* * *

web

Когато в шумата зарових крак, дочух последен стон от лятото.
Най-нежните искри видях, когато с удар пръснах камъка.
Смрази ме скръб, когато внизах в зид тухлата... И с ален плач
ме жилна ябълката, щом саван от сняг скри края на сезона й...

А в тялото ми с вик трагичен кръвта по жилите звънтящи
в безкраен кръговрат въртеше тегобите на битието.
И мойто мъничко сърце с усилие на мравка свличаше
порой от страсти, дни и вечери, от болки, младост и дела.

И знаех, че непостижим е духът световен, в който аз съм
кълбо от мускули и вяра сред същности с безмерен прицел.
Там мойта цел - едно ранимо и непосилно колебание -
бе само повей в урагана неизяснен на вечността.

Но ако в смутните пространства на мисълта ми се преплитат
звената свързващи на всички привидно-призивни неща,
то нека камъкът в мен дири искрите си, шума си - лятото...
И все по-цялостен да бъда аз с живота, който съм живял.

До сетен дъх да преосмислям страха и болката на дните си.
До плач да моля небесата и времето да ме щадят.
А в мойта кръв все тъй да тича кръвта на ябълката алена.
И спечена, пръстта да пее на костите в зида корав.

© Димитър Горсов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.09.2018, № 9 (226)

Други публикации:
Димитър Горсов. Тишини и сенки. София: 2015.