УЧИТЕЛЯТ СЕ ЗАВЪРНА ПИЯН

Яна Букова

web

В памет на Крум Ацев

Учителят се завърна пиян. Беше загубил единия си сандал. Острите камъчета го принуждаваха да стъпва с босия си крак върху тревата и с обутия - върху пътеката, оставяйки единичната си следа. “Странно”, би си помислил Ученикът, ако би видял това на следващия ден, “колко непредвидимо един недостатък може да се превърне в качество. Липсващият сандал му помогна дори в тази ситуация да запази мярка, да следва линията на пътеката, без да се отклонява и без да криволичи.” “Наистина”, би си помислил още Ученикът, “Колко неслучайна изглежда следата му. Напомня плясъка от една ръка.” Би си помислил и други неща. Беше ученик, определено надарен с въображение.

Но сега Учителят стоеше на прага и се олюляваше. Изглеждаше сякаш прагът, на който беше стъпил, е единствената твърда линия земя, пред и зад която съществува празно пространство с неизвестна дълбочина. Опитваше се да се задържи изправен върху нея сам, без помощни средства, без да се опира или захване някъде, само с движения на лактите и раменете си и в тези му усилия имаше някаква скромност и някакво примирено достойнство, мислеше си Ученикът. Очите му не бяха зачервени, нито погледът му мътен като на пияниците, само обърнат някак встрани, в посока, различна от тази на действията му. Накрая успя да запази равновесието си, смъкна единствения си сандал и го метна по групичката ученици. Останалите се приведоха с приглушени възгласи, само Ученикът не помръдна и сандалът го уцели в челото. Дървената подметка беше не само тежка, но и с остри ръбове и му сцепи веждата. Една тънка струйка кръв започна да се стича, пълнейки с червено окото му, но Ученикът не я избърса. Почувства се избран.

Развързаната каишка на сандала при летежа си беше закачила купичка с мастило и я беше обърнала върху една от рисунките. Беше собствената му, така несъвършена рисунка. Мастилото се стичаше върху нея като диагонална завеса с дълги ресни, покривайки постепенно конусовидната планина с пресечен връх: първо снеговете й, после тъмните й склонове, после голите дървета в подножието й, реката и двете човешки фигури - на възрастен мъж и на по-млад, които разговаряха край нея. Само малки островчета останаха от нарисуваното, загатвайки съдържанието му, позволявайки на гледащия да предположи, че мастилото е унищожило една съвършена композиция, защото човешкото око е склонно да отгатва достойнства в скритото, а не недостатъци. Беше единствената възможност рисунката му да изглежда красива и Ученикът почувства благодарност към Учителя си.

Учителят приближи до огнището и взе една цепеница. “Как красиво и най-скромният предмет”, мислеше си Ученикът, “добива смисъл в човешката ръка. Превръща се в оръдие, в инструмент”. Беше една съвсем невзрачна цепеница, крива, възлеста, с един чвор, от който стърчеше заострено парче отчупен клон. Настъпи силен шум, когато Учителят я размаха: съдовете се пръскаха на парчета, хартията се раздираше, летвите на параваните се трошаха. Останалите се разбягаха с писъци. Единствените, от които не излизаше звук, бяха той и Учителят. Беше един диалог без думи. Учителят му говореше. Само на него. Без да помръдва от мястото си, Ученикът почти знаеше какво ще последва.

Първият удар строши китката на ръката му, същата, с която рисуваше. Имаше слаби кости от дете и винаги пазеше ръцете си. Тежък урок, но заслужен, защото беше загубил самообладание и беше вдигнал ръка да запази лицето си. Вторият удар разкъса ухото му със същия онзи заострен остатък от клон. Ученикът усети мириса на кръвта си във въздуха и мириса на ферментирало от дрехите на Учителя. “Ферментацията е признак на узряване”, си помисли. Знаеше, че ще има само още един удар. Чувстваше се толкова непоклатим, че нито водата би могла да го отмие, нито вятърът да го подрони, нито слънцето да го пресуши. Сякаш се случваше това, което се случва само на големите Учители. Мигът се разложи в безкрайно множество от мигове. И в един от тях успя да побере последната си мисъл: че вероятно Учителят не беше пиян, ни най-малко не беше.

© Яна Букова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 31.01.2007, № 1 (86)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 27, 20-26.07.2005.
Яна Букова. К като всичко. София: Стигмати, 2006.