web

Музеят на човешките тъги отвори врати и се опита да събере натрупаните през хилядолетията мъки, жалби, несгоди и страдания. От бистрите сълзици на излъганото дете и любовните мъки до стоновете на изтерзания роб и ужасите на човешките жертвоприношения. От обидата и клеветата до страданията на неизлечимо болните; от глада и мизерията до жестоките кървави ритуали, тероризма и войните. Всичко беше тук - в Музея на човешките тъги.

Нямаше я само Тъгата. Както често се случва, и тук бяха подменили същността на нещата с техни подобия и дори безподобия. Може би защото хората не познават истинската Тъга. За нея няма наука, няма митове, нито легенди. Тя не е герой от телевизионен сериал, нито играч във виртуалния свят. Хората се страхуват от Тъгата и не искат да мислят за нея.

Тъгата си остава тайнствената непозната, която ни спасява от отчаянието и ни отвежда в безбрежните простори на тишината. Тя ни открива стръмните пътеки към Парнас и бистрите извори на творческо вдъхновение. Търпеливо ни учи да съзерцаваме света, да бъдем прозорливи. Пази ни от беди, страдания и скръб. Тъгата ни кара да се усмихваме тъжно и да се смеем през сълзи. Тя запалва искрицата на Мъдростта и осветява пътеките на Истината. Тъгата е най-човешкото преживяване, с което съдбата е дарила човека.

В обятията на Тъгата се раждат велики поети, мислители, откриватели, онези странни чудаци, изтръгващи човечеството от тъмата на невежеството и жестокостта. Тъжни са мъдреците и пророците. Тъгата извайва изумителните творения на човешката мисъл и оставя своите следи в свитъците край огнището на Клио и сред древните руини, осеяли Земята. Тя винаги е там - някъде в необозримото бъдеще. Символна и непредсказуема.

Тъгата, колко малко знаем за нея. Всички хора в живота си срещат много имитации на Тъгата. Падат и стават в своите житейски драми, премазани от страдания, от мъки, болести, страхове и неволи. Това е познатата на всички "тъжна страна на живота". Но тя не е Тъгата.

Тъгата е нежна, тиха, кротка и сияйна в своята необятна прозрачна сребрина. Ние нямаме сетива за нейния свят. Тя е десетата муза, пазителка на Бъдността, на стремежа към идващото, на предусета за онова, което е там някъде напред и нагоре. Само интуицията се докосва до фините мрежи от Бъдното, които Тъгата изпълва със сияние и мисловна енергия.

Тъгата е около нас. Но малцина се срещат с истинската Тъга, която ги приема като дълго чакани гости. Сияйният храм на Тъгата е сигурно убежище за тревожния човешки разум. Всичко тук е изпълнено с отговори на най-трудните въпроси, задавани през хилядолетната човешка история. След всяко гостуване човекът се завръща озарен, изпълнен с мъдрост и стремление към предстоящото.

Срещнах Тъгата в една слънчева утрин, когато се сблъсках със света на Големите хора, и разбрах, че Детството ме е напуснало. Няма го вече детският влак и аз седя на перона ни риба, ни рак. За децата съм вече голям, за големите - много съм малък. И тогава Тъгата неусетно ме обгърна с нежната си прозрачна мантия и ме поведе по пътеките на мисловните светове, всред сияния и бъдностни безвремия.

В Училището на Тъгата няма почивни дни, оценки никой не поставя, такси не събира, конкурси не организира и дипломи не дава. Вход свободен. Но трудно се намира пътят към това училище. Не всеки може да изучи изкуството да бъде тъжен. Умението да пътува всред прозрачността и да обменя мисловните частици в енергията на светлинни светове, да ги превръща в разбираеми слова, в открития и творчески изобретения. Това е тайнство на Тъгата, която идва винаги, за да спаси катастрофиралите ни мечти, да ни измъкне от разрухата и да превърне утопиите в реалност.

Тъгата търпеливо, толерантно отстъпва място на всеки и на всичко, запазвайки за себе си прозрачната сияйна тишина на Истината, неподвластна на Времето и на човешките дела. Тя има своите неотменими правила, които никой никога не би могъл да наруши. Направи ли го, възмездието го връхлита и той полита в пропастта на Меланхолята и Депресията, на Лудостта и Болката. Тъгата не прощава на хората, които си служат с лъжа, измама, подлост, клевета, поквара, насилие, владелчество и посегателство върху живота. За тях прозрачната Тъга е недостъпна, непозната, неразбираема, но винаги възмездно безпощадна. Тя хората напътства и наказва, вещае тяхната съдба. С мисловните енергии и вихри ги обгръща и преобръща цели общества, променя всичко с главоломна скорост.

Тъгата е спътница на Премъдростта, свидетелка на минало и настояще, пророчица на бъдното. Тя брани хората от всички зли гадинки, които някога Пандора пуснала да бродят по света, за да терзаят хората и да отнемат щастието им. Тя няма нищо общо с онова девойче, наречено Надежда, останало в злокобната кутия, за да облекчи страданията на човека. Тъгата не се побира в митове и в легенди, не се извайва в художествени образи и слово. Тя може само да се предусети, а преживяното в нейните обятия дарява знания, умения и мъдрост, за които човек дори не е мечтал.

Тъгата тъгува за Човека и състрадава му несгодите и мъките по неговия път. Тя знае тайната на Живата Вселена и води мисълта към Истината. Учудва се на хората, които градят смъртоносни пътища и пропиляват живота си в илюзии, в борби за притежание на мъртви вещи, в жестоки схватки за власт и за пари.

Тъгата не обича пиршествата, тълпата и шумните човешки сборища. Тъгата е самодостатъчна за всичко, което трябва да се осъществи. Тя носи Светлина и Чистота, закриля с Нежност и Достойнство и обновява Човешката природа. Освобождава Човечеството от злини, от зверства, от поквара, невежество и нищета. Очовечава го и го вразумява.

Обгърнат в нежните обятия на десетата муза, наречена Тъга, се срещаш с идващите светове. Откриваш тайните изконни за смисъла на Житието и на Човечното в Човека. Да бъдеш тъжен е чудна дарба, умение мисловно да пътуваш в прозрачното безвремие на Бъдността, да бъдеш жизнетворен, разумен и човечен. В Тъгата са приютени всичките неразгадани тайни и неизучени всемирни знания за нас, Човешките чеда на Майката Земя, най-тъжната от всички Космични майки.

© Роман Михайлов
=============================
© Мост (електронна версия), 1999, № 4-5
© Електронно списание LiterNet, 09.02.2001, № 2 (15)