ЕДНО

Георги Календеров, Димитър Иванов

web | Коматевските убийци

Полицейски форд, микробус тип "Калинка" от 50-те, собственост на Планинската спасителна служба и няколко лади с журналисти бяха кацнали на метри от страховитата пропаст край Лилково. Докато трима алпинисти на заплата надяваха катераческите си такъми, шефът им Георги Имов обясняваше на рояка вестникари, разположен на безопасно разстояние от ръба:

- Престъпниците все по-често предпочитат труднодостъпните терени, за да си прикриват деянията...

- Нали пак вас бяха викнали миналата година, дето ги вадехте жертвите на ония сектанти? Ония бе, самоубийците! - прекъсна го симпатичен млад репортер.с виолетово сако.

- Е, то не беше самоубийство точно - шавна с лакти Имов, сякаш готов да литне в пропастта и да се зарее в мъртвешката й необят. - Хората си бяха замръзнали. Карали ски...

Журналистът престана да слуша, усмихна се загадъчно и записа в тефтера си с главни печатни букви, всяка една от които със завити като крилца крайчета:

"В СРЕДАТА НА НОЕМВРИ МИНАЛАТА ГОДИНА ПЛОВДИВСКИ СПАСИТЕЛИ ЛЕТЯХА С ХЕЛИКОПТЕР НА "ХЕЛИ ЕЪР", ЗА ДА ТРАНСПОРТИРАТ ТРИ ТРУПА ОТ СНЕГОВЕТЕ НА РИЛА. СПОРЕД ШЕФА ИМ, ГЕОРГИ ИМОВ, СКИОРИТЕ БИЛИ ОТ СЕКТАТА "СЦИЕНТОЛОГИЯ", ТЛАСКАЩА ЧЛЕНОВЕТЕ СИ КЪМ САМОУБИЙСТВО ПО ВИСОКИТЕ ВЪРХОВЕ НА ПЛАНИНИТЕ, ПО-БЛИЗО ДО БОГА."

Вързан с осигурително въже през кръста, в бездната слезе ветеранът от експедициите до Лхотце и Комунизъм (Памир) Найден Димитриев, мъжага с винаги възпалени очи, но много ценен от началника си. Той с притеснение отбеляза, че изпитите от него 5 бири разфокусират погледа и надуват пикочния мехур. Само половин час преди това го бяха вдигнали по тревога от "Камела", където сервираше лакърдии от Тяншан. При всяка стъпка алпинистките му котки ронеха късове от пясъчната скала.

- Давайте по-кротко, че не виждам къде вървя! - проплака бай Найден, щом изпод нозете му се търкулна мокър едър камък и със свистене се засили към дъното.

Междувременно Георги Имов бе засипван с въпроси от рода на: "Вярно ли е, че имате списък с над 20 обявени за национално издирване, хвърлени в подобни дерета?" и "Колко души ще извадите от ВЕЦ "Асеновец", ако го източат?"

- Хубава работа! Да не съм ги давил аз, че да знам! - сопна се той.

Журналистите не останаха доволни от отговора.

Никой не обръщаше внимание на едва помръдващ силует на задната седалка в полицейския форд и не забелязваше как ченгетата палят цигара от цигара наоколо, без и за секунда да се отдалечат от луксозната кола. Вътре с белезници пукаше пръсти Костадин Танков, прочут предимно сред копоите, като един от коматевските убийци, иначе тих, внимателен младеж.

Димитриев стигна дъното и още двама катерачи се приготвиха. Те трябваше да свалят долу фотоапарати и да снимат наред. Бяха ги предупредили да не пипат тялото на Делибазов.

- Видя ли го? - изкрещя през ръба надвесилият се полковник Янчо Момчилов, пъргав, дребен и едновременно с това респектиращ ръководител на операцията. Подчинените му все се чудеха откъде излиза мощният глас, несъответстващ на ръст малко над метър и шейсет.

- Видя ли го бе, рунгал! - ревът се разнесе из 120-метровата пропаст, обади се от другия край и подплаши популацията кафяви мечки, с които е известен този район.

А Красимир Делибазов никога вече нямаше да се събуди. Липсваше главата му, с която преди и се будеше, и заспиваше.

Обгореното тяло бе в напреднал етап на гниене. Рояк мухи обядваха с остатъци от слабините, червеи се белееха по почернялата му риза.

- Абе, Груйо, за трети път и последно те питам, видя ли го, или искаш да сляза, да те направя на кайма? - дереше се отгоре полковник Момчилов и даже мислеше, дали да не изпълни заканата си.

Найден Димитриев упорито мълчеше.

Бе видял трупа.

+ + +

В кариерата си ветеранът беше спасил повече мъртъвци по чукарите и от най-отруденото санбернарско куче, но никога не бе подозирал, че ще срещне такова нещо. Щом пет минути след като стъпи на земята откри взривявания Делибазов, почувства как бирите в стомаха му викват в хор:

"Ние бяхме дотук!"

И избликват под формата на пеещ фонтан.

- Значи си го намерил все пак! - възклицанието на току-що приземилия се колега го накара да подскочи.

Новодошлият критично огледа бирената локва, след което попита:

- Да снимам ли и тая улика?

Бай Найден изпсува с тембър на пияч професионалист. Дръпна се настрана и забравил защо е дошъл, засмука цигара. Другите обезсмъртяваха мъртвеца със специални фотоапарати под още по-специални ракурси. Десетина минути напразно дириха главата му, да снимат и нея, но се отказаха. Нали имаше крака! Тях те привързаха със спуснатото второ въже и дадоха знак на момчетата отгоре да дърпат.

Димитриев гледаше възнасянето на Делибаза. Ръцете без китки му заприличаха на поклащащи се крила на кокошка, понесена за щавене.

Стъпил на сигурна твърдина, Бай Найден можеше да си позволи и по-ведри, а и донякъде по-мъдри мисли: "Така е то - едни отиват нагоре, други надолу, а трети остават там, където са си". Полетът на този продължи около 120 метра.

Горе журналистите наобиколиха трупа, разгонвайки и най-проклетите мухи, возили се гратис по него във времето на изкачване. После запресмятаха колко реда материал може да излезе от тъй интересната за съвременните читатели смърт.

Само господинът с виолетовото сако и зелената вратовръзка погнусен се извърна."За подробностите ще питам Кераца, такива работи не ми се ще да гледам" - реши той и се отправи към двете ченгета, които пазеха форда на полковник Момчилов, обгърнати в тютюнев дим.

Взря се в потреперващия силует вътре. Докато полицаите се сетят да го отстранят, пъстрият репортер залепи носа си на стъклото и разгледа стреснатия Танков. Различи хилаво тяло и лице, снабдено с остър нос.

- Тоя ли ви доведе тука? - пусна циничната си усмивчица и щракна касетофона в джоба. - Май-май сте си цункали кука, а?

- Ти по-добре внимавай да не седнеш до него - посъветва го дружелюбно едно от ченгетата и тъй приятелски го прегърна, че се чу тихо изхрущяване на шийни прешлени. Репортерът побърза да се отдалечи и записа нещо в тефтера си с четливи квадратни букви.

* * *

С чувство за отлично свършена работа и с намерение да възстанови повърнатите количества бира още преди залез слънце, Найден Димитриев се закатери по въжето: Дано ония ме чакат на "Камела". Докъде бяхме стигнали? А, Тяншан! Глупости." Ръцете и краката му бяха омекнали като халва на горещ котлон. "На слизане беше по-лесно" - каза си в мига, в който кален порой се изплю върху главата му. За секунда лепкавата каша го направи неузнаваем. Спасителят размаха крайници, като Стефка Костадинова при опит за две и десет.

Огромна канара се отлепи от ронливия пясъчник и прелетя между гърдите на Димитриев и стената на пропастта. Той се извърна да види ще помете ли някой от идващите подире.

>>>

© Георги Календеров, Димитър Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.02.2001
Георги Календеров, Димитър Иванов. Коматевски убийци. Варна: LiterNet, 2001