* * *

web

Тук тътени от всички щормове обхождат достолепието
на византийските базилики, с прокоби за безкраен път в прахта.
Но кой загребва с жадна гръд дъха на романтичните илюзии,
кой в сянка на разръфани ята изхранва
с дим тамянен бедстващите спомени за пораженията
и в чий подвиг
мъртвите възлизат пак, за да затъкнат
извора на болките и в състраданието наше да се прислонят?

Стоим върху скали, с ронливи скелети от сол,
стоим в ранените пространства, из подножията на гаснещите залези,
стоим без прошка, както в сперменото було на зачатието
стои душата, пламнала за рождество...

С кой образ-маска ще ни позове смъртта оттук?... Дали
в такава вечер пясъкът ще се раздипля пак под пъргавите ласки на вълните,
и дали
това дръвче, което бодро ни помахва и разплита с вейки вятъра,
ще шумоли из извисените миражи на легендата за нас?

Сега по каменния бряг пируват сенките,
но из прозирната им гмеж
момиче някакво,
в прибой от пръски и мечтание,
лови
смарагдови луни...

Тъмнеят строгите базилики... И рехавото им дихание
сиротно
линее в писъка на чайките
и в нечии несретни думи за любов...

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 26.12.2017, № 12 (217)