а поздравите за Балабанов вече винаги са от "Христо и Мочето", също и от "Христенцето и Мочето". ("Преименуването", умалителните форми започват да се появяват в писмата между Балабанов и Язова още преди сватбата й: още когато - след като връзката е непоправимо изцапана и накърнена покрай събитията от 1937-1938 г. - двамата се опитват да забравят-поправят станалото.)

В последното писане на жената откъм остатъците привързаност бутафорната захарност често се разпада - София е в развалини, познати и непознати хора умират всеки ден и по много. Яна изпитва неотменимата човешка потребност да изговаря и истината: за самотата си, за това, че всичко рухва, че целият свят отива по дяволите и никой нищо не може да направи. За тези неща, за страшното и пределното, тя очевидно все така иска да говори с него, с Александър Балабанов.

Както вече се припомни, професорът преживява Девети септември. Дори не просто оцелява (за разлика от мнозина, с които е бил близък приятел, с които е споделял трапеза и мисли), ами се вписва относително добре в новия пейзаж. Той има такъв огромен опит в сказките - е, сега вече на това ходене някъде в провинцията, за да се говори по литературни и духовни работи, му се вика "културна бригада". Участва - може би по навик, може би с нещо като радост (той харесва да говори пред публика и има органическа нужда да го прави), може би пък с тегота и от страх. Новата власт оценява усилията, готовността за приобщаване: организират му юбилей (първият се чества през 1934 г.), удостояват го с Димитровска награда, със званието "Заслужил деятел на културата". Но не бих казала, че го приемат за наистина свой. Показателно е как, в какви ситуации си го спомня един Христо Радевски - портретът не носи симпатия, а нещо като досада, някаква бледа следа от неприязън, съжаление също. Не и симпатия. Липсата особено ясно личи в кадрите от някаква първомайска манифестация, които Радевски показва. В онзи "празничен" ден, заради кой знае какво нарушение в ритъма на потока дресирани хора, на писателската група по някое време й се налага да тича: "Няма да забравя фигурата на Балабанова. Почервенял от пот и умора, едва тичаше с мнозинството. И беше смешен и жалък. С това кръгло и тежко тяло, в сравнение с което краката му изглеждаха къси и тънки, подтичваше като в куклен театър. И сега, като си спомня, ме обгаря срам. За какъв дявол изкарвахме такива стари хора да манифестират! Когато те никога не са ходили по манифестации. А може би самият той бе излязъл доброволно - от страх да не го обвиним, че пренебрегва нашия боен празник." (Радевски 1986: 219).

"Смешен и жалък", "стари хора", "от страх".

Истинската раздяла - доколкото е възможно изобщо да има раздяла в тази история - като че ли се случва някъде по това време. Реконструкциите оставят да се вижда най-вече "политическата" причина за раздялата (не размишляват върху това, че Балабанов се приближава към 70-те си години, че е уморен и не му се играе "семеен приятел", в която роля Язова се опитва да го намести). Та остава да се вижда най-вече, че Яна не тича по манифестации и не ходи на "културни бригади" като професора...

Тя все така фанатично и неуморно пише. Както се пише през 30-те¹⁴. Язова все така държи да е творец, а самотата й става абсолютна след смъртта на съпруга и на майка й през 1959-та. Ако не броим сянката на професора, която продължава да е с нея. В най-интересния си текст, създаден насред действителността, която докрай не приема, Яна прави големия си жест към Балабанов.

Именно "Соленият залив" (общото заглавие на диптиха "Голямо и Малко"¹⁵ и "Война" е дадено от Петър Величков) е книгата, която можем да окачествим като "литература за чекмеджето" - финалът на романа описва случилото се около и след Девети септември, съдбата на бившите, грозотата на новите силни, жестокостта и изтреблението, които десетилетия наред ще бъдат наричани "народна революция". В цялата книга Фердинанд - героят двойник на Балабанов (авторката е направила всичко възможно прототипът физически, и с болестите му даже, да бъде безпогрешно разпознаваем) - е добрият, умният, издигнатият човек, който помага на всички: защото има властта, обществената позиция да го прави (той познава всякакви хора, които все са му задължени, дори и с Царя е близък) и просто защото е много добър. А "революционерите" го убиват. Но достойнството и особения му чар, ценното и изключителното в него докрая си остават непокътнати. Това е биографията, това е финалът, които подхождат на Балабанов - на Балабанов, какъвто би трябвало да бъде според взискателната Яна.

Изглежда така, като че ли е продължила да го обича след всичките години лъжи и самолъжи (да използвам тази Яворова дума) и затова е поправяла и спасявала (съчинявайки роман), каквото и доколкото може, спасявала е онзи мъж от себе си, от самия него, от провала му, равен на успешното справяне дори с Девети септември.

Но ако е продължила да го обича, то това се е оказало възможно чрез и заради едно круто преработване на "даденото", чрез и заради тоталната фантазмена подмяна на станалото - разчитането на текстовете й като санкция-триене-преправяне на биографични фактологии би извадило наяве същинския състав на драмата й.

Катерина, литературната двойница на авторката в "Соленият залив", е обсебена - до характеропатия - от волята да бъде почтена жена. Тя не изпитва друго към съпруга си, освен благодарност за това, че я е направил съпруга; чувството й за дълг към него произтича именно от тази благодарност. Болезнено непоносими са й подозренията на околните, убедеността им, че Фердинанд й помага, защото между двамата има нещо; тя се държи зле с него отново и отново, всячески го отпраща, не иска да го вижда, за да не видят, че го вижда, и да не сметнат, че ето на. Вярно, довел я е в столицата, намерил й е професия, дал й е всичко, дори я е обикнал. Но не получава тялото й, леглото й в замяна. Всичко остава в сферата на платоническото. Защото тя е честна, почтена, почтена, ПОЧТЕНА жена, има СЪПРУГ и не спи с чужди мъже, без брак. Каква диагноза. Каква непримиримост към самата себе си от младини ("Тя беше любовница на Балабанов") и към това, което би искала да не е било точно такова, каквото е било.

Писането като отреагиране на травми, като възможност за изричане на онова, което "в живота" не може и не трябва да бъде изречено, за Яна се сбъдва доста време, преди да създаде "Соленият залив" - още когато прави първия си роман.

Поне според един от критиците му този текст се занимава и с проблема "изключителност - морал": "Яна Язова плаща в своя роман обилна дан на така наречения естетически мистицизъм. Тя рисува не без известни вътрешни протести на своята природа всесилния артист, човекът на изкуството. Розите, които последният сее по своя път, не са само рози, а се изкупуват с тръни. Тази категория на мистицизъм, която иска да види в големия артист или в знаменития учен един вид Месия, който се предполага освободен от изискванията на всекидневния морал, е изучена във френската литература особено под перото на Пол Бурже и на Ернест Сейер. Това е всъщност проблемата, която занимава Пол Бурже в неговия "Ученик": може ли голямото дарование или голямата ерудиция да уравновеси тяхната възможна злокачественост в областта на морала или просто в областта на нравите" (Телчаров 1937: 7). Телчаров се интересува преди всичко от това да разпознае типологията, литературните образци, които стоят "зад" "Ана Дюлгерова". За мене в случая е по-важно подсказването му, че текстът може и да се чете като изказ на "известни вътрешни протести" спрямо аморализма като присъщ на изключителния човек. Самата Язова иска да бъде от "изключителните", а Балабанов години наред тя възприема именно като такъв. Но жената автор определено има проблем с аморализма, със "злокачествеността в областта на нравите" - смъртта на героинята като сюжетно решение във финала на романа снема нерешимостта на противоречие в психичността на пишещата.

Като че ли догадка в подобна посока, характерна интуиция за такъв тип отношения между текста и "нещата зад текста" първи споделя Йордан Бадев (той е от критиците, които твърдо не харесват писателката Язова) в отрицателната си оценка за "Ана Дюлгерова": "Между главното лице в романа Ана Дюлгерова и нейния обожаем и обожател (тия две слова, взети в албумния, ученически смисъл, най-точно определят отношенията между младото момиче и зрелия мъж в романа) Дионисов, към когото авторката се отнася с открита благосклонност, се завежда разговор за съвременната наша младеж. "Младите, казва "великият" музикант (Дионисов е показван в романа с много епитети за творческо величие) ни смятат за най-недостойни предшественици. Те ни презират". И добавя: "А колкото за нас, ние на колене би трябвало да целунем скъпите ръце на тия деца и със сълзи на очи да им искаме прошка, че се показахме недостойни бащи, че омърсихме младостта им, работата им, идеалите им". Ако се съди по годините му (между 50 и 60), Дионисов е от поколението, което води две войни и което във всички области на българската култура се представя от светли и всеуважавани имена. Мъчно би могло да се проумее защо най-младото поколение културни дейци в България ще смята Яворова, Елин Пелин, Ал. Божинова, Н. Михайлова, Добри Христова, Сава Огнянова и др. за недостойни свои предшественици и защо ще ги презира [...] Духът на отрицание и себепоклонство, който характеризира времето подир войните, не е порок само на най-новото поколение [...] за него най-малко вина има поколението, което живя, работи и воюва, въодушевявано от ясно определени народни идеали и от една жива вяра в бъднините на България [...] Очевидно "гениалният" Дионисов приказва колкото да се хареса на младата си обожателка неща, които сам не мисли. Или пък изразява възглед и настроение на самата авторка. И пак се озоваваме пред загадка: какви лични основания може да има г-ца Язова да отхвърля и презира поколението преди себе си? Може най-после да смята, че българската литература започва от нея, все пак ние мислим, че авторката дължи доста много - поне за името си - тъкмо на хора от това поколение. Колкото се отнася до пълната със самоунижение и самобичуване изповед на Дионисова за "греха на старите към младите", ние я чувстваме само като празна, лоша и притворна риторика. Да се целуват ръцете на една младост, защото са хубави или защото са извършили нещо хубаво - това все още се разбира; но да се превие корав гръбнак и да се сниши прошарена глава, за да се целунат тия ръце за... прошка - това може да си представим само при грехове от лично естество. Би ли могла г-ца Язова да ни съобщи някога кои са собствено идеалите на младите, които старите "омърсили"? [...] В самия роман на Я. Язова не виждаме нищо, което да напомня идеал на младото поколение. Единственият "идеал" на Ана Дюлгерова е да се ожени за Дионисов и да дойде в София." (Бадев 1936: 338-339).

През 1936-та Яна вече е натрупала години обвързаност с Балабанов, вече е преживявала възторга и онова, което идва след него. И може би, както намеква Йордан-Бадевият прочит на романа, редовете, в които значително по-възрастният от героинята Дионисов говори за поколенческа вина, за "омърсяването" на младостта от страна на "недостойните бащи", за прошката, която със сълзи на очи те би трябвало да измолят, артикулират в допустима форма едно - вече кристализирало в оценка - потискащо знание за ролите във и смисъла на една съвсем лична (своя собствена за авторката) драма.

В "Ана Дюлгерова" (когато романът излиза, Язова е на 24 години) въпросното "потискащо знание оценка" (това, че то може би е останало закотвено в несъзнаваното на пишещата, не променя нещата) за омърсени младост, идеали и работа отключва самонаказателни фантазии: героинята се самоубива. (Сюжетът твърди, че го прави, защото любовта й към големия, славния, известния, талантливия мъж се оказва неосъществима, което в случая значи, че няма как да приключи със сватба; аз бих продължила да настоявам, че отговорът на въпроса "защо", който отговор дава сюжетът, не е единственият възможен.) В късния роман Катерина остава жива, а е убит Фердинанд. В някакъв смисъл този текст показва авторката си едновремено "по-луда" и "по-здрава", отколкото е по времето на "Ана Дюлгерова". Нищо омърсяващо, което да предполага "наказание" за жената от Соления залив, не й се случило; благодетелят е само благодател, който не иска плата срещу добрините си, и поради това заслужава единствено възхита. И да - прекроявайки Балабанов в точно този литературен герой, писателката го идеализира и даже го награждава с достоен край. Само дето това значи и че - безнаказано, защото всичко е транспонирано в света на фикцията - го екзекутира (нищо, че в буквалността на разказваното тая работа свършват комунистите). Всичко е чисто и спретнато, всяко нещо застава на мястото си. В някакъв смисъл, макар че в последната си част говори за гибел и всепобедно зло, "Соленият залив" е най-щастливият текст на Яна Язова.

Постигнатото като освобождение, като справяне със собственото минало, като проект за себевъзприемане обаче си остава постигнато единствено в романовото времепространство.

Извън него зависимостта от Балабанов продължава да е факт - Яна отделя много време, за да събира и подрежда пръснатите из пресата негови текстове, тя обгрижва архива, който доказва "ролята му за българския културен живот", опитва се да издаде негови писания.

Също така дочаква старостта - за разлика от Ана, за разлика от Катерина, която остава на една повече от приемлива като визия зряла своя възраст. (А в писма - "навремето" - до голямата своя любов е толкова горда и високомерна заради младостта си, толкова снизходителна, иронична и пренебрежителна към "тия нахални баби" - именитите колежки писателки, към "старите хора".) Дочаква не само рухването на някогашния Бог - болен дядо, сместил се относително удобно в отвратителното настояще, произведено от отвратителните хора, които обаче са се оказали победители (за кого била предназначена победата и какво значело "победа"!). Дочаква и превръщането си в маргинална, неважна, напълно забравена. Била е част от бохемата, от бунта срещу всичко еснафско и скучно, била е (уж) самото отрицание на патриархалното женско съществуване, а Георги Томалевски си я спомня - в късните й години - как се навежда в дома си (добра съпруга и примерна домакиня), за да оправя старателно ресните на килима (Бенадов и др. 1982: 11). Весела Страшимирова пък я чува, вече овдовяла, да жали не просто мъжа си, ами това, че дори не доживял до пенсията (Страшмирова 1994: 3). Пенсията.

Яна дочаква също една особено трудна жажда, която е мислила не за своя. Била казвала, че няма да създава нещастници - т.е. че не иска да ражда (Величков 2007: 108). Дори в "Соленият залив" има пасаж (внимание му обръща пак Петър Величков), в който говори ролята й от младини, говорят "тогавашните" сценарии на различната и особената, надпоставената спрямо баналните хорица: този пасаж иронизира онези, дето раждат и само за раждане мислят, а не разбират другите, които обичат облаците, светлината, дъжда и са самата поезия, не машини за бебета (Язова 2003: 70-73). Обаче към финалните страници на книгата Катерина решава да създаде сиропиталище, за да бъде майка на всички сираци с избити от "революцията" родители; тя иска своите деца. И последният текст на Яна се казва "Как мами учи децата си" - в него се завръщат всичките й мъртви близки, там има "папи", "мами" и едни малки момиченца, на които биват сочени добрите неща в живота.

В действителността ги няма малките момиченца у дома. Има грозна, неясна, може би насилствена мъчителна смърт, разграбен дом, почти самотен последен път до гроба.

В епистоларни себеописания младата Яна сама се нарича "царица", "принцеса". Но не само в "Циганка", най-известното й стихотворение, "царското" и "царствеността" са единствено сън, видение, а истината е в просешкото, бедняшкото и мизерното.

Като че ли някой отвъд се е трудил да построи съдбата й като фигура на иронията (и смазващата поука) - животът, който разказваме (и както го разказваме), е най-силната българска версия на "Големите надежди", толкова прозорливия и разтърсващ Дикенсов опус за илюзиите и края им.

Другояче речено, най-голямото притежание на Яна Язова е биографията й. Тя е пределна, сглобена от крайности, зрелищно особена и заедно с това всъщност е позната, вече любима (дори преди да се е случила чисто физически) - доколкото е проигравана от класическите романи. Напразно в някои критически текстове се дочува презумпцията "трябва да говорим за литературното й дело, най-вече за него, зле е, че то постоянно бива засенчвано от разкази и любопитства около житейския й път". Подобна стратегия, подобна предубеденост на изследователското търсене няма да доведе до кой знае какво. По отношение на лириката на Яна Язова още през 90-те Валентина Радинска формулира адекватна оценка, чиито граници (според мене) - при запазване на известна литературоведска почтеност - не могат да бъдат драстично местени. Радинска е много впечатлена от участта на Язова, тя (отново, също) е съпричастна към житейската драма на забравената писателка, преживява симпатийна идентификация с горчивините на женската й съдба, подчертава колко е важно да се издадат отново лирическите книги на някогашната литературна звезда, свидетелства как четейки Язова, е била завладяна от някои ярки образи. И заедно с това отбелязва: "Стиховете в първата й книга са изключително неравни, силата на чувствата и богатството на въображението се сблъскват с абсолютната безпомощност пред словото; ритъмът не й се удава, в речта й се промъкват твърде често архаизми. Тя не владее стиха, но самата е владяна от стихии, от необуздани светове, чиято ефимерна плът се опитва да облече в поетична реч." (Радинска 1996: 6). Разбира се, че днес определени решения на поетесата Язова не дразнят, не предизвикват недоволно учудване, каквото споделят първите им критици (сегашната представа за "лирическо" не би се възмутила например от словосъчетанието "вежливи сълзи"). Но така или иначе онези три книги не могат да бъдат представени като изумителното някогашно събитие, за което сме били слепи и което - при въвеждането му във видимостта - би променило стабилизиралите се представи за историята на литературния род в български контекст. От гледна точка на психографията обаче (психографията е перфиден помощник на биографа) някои натрапливости, фиксирани в лириката на Язова, биха били благодатен предмет за коментар. Същото се отнася и за прозата й. И изобщо творчеството й дава най-богати възможности (така смятам) за професионала, който се интересува от отношенията "действителност - литература", "биографична даденост - художествен текст". При това, бидейки убеден, че всъщност ще му се налага да коментира отношенията "литература - литература". Защото "действителност" и "биографична даденост" са направи, при чието макетиране литературните образци, литературността играят значителна роля.

И така, най-ценното притежание на Яна Язова е биографията й. Донякъде и в някакъв смисъл аранжирана от самата нея. Отнякъде нататък и без намеси и избори на жената писателка въпросната биография (специфични нейни измерения) се развива и "сама" - запазвайки инерцията на началния "литературен" тласък, доизработвайки съвпадането с клише, което също е с литературен произход.

Имам предвид това, че "Големите надежди" като матрица на биографичния конструкт "Яна Язова" се оказва основа, която се модифицира до "по-добър край". Към "изходния образец" е добавен финал (в определена смислова мяра оптимистичен), според който (също познато и обичано) "смъртта е само начало на безсмъртието".

Реконструкцията разполага историята на Язова от 70-те и началото на 80-те все още в границите на мрачно-скръбния биографичен наратив за разгромените илюзии (отдавна вече е написала "Капитан" и "Александър Македонски", които могат да се видят като "профетическа" реч и за собствената й съдба: доколкото показват завоеватели, искащи алчно и гордо, прекрачващи нормите заради огромни амбиции и прекомерни желания и в края на краищата стигащи до своя човешки разгром).

Яна още е почти невидима. Ако ще се мерне бегло някъде, то ще е по повод Балабанов - една година преди смъртта й я споменават в няколко благодарствени реда в послеслова към първия том от избраните му съчинения (защото е събирала негови работи); споменава я Петко Тихолов (той я въприема само като източник на информация за професора (Тихолов 1973: 120-121). В спомени за културното "преди", печатани и през 80-те, Язова присъства все така и преди всичко в периферията на говоренето за Балабанов. Дори в първата публикация, представяща малка част от кореспонденцията между двамата, се казва за "тези взаимоотношения", за "трагичната смърт на Яна Язова", за "някои предубеждения, особено по отношение на творческата импулсивност на поетесата", но най-вече се подчертава колко важни са писмата за "разкриване образа на проф. Балабанов", за опознаване на "оригиналната му мисъл", "душата му" и пр. Яна отново е на заден план, а по-видимият, по-важният за наблюдателя е Балабанов (Памуков 1985: 4).

Цялата история около романа "Левски" - от първото съобщаване, че такъв текст има и той е на Язова, през откриването на черновите и тръгването на откъси от произведението из пресата, през истинското разразяване на скандала с обвиненията срещу Хайтов, че се е опитал да присвои творбата и целия архив на мъртвата писателка, през гръмването на черния разказ, според който Яна е убита - е големият й шанс. Шансът да излезе - заради собствената си, само нейна си страховита история за престъпление, книги и смърт - от сянката на професора. Между другото точно за да даде сила на "Язова-сама-по-себе-си", "лична мускулатура", освобождаване от подчинената роля в разказа "Балабанов", Петър Величков бърза да издаде "Левски", а отлага показването на писмата между Яна и ментора й: "... почти две години тези излинели листа бяха задържани от мен, за да не ги използва друг. Сама по себе си интересна като роман, тази кореспонденция за момента можеше само да навреди. Дискутираната още навремето странна любов между двамата можеше да почака. Язова трябваше да възкръсне не като любовница на Балабанов, а като авторка на патриотичен роман. Наближаваше 150-годишнината от рождението на Левски и това беше последният шанс за авторката [...] Писмата отстъпиха на заден план, но "Балкани" им разчистваше пътя за в бъдеще." (Величков 2001: 47).

Скандалът около романа "Левски" - не самият текст - връща Язова във видимостта. Той, скандалът, довежда до симптоматична "реорганизация" в "спомените на съвременниците": от беглото и съвсем незадължително споменаване на Яна в наратива "Балабанов" (ако изобщо има подобно споменаване) се прекрачва към по-центрирано върху самата нея говорене или дори към "въвеждането" й в мемоарни страници, където преди за Язова не е ставало дума (Панчева 1997: 7) - поредно доказателство за податливостта на паметта спрямо манипулиращия я натиск на сегашното, поредно напомняне, че не просто и единствено миналото ражда настоящето, а и че настоящето произвежда миналото. Осъществява се обръщане на възприемателски и тълкувателски нагласи. "Мойра..." забележимо задълбочава тенденцията. "Язова" престава да бъде "второстепенна част на речта" в разказа за Балабанов, а става подлог в самостоятелен, посветен на нея, творящата жена, доста широко споделян наратив. (Днес за Яна Язова определено се пише повече, отколкото за професора и по-често за него става дума, когато/защото се говори за Яна, а не обратното - за Яна да става дума, когато/защото се говори за професора.) Язова най-после постига дори не само и не просто особена равнопоставеност спрямо големия мъж, създател, учител и любовник на създанието си - тя най-после (така смятам), в споделената между литературни историци и редови читатели визия по "казуса", се превръща в доминиращата фигура от неминуемо общия сюжет.

Той е ефектно документиран в писмата между двамата.

Навремето Цвета Трифонова (тя и Петър Величков са съставители на "Мойра...") като че ли не е абсолютно сигурна в успеха на тома, като че ли е готова и за негативни реакции спрямо него: "Появата на изданието може да провокира несъгласия, дори враждебност именно поради своята автентичност. Но това е професионалният риск на архивиста и на издателя, когато пристъпват в неприкосновената, табуирана зона, отнасящи се до личния, съкровено-интимен живот на известните личности." (Трифонова 1994: 243).

Може би и защото в българска среда вече са се споделяли възмущения, когато се публикуват лични писма, малко или повече метонимизиращи интимната история на голяма, важна фигура от националния културен живот. (Ще припомня, например, че по повод издаването на Вазовите послания до Евгения Марс юристът Тончо Николов прави книжчица - на втората й страници стои указание: "Прочетете брошурата и я предайте другиму" - в която обяснява колко възмутително е всичко това и как в никакъв случай то не трябва да се случва¹⁶.)

Е, "Мойра..." не само не предивиква враждебна реакция (с какъвто и семантически нюанс да натоварим думата "враждебна"), не само няма споделяне на някакъв вид скептицизъм или снизходителност спрямо книгата (като идеология на разкриването) или спрямо хората, които са я приготвили¹⁷. Томът се оказва едно от най-добре продалите се български неща-от-думи по времето, в което излиза.

И защото - спрямо годината, в която Тончо Николов (юрист) агитира срещу "показването" на Вазовите писма до Евгения Марс - са се променили не само представите за границата между приватно и публично, за допустимо битие във видимостта на "важните българи", за "морално" и "аморално" като специфични съдържания в един текст. Променили са се също йерархии, позиции и субординации в жанровата парадигма на литературата, практики за консумиране на литературността като характерен продукт на съществуването, фундаментални културни нагласи. Вече споменах за огромния прилив на биографични разкази, залели тукашния пазар, придошли из какви ли не географии, времена и естетически, философски и всякакви други презумпции на написалите ги хора. А победите на животописа, завладял "територия", която до момента го е възприемала като малцинствено присъствие по перифериите на "своя" мегатекст, обуславят (смятам това за очевидно) и забележимо нарасналия интерес - на публика, издатели и учени - към автентичното писмо като правдива репрезентация на личностен сюжет, като казващо същностни, истинни неща за епохата, реалния човек, мрежата от разнообразни обвързаности, в която е вплетен, съсловните нрави, широкия културен контекст, конкретния, исторически обусловен кодекс на любовта, омразата, приятелството. (Подобна нагласа за четене ще става толкова по-адекватна, колкото по-често се появяват издания като "Хана Арент - Мартин Хайдегер. Писма и други документи, 1925-1975", "Критика и хуманизъм", С., 2003 - изумителен в редица отношения том, чийто научен апарат носи сериозен информативен потенциал.)

Зачестилата напоследък поява на книги с писма на пръв поглед означава - май - че "чистата литература" отстъпва в състезанието за ценност пред "документа", който преживява сериозна ревалоризация като обект на по-масово любопитство. При известно невнимание дори бихме могли да си кажем, че разместванията в жанровите предпочитания на пазара доказват едно-единствено нещо: дори тези, които купуват книги, искат да гледат "през/чрез" тях "истинския живот", а не нечия способност за сръчно съчиняване на неистини, т.е. за "правене на литература". Александър Балабанов, между другото, би подкрепил подобна представа за ставащото - попитан защо в споменния му цикъл публикации "И аз на тоя свят" липсват разкази за интимни преживелици, професорът отговаря: "Вярно е, няма такива работи. Пък и човек наистина трябва да се позамисли, когато ще пише неща от тоя род. Защото ще има и други лица замесени. Има ли право човек да говори така за другите - все едно живи или умрели? Малко ли е това, гдето с тях се занимават клюкарите и интригантите? Но все пак и те ще влязат вътре [...] И не толкова заради самите тях [...] Повече ме влече тук страстта ми да докажа своята толкова пъти в разни посоки изказана мисъл, че животът е много, много по-интересен и по-силен и от най-фантастичните романи. В романите ние пишем това, което си измислил ти, като украсяваш природата с висулки и с книжни лампички и книжни ширити... А животът сам ги пише с живи черти. И да не си въобразява никой, нито дори нашите романописачи, че могат да имат по-силно и по-творческо въображение от природата и от живота... Ето например, млади мой приятелю, ето аз лежа тук, така просто на просто лежа... А сигурен съм, ако бях имал смелост и настроение да ти доверя какво ми се е случило днес, би останал с отворена уста от слисване..." (Тихолов 1973: 118).

И така - животът е по-интересен, по-богат, по-разтърсващ от което и да било литературно произведение. Струва си да четем - или днес вече четем - за да научим за живота, не за някакви фикционални персонажи.

Там е работата обаче, че самите представи за "интересно", "богато", "разтърсващо", "романтично", "сърцераздирателно" и т.н. са нелечимо обременени с памет за литературносюжетни матрици, които дори сме престанали да разпознаваме като изделия, продукти на хилядолетния разказвачески опит. Всъщност в сегашното пораснало любопитство към "неподправената биография", към "автентичното писмо", които показват само и единствено "истинския живот", потребността от литературата и от литературното просто е намерила начин за по-перфидното, по-скришното си удовлетворение.

И струва ми се - въпреки че за лириката, романите, драмите, афоризмите на Яна Язова се говори повече от всякога (и без остро негативни оценки, каквито е чувала за произведенията си през 30-те), въпреки че тиражите на произведенията й са по-големи, отколкото онези, на които се е радвала през ранните си години на творец - за публиката оттук насетне тя ще бъде важна, нужна и "сегашна" най-вече заради и със своето авторство/съавторство на впечатляваща поредица от писма.

Също заради своето най-голямо творение - живота, който скроява за себе си. Най-значимият й роман е нейният роман с Балабанов - романът, прекрачил от тленната действителност на телата при безсмъртните литературни сюжети, защото писмата са преработили реално случилото се в нещо повече от самото нещо, претопили са го в текст, който отново и отново, година след година различни хора ще четат, обмислят и преживяват.

Писмото е жанрът, в който Язова е наистина силна, наистина запомняща се. То е в някакъв смисъл и добра алегория на целия й личен сюжет. Защото по принцип интимното писмо се опитва да отмени липсата на другия, не-заедността; по принцип гримира монолога като реплика от диалог (и когато пишещият пише, и когато четящият чете, те двамата не са един до друг, не са дори едновременни). А тази конститутивна за него презумпция го прави, в края на краищата, метафора на илюзорното в любовта, на любовта като самоизмама (точно илюзорното и самоизмамата подреждат голяма част от голямата любовна история на Яна).

В същото време писмото - правено насаме, без наоколо да е истинският друг, който (защо да не помислим така) понякога би могъл и да бъде скептичен коректив, критичен поглед, спирачка за прекомерностите в себеизмислянето - колкото и да е интимно, е сцена, на която "авторът" играе роля, изгражда лице за публиката. Тази публика е и самият той (писмото е писане-разказване-представяне на "себе си", то неминуемо предполага нарцистичен момент по самата си технологична формула на създаване), и онзи, за когото е предназначено посланието, а и "вечността", "хората след нас", които ще се интересуват от изключителната "ни" история¹⁸. Яна е и подчертано нарцистична, и подчертано "постановъчна", когато показва себе си пред Балабанов, и заедно с това обсебена от мисълта за посмъртното си битие (тази грижа познаваме преди всичко в мъжките й версии покрай Пенчо Славейков, покрай Яворов; от жените творци в историята на българската литература Язова е - в този план - "най-мъжествена", най-близка в аранжирането на съществуването си до идеологията на биографичното, която е своя за първите модернисти). Тя е убедена, че писмата й ще оцелеят и че след време всякакви непознати хора ще се разхождат из перипетиите на любовта, разказвана в тях, ще я разглеждат и докосват, ще мислят за нея, ще я съдят или жалят, ще я преживяват - заедно с двамата герои - отново и отново. Именно в епистоларните си текстове Язова споделя съзнанието си за осигурено безсмъртие - свое и на мъжа, до когото пише, създадено от десницата й, рисуваща дума след дума: "... да си подадем ръка и да продължим напред, където аз ще вървя само с твоя дух и със силата на спомените на една велика любов, която не трябваше да мърсим с дребните си амбиции и която ще остане да живее в това, което пиша, след нас..." (Трифонова 1994: 243).

Разбира се, че Язова разполага със сценарий, който идва именно откъм ранните модерни в преразказ на Балабанов (от 1921-ва), допълнително оценностяващ първоизточника: "... той ме задърпа, събуди ме и без да ме пита дали ми се иска да слушам или не, почна да ми разправя за една мома, която нищо не била иначе, но се влюбила в едного, изпяла една чудно дълбока и силна песен за него, защото все него виждала в себе си, сетне от горестта на раздялата залинява и умряла, но умряла с радост, с екстаз, знаела, че нейната любов ще живее вечно в нейната силна песен, че и тя, момата, сама ще живее вечно в своята песен заедно със своята любов. Затова на умиране тъй блажена й била усмивката. Даже тя заръчвала на близките си да я погребат на високо, да оставят прозори на гроба й, за да слуша как ще се пее нейната песен и как ще живее нейната любов, как ще живее самата тя и след смъртта си. Това й била последната молба [...] И досега аз смятам тая малка идилия [...] едва ли не за един от най-хубавите изрази на копнежа по безсмъртие у човека. Или, по-добре, не толкова тая самата идилия, колкото споменът от това, което П. Ю. Тодоров ми разказа в моята малка стая в Лайпциг през оназ пролетна бурна нощ." (Балабанов 2006б: 135-136).

Всъщност недоверията и уговорките би трябвало да отпаднат. Дали Яна е поетеса, или не е, дали романите й са толкова добри, колкото ни се иска (по разни причини) да бъдат, вече не е особено важно, нищо, че спорът "по темата" ще продължи.

Неподлежащото на съмнение е, че Язова доказва изключителен талант - тя иска и може да превръща литературата в живот и живота в литература. Тя преработва себе си в романова героиня, намира "втория", без когото няма как да се скрепи ярък, драматичен сюжет, и го впряга в голямата и невъзможна любовна история. На нея разчита, нея мисли като билет за вечността, нея полага върху листове и затваря в пликове, които изпраща колкото до Балабанов, толкова и на бъдещите си читатели. Готовността на всичко, безотказното плащане на всяка цена в името на бъдещия образ - те впечатляват. В края на краищата Яна постига това, за което истински копнее (мъжът Балабанов е само заместник, само инструмент, стъпало по пътя към последното, най-съкровеното желание). Наистина и въпреки всичко, въпреки годините чакане в тишина, тя постига безсмъртие (и точно каквото го е проектирала - все пак споделено с онзи човек). Обстоятелствата (революциите например) и хората (убийци и други) помагат, но рядката дарба си е само нейна.

Нека литературната история отбележи този факт.

БЕЛЕЖКИ

1. Пиесата е правена по-рано - тя печели наградата за драма в литературния конкурс за произведения през 1938 г. [обратно]

2. Нека да спомена специално публикацията от този период, която си позволява агресивен тон, бойкост и гневливост, припомняйки коя е Яна Язова и как си е отишла, и не съвпада като тип речеви жест и като дух с масово спазваното "неконфронтационно поведение". Говоря за една бележка, излязла в сп. "София" през 1987 (Тук живя 1987: 9). Малкият текст е без подпис. Но това сигурно означава, че куража го притежават повече хора (работещите в редакцията), а не само авторът на бележката. [обратно]

3. Процедурата е осъществена, например, в критически текст на Цвета Трифонова, посветен на Яниния роман "Война": "Всеизвестен е фактът, че за 45 години българските писатели не намериха сили ако не да публикуват, то поне да опишат правдиво и да съхранят за поколенията истината за прословутата дата 9.ІХ.1944 г. С изключение на "Хайка за вълци" такива творби не се появиха нито преди, нито след ноември 1989 г. просто защото не бяха написани, нямаше ги в "чекмеджетата" за разлика от бума в новата руска литература. Припомням този факт не като укор, а за да можем да оценим подобаващо смелостта и доблестта на Яна Язова. Тази изящна, фина и аристократична на вид жена е притежавала мъжеството и куража да защити мисията си на писател и гражданин и в онези вълчи, подли времена остава на висотата на интелектуалния елит отпреди войната." (Трифонова 1995: 34). Йордан Василев не е от "партията" на Цвета Трифонова в дебата "има ли, или няма българска литература за чекмеджето". Но също като вече цитираната критичка вижда в Яна Язова доброто, правилното - откъм императива на образцовата културна парадигма ("... бума в новата руска литература...") - поведение: "Всъщност грамадната част от творчеството на писателката става обществено достояние едва две десетилетия след кончината й. Има невежи (или злостни) литератори, които и днес ехидстват, че българските писатели нямали нищо в чекмеджето, че всички били конформисти. Неиздадените до днес ръкописи на Симеон Радев и страдалческият творчески път на Яна Язова запушват устата на безродниците" (Василев 1997). [обратно]

4. Току-що казаното не означава, че съм склонна да омаловажа или да пренебрегна изследователския труд на Цвета Трифонова (тя работи с архиви, подготвя за издаване откритото там, публикува критически представяния на Янини произведения), Петко Тотев, Луко Захариев, Йордан Василев, Валентина Радинска, Стефан Памуков, Цветанка Панчева, Борислав Гърдев, Албена Вачева и др. Свършената от всички тях работа има своя принос за завръщането на Яна Язова. [обратно]

5. За своеобразното "изскачене от релсите", за прекрачването на границата между "нормалното" критическо занимание и качествено различното действие на "обладания", който преживява мистично общение с мъртвия творец, свидетелстват изречения на самия Величков: "Като че ли невидима ръка отгоре ме направляваше безпогрешно кой препис да избера за печат, кои книги да прочета, за да напиша бележките и послеслова, кои албуми да поръчам за снимковото приложение. Никога дотогава не бях виждал снимка на Язова и ми трябваше време, за да осъзная, че почти на всяка снимка лицето й е различно..." (Величков 1996: 47). В книгата си от 2007-ма, посветена на Яна Язова, Величков споменава за сънища, които му помагат да намери решение в най-трудните моменти около издаването на писателката, за странни усещания и знаци, съпътстващи работата му по текстовете й... [обратно]

6. Петър Славински отбелязва: "През трийсетте години най-разпространеният и значителен писателски вестник беше "Литературен глас". В него намираха достъп много от прогресивните писатели. Редактираше вестника литературният критик Д. Б. Митов, но се знаеше, че след спирането на "Развигор" това е "вестник на Балабанов". И ето, че някак изневиделица в "Литературен глас" се появи малко стихотворенийце с бележка от проф. Балабанов за авторката Яна Язова като за голяма поява в българската литература. Това смути нас - сътрудниците на вестника. Поне за себе си мога да свидетелствам колко бях озадачен. Защо Яна Язова? Защо проф. Балабанов величае авторка на такова стихче? Та той ли - бляскавият познавач на древногръцката поезия, на Сафо, Пиндар, Анакреон - не разбира какво е стихотворението на Язова? В "Литературен глас" сътрудничеха къде-къде по-надарени поети! Защо Балабанов не писа за този... пък и за този... Колко автори и творби могат да бъдат изброени, които наистина бяха явления в тогавашната литература! [...] Прочее, не в твърде обичайното за оново време изтъкване със суперлативи на дребни литературни величини бе нередното в случая с Яна Язова. Може да се случи, разбира се, голям литературовед и критик да сбърка в оценките си и предричанията му за успехи на някого да не намерят оправдание в бъдеще. Така се и случи: Яна Язова само успя да се опита да оправдае надеждите на проф. Балабанов. Неприятна сянка върху личността и обаянието на проф. Балабанов хвърли фактът, че тази нова литературна звезда е просто сестра на братовата съпруга на професора. Аз я помня тази съпруга на артиста Никола Балабанов - тя беше ненагледно красива, но почина още тогава. Докато нейната сестра Яна Язова изглеждаше по-обикновена - висока и слаба, рошава, с по-тъмно лице. Отношенията на проф. Балабанов с Яна Язова бяха толкова натоварени с улични клюки, че се стигаше до груби и вулгарни издявки с двамата..." (Славински 1988: 79-80). [обратно]

7. ... Пристихнахме към три часа следобед в Лом, а сказката е вечерта [...] Стая с две легла, в ъгъла висок стар джамал [...] Още не палят [...] Балабанов ходи насам-натам из стаята [...] Гледам го, приближил се до джамала, протяга ръка, тършува нещо от задната страна [...] бърка вътре с едната си ръка, извади малко сажди, а с другата издърпа носната си кърпичка, посипа я със сажди и я мушна в джоба си [...] По балкона гроздове от хора [...] Балабанов вдигна глава и започна свойски да приказва. Салонът занемя.

- Като бях прeз 1920 година в Англия, един ден вървя по най-шумния булевард на Лондон, някой сваля шапка пред мене - гледам самият Бернард Шоу...

И заредиха се Омир, Шекспир, Юго, пак назад - Софокъл, докато дойде до Гьоте. Тогава разказа как превел "Фауст". Сетне спомена нещо за Захари Стоянов и се добра до Ботев.

- Ботев е световен поет, можем да го обявим за гений, стига да поискаме. Румънците нямат такъв поет, макар да имат един Еминеску, който умира в болницата не от друго, но понеже един луд го ударил с налъм в главата...

Темата беше "Величието на поезията". И заредиха се отново: Омир, Сервантес, Шилер. Дойде до Петьофи, върна се на Лонгфелоу. Залови се сетне за Ламартин, стигна до Шарл Бодлер и пак се върна назад. Множеството слушаше прехласнато. По едно време ораторът се спря сред сцената, отърси с пръст няколко капки пот от челото си, бръкна в джоба, извади носната си кърпичка и обърса челото и едната си буза. Широка ивица чернило покри лицето му от едната страна. Като го видя така изцапан, множеството ахна от удивление, някои прихнаха да се смеят. Балабанов се стъписа в недоумение, вдигна рамене, разтвори ръце, сякаш искаше да каже "Какво смешно има тук!" и веднага продължи: - Вазов е голям поет, но чужденците не го разбират. Прекалено наш, дори нашенски! Наш е и моят добър приятел Елин Пелин, но творчеството му има аромат. Като четеш негови разкази, мирише ти на угар. Няма у Елин Пелин литература, ученост като у един Михайловски например... "Вие имате голяма литература - казвам един ден на Габриеле д’Анунцио, като се срещнахме в Капитолийския музей, но поет като нашия Яворов нямате..."

Отново го изби пот. Посегна пак за кърпичката си. Аз изтръпнах. Идеше ми да побегна. Но горе на сцената Балабанов съвсем спокойно обърса другата си буза, при което почти цялото му лице се покри с чернило. Остана чиста само брадата. Множеството изрева от възторг. Той отново се стъписа в недоумение, вдигна рамене, разтвори ръце, сякаш казваше: "Какво ли смешно има тука?" Сетне продължи.

- Поезията е много сериозен въпрос. Най-сериозният. Човек може без хляб, без вода, но без поезия не може. Един народ пропада, когато престане да разбира и да цени поезията. "Вашият народ е много талантлив - каза ми през 1923 година индийският теософ и философ Джинараджаса при посещението, което направи в България, - най-талантливият от всички, които познавам". После ме накара да му прочета на български моите "Бурени", да му ги прочета първо на български, а после да му ги преведа на английски!

И заредиха се отново: Омир, Есхил, Софокъл, Шекспир, Гьоте... Като свърши най-сетне, салонът екна от възторжени викове и бесни ръкопляскания. Ентусиазирани младежи се втурнаха на сцената и го изнесоха на улицата на ръце, тъй както беше начернен със сажди. След този триумф в Лом останахме още три дни. Върнах се болен от преяждане и оттогава се зарекох да не го придружавам вече при пътешествията му из провинцията... (Павлов 1978: 173-176). Между другото, този текст започва по твърде познат начин: - Да ви разкажа и аз нещо за Балабана - обади се накрай мълчаливият Иван Павлов... Мисля, че който и българин да прочете този ред, ще се сети за начални формули, използвани в "Бай Ганю" на Алеко Константинов. Защо, разказвайки за Балабанов, Иван Богданов прави "структурна" заемка от книгата на Алеко, е въпрос, на който всеки би могъл да си отговори според вкуса и нагласите си. [обратно]

8. Петър Славински пише: "При споменаването, че [Балабанов] го е обвинил в плагиатство за "Стълпотворение", Кирил Христов ми заяви, че най-малко Балабанов може да говори за плагиатство, защото пълна кражба е неговото стихотворение "Охрид син" - песента, която тъй възторжено съм пял в детството си: "Аз знам един жезъл във Охрида син,/ от чисто е злато и кървав рубин./ И кой го извади от студни води,/ венча щат го в Солуна цар да седи./ От Дунав до Бяло море ще владей/ той, царят балкански, що в песни се пей..." Кирил Христов се зае да ми доказва, че тази песен е дословен плагиат от немска песен. И дори ми превеждаше немския текст [...] "В зеления Рейн лежи една вълшебна корона от злато и елмаз. Който я извади от дълбокото дъно, ще бъде на часа коронясан в Аахен. Земите от Белт до Дунав ще бъдат негови - императорът на бъдещото владение на Рейн." Вторият куплет в немския текст е за лира във водите на Рейн - също както и за лира в Охрида син. И третият куплет - за къщичка край Рейн, в която живее девойка хубавица - е както хижата с девойка хубавица край Охрид... При един по-късен разговор с проф. Балабанов той обясняваше това със "законното право на всеки писател да пише свое произведение върху сюжет, на който са писали и други: както Молиер е заимствал сюжета на своя "Скъперник" от Плавтовото "Гърне"; както Гьоте е взел и сюжета, и фрази от петнайсетте книги "Фауст" преди неговия "Фауст"; както Шекспир е грабил сюжети и цели страници за хрониките си от Холиншед... И както Пенчо Славейков взема готовия сюжет за своята "Фрина" от Крестовски, пък и аз вземам сюжета си от Славейков за моята "Фрина"..." (Славински 1988: 82-83). Самият Балабанов лансира в пресата по-различна защитна реч - виж например текста му от 1923 г. (Балабанов 2006в: 194). [обратно]

9. Полянов отбелязва: "След една нощ, прекарана до съмване в скитане из разни заведения, а след като ги затвориха - из парковете, Балабанов, пиян от щастие, ненаситен да гледа звездите, да декламира, да ухажва момичето, което беше с нас, съвсем сериозно ме посъветва по никой начин да не признавам вкъщи на жена си какво сме правили и започна за измисля какво ли не - да обясня закъснението например с това, че трамваят блъснал някой приятел и аз съм го завел в болницата или че сме ходили в Княжево, а трамваите спрели. Важното е - никога истината! - внушаваше той, дълбоко убеден, че е открил как да се избягнат разправиите вкъщи. У дома му обаче винаги знаеха истината. Той имаше умна и взискателна съпруга, която отдавна познаваше всичките му хитри изклинчвания. Но и при този режим Балабанов не се измени." (Полянов 1984: 202). [обратно]

10. Балабанов пише: "Мнозина са смутени от нейната поезия - и някак си се чудят как да я квалифицират. Отначало помислиха, че аз пиша стиховете, сетне че са превод от някакъв голям италиански поет (името му?). Като се увериха, че са писани само от нея - временно млъкнаха и после засъскаха." (Балабанов 1931б: 4). На пръв поглед това си е категорична защита на Яна от неприятния слух. Само дето именно този текст първи въвежда в писмено обръщение (като отречена, но все пак...) крутата формулировка "... аз [Балабанов] пиша стиховете [й]..." (ако биобиблиографията на Цветанка Панчева е наистина пълна). В упречно писание, излязло преди цитираната Балабанова публикация, наистина се появява изречението: "Няма да излъжем навярно, ако кажем, че професорът редактира доста основно тия странни (и затуй изглежда оригинални) интимни преживявания" (Иванов 1931: 3, 5). Но "... навярно... ако... редактира..." не е равно на "аз пиша стиховете". Тези "МНОЗИНА", дето мислели, че работите на момичето са от професора, стават налични СЛЕД Балабановата бележка; СЛЕД двусмислената му защита те започват да се въ-плътяват в широко разпространено убеждение. [обратно]

11. Виж например следните редове: "Балабанов като разпилян гений е хвърлял зърна навсякъде, но те не са намирали по-благоприятно поле от Язова. Импровизациите му, които той е нахвърлял само заради опиянението от измислянето им, рядко са били записвани в текст. Язова е била компютърът, който ги е помнил до съвършенство и отглеждайки ги внимателно, е чакала с нетърпение мига, когато пред белия лист ще ги осмисли като стихотворение, повест, роман, разказ или драма." (Величков 1996: 47). [обратно]

12. Ще дам само един пример за този "мотив" в критическата рецепция на Янината поезия: "Една от най-популярните поетеси сред българската публика, от една-две години насам, е младата поетеса Яна Язова. Тази поетеса дължи славата си най-вече на рекламата, която й направи нейният откривател, известният професор Ал. Балабанов, в своя орган в "Литературен глас" и с редица беседи, които той държа за нея по всички градове в царството, признавайки я за най-голям поет в Европа. Това несериозно отношение проличава и в поезията на самата поетеса, която поиска да си поиграе с поезията и изкуството. Ако не би била тази популярност, ние не бихме я поставили редом с другите представители на българската лирика. Защото тя дори няма и най-елементарното чувство към поезията, което би могло да създаде една, макар и малка, художествена индивидуалност, освобождавайки я от желанието за един сексуален драматизъм и за някаква еротическа динамика. В стиховете на Яна Язова се открива като важен мотив една перверсност, една бохемска еротика, но на места още твърде наивна, отразяваща неопитността и незрелостта на младата душа, една перверсност, която показва повече отношение към света чрез сърцето. Ала впечатлението, което остава у нас след прочитането на тази поезия, е че имаме работа с една жена с неуравновесен темперамент, изпълнена със стихията на пола, който толкова силно се чувства в поезията й, който проличава и във формата и в настроението, и дават вид на една голяма проза, примесена със странни образи, перверсни и истерични видения, с чудновати еротични сцени и приумици, които ни пренасят ту в света на джънглите, където е възможен всеки образ, ту в някакви подморски светове, където се срещат незнайни за нас настроения и чувствувания." (Ралчев 1934: 110-111). [обратно]

13. Паническият страх на Яна от провинцията личи и в споменната скица, оставена ни от Весела Страшимирова: "В кафене "Роял" около маса имаше голяма група, където ярко изпъкваше студентката Яна Язова ... На групата ме представи проф. Александър Балабанов, особнякът с къдрава разбъркана коса: - Весела Страшимирова от Анхиало. Яна възкликна: - Анхиало ли? Била съм там като ученичка веднъж, втори път ще бъда само ако ме закарат в ковчег [...] В един момент Яна ме запита не ми ли е тежко да живея там. Казах й, че съм си у дома, в родния град, че обичам морето, че съм отлична плувкиня, карам лодка, а в София ще бъда, щом обявят конкурс за учител по литература. Яна снизходително се усмихна с въпроса как живея през зимата. Отговорих: до обед в училище, след обед чета, пиша; събота и неделя вечеринки, танци. Имаме хубаво казино, читалище. Яна ме гледаше със съжаление..." (Страшимирова 1994: 3). [обратно]

14. Коментирайки като неин съвременник несимпатичното в литературната ситуация от началото на 30-те, Г. Цанев отбелязва: "Ето, създаде се у нас интерес към миналото, започнаха се проучвания на далечни епохи, популяризации на историята. Веднага тоя интерес се използва, за да се натрупат в страшно количество разкази, повести, романи с такава бързина, за толкова късо време - че самият този факт вече буди подозрение. Ами ако наивният читател ги вземе за сериозни? Няма ли да се почувстват виновни ония редактори на вестници, които печатат възторжени статии за българската историческа белетристика? Статии, в които се изтъкват художествени достойнства едва ли не като тия във "Война и мир"! Какво значение може да има гласът на искрената и честна литературна критика в сравнение с рекламата? Но ако все пак е простено на млади хора да се опитват в самостойна разработка на исторически сюжети, позволено ли е на стари съчинители да преработват чужди произведения? Не е ли предизвикателна дързост да вземеш, да речем, "Записките" на Захари Стоянов и някои други спомени, да направиш буквални извадки, да ги съединиш тук-там със свои думи и да мислиш или да ни подвеждаш да мислим, че си направил роман? Това не е плагиат - о, не, това е паразитизъм: без белетристична дарба, без всякакво творческо въображение, без труд дори, да скърпиш от чужд материал "собствено" творение... Нима би било възможно подобно нещо в друга страна, в страна, дето критиката е на своя пост? А у нас едни го смятат за "нов успех на нашия плодовит писател", други - за "действително голям успех на българската романистика", автора пък наричат - ни повече, ни по-малко - "майстор на психологичните изследвания", "сърцеведец". Но примерът е съблазнителен и отделният случай се стреми да стане характерно явление. Насърчен може би от акламациите на критиката, друг наш не без дарба поет взима "Житието" на Софроний, съкращава го и го преразказва в стихове, като убива всичката свежест, всичката простота и наивност на тая дивна изповед - първата оригинална българска книга. Явно е, тук се разчита на оная бърканица в понятията, която владее днес." (Цанев 1931: 247-248). А през 80-те по повод романа "Левски" на Язова Й. Василев пише: "Малко е да се каже, че книгата няма литературни претенции. Тя просто нехае за тях. Позволява си дори недопустими от гледище на литературния бит злоупотреби с авторското право. Към материала този текст се отнася така, както народният певец борави със заварените от него мотиви: взема отвсякъде каквото му приляга, преправя, прибавя и предава нататък народното слово. Защото за него словото няма индивидуален притежател. В книгата на Яна Язова са забележими жанрови заемки от "Под игото" и от "Нещастна фамилия" (посочени в послесловната статия на Петко Тотев), похвати от "Строителите на съвременна България" - щриховото представяне на многобройни личности, смелото обилие на приведените в този роман документи, понякога и твърде дълги, но действително съществени за народната памет [...] Книгата си позволява да погълне цели сцени или наблюдения от други автори, като ги представя във вариант и пригодени към потока на разказа. Широко са използвани "Записките" на Захари Стоянов, "Калофер в миналото" от Никола Начов, томовете на "Сборник на Калоферската дружба", преводи на Александър Балабанов, чиято благородна сянка е вградена в замисъла на този вид повествование, свободно от литературност, спомени на възрожденци, архивни материали и др. Сцената със самоубийството на Ангел Кънчев е взета направо от "Записките" с минимално прередактиране. Ако книгата бе наистина само роман, би трябвало да обвиним авторката в плагиатство" (Василев 1988: 165-166). Общите места между двата текста - единия обсъждащ практиките на историческата проза от 20-те и началото на 30-те, другият - особеностите на Яниния роман "Левски" - достатъчно красноречиво потвърждават, че книгата, която авторката завършва доста след края на Царство България, възпроизвежда повествователни решения, работили в рамките на културната епоха от преди 1944 г. Тоест не бих се присъединила към твърдението на Борислав Гърдев, че с "Левски" Язова се опитва да направи необходимия компромис, да постигне разбирателство с новата власт (Гърдев 2006). "Левски" - и заради обвързаността си с научноисторическото мислене, с философията на историята, каквито са до Девети септември, която обвързаност отбелязва Албена Вачева (2010), - е преди всичко помнене на 30-те, а не съобразяване с 40-те или с 50-те. Друг въпрос е, че "буржоазният национализъм" и "социалистическият патриотизъм" имат точки на пресичане. [обратно]

15. "Голямо и малко" се казва статия на Балабанов от 1935 г. (Балабанов 1985: 289-293). Коментарът на "разговора" между двата текста с едно и също заглавие си струва усилията, но тук няма как да му отделя място. [обратно]

16. Тончо Николов отбелязва: "Особено забележителното у Иван Вазова беше това, че за българската младеж и за множеството възрастни мъже и жени по градове и села той стоеше на голяма нравствена висота. Беше нравствено неопетнен. Защото той не плетеше венци от стихове за уличната, скоропреходната, плътската, прелюбодейната, блудната любов. Не подтикваше към охлаждане на съпружеските връзки и към помрачаване на семейния дом. Не черпеше вдъхновение в опрашените и напоените с алкохолни пари земни и подземни кръчмарски заведения. Не се криеше зад формата на художественото творчество, за да сее съблазни и да буди низки страсти; не оскверняваше българската майка и българската сестра; не подхранваше червеите на нравственото разложение. Поради това неговото име остана чисто и светло едва ли не за всички. Но ето че мрачният дух на неблагоразумието се кани да хвърли черно петно върху светлия образ на Иван Вазов […] Тоя черен дух ще поднесе наскоро на българските читатели и читателки страници от интимния живот на големия поет – неговите любовни писма към една българска съпруга и българска майка. Неблагоразумието ще изнесе на показ пред всички единственото черно петно у Иван Вазова, за което българският народ и особено младежта не бива нищо да знаят […] От любовните писма на Ив. Вазов, или по повод на тия писма, нашите синове и дъщери ще узнаят, че Вазов е напуснал нежно любящата го и достойна за него съпруга, която, въпреки това, е останала нему предана до гроба му и продължава да тъгува за него. Ще узнаят още, че той е имал любовни връзки с чужда съпруга и майка. Няма ли това да понижи пред нашите деца нравствената и културната стойност на съпружеския и семейния дом? Няма ли да подтиква българските младежи, особено по-сантименталните, недостатъчно улегналите и слабите характери към подражание? Няма ли да внуши у наивните, глупавите, лошо възпитаните момичета, майки и съпруги пакостното желание да бъдат и те обичани от писатели, поети изобщо от мъже на изкуството и в любовта си да имат "приятелска” дружба с тях? Не води ли всичко това към общо понижаване на нравственото и културното ниво на българските граждани и гражданки по градове и села? […] не би ли било съкрушителен удар за здравия морал и за истинската култура у нашите деца и за целия ни народ една сбирка от любовни писма, която ще разкрие пред всички прелюбодейната любов у Иван Вазова? […] едно такова ненавременно издание ще изгони Ив. Вазов от българския дом и доколкото ще има достъп в дома чрез училището, Вазов няма да бъде това, което е бил, което е сега и което винаги трябва да бъде?[…] Никой не бива да търгува със слабостите на живите и покойните български народни водачи. Не бива никой да търгува и с единствената и едничката слабост на покойния народен поет Ив. Вазов. България и българските интереси трябва да стоят над всичко. Както винаги неблагоразумието е прибягвало за своя защита към формите на нещата, тъй може и сега да потърси оправдание и защита за себе си, като посочи художествената стойност на Вазовите любовни писма […] но както физическата отрова е отрова, безразлично с какъв съд се поднася до устните […] тъй и духовната отрова е отрова, безразлично в каква форма се поднася. Убива не външността и не формата, а съдържанието. Освен това българската книжнина е толкова богата с наши и чужди художествени творения, та съвсем не е нужно под формата на някакви художествени интереси да изнасяме любовни писма, които тровят […] И най-после, ние питаме: как може да излизат от печат писма на прелюбодейна любов, когато законната съпруга е още жива и когато е жива чуждата съпруга и майка, която е била предмет на тия писма? Сборникът от любовни писма на Ив. Вазов не бива да излиза на бял свят. Вие, българи и българки, ще стоите ли със скръстени ръце пред съобщенията, които се правят за тоя черен сборник? Няма ли да направите нужното, всеки според силите си и според представата си, тия любовни писма да си останат на безопасно място там, където са били досега – скрити от погледите на нашите деца и от погледите на целия ни народ? Но ако, не дай, Боже, тоя сборник излезе от печат, нали няма да го допуснете във вашия дом?…" (Николов 1940: 3-8). [обратно]

17. Една от дъщерите на Балабанов, както свидетелства Петър Величков, била възмутена, но това не довежда до кой знае какви събития. [обратно]

18. Наистина има и именити люде, които заръчват унищожаването на личната им кореспонденция - Хайдегер не желае писмовната му връзка с Хана Арент някога да стане достояние на когото и да било извън тях двамата. Но пък Хана очевидно не приема този "край" на отношенията им, този "край" на изпратените от него до нея и от нея до него листове - изпратени именно заради въпросните отношения. Както припомних, и българският читател вече разполага с писмата, които двамата философи, тя, жената, и той, мъжът, си разменят, макар и с прекъсвания, петдесет години. [обратно]

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Бадев 1936: Бадев, Й. Беседа с авторката на романа "Ана Дюлгерова". // Златорог, 1936, № 7, с. 338-340.

Балабанов 1931а: Балабанов, А. Песента на младите (Яна Язова). // Литературен глас, № 105, 07.03.1931, с. 4.

Балабанов 1931б: Балабанов, А. Яна Язова. // Литературен глас, № 120, 20.06.1931, с. 4.

Балабанов 1985: Балабанов, А. Голямо и малко. // Балабанов, А. И аз на тоя свят. Спомени от разни времена. Подбор, коментар и редакция Т. Боров. София: Български писател, 1985, с. 289-293.

Балабанов 2006а: Балабанов, А. Български афоризми. // Балабанов, А. Апология на българското. Спомени за себе си и размишления за българската литература. Балканският хитрец. Съст. Ц. Билярски. София: ИК "Синева", 2006, с. 184-190.

Балабанов 2006б: Балабанов, А. П. Ю. Тодоров. 14 февруари 1916 г. (Животът му пет години след смъртта) На паметта на починалия на 27 януари т.г. 17-годишен син на поета - Данчо. // Балабанов, А. Апология на българското. Спомени за себе си и размишления за българската литература. Балканският хитрец. Съст. Ц. Билярски. София: ИК "Синева", 2006, с. 134-136.

Балабанов 2006в: Балабанов, А. Последно изнудване. // Балабанов, Апология на българското. Спомени за себе си и размишления за българската литература. Балканският хитрец. Съст. Ц. Билярски. София: ИК "Синева", 2006, с. 192-195.

Бенадов и др. 1982: Бенадов, Х., Ягодов, М., Томалевски, Г., Велков, П., Угаров, Г. За един неиздаден роман, посветен на Левски [разговор]. // Пулс, № 51, 21.12.1982, с. 11.

Богданов 1986: Богданов, И. [Спомен за Александър Балабанов]. // Александър Балабанов, Симеон Радев в спомените на съвременниците си. Съст. Т. Боров, И. Сестримски. София: Български писател, 1986, с. 156-171.

Василев 1988: Василев, Й. Народна книга за Апостола и за неговия народ. // Пламък, 1988, № 2, с. 163-169.

Василев 1997: Василев, Й. [Анотация]. // Панчева, Ц. Яна Язова. Био-библиография. София: Издателство на НБ "Св. св. Кирил и Методий", 1997, задна корица.

Вачева 2010: Вачева, А. Днес знаем, няма път, но нека тръгнем пак! Яна Язова (1912-1974). // LiterNet, 17.05.2010, № 5 (126) <https://liternet.bg/publish4/avacheva/iana-iazova.htm> (01.11.2010)

Величков 1996: Величков, П. Вместо сбъднати сънища - изчезнали романи и загадъчна смърт. // Европа 2001, 1996, № 21, с. 44-47.

Величков 2007: Величков, П. Яна Язова: проклятието на дарбата. София: Изток-Запад, 2007.

Гърдев 2006: Гърдев, Б. След възкресението. // Гърдев, Б. Подир българската мечта. Електронно издателство LiterNet, 19.06.2006 <https://liternet.bg/publish4/bgyrdev/podir/03_04.htm> (01.11.2010).

Иванов 1931: Иванов, П. За една жена и един професор. // Мост, № 14-15, 15.05.1931, с. 3, 5.

Мойра 1996: Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов. Съст. Ц. Трифонова, П. Величков, София: АИ "Проф. Марин Дринов", 1996.

Николов 1940: Николов, Т. Пред удар срещу името и паметта на Иван Вазов. София: Т. Т. Драгиев и с-ие, 1940.

Павлов 1978: Павлов, И. Триумф. // Богданов, И. И те са хора. Трагикомични истории с български писатели. София: Български писател, 1978, с. 173-176.

Панчева 1997: Панчева, Ц. Яна Язова през погледа на библиографа. // Панчева, Ц. Яна Язова. Био-библиография. София: Издателство на НБ "Св. св. Кирил и Методий", 1997, с. 5-11.

Памуков 1985: Памуков, С. Александър Балабанов - Яна Язова: неизвестни писма. // Отечествен глас (Пловдив), № 204, 29.08.1985, с. 4.

Полянов 1984: Полянов, В. Професор Александър Балабанов. // Полянов, В. Срещи по дългия път. София: Български писател, 1984, с. 200-203.

Радевски 1986: Радевски, Х. [Спомен за Александър Балабанов]. // Александър Балабанов, Симеон Радев в спомените на съвременниците си. Съст. Т. Боров, И. Сестримски. София: Български писател, 1986, с. 214-221.

Радинска 1996: Радинска, В. "Но моите песни... не ще заглъхнат тъй всуе". // Литературен форум, № 24, 26.06.-02.07.1996, с. 1, 6.

Ралчев 1934: Ралчев, М. Критика на новата българска лирика. София: Ла Бюлгари, 1934.

Славински 1988: Славински, П. "Ако би имал да кажеш нещо почтено..." // Славински, П. Търсачи на свои пътища. София: Български писател, 1988, с. 57-96.

Страшимирова 1994: Страшимирова, В. В кафене "Роял". // Литературен форум, № 23, 15-21.06.1994, с. 3.

Телчаров 1937: Телчаров, П. "Ана Дюлгерова" - роман от Яна Язова. // Литературен глас, № 360, 24.06.1937, с. 7.

Тихолов 1973: Тихолов, П. Александър Балабанов. // Тихолов, П. Срещи с три поколения. София: Български писател, 1973, с. 113-123.

Трифонова 1994: Трифонова, Ц. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов. // Летописи, 1994, № 5-6, с. 241-261.

Трифонова 1995: Трифонова, Ц. Книга, впримчена в капана на историята. Неизвестен роман на Яна Язова за деветосептемврийския преврат. // Летописи, 1995, № 1-2, с. 31-43.

Тук живя 1987: "Тук живя, тук създаде". // София, 1987, № 10, с. 9.

Цанев 1931: Цанев, Г. Неприятна статия. // Златорог, 1931, № 5-6, с. 244-253.

Чернокожев 2009: Чернокожев, В. Антитоталитарната литература: памет за злото, отговорност за бъдещето. // Електронно списание LiterNet, 12.05.2009, № 5 (114) <https://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/antitotalitarnata.htm> (01.11.2010).

Язова 2003: Язова, Я. Соленият залив. Събра, разчете и подготви за печат по авторски ръкописи П. Величков. София: Изток-Запад, 2003.

© Инна Пелева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 05.11.2010, № 11 (132)