Глава седма
АЛЕКСАНДЪР СЕРГЕЕВИЧ ПУШКИН
Поетът в играта на съдбата

Димитър М. Михайлов

web | Страх по руски

"Homo ludens" Пушкин и правилата на играта

Феноменът страх при всеки човек има различен генезис, развитие и проявления. В случая на Пушкин става дума за два пропорционални процеса, като едновременно с частичното овладяване от негова страна на вътрешните импулси на страха се появяват нови, компенсиращи контролираните. Така "двубоят" се превръща в неравна битка с преобладаващи екзистенциални и интимни страхове, предопределящи съзнателната му интровертност, която с времето клони към защитната поза на самоизолация. Хронологията може най-елементарно да бъде представена като поетапно разгръщане на разнообразни симптоми, чието наслагване, довежда до моменти на ескалация и тежки вътрешни кризи у поета. Детските години поставят структурите и границите на страха посредством личностни, сексуални, комуникативни травми, които в периода на лицейското обучение първоначално се увеличат поради трудностите и задръжките в неговата социализация. По-късно намаляват с придобиването на комфортно усещане за независимост и увереност в собствените сили. Годините в Петербург след лицея се характеризират с временно разпускане от оковите на страха - Пушкин демонстрира абсолютно безстрашие и отхвърляне на своите страхове (дори на страха от смъртта). Последвалото "южно изгнание" на пръв поглед продължава тази тенденция, но следва трансформация, изразяваща се в затваряне на неговата личност, конструиране на "алтер его" (маска, персона) и на първия сериозен пик на страха в Михайловское - резултат от контаминацията между тежката семейна обстановка и новината за съдбата на приятелите декабристи.

Триумфалното завръщане от изгнание носи временно отпускане и намаляване на страха в екзистенциален план, но последвалите брожения, нападки и удари срещу него, както и неприятностите, свързани с подготовката на сватбата му с Наталия Гончарова, провокират следващия "връх" на страха при Пушкин - престоят в Болдино през 1830 г. Там, в тотална изолация, поетът изживява драмата на екзистенцията, съпроводена със знаците на смъртта и зловещите предчувствия. Последният етап от неговия (сравнително) кратък живот е след сключването на жадувания брак, който от интимно пространство, свободно от страха в началните месеци, прогресивно се трансформира в свят на страха и заплахата, изваждайки на показ най-тъмните страни от неговата природа и довел до гибелта му. Страховете у поета не могат да изчезнат - вътрешната угнетеност, свръхнапрегнатост, емоционални кризи, душевни преломи, крайни състояния на духа генерират страховото усещане у Пушкин, че може да бъде пълноценен и щастлив мъж/съпруг само ако успее да отстрани (или поне притъпи) вече натрупаните симптоми. Впускайки се в подобен живот-борба-игра, крайният резултат не е в негова полза, защото страхът е непобедим.

В своеобразното "съревнование" можем да видим практически отглас от различните теории, посветени на страха (виж Приложението). Например, страха-страст като вътрешна битка между доброто и злото (Платон) и опита за самоконтрол на страховите импулси (Сенека) са валидни, отнесени към живота на поета. В отделни периоди у него има усещането за страха-несвобода (Августин), страха като духовен път и изграждане на личността (Б. Паскал) и преодоляването на страха като единствен възможен опит за неутрализиране на не-живота на духа (К. Ясперс). В Петербугския период можем да различим как страхът води едновременно до (авто-)деструктивни желания и отхвърлянето на социалните страхове - първа крачка към истинската свобода (Е. Фром). Михайловское дава простор за страха в различни насоки - опит за самоконтрол над собствената природа (Д. Хюм), но и за страха като афект (Спиноза). В Болдино освен страх от смъртта (Аристотел), можем да видим и илюстрация на твърдението, че страхът активизира свръхпотенциал, чрез който може да бъде прекрачена границата на възможното, но може да провокира и умопомрачение (М. Монтен). За зрелия и женен Пушкин най-показателен е страхът-неудовлетворение, изразяващ се в постоянна свръхнапрегнатост и перманентен стремеж отвъд видимото и реалното (А. Шопенхауер). Други знаци на страха се отнасят към неговата лична философия, защото страхът освет(л)ява и осмисля битието (М. Хайдегер). Неговият опит да "играе" със страховете, да ги изследва и дори насочва в предпочитаната насока е инспириран от заключението, че единствено чрез преодоляването на страха се добива свободата, защото страхът е бягство (Г. Хегел). Можем да обобщим, че Александър Сергеевич Пушкин посредством самонаблюдение и самоанализ създава мащабен и стратегически контра-проект на страха. Целта му е последователно да изследва, овладее и играе със своите най-дълбоки страхове, като единствената причина за неуспеха на тази мисия се крие в една от основните характеристики на страха - той никога не изчезва, единствено се видоизменя.

Житието на Поета е един от най-сериозните, провокативни и същевременно трагични опити за справяне със страха, като не бива да забравяме, че "Нито един от руските писатели, а може би и световните, не сливат така органически и неразривно целия си живот, своето творчество и лични интереси с вечните стремежи на епохата, националното и всечовешкото, както прави Пушкин" (Кулешов 1987: 3). Можем да направим извода, че неговото битие е символична карта за разчитането на психологическата картина на руското общество и култура от първите десетилетия на ХІХ век, защото всъщност "Пушкин тайнствено станал alter ego на Русия." (А. Карташев). Светът на Пушкин ни разкрива една комплицирана личност, изпълнена със страх и (вечно) очакване, породило и финалната катастрофа: "Раздразнен от упоритите клевети, Пушкин не запазва разсъдителност и хладнокръвие [...] В празната и неблагородна насмешка той вижда мнението на света, а мнението на света в неговите очи е от първостепенна важност. Енергията и неконтролируемият, съсредоточен в него, гняв, с които той пристъпва срещу първите лекомислени проявления на злоречието, предвещават неминуемата катастрофа. С напредването на цялата история Пушкин се възпламенява все повече и накрая, заслепен от гняв и негодувание, става жертва на [...] своя огнен, неукротим характер" (Аненков 1855: 426-427).

Няма как да не подкрепим и думите на В. Соловьов: "Ние знаем, че дуелът на Пушкин не е бил някаква случайност, независеща от него, а пряко следствие на вътрешната буря, която го обхванала и на която той се отдал съзнателно [...] Той съзнателно приел своята лична страст за основание на своите действия, съзнателно решил да доведе своята вражда до кръв, до дъно да изчерпа своя гняв" (Пушкин 1990: 15-40, к.м., Д.М.). Затова този текст, посветен на изследването на вариациите на страха във вътрешния и външния свят на твореца, ще завърши с изключително точното заключение-метафора на Ал. Блок, че "Не куршумът на Дантес е убил Пушкин, а липсата на въздух" (Витале 2000: 223). Бракът е (само)убийствен акт, чрез който Александър Сергеевич Пушкин унищожава персоната-маска на присмехулника, скандалджията и шута - излизайки от играта "Пушкин", той изгубва и своята крехка недосегаемост спрямо страха.

"Не, цял не ще умра - с духа на мойта лира,
праха ми надживял, избягал тленността -
ще бъда славен аз, додето се намира
поне един пиит в света."

("Аз паметник за мен градих неръкотворен...", 1836 г., прев. Р. Ралин)

© Димитър М. Михайлов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.08.2010
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: LiterNet, 2010

Други публикации:
Димитър М. Михайлов. Страх по руски. Варна: Силуети, 2010.