|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ША НОАР И ВЕСЕЛИЯТ ХАОС В ИЗКУСТВОТО Евгения Динкова
Знаменитото литературно кабаре "Ша ноар" свива гнездо в подножието на Монмартър в един особен за Франция момент - броени години след потушаването на Парижката комуна1 и година след амнистията на комунарите. Осъдените на затвор или изгнание се прибират у дома. Лека-полека животът на Хълма се възвръща. Започва строежът на базиликата Сакре-кьор, около която бързо разцъфтява спекулантството с недвижими имоти. Независимо от тези шумни преобразования, или по-скоро встрани от тях, по склоновете на възвишението и долу на булеварда, се усеща някакво раздвижване - празнична възбуда и жажда за забавления. Това, което по-късно ще бъде наречено "духа на Монмартър", се ражда всъщност от кръвта на Комуната. Всеобщата възбуда и опиянение, лудешкият вихър от забавления са защитна реакция, бягство от спомените за барикадите. Ето в какъв момент през 1881 г. на булевард "Рошешуар" № 84 отваря врати кабарето "Ша ноар" - пристан на артистите-бохеми, изповядващи нови форми на свободомислие, и същевременно едно от най-посещаваните места на парижкия хайлайф. В историята на модните парижки заведения кабарето "Ша ноар" остава нещо ненадминато. Това място е действително осенено от Музите, в него ще си дадат среща най-ярките художествени дарования и знаменитости от онова време. От самото му създаване тук се възцаряват независимостта и фантазията на истинското изкуство, а външните норми и порядки се превръщат в мъртва буква. Светлината от фенера на "Ша ноар" изважда от леговищата последните чудаци на века, които се завъртат около нея като приказен пръстен. Натъквайки се на такива изключителни личности, младите умове се разпалват и израстват. Идеята да се привличат и събират на едно място творци с противоположни естетически възгледи и несъвместими становища, принадлежи на съдържателя на кабарето, но тя съответства и на духа на времето, на състоянието на неувереност и съмнение у едно общество, което наскоро е загубило войната против външния враг и е заплатило за тази загуба с вътрешни кръвополития.
Основател на "Ша ноар" е Родолф Салис (1851-1897), син на фабрикант на вино и лимонада от провинцията. Салис има слабост към бохемските среди, самият той дълго живее в Париж от ден за ден. На трийсет години обещава на баща си, че ще стане порядъчен човек. Търговският нюх на предците му му подсказва, че на чаша абсент, “от този, който пият Виктор Юго и Гарибалди”, и халба бира би могъл да събере поети, журналисти, музиканти и художници и същевременно да привлече по-изискана клиентела. Той се оженва и с парите на жена си наема едно дълго и тясно помещение, което обзавежда в уж средновековен стил. В дъното слага пиано, което за времето е голяма новост. Салис дълго се колебае как да кръсти заведението. В крайна сметка изборът му пада върху "Ша ноар" (Черният котарак). Интуицията му е гениална, защото това наименование е препратка към прочутия разказ на Едгар По. То допада и на самите бохеми, тъй като котките са чувствени животни и с любовните си похождения смущават като тях съня на почтените граждани. Ето как в края на ноември 1881 г. настъпва откриването на кабарето. От самото начало Салис съумява да намери съответния тон и да се вживее в ролята си на неподражаем, самонадеян и пресметливо подигравателен домакин, който има дарбата да хапе, без да си оставя зъбите. Цели петнайсет години той ще бъде находчив церемониалмайстор, способен да удостои със същото внимание принцове и просяци, знаменити писатели и непознати драскачи. Освен това Салис притежава дарбата да импровизира гръмки речи и коментари, които звучат като ловджийски рог в ушите на развеселената публика. Успехът на "Ша ноар" се дължи до голяма степен на неговото натрапливо и автопародийно присъствие, както и на творческата атмосфера, възникнала вследствие пренасянето тук на студентите от клубовете на Хидропатите, Фюмистите, Ирсютите, Вивантите, Декадентите, Аморфите и Инкохерентите2. Тези млади артисти, нямащи достъп до салоните, произхождат от всички съсловия, професии и краища на Франция. Първата страница на изданието "Ша ноар" "Ша ноар" бързо става място не само на устното, но и на печатното слово. Поетите, музикантите и кабаретните изпълнители идват не само за да изнесат свои рецитали пред публиката, но и за да пишат в сатиричния вестник със същото заглавие, излизащ от 1882 г. Става дума за илюстровано седмично издание от четири страници, истинска трибуна на кабарето, с тираж до 20 000 бройки, разпространявано из цяла Франция. Тук истината съжителства с пълнокръвната измислица, сериозният материал с първоаприлската шега. Заглавието се откроява с едри букви на фона на една рисунка на Анри Пил: черен котарак, вирнал опашка пред "Мулен де ла Галет"3.
Но решаващото, това, което ще предизвика най-смайващите и пророчески ефекти на кабарето, ще се окаже появяването на Алфонс Але. От този момент повече от десет години Але ще се наложи наравно със Салис като втората голяма фигура на "Ша ноар". Както на сцената на кабарето, така и на страниците на вестника двамата мъже са напълно различни. Хуморът на Але няма нищо общо с хитростъкмените примамки на Салис. Разобличител на глупостта, Але се отдава на тази дейност по всевъзможен начин. От ученическата смешка до изкусната игра на думи, от причудливата приказка до капана на главозамайващата безсмислица, никое словесно оръжие не е чуждо на този голям хуморист, пък дори и слабостта му към мрачната поезия. Най-поразителното, когато човек разлиства след време броевете на списанието, е не толкова многообразието на поместените материали, колкото тяхната литературна стойност. Как е възможно едно сатирично издание в течение на петнадесет години да съумее да привлече такива пера като това на Верлен, Вилие дьо Лил Адам, Стефан Маларме, Шарл Кро, Теодор де Банвил, Жан Ришпен, ако изброим само най-видните поети? В самото кабаре се декламират ту сериозни, ту забавни творби, звучат куплетите на най-добрите кабаретни певци на времето: Аристид Брюан, Жюл Жуи, Мак-Наб, Венсен Испа, Виктор Мьози, Габриел Монтойа. Според нашите днешни представи този вид съжителство ни изглежда немислимо, но явно белег на епохата е, че немислимото не е било невъзможно. Тясното кабаре започва да се запълва и да приема все повече писатели, разказвачи и певци. Напливът е такъв, че на тротоара отпред винаги е пълно. С цената на много хитрини, разказани великолепно от Алфонс Але, Салис съумява да разшири владенията си, като изземва работилницата на съседа-часовникар, след което хвърля цялата си неизчерпаема енергия, за да прослави "Ша ноар". Той се възползва от общинските избори в Париж, подава кандидатурата си за съветник, а след това залива града с небивали възвания, в които настоява Монмартър да бъде разделен от държавата.
От време на време Салис се съгласява за една вечер да отстъпи ролята си на шумен домакин. Красноречието на неговият заместник - автор на химна на "Ша ноар" - е не по-малко впечатляващо. Той носи черно наметало, черна широкопола шапка и червен шал. Аристид Брюан, тъй като за него става дума, е най-яркият кабаретен певец на Париж. И ако Салис посреща гостите с иронични обръщения като "Ваше величие, ваше изборно превъзходителство", то Брюан не си поплюва и съчинява прякори от рода на "разваленото месо" или "пометнатото". И двамата владеят до съвършенство умението да подплашат буржоата, но при Брюан се усеща бунтарският плам на Комуната, докато Салис страни от социалната тематика и предпочита скандала, алкохола, пантомимата, музиката, изкуството и това, което в крайна сметка ще му осигури най-голяма печалба - театъра на японските сенки. През юни 1885 г. с обичайната си високопарност вестникът оповестява, че кабарето сменя местонахождението си: "Монмартър, столицата на Париж, ще бъде разтърсена от едно събитие от рода на тези, които променят лицето на света. Кабарето "Ша ноар" напуска булеварда "Рошешуар", на който дълго време правеше чест с присъствието си, и се установява на улица "Лавал"4. В палата, устроен нарочно за него, Котаракът над котараците ще подхване отново славното си мъркане. Така беизвестната улица "Лавал" ще влезе в Историята, а старите мелници по височините ще усетят как крилата им радостно потрепват от близостта на младите музи". Новият "Ша ноар" е неголяма триетажна гостоприемница, тук се пее, декламират се стихотворения, списва се вестникът, а в театъра на японските сенки се дават изненадващо сполучливи представления. Притегателната сила на тези анимации, които с право могат да се нарекат предшественици на киното, е удивителна. Тук се надпреварват да идват видни и високопоставени личности, аристократи и короновани глави. Много скоро прожекциите стават всекидневни и се нуждаят от все повече технически средства и участници: машинисти, музиканти, хористи. Зрителите са на седмото небе, очаровани, покорени. Всъщност те влизат тук като на театър, като на кафе-концерт. Литературният кръжок вече не е на челно место, но затова пък артистите не бездействат: поетите пишат либретата на театъра на сенките, кабаретните певци се редуват по време на почивките, музикантите съчиняват музика и за едните, и за другите, вестникът издава разкази, стихотворения, хроники, обяви, текстове на песни, както и смешни истории в картинки. Те са първообрази на днешните комикси. Постоянно тече пълноводен поток от случайни срещи на различни по темперамент личности. Новият "Ша ноар" Между впрочем съдбите на участниците, които след смъртта на Родолф Салис и закриването на кабарето през 1897 г. се разпръскват, също са най-разнопосочни: някои от тях като Андре Жил и Жюл Жуи завършват в дом за умопомрачени, болният от туберкулоза Фернан Крези умира в нищета, Жермен Нуво се отдава на мистицизъм, Луи Ле Кардонел става свещеник. Други обаче се издигат: Луи Дениз работи в Народната библиотека, Едмон Аракур ръководи музея Клюни, Феликс Декори е избран за държавен съветник... Така се ражда школата на "Ша ноар", младият дух на непочтителност, волност и безгрижие от края на века. Не без значение е да припомним, че началото на кабарето съвпада с амнистията на комунарите, докато краят му - с първите остри сблъсъци по повод делото Дрейфус. Става дума за петнайсет години пълна литературна анархия. "Ша ноар" се вписва изцяло в този период на трескава възбуда и душевни вълнения, на светкавични избързвания и замръзване на място. Кабарето и вестникът са отлични проявители на епохата. Тези две джезвета, в които кипят злато и олово, успяват по пътя на безумната алхимия да сменят заобикалящия хаос в един весел, безкрайно весел хаос. Остроумното смесване на нещата е противоотрова срещу утвърдената ценностна система, довела до бедствието и разгрома. От този момент сериозното може да се понася само при условие, че самото то може да гледа в очите своята карикатура.
БЕЛЕЖКИ 1. С това име ще бъде запомнен бунтът на жителите на Париж, последвал капитулацията на Франция във войната срещу Прусия (1870-1871). Комунарите отказват да предадат на правителството оръдията на националната гвардия, разположени главно по склоновете на Монмартър. Те взимат властта в града и цели два месеца защитават идеала за по-справедливо и солидарно общество. След разгрома на Парижката комуна, която дава ок. 25 000 жертви, част от комунарите са осъдени на изгнание, в това число и Виктор Юго. След амнистията през 1880 г. повечето се завръщат в Париж. [обратно] 2. Les Hydropathes, les Fumistes, les Hirsutes, les Vivants, les Décadents, les Amorphes, les Incohérents - Поклонниците на водолечението, Царете на измислицата, Невчесаните, Веселяците, Упадъчните, Мекотелите, Непоследователните (свободен превод). [обратно] 3. Известно танцово заведение на Монмартър, любимо място на Анри Тулуз-Лотрек. [обратно] 4. Днешната улица "Виктор Масе". [обратно]
© Евгения Динкова
|