web

Когато става дума за библейските и религиозни първообрази от сферата на иерофанното и тяхното експлициране в нов контекст, необходимо е да се изтъкне, че съобразно своята поетика Г. Милев използва няколко прийома. Както вече беше споменато, на места той си служи с т.н. отъждествяване на свещени със светски образи с цел да се сакрализира светското начало със средствата на легитимно-традиционното, а религиозното - да се десакрализира. При други случаи поетът цитира буквално текстове от Библията ("С нами Бог!" или "И свет во тме светится"), но ги изпълва с обратно на първоизточника съдържание - божествената светлина магически се превръща в атрибут на революционното насилие. Твърде интересен в тази насока е финалът на поемата, който напомня за една далечна реминисценция на християнския есхатос, според който настъпва краят на една конкретно-историческа форма на живот, за да дойде друга - качествено нова. В тази сцена обаче небесните първообрази са представени в гротескно-карикатурен план: срещу ненаситните и кръвожадни изчадия, които носят само "Смърт, убийство и кръв!", даже и "блажените жители в светлия рай" викат гръмогласно: "на бога СВИРЕПО ОСАННА" (п.а.). Сега вече екстазно изречената присъда "Долу бог!", която напомня площадните лозунги, натежава с пълна сила и не само от композиционна гледна точка мотивира съблазнителната идея за "земен рай" в социалното устройство на живота. Достоверността на подобно твърдение може да се открие и в публицистиката на поета, където директно и без карикатурни изкривявания е представен основният свещен образ - Бог. Така например в "Отворено писмо до г. Борис Вазов", във връзка с защитата на своята поема от полицейски посегателства, той определя нейния идеен замисъл като "...отхвърляне на всичко, което тежи на човека като кървава случайност (съдба) на някакви неизвестни тъмни стихии, събрани в една сляпа фикция, наречена бог." Този откъс недвусмислено още веднъж показва една постоянна тенденция по посока на безбожието и богоборчеството, която се наблюдава в творбите на поета от периода на сп. "Пламък". Интересното в случая е, че този текст е бил многократно интерпретиран и то твърде разнопосочно: в това число и като съзнателна мистификация с охранителна цел. Щателният преглед на тези разночетения обаче дава основание вниманието да се съсредоточи върху следния въпрос: достоверно ли е това, което поетът е споделил във връзка с идейното съдържание на своята творба или е някаква съзнателна заблуда с определена художествена или обществено-социална цел. При опит да се открие сравнително адекватен отговор на горния въпрос, от съществено значение е да се има предвид, че в случая става дума за една от основните митологеми, която често присъствва пряко или косвено в творчеството на поета от споменатия период. Никак не е чудно тогава, че смисълът на цитирания откъс от статията е реминисценция на отделни откъси от поемата, сред които се откроява трикратното и специално графически оформено "ДОЛУ БОГ!". Кървава случайност - (съдба) - сляпа фикция, наречена Бог: ето кое трябва да се отхвърли, защото навежда на мисълта за нещо случайно, непредвидено, което носи кръвопролития; нещо от рода на "Вековечен разцвет на божествена стръв", за която "Всяка смърт е ... развлечение, всеки вопъл - шега". Тази "кървава случайност", разиграна от ония "комедианти на свръхчовешкото" (Ницше, п.а.), е отъждествена с втория елемент от гореспоменатото триделие - "(съдба)", (респ. рок, фатум). И понеже тази съдба е изречена от Бога, вседержител и повелител на "някакви неизвестни тъмни стихии", във финала на поемата от името на колективното "ние" към небесните жители е отправен въпросът: "Кой / излъга нашата вяра?". За да се превърне Божествената същност от онтологическа реалност в "сляпа фикция" у Г. Милев или в "свещена лъжа" у Ницше.

Най-фрапиращо и богато нюансирано богоборчество, което е основен компонент в поемата "Септември", може да се открие в известната статия "Държава и църква". В нея Г. Милев пише: "...туй, което се нарича християнска църква, не е нищо друго освен сбор от изопачаванията на Христовото учение начело с езическите мъдрости на първия изопачител на християнството - апостол Павел, който казва на нищите духом, че "всяка власт е от бога!". С други думи - продължава авторът на статията - както казва Ботев: "Бой се от бога, почитай царя!". Твърде общото определение за Бога от "Отворено писмо" ... като "една сляпа фикция" в конкретния случай е заменено с открита негативна оценка за проповядвания от църквата Христос и неговото слово като "сбор от изопачавания на християнското учение", което отдавна е откъснато от "истинското християнство", чиито сеятели са вероятно новите апостоли. При това мислите на автора са подкрепени от приблизително точен цитат, взет от посланията на същия този "грешник" - ап. Павел (Римл. 13:1). И за да бъде твърдението още по-убедително, Г. Милев се опира на безспорен литературен авторитет, като цитира стих от "Борба" на Ботев, който от своя страна е буквален пренос от посланието на ап. Петър (2:17). Без да се регламентират предварително механизмите при трансфера на чуждото слово, трябва да се отбележи, че това и в единия, и в другия случай е станало при пълно откъсване от контекста на посланията в семантично отношение. Такъв, освободен от първоизворния смисъл начин на цитиране, дава възможност религията да се разглежда единствено от позициите на прагматичното битие и то от гледна точка на социалните противоборства с оглед на материално благосъстояние, борба за власт и т.н. Това от своя страна дава възможност да се защити тезата за "мъртвата религия - религия на робството и вяра в измамата" ("Държава и църква", п.а.), за религия на ретроградността и мракобесието. При това в цялата история на човечеството религията като културен феномен да се представи единствено в негативна светлина и то най-вече заради нейната обществена форма на съществуване - църквата като институция. В същото време не трябва да се забравя, че този "изопачител на християнството" - ап. Павел - в посланието си до Есефяни (6:12) пише: "...защото нашата борба не е против плът и кръв, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век, против поднебесните духове на злобата" (п.а.). Не остава нищо друго, освен съвременният интерпретатор на споменатите текстове да избере ценностния критерий и да номинира носителите на заблуждения с тъмни цели, на злобата и свирепостта. В поемата "Септември" те са персонално определени: от Юпитер и Зевс до Йехова и Саваот, тези, които сред "Безсменна прищявка, игра и забава" чакат поредния "Кървав на боговете курбан". Проследявайки обвинителната реч, която лирическия Аз произнася от името на колективистичното съзнание срещу виновниците за страдалческата съдба на хората "с безглаголно търпение", възниква следният въпрос: Може ли да се предполага, че авторът се дистанцира от колективистичното "ние", представено от Г. Милев като носител на идеята за отказ от религията и нейните морални забрани? Още повече, че сред небесните жители липсва Христос! Дали този факт може да се използва като достатъчен аргумент, за да се защити тезата, че в творчеството на поета божествената субстанция, персоналистично представена от някакъв друг, истински Христос, е налице? Именно за този, десакрализирания Христос; за човека, а не за Богочовека пише поетът в статията "И свет во тме...": "Христос и апостолите бяха в живота; око в око с живота; посред грозотите, ужаса, гнева на живота". Този портрет на основния евангелски герой, който присъства и в други статии, е напълно в духа на Ницше. "Не трябва да смесваме християнството като историческа реалност - пише той - с онзи негов корен, за който напомня името му: ...Безпрецедентна злоупотреба е, когато ... "християнската църква", "християнската вяра" и "християнският живот" се обозначават с онова свещено име"⁸. Както става ясно от приведените примери (а те в действителност са много повече), и философът, и поетът утвърждават пред своите читатели новите свещени образи, изградени напълно в светски дух. Сред тях на първо място стои Христос, наречен от К. Кауцски "бунтовника Иисус". И кръгът се затваря: богочовешкото начало на Сина Божий изчезва, героят е въведен сред плеядата персонажи със социал-революционни наклонности. Дали и символът на този Христос, който виси на гърдите на поп Андрей, не е същият? Дали бившият свещенослужител не се е превърнал в рушител на божествената субстанция?

Епизодът с поп Андрей е взет от автора като противоотрова срещу религиозните предразсъдъци, като бунт на най-консервативната и закоравяла доктрина - религията - против фашисткото насилие.

Л. Стоянов. Гео Милев. //
Българската литературна критика за Г. Милев. С., 1985, с.124

Тази изключителна висота на поп Андрей го прави твърд духом ... Защото у него умира свещеникът, който е държал във вериги човека, но се ражда човекът, който е свободен - с увереността в неизбежното му бъдещо щастие.

В. Велчев. Действеният хуманизъм на Г. Милев. //
Доклади по българска литература пред II международен конгрес по българистика.

В своята темпълтъновска лекция Ал. Солженицин характеризира изкуството на нашия век по следния начин: "... неистовото изкуство на ХХ в. гине в тази уродлива омраза, защото изкуството е ялово без любов. На Изток то упада, защото го блъскаха и тъпкаха, на Запад обаче упада доброволно в безсмислените претенциозни търсения, където човек се опитва не да разгадае Божия замисъл, а да замени със себе си Бога" (п.а.) ⁹. Тази мисъл на живия руски пророк не е случайно явление в съвременната европейска литература и изкуство, където шестват стройните рационални конструкции, затворените мисловно-естетически построения, претендиращи за уникални решения в битийната проблематика. И още: литература и изкуство, в което "людете Бога забравиха", за да го заменят единствено със себе си. Въпросната тревожна мисъл на Солженицин има и своята българска модификация още през тридесетте години. В ранната си статия, озаглавена "Религиозното чувство на българската лирика", Атанас Далчев обръща внимание на модното увлечение по религиозно-естетическия формализъм, наблюдаван у някои поети. Той пише: "В тази религиозна поезия обаче няма нито капка религиозност... Религиозен у нея е само жестът, а не сърцето". Именно затова някои автори и герои " ... не притежават чувство за святост и за тях не съществуват светини". Защото Бог като трансцендентна реалност се познава със сърцето. Затова такова сърце носи в себе си усета за святост пред всичко, което е проявление на божествената реалност. Воден от тези убеждения, почти по същото време, когато Г. Милев създава богоборческата си поема, Ст. Михайловски, огорчен от живота, изоставен от хората, ще напише своите лирически откровения, в които утеха и упование ще намери единствено в Бога: "Посях любов - поженах срам, вражди. / Напущам веч световните стъгди- / и в Теб подирям, Господи, подслона ...". Пак по същото време на бял свят се появяват "Вратите", "Молитва" и "Метафизичен сонет", в които със силата на поетическото слово Ат. Далчев ще покаже, че за неговия лирически Аз религиозното чувство не е нито речеви жест, нито религиозно-естетически формализъм, а чувство за святост и светини като една екзистенциална необходимост, присъща на човека. Просто изреченото обръщение в стих. "Молитва" е едновременно и молба, и утвърждаване на човешкото милосърдие, и израз на с - МИР - ение пред света и пред хората, затова "...с простите на прост неук език... / Научи ме, Господи велик, / да живея като всички хора.".

Когато става дума за безбожие и богоборчество, постигнати и със средствата на религиозно-естетическия формализъм, естествено е сред първите да е поемата "Септември". В нея всичко: от композция и персонаж до поетическа лексика и графично оформяне носи белега на осезателно променена етична и естетическа позиция в сравнение с традицията. Вероятно именно затова Ил. Бешков, съмишленик на Г. Милев от годините на младостта им, малко преди смъртта си ще напише в своя дневник: "Поемата е изстъпление на безлюбието. Хиляди, маса, народ, скот" (п.а.) ¹⁰. Защото хората Бога забравиха (Солженицин), т.е. липсва чувство за святост и защото не съществуват нравствени забрани от сферата на иерофанното, които да възспират човешката злоба по пътя на естетизираната от автора тотална разруха.

Изобщо и у двамата поети (Маяковски и Г. Милев, б.а.) "злобата" е дадена като основа на революционния патос, като движеща революционна стихия на пролетариата - "вековната злоба на роба" и "всемирной злобой взрывчат". (п.а.)

Кр. Генов, Маяковски и Г. Милев. //
Българската литературна критика за Г. Милев. С., 1985, с.134

И сред озлобената маса се възправя "епически смелия поп Андрей / с легендарния топ" (п.а.) - един образ, който е истинско предизвикателство в българската литература: проповедникът на Христовата любов, свещенослужителят в храма се е превърнал в носител на споменатото безлюбие и в рушител на Божия дом. Плод на парадоксното мислене в границите на експресионистичната поетика ли е този образ, или той носи в себе си секуларизираната идея за месианското разрешаване на историята? Новият Месия ли е този Primus omnium, повел озлобените в революционния си патос маси към селенията на земния рай? И то в собствената си родина, с цената на братоубийството!

И в този именно миг като апотеоз на великата човешка вяра се извисява образът на величествения поп Андрей... Има нещо наистина необичайно в това сред въстаническата маса да се очертава брадата фигура на един поп, облегнал сe на топа и с горящ поглед да търси безстрашно врага! Щом и един поп е тръгнал да воюва срещу бога и срещу властта, кой може да убеди този изстрадал народ да не воюва за своето щастие, за своето бъдеще!

 Л. Бумбалов. Героико-оптимистичния смисъл на поемата "Септември". //
Г. Милев. Нови изследвания и материали. С., 1989, с.102

Новопосветеният от поета и от значителна част в литературната критика герой, останал "без жал, / без спомен", е извисен до националните герои на Вазов в "Епопея на забравените", до безсмъртния образ на юнака у Ботев и до оня "един син", който виси "със страшна сила". Каква дързост! За да могат до утвърдените и всепризнатите да се наредят и новите герои - в случая поп Андрей - обявен за "велик, / сюблимен, / непостижим".

На фона на суровото небе и мрачния балкан... се проектира фигурата на поп Андрей и грандиозно израства...

По мащабност и съпричастност на природния свят на съдбата на героя тази сцена може да се сравни само с красивата величествена гибел на Хаджи Димитър в едноименната балада на Ботев...

"Обесването на Васил Левски" носи... стъписване пред насилствено прекъснатия живот на героя. Обесването на поп Андрей е пропито с атмосферата на този трагизъм....

Р. Коларов. Структура на идейно-художествения свят в поемата на Г. Милев "Септември". //
Българската литературна критика за Г. Милев. С., 1985, с.332 и сл.

Следователно: и когато това "изстъпление на безлюбието" се трансформира в епическа смелост, и когато този "велик / сюблимен, / непостижим!" (п.а.) герой "последната / граната / изпрати / право там / - в божия храм", от естетическа и етична гледна точка това е един от първите опити за създаване на нови митове за герои, нов тип легендарност, която трябва да се съизмери с традицията в национален и общочовешки мащаб.

Има нещо прометеевско, титаническо в този образ. Гордата стойка, с която умира поп Андрей, извиква асоциации с велики жертви в името на големи истини като Сократ, Джордано Бруно, Ян Хус и др., които никакво мракобесие и никакви инквизиции не са били в състояние да сломят.

В. Велчев, цит. съч., с. 451

Поетът създава тази горда осанка на героя, където в т.н. първичен мит със средствата на поетическата мимикрия (свещенослужител, Христов кръст, месианизъм) постига великото, сюблимното, непостижимото. В съгласие с него са и създателите на една значителна част критически текстове от по-ново време, в които, на основата на познатата нам йерархия на стойностите, подетото от поетическия текст се доизгражда. Сега вече логично и безпрепятствено гранитният свещеник се изравнява с йеродякона, поел пътя на борба срещу националния поробител. Остава само едно: новосъздаденият иерофанен образ да издържи съда на поколенията!

Преди време присъствието на поп Андрей в поемата е предизвиквало сред литературните критици повече негативни, отколкото позитивни оценки. При това този факт се наблюдава в статиите на автори, чиито философско-естетически и идейни позиции са твърде различни. Едва много по-късно предложеният от поета образ в лицето на разбунтувалия се свещенослужител се приема и от официалната критика - и то с редица уговорки от идеен характер. Както е известно, за разлика от традицията в българската литература, Г. Милев изгражда нов образ на бунтаря - революционер в расо. Чрез него поетът търси решение не на национални, а на социални проблеми. Именно затова, като част от разбунтувалата се маса, той застава в ролята на съдник, който произнася смъртни присъди ("Смърт на Сатаната!") и ги изпълнява ("стреля / снаряд след снаряд"). СРЕЩУ ИНОРОДЦИ! За да настъпи и ответът: ОЩЕ ПО-СТРАШЕН, ОЩЕ ПО-БЕЗЧОВЕЧЕН! - ("Кървава / пот изби по гърба на земята"). Участието на поп Андрей в кървавата вакханалия завършва с един фрапиращ жест: "последната / граната / изпрати / право там / ... / дето бе пял литургии, ектении /". Този акт на "цивилизованото варварство" - разрушаването на храма - има съществено значение за темата, която ни интересува, предимно като социално-прагматичен и морален проблем в рамките на новосъздаващата се култура. Култура, която се изгражда на принципа за "всеобщо преоценяване - за цялото човечество", когато "днешната завойна епоха може да низвергне всичко, всички ценности" ("И свет во тме ...") Изпратената в Божия храм граната няма нищо общо с евангелския първоизвор ("разрушете тоя храм и в три дни ще го въздигна", Йоан 2:19), защото е акт на всеобщо низвергване на ценностите. Легендарният топ трябва да срине със земята - според волята на стрелеца - материална култура с ритуално и духовно предназначение; трябва да се унищожи онова, което е градено с общи усилия, за да могат в храма да влизат по своя воля всички - без разлика във възраст, класа, пол и занятие (по Вазов). Според законите на революционното насилие разрушението трябва да обхване не само конкретно-историческото в неговите земни измерения, но и трансцендентния Абсолют в неговите дуалистични и монотеистични ипостаси... И още нещо за разрушения храм: това е място, където свещенослужители и вярващи общуват с Бога, защото той е негов дом. Ето защо храмовете се разрушават от нашественици-иноверци и от безбожници. Новият пророк, дегизиран с аксесоарите на свещенослужител, изпраща гранатата в Божия дом, защото за него религията и като житейска практика, и като екзистенция се е превърнала в "религия на робството и вяра в измамата" ("Държава и църква"). От друга страна поп Андрей според авторовия замисъл има да изпълни и друга важна роля: да покаже, че разрухата в действителност е саморазруха. За да настъпи мечтаният земен рай - "- Без бог! Без господар!".

И така: кой е поп Андрей? Дали този герой не наподобява първозванния апостол Андрей на някакъв истински Христос, който по думите на Ницше няма нищо общо със съществуващата християнска вяра? Нима легендарният поп не е новият пророк, който проповядва на земята да се построи мечтаното небесно царство като чисто вътрешно състояние в сърцата на хората? Или може би това е съвременният Антихрист, който носи идеята за земния рай и сочи пътя за нейното реализиране: с въжета и лостове, с гранати и бомби?! И с яростна омраза срещу религията на властниците и богатите! Наистина, кой е поп Андрей? Поемата е уникално явление в българската литература, което няма аналог в съществуващата традиция, защото никой до Г. Милев не се е нагърбвал по художествен път да решава проблема за царството Божие на земята с огън и меч. Сред родни!

Има нещо величествено, грандиозно, неистово в осанката и поведението на поп Андрей, в яростната му съпротива - сам срешу всички, - в героичния му стоицизъм и богоборчество пред лицето на смъртта... поп Андрей... приема размерите на митологичните герои от Троянския епос, родее се с гръмотевичната буря...

Р. Коларов, цит. съч., с. 331

Въпреки опитите да бъде изтъкнат за негов последовател, поп Андрей противостои даже на своя учител Христос от поемата "Двенадцать" на Ал. Блок, където "И за вьюгой невидим / И от пули невредим, / ... В белом венчике из роз - / Впереди - Исус Христос.". Защото образът на Назарянина, макар и невидим във виелицата, върви напред с "кровавым флагом" - символ на изкупителната жертва - срещу цивилизованото варварство, особено ако се има предвид поетическото пророчество на Блок, изказано в стих. "Скити" (1918 г.). Руши се Русия, пред заплаха е изправена нейната голяма християнска култура, ще застане ли Христос срещу нея? Подобно тълкуване на героя дава възможност да се твърди, че поетът изгражда този образ на базата на позитивно използван архетип, независимо от апокалиптичните обстоятелства, в които е поставен. Може би затова за новите си апостоли е невидим и невредим. Христовият служител в поемата "Септември" - поп Андрей - е изграден на различна основа, която Г. Милев е школувал в центъра на европейското западничество. Неговата антропология се гради преди всичко на емпирията и социалния прагматизъм при опит да се опознае света и човека. Ценностната система на този западен рационализъм е зависима от разума и практическата полза; в нея иерофанното начало или липсва, или е подчинено на идеологическия прагматизъм. В текста на поемата атавистично-стихийните сили, представени от автора като "свещеното дело на грубите черни ръце", се идентифицира с доброто начало, което е в яростен двубой със злите сили ("Смърт на Сатаната!"), т.е. с "черни редици: / редовни платени войници". Пред тях представителят на "вяра в народний възход", малко преди да произнесе своето предсмъртно послание, "захрачи и плю". Следователно, погледнат откъм тази страна, образът е изграден на основата на изцяло прекъснати връзки с евангелския Христос. За огромния поп, който умира "без да погледне небето", религията не е вече вътрешна потребност от стремеж към Бога, а система от табута, която трябва да бъде разрушена с топове и гранати поради своята непригодност. За този "велик и непостижим" герой християнската вяра не е доброволно приета същност, която се осъзнава като позитивен идеал, а отстъпление от естеството, от живия живот, от светските земни ценности. Останалото, т.е. външният му вид, е само форма, която авторът използва, за да въздействува в иронично-сатиричен план. А може би обратното: свещеническото одеяние и Христовият кръст, които са смущавали не едно критическо перо, са съвсем съзнателно търсени формални белези, които изпълняват определена художествена задача. Изцяло светският като жизнено поведение поп Андрей придобива едва ли не осанката на християнски мъченик по подобие на мъчениците от раннохристиянската епоха. И героят се превръща в подвижник на велико дело, което го изравнява с апостола Левски от одите на Ботев и Вазов, с легендарния Хаджи Димитър, пред когото се прекланят "земя и небо, звяр и природа". Необходимо е обаче да се имат предвид критериите, благодарение на които героят придобива мъченическа осанка. А те са: ВЯРА, РОД, ЗЕМЯ, ЕЗИК! Ще издържи ли на тези изисквания останалият "без жал / без спомен" поп Андрей? Или може би трябва да бъде причислен към друг календар? Именно на основата на различните критерии, когато отвъд се чува "Отечеството / е в опасност", отсам един от последователите на героя "с легендарния топ" отговаря: "Прекрасно: / но - що е отечество?"... За да закънтят яростно картечници и топове! На родна земя! Между сънародници!

Известно е, че в поемата "Септември" "народний възход", "светъл живот" не са дело на творческото малцинство, а на механичното мнозинство. На него, "отприщено стадо от слепи животни", е възложено да напише "СВОБОДЕН! / Глава първа:" на новата история. Естетизираната грозота и беснота - напълно в духа на експресионистичната поетика - по чудодеен път трябва да стане носител на сакрални стойности, т.е. да извърши своето "свещено дело", като отвори пътя към земното блаженство чрез стихийната страст да се рушат наследените естетически и етични стойности. Сега вече към основната митологема, представена от безличните хиляди, от инертната маса, се прибавя сакрализираният от вековната традиция образ на НАРОДА, но приспособен за конкретните нужди, които изисква контекстът на поемата. Това драстично кръвосмешение на естетизираната грозота с иерофанния образ на народа не е нищо друго освен опит в новото времепространство да се създадат съвременните митове, чиито герои носят съзнанието, че са новите проповедници на спасително земно благовестие! За носителите на "хиляди вери" голямата, безусловната човешка любов не съществува (в поемата лексемата любов липсва). Затова цитираният вече Илия Бешков е справедлив в оценката си: "Поемата е изстъпление на безлюбието!" И пътят е отворен: сега вече в името на Бога ще се върви против Бога, с образа на "новия" Христос - срещу евангелския Христос. И още: в името на Отечеството се воюва срещу Отечеството, от името на народа се върви срещу народа. И започва БЪЛГАРСКИЯТ АПОКАЛИПСИС, ПРЕДСТАВЯН ЧЕСТО ЗА АПОТЕОЗ НА ГЕРОИЧНОТО И ЗА МОДЕЛ НА ЧОВЕШКАТА ИСТОРИЯ!

Направих тези разсъждения, не за да бъда съдник на автора и неговата поема с цел пренареждане на образописите в храма на поетическото слово. Това ще стори безпристрастното време, което не търпи временните стойности. И сред тях най-вече онези, които водят до човешкото безлюбие. Като се отнасям с уважение, но в същото време и с опасения към това произведение в българската литература, постарах се да интерпретирам поемата със съзнанието, че художественият текст ми дава основание за това. Защото тази творба - със своите дълго внушавани художествени инвенции - колкото възхищава, толкова и тревожи, тъй като в нея за първи път идеята за единение между единородци е заменена с идеята за разединение! За да няма "мир и тишина" по цялата ни земя...

 БЕЛЕЖКИ:

1.  Хайдегер М., Същности, 1993 г., с. 228. [обратно]

2.  Елиаде М., Възвишеното и земното, "Лит. вестник" бр. 43, 1994 г. [обратно]

3.  Милев Г., Избр. съч. т. I, С. 1965 г. Всички цитати са по това изд. [обратно]

4.  Рижский М., Книга Йова, 1991 г., с. 147. [обратно]

5.  Пак там. [обратно]

6.  Кауцки К., Произход на християнството, 1995 г., с. 147. [обратно]

7.  Неделчев М., "Двенадцать" и "Септември": диалог между две поеми - юбилейно издание, С. 1995 г. [обратно]

8.  Ницше Фр., Воля за власт, кн. І, 1995 г., с. 147. [обратно]

9. "Лит. форум", бр. 50, 1993 г. [обратно]

10. Пак там, бр. 3, 1996 г. [обратно]