ЕДИНАДЕСЕТ

Георги Календеров, Димитър Иванов

web | Коматевските убийци

Седналият зад пишещата машина Анго Мечката изглеждаше толкова нелепо, колкото би изглеждала истинска мечка зад пишеща машина. Той изучаваше клавиатурата с недоумяващата съсредоточеност, с която павиан би разглеждал рентгенова снимка, и през минута-две уцелваше по някой клавиш. После дръпваше пръста си, сякаш се пазеше да не бъде ухапан, и продължаваше търсенето. Христо надникна през масивното рамо на бияча и прочете написаното:

"ЖИВОТА Е КАТО КОМПОТА ВСЕКИ ГЛЕДА ДА ГРАБНЕ СЛИ"

- "В"-то е тук - посочи Христо.

Мечката се извърна светкавично и скочи от стола на секретарката. Тя закъсняваше вече десета минута от обедната си почивка.

-Ааа - изгърголи Анго. Изглеждаше смутен.

- Тука ли е шефът ти? - попита Христо, освобождавайки го от необходимостта да обяснява защо е седнал да трака пубертетски умотворения на уред, към който определено няма предразположение.

- Няма го - сопна се Мечката, вече поокопитен. - По работа е. За какво ти е? Пак снимчици ли?

- Не. Няма снимки. Този път аз му нося пари.

- Брей! - учуди се бабаитът. - Не ми е казвал да му дължиш пари. Ако му дължеше, аз щях да знам.

- Забравил е.

- Шефът такива неща не забравя. Питай мене.

Христо седна на дивана отсреща. Анго пък се върна на секретарския стол. Измъкна листа от барабана на машината, смачка го и го хвърли в кошчето.

- Хубав офис си имате! - каза Беков одобрително. - И с какво се занимава фирмата?

- Нали знаеш... Внос-износ... Застраховане-презастраховане... Ей такива работи.

- А политиката?

- Политиката не я бъркаме с бизнеса. Централата ни е на друго място.

- Ще участвате ли на изборите?

- Че що да не участваме?

- И кой ще е в листите? Ти ли?

- Що пък да не? - отговори предизвикателно Мечката, но усети, че дрънка, и се скара: - Абе ти нещо много взе да питаш... Който много пита, нали знаеш? Я по-добре ми кажи защо си тука, да знам по кой начин да те изпратя.

Христо се ухили и понечи да отговори, но в същия момент блиндираната врата, облицована със скъпо дърво, се отвори и във фоайето с делово изражение влезе Бойко Македонеца. След него примлясквайки сладострастно потдтичваше секретарката му, която веднага зае освободения от Анго стол.

- Шефе, я виж кой е тук! - каза Мечката. Тъкмо го питах как иска да го изпращам.

- А така! - протегна ръка Бойко. Христо забеляза, че си е сложил очила с рогови рамки. Че ние още не сме го посрещнали! Няма да стане домакин от тебе и това си е.

Здрависаха се сърдечно.

- Знаех си, че скоро ще се видим. - Македонеца отвори вратата към кабинета си. - Заповядай, заповядай! Мария, две кафета с коняк. Какво те води насам?

Кабинетът не бе голям, но доколкото Христо можеше да прецени, бе обзаведен с вкус и скъпо, при това, без да вони на парвенющина.

- Дължа ти двеста долара - Беков сложи двете банкноти от "куклата", която бе получил преди време, на бюрото на Македонеца.

Бойко се разсмя:

- Без лоши чувства, нали?

- Никакви чувства.

- Е, ще го полеем тогава.

Мария тъкмо влизаше с подноса.

* * *

- Значи - подхвана Македонеца - твоите момчета ти биха дузпата.

Беков опита да скрие учудването си, но забавянето на отговора му говореше красноречиво.

- Откъде разбра? Да не си ни наблюдавал?

- Не. Поне не изкъсо. Каква друга причина би имал да дойдеш, ако не търсеше работа? А за да потърсиш работа от човек като мен, значи периодът на първите пъпки е отминал, попарен от суровата действителност. Вече си пред прага на зрелостта значи.

Христо кимна.

- Прав си! Имам нужда от работа.

- Работата никога не свършва. Всъщност за теб е добре, че се отърва от момчетата. Липсва им бяс.

- Бяс?

- Задължителен за хората от занаята, който си избрал. И аз го притежавах. Много отдавна.

Беков отпи от коняка и се огледа наоколо, задържайки разговора. На стената вляво от събеседника му имаше голямо платно. Авангардно разпятие.

- Между другото, нашият човек се кандидатира за общински съветник - каза Македонеца.

- Кой "наш" човек?

- Оня папагал със сутиена. Поетът.

- Аха.

- Говори се, че някой го нокаутирал точно в деня на срещата ни - Македонеца погледна изпод вежди. - Говори се още, че трима руснаци изчезнали мистериозно от една къща, без да си платят наема.

- И какво сега? С Интерпол ли ще ги дирят?

- Интерпол отдавна ги дири. Поне заслужаваше ли си авантюрата?

- Трудно е да се каже.

- Взел си малко пушчици - Бойко вдигна ръка. - Знам, каналът ти ми е източник. Дръж си арсенала! Но когато работиш за мен, ще използваш оръжието, което аз ти давам. Кажи сега каква сума ти трябва. Този път истински пари.

* * *

- Заповядайте, момчета - майката на Христо остави таблата с кафе и кола. - Нали ще се оправите сами?

- Мерси, маман, ще се оправим!

Скоро външната врата се тръшна. Беков не се сети да подканя гостите си. Кафето изстина в каничката, а кутиите кока-кола така и останаха неотворени.

Танков, Урумбашев и Кулишев мълчаха един до друг на дивана. Домакинът също мълчеше.

- Е - не издържа Дончо Кулишев. - К-к-какво става?

- Каквото става, става! - отсече Беков.

И пак млъкнаха. Христо излезе на терасата да насъбере прането - майка му го беше помолила. Когато се върна, тримата едновременно спряха да говорят.

Бръкна в джоба си, извади средноголяма пачка с едри банкноти и я остави на масата:

- Точно колкото трябва.

Танков се пресегна и ги прибра.

- Няма ли да ги броиш?

- Вярваме ти.

- Брей, трогнат съм!

- Какво мислиш да правиш? - попита Урумбашев.

- Не ме мисли! А вие?

- С-секс, лъжи и видео - обяви Дончо.

- А после?

- К-какво после?

- Като свършите мангизите... Няма да изтраят дълго.

- Ще намерим нови, разбийш? - отвърна Урумбашев вместо Дончо.

- Не си правите илюзии, че ще разигравате завръщането на блудния син, нали?

- Не, разбира се. Нито на джедаите.

- И още нещо, и то много сериозно. Само да се раздрънка някой за руснаците, за автоматите и останалото... Сещате се...

- Няма, бе, майна - Таньо махна раздразнително с ръка. - Все пак приятели сме...

Беков се надигна красноречиво.

- Никакви приятели не сте ми. Гледайте обаче да не ми станете врагове.

* * *

Александър Едрев, шеф на един от най-големите холдинги в страната, най-мощният за Югоизточна България, взе кафето си от обикновена олющена каравана с претенциозното име "Елдорадо" и седна на отдалечена пейка с изглед към морето. Това бе единственият му навик, който бе запазил от годините, когато работеше като инженер в едно учреждение наблизо, да вземе кафе и да изчете вестника в градината, дишайки морски въздух. Само в тази част на деня можеше да се наслади на липсата на бизнеспартньори, охрана или просители.

Погледа известно време някакъв грохнал танкер, поел в посока "Нефтохим" за кой ли път да спасява държавата, след това прехвърли основните заглавия. Спря се на икономическата страница, въпреки че не очакваше да открие нещо, което би го заинтригувало.

- Какво става бе, мъжки? - някакъв глас смути четенето.

Едрев вдигна глава и видя хлапе. Гледаше го насмешливо. Без да променя изражението си, то извади пистолет и пусна в главата му 38-калибров куршум.

Никой не чу изстрела. Имаше заглушител. След като натисна спусъка още веднъж за всеки случай, Беков прибра патлака в якето си и заедно с горилата, която стоеше три крачки отзад, поеха по алеята с вид на скучаещи летовници.

От "Елдорадо" забелязаха свития на пейката Едрев осем минути по-късно. Помислиха, че е получил инфаркт. Уголемяващата се локва кръв не се виждаше оттам.

* * *

Гузпата се забавляваше в компанията на изрусена едрогърда мадама. Не го дразнеше здравият й тръстенишки диалект, защото и неговият не отстъпваше. Барчето на туристически дом "Кайлъка" бе идеално място за ухажване според него.

- Начи си от онея - хилеше се дамата. Пиеха от обяд. Тя беше типична съпруга на офицер от плевенската школа - скучаеща и недонатакована.

- От онея съм - отвърна той.

- Тъй... Прас по главата и... Тафиш парите и...

- Ха-ха.

- И само това ли...?

- Аааа, не! - той се засегна. Явно го вземаха за вчерашен. - Оня ден найш ли кой вардих? Караха го с кадилак...

В стаята й се метна отгоре и я оправи бързо и непукистки. Изгрухтя и се смъкна по гръб. Така успя да види дулото, сочещо между веждите му. Зад него сияше Христо. Интересуваше го има ли някакъв мозък. Буквално.

* * *

Цялата страна бе още в еуфория след победата над германците. Самият Димо Захариев също позабрави за проблемите си с шефа на "Феникс" ЕАД, премина почти щастлив центъра на Перник, където, както винаги, се биеха, и влезе в любимата си кръчма "Лозана". Седна на масата на някакъв усмихнат младеж. Само там бе свободно.

Изпи две ракии и се поотпусна, а след като поръча третата, се отпусна съвсем, но вече в новото си превъплъщение на пресен труп.

Минути след тази случка, поразвалила празничното настроение на едни и станала повод за нови празненства за други, Беков пътуваше към София в незабележим "Фолксваген Голф". Лично него победата над германците го ядосваше.

<<< || >>>

© Георги Календеров, Димитър Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.02.2001
Георги Календеров, Димитър Иванов. Коматевски убийци. Варна: LiterNet, 2001