ДВАДЕСЕТ И ЕДНО

Георги Календеров, Димитър Иванов

web | Коматевските убийци

Гаджонови отдавна бяха отметнали ангажимента си с погребението на Гошо, понеже навреме се сетиха да бутнат няколко хилядарки на гробарите. Родът Делибазови пък - по-стиснат ли беше, или по-недосетлив - вече трети час клечеше край наполовина изкопания гроб на Краси. Нелепият жребий на съдбата бе определил един и същи ден за двете погребения.

- Много труден гроб, много труден гроб! - мърмореше под напарфюмираните си с мастика мустаци гробарят бай Васил. До него търпеливо стоеше братовчедът Слави Делибазов, поел ролята на погребален агент. - Има гробове лесни, които се копаят за двайсет минути. Има и трудни, като тоя. Излезе ли някой корен от земята, не можеш да го отсечеш. Лесна е вашата! Мотика не сте виждали в живота си! А ние как се мъчим... Да не мислиш, че е много хубаво да си гробар?

- И то за какви пари! - възмути се колегата му Ашим, седнал на бордюра, ограждащ вечния дом на някой Райко Дан. Търпов. После извади от устата си сламката, с която си чистеше зъбите, и плю на гроба.

- Защо се оплаквате? - недоумяваше Слави. - Да не би насила да съм ви направил гробари...

- Никакво разбиране! - каза бай Васил. - Абе аз мога ли да ви еба майката, или не мога! - и хвърли лопатата на земята. - Като сте такива тарикати, копайте си сами! Делибазови, най-големите тарикати на Раковски! Ай, сиктир!

Васил и Ашим тръгнаха да си вървят, но не бързаха особено.

- Чакайте, чакайте! - викна Слави Делибазов. - Нека да се разберем. Не може да не се разберем. Хора сме... Щом ви трябват пари, ще ви дам, само кажете колко. Няма да се циганим сега.

- Мммххъъъ! - ухили се Ашим.

- Кажете направо колко, че оплаквачките съвсем прегракнаха - тук Слави леко снижи глас. - Колкото кажете, толкова ще ви дам, няма да се пазарим.

- Аз лично - посочи гърдите си с пръст бай Васил - тези коренища не бих ги сякал и за десет бона. - погледът му се премести от Слави върху коренчета от чимшир.

- Не говори така бе, човек! - разпери ръце Делибазов. - Аз за десет бона цял месец работя... - гробарят вдигна рамене. - Три бона ви давам на ръка и край.

- С такива приказки братчед ти съвсем ще си изгние. Давай осмьорка и да почваме, че взе да мръква! И да знаеш, че от нас минава!

- Пет! - плахо предложи Слави.

- И бутилка мастичка - Ашим бе по-склонен да се съгласи.

- Ама да не е наливна. Искам я с бандерол! - Бай Васил не се даваше.

Нямаше повече място за отстъпки .

- Съгласен! - Делибазов подаде ръка. Гробарят я пое.

Майката на Краси бе припаднала и племенникът й, 12-годишният Кирчо отиде да повика лекар - роднината на убития Гошо доктор Гаджонов, който, изтървал траурния автобус, чакаше на спирката.

Знаеше се, че на тази спирка може и два дни да висиш. Всъщност д-р Гаджонов, представител на другото опечалено семейство, се надяваше някой от рода Делибазови да го вземе със себе си, да не трамбова до другия край на града пеша.

- Доктор Гаджонов, вуйна припадна! - извика отдалече Кирчо. - Направете нещо, моля ви се.

Лицето на лекаря грейна:

- Абе, изтървах рейса - обясняваше той, докато приближаваха наполовина изкопания гроб на Краси. - Тичам аз след него, а шофьорът от прозореца реве: "Няма да те чакам сто години! Тука си има график! Да не мислите, че само вашичкия трябва да погребвам? То бива, бива туткане, ама вашето на нищо не прилича!". Какво да не прилича? Вместо в 12 и 15 сме отишли в 12 и половина.

- Друг път като погребвате някой, няма да се бавите - Кирчо усети, че е казал глупост и се изчерви.

Останалата част от пътя извървяха мълчешком.

Майката на Краси лежеше по гръб, но вече в съзнание. Доктор Гаджонов леко съжали, че няма да може да й олющи два шамара, за което после да му благодарят: очакваше истеричен, а не шоков припадък

Госпожа Делибазова отвори очите си толкова широко, колкото можа. Завъртя ги насам-натам, осъзна къде се намира и кой е тоя с очилата над нея, преглътна и се разрева:

- Докторе-е-е-е, вълци да те изядат, докторе, тебе и цялото ти семейство, главите да ви изядат, пукницата да ви натръшка, хлябът да ви се рони в ръцете, да не можете да се наядете...

- Не кълнете, не кълнете, госпожо, нищо не съм ви направил - скочи д-р Гаджонов и се отдръпна две крачки назад.

- Ти ли не си ми направил? Ти ли, бе? Убийци сте всичките, убийци и кръвопийци... Бог да ви умори до четвърто коляно, бял ден да не види никой от вас...

Докторът помисли, помисли, пък реши, че няма да се пътува с автобуса на Делибазови, още повече гробът на покойника им тепърва се копаеше. Нямаше да излезе на глава с тях. "Католици" - рече си и тръгна бавно към дома. Чакаше го много път.

* * *

В дясната си ръка здраво стискаше неголяма торбичка с пясък. От тези, които предизвикват вътрешни кръвоизливи. Не умираш веднага. Двайсет-трийсет часа по-късно.

Току-що влязъл в болничната стая, набитият тип с дребни очички носеше и букет бели рози. Закупуването на цветята нямаше конспиративна цел, тъй като полицаите в коридора и без това не искаха да забележат посетителя. Бяха прекалено заети с решаването на кръстословица.

Пристъпи до леглото, свали тъмните си очила. Почти липсваха зеници.

- Как си?

Христо не отговори. Гледаше мълчаливо. Не бе от тия, които се молят. Изпод якето на мъжа се мерна черен кобур.

- Извинявай за това, което ще направя, майна - каза. - Заслужаваш по-достойна смърт, обаче...

<<<

© Георги Календеров, Димитър Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.02.2001
Георги Календеров, Димитър Иванов. Коматевски убийци. Варна: LiterNet, 2001