ДЕСЕТ

Георги Календеров, Димитър Иванов

web | Коматевските убийци

Ресторант "Цигански катун" напълно отговаряше на името си. Намираше се на магистралата, на три километра от Поповица в посока Свиленград.

Бе собственост на цигани, основната му клиентела също бе от цигани, само турски тираджии спираха, колкото да употребят някоя проститутка циганка. Беше задимено като в газова камера, по очукания двукасетъчен "Hitachi" вървеше "Пари няма за цигари". Четиримата младежи, водени от Христо Беков, седнаха близо до вратата, предизвиквайки учудването на голия до кръста собственик, татуиран по гърдите с надписи "АМЕЧО + ГЮЛБАХАР = LOVE" и "НАПРЕД ХРАБРА БЬЛГАРИЬО". На корема му се мъдреше класическата татуировка "Гробът на моряка", която с годините се беше разширила до размерите на средно голяма фруктиера.

- Емиле! - извика той на келнера, който приличаше на етиопец. - Виж да ги обслужиш господата! И да си сложиш някаква риза!

"Емил" навлече дрипа и се отправи към масата на новодошлите. Беков псуваше, от това, че срещата е определена в коптор. Поръча четири кафета и впери поглед във витрината.

До тях се приближиха две циганки, зорко наблюдавани от сводниците си.

- Ще ебеш ли, бате? - попита едната с гърлен глас, който би затрил либидото и на заточеник на безлюден остров.

- Давай, брат’чед! - провикна се сводникът. - Това е Ангелина. Сиксуалната жина!

Таньо Урумбашев, към когото бе отправена поканата, изцвили:

- Готово бе, душа! Колко искаш?

Христо го погледно злобно.

- Стига си се ебавал. А вие изчезвайте!

- Чу ли к’во каза човекът, бе! - извика отзад собственикът. - Айде сус! Ама и сиганите!

В този миг резедава лада паркира до фиата. От нея излезе Борис Тополов, облечен с униформа на старшина от Свързочния полк, какъвто и беше.

Военният се разкърши, отвори вратата и внимателно огледа всички в коптора.

Свали фуражката си, олисялото му теме лъсна и в ресторанта сякаш стана по-светло. Дребничкият Тополов имаше страшни мустаци, които компенсираха липсата на коса.

- Здравейте, момчета! - старшината вдигна юмрук като при възгласа "Рот-фронт!", после се здрависа с всеки поотделно и викна: - Емиле, бързо да ми донесеш една ракия, че работа ме чака!

- Да ни беше извикал в кръчмата на Микито в "Столипиново" и ние да жулнем по едно! Това пиене тук сигурно мирише на лукчета - изнедоволства Христо.

- Нищо му няма! Вчера ударих три и половина тук и оправих оная там...

- Три и половина литра ли?

- Ами, литри... На третата от тая ракия всички жени стават Ким Бейсинджър.

Ощастливената от него очевидно разполагаше с товар от повече вируси, от която и да било лаборатория на Пентагона. Въпреки това свързочникът изглеждаше в цветущо здраве засега. Той люсна наведнъж цялата си дажба, донесена му от "Емил", и удари по масата:

- Такааа. Глупостите после. Да се захващаме за работа!

* * *

Старшина Борис Тополов не беше едра риба. Занимаваше се с търговия на ловни пушки, внасяше ги от Турция. Служебното му положение в поделението в Ягодово му позволяваше това да става полулегално. Помагаха и добри приятели на границата.

Започна като обикновен артелчик и не правеше нищо по-различно от това, което правят всички редови артелчици в страната: заделяше от войнишкия порцион по една пита кашкавал, салами и всякакви трайни меса, които веднъж месечно откарваше със служебния камион до склада на РУМ "Хеброс". Там му ги купуваха на половин цена срещу фактура с цялата цена. В младежките години на Тополов колкото и да се крадеше от войската, все оставаше. Не се притесняваше от проверки, защото и ревизорите бяха негови.

С разсипията на войската дойде голямото кьораво. Благодарение на няколкото похождения до Капалъ-чарши, където продаваше какви ли не боклуци и купуваше други за българския пазар, Тополов установи трайни търговски контакти. Веднъж срещна Стойчо, който преди 1986 и след 1990 година бе Сунай. Стойчо бе станал голяма работа, но пазеше добри спомени от артелчика от времето на службата си. Завъртяха бизнеса с ловните пушки.

Минаването на границата не бе никакъв проблем. Трябваше само да изчака смяната с познатите митничари. Понякога дремеше два дни като младенец на задната седалка на ладата си. Разбира се, не го пускаха гратис.

Всеки от приятелите му изповядваше максимата, че сиренето е с пари, и в случая то възлизаше на по сто марки.

В артелното старшината се бе научил на ред и педантично си водеше счетоводството в тетрадка с оръфани корици. Винаги можеше да закъса, а клиентите му бяха от лъв нагоре, макар никой от тях да нямаше ловен билет. В една графа отбелязваше цената на пушките, в друга датата на тяхната продажба, а в трета името и телефона на купувача. В списъка му се срещаха имената на полковник Драганов от РДВР, майор Зънзовски от разузнаването, както и на много бизнесмени, които не биха оцелели и ден без оръжие. Те бяха неговата гаранция, че ще живее. На свобода.

Пазарът се разрастваше бързо. За нула време се оказа, че цяла Южна България купува от него. Невинни ловно-рибарски дружинки поръчваха цели дузини, без да се интересуват от начина, по който ще им бъдат доставени. С конкуренцията също се оправяше лесно - 30 на сто от печалбата отиваше за собствената му сигурност. На колата си бе лепнал голяма емблема на най-страховитото застрахователно дружество в страната и при нужда то наистина заставаше зад него.

Ладичката, въпреки че изглеждаше съвсем грохнала, бе снабдена с бронирани стъкла и двигател на "Алфа Ромео". Преимуществата й обаче един ден не попречиха дори на най-близките му познати да го върнат обратно в Турция. Тогава Тополов сам си призна, че е попрекалил малко - носеше 120 чифтета "Манлихера" за нуждите на благоевградските ловджии. Багажникът на колата му едва се затваряше. Пушки се намираха и под задните седалки, а в жабката се съхраняваха муниции.

Старшината продължи да си работи като артелчик, макар намаленият фонд да не позволяваше всекидневни злоупотреби. А и потребностите на народа все повече нарастваха и от кашкавал, и от оръжие.

* * *

- Да се хващаме, щом си рекъл - съгласи се Христо. - Колко им търсиш?

- Пет бона за парче. По-евтино никъде няма да намериш.

- Ега ти и евтиното! Двайсет заплати и кусур? - пресметна Танков - И то от новите.

- Аз ви гарантирам качество бе, момчета! Стоката идва право от казармата. Вярно, от руския пазар ще ги вземете малко по-тъничко, но отде да знаете кой е бил пречукан с тях? Моите чифтета са чисти и неопетнени като девственици. Като ги подушиш откъм отвора, само на смазка ухаят, за по-убедително Тополов притвори клепачи. Хайде! Елате да ги помиришете! Кафетата от мене.

Хвърли цяла петдесетолевка на масата, да има и "Емил" да се облажи. Компанията се изнесе навън. Тополов отвори капака на багажника си. Отвътре матово блещукаха 4 чисто нови автомата.

- Това ми е стоката. Ако не ви харесва... Друм!

- А патлаците къде са?

- Ще ги купите ли?

Христо взе единия от автоматите, освободи предпазителя му, прикривайки се зад отворения капак, и натисна спусъка. Бе стегнат точно толкова, колкото трябваше.

- Разбира се, че ще ги купим! Но ако ги дадеш по четири и петстотин, ще направим по-голяма поръчка.

- Колко голяма? - попита фатмакът.

- Десет калашника. Гранатомет за 10 бона и патлаци заедно с мунициите.

Тополов подсвирна от удивление:

- Гражданска война ли ще вдигате с тях бе, зайци! Толкова оръжие и Добри Джуров трудно ще ви намери.

- Абе, нали си плащаме...

Танков дръпна Христо за ръкава и прошепна в ухото му:

- Да не си полудял! Какви са тия, дето ги приказваш?

- После ще се разправяме. - Христо се отскубна и продължи: - Можеш ли да ни доставиш количествата?

Старшината се почеса демонстративно:

- Абе аз, че мога, мога, ама... Айде по четири и петстотин, от мен да мине! Днес взимате четирите калашника и двата "Макаров" със заглушителите, за останалото ще ви се обадя идната седмица. Сега обаче искам десет бона капаро.

Започна прехвърлянето на оръжието във фиатчето. Емил бе залепил нос на прозореца на "Цигански катун". Гледката никак не го изненадваше.

Старшина Борис Тополов винаги осъществяваше сделките си пред ресторанта.

* * *

- Бекче, ти наистина си полудял, майна! - констатира Танков, след като колата потегли обратно към града.

- Още по-луд ще стана, щом дойдат първите мангизи! - засмя се трескаво Христо.

- Ние мангизи си имахме, но ти току-що ги изсипа в тая торба с говна - добави Урумбашев, вероятно имайки предвид старшината.

- Ти пък въобще не можеш да се обаждаш. Само от две седмици си с нас, жълтото около устата ти още не е изсъхнало. Пари ще има, когато кажа аз! И то много пари!

- Ако те слушаме... Г-Г-Гаджона откога ни съветва да те зарежем...

Дончо млъкна, усетил, че се увлича.

- Моля!?

Танков каза с делово изражение на лицето:

- Виж какво, Бек. Пелтека е прав, колкото и да е тъп. Както можа да дадеш пари на Гаджона, да се омете, така може и на нас да дадеш. Лично аз не искам да се правя на Рамбо, а да чукам гаджета по морето. Брой на всеки дела му и живо-здраво! Ти, като ще ставаш екшън герой, ставай си! Само че, извинявай за откровеността, струва ми се, че така няма да доживееш и 25.

Беков намали скоростта при минаването покрай паметника "Скобелева майка". Помисли известно време. После рязко се обърна назад, без да гледа къде кара. Обичаше ги тия номера, защото знаеше, че винаги въздействат.

- Добреее... Майната ви! Парите ги имате. До една седмица ще ви ги намеря отнякъде.

Десетина метра по-нататък колата рязко спря и тримата отцепници се изсипаха от нея. Предстоеше им усилно дирене на такси по тия краища.

<<< || >>>

© Георги Календеров, Димитър Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.02.2001
Георги Календеров, Димитър Иванов. Коматевски убийци. Варна: LiterNet, 2001