|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
СЪС
ЗЕЛЕНА ШЕСТОЪГЪЛНА ГЛАВА НА ПОЕТ Яна Букова "Когато започнах да пиша, нямах усещането, Милтос Сахтурис Опитвайки се да говоря за Сахтурис, откривам, че не мога да кажа нищо хладнокръвно и от дистанция, нищо извън онази изцяло любовна връзка между преводача и избрания от него поет. И се налага отново да използвам думата, която вече съществува в заглавието на тази книга и в мотото на този увод: "труден". Труден избор, трудна позиция, трудна поезия. Рядко се среща поет, чиято биография се изчерпва (колкото и да се рови някой) в датата на раждането му и в заглавията на книгите му. Съвсем малобройните му интервюта не прибавят много нова информация: разказът за туберколозата в младежките му години - първият му допир със смъртта и червеното, постоянните спътници на поезията му; самотата на усилията му; или няколко съвсем прости думи за "красивите мъртви", братята му по съдба и страдание - Кафка, Дилън Томас, Артур Рембо. В кратките биографични бележки върху кориците на книгите му погледът се спира върху една фраза: "прекъсва следването си, за да се посвети изцяло на поезията". И тук трябва да знаем, че една дума при Сахтурис никога не е относителна, една дума съществува единствено в абсолютната си стойност. "Изцяло" означава никаква друга игра със словото, никакви статии, преводи, есета, лекции, никаква професия, никакво друго занимание. Никакво друго присъствие, освен със стиховете си. "Изцяло на поезията" разказва живота му. Наричам поезията на Сахтурис трудна, не за да я противопоставя на някаква евентуална "лесна поезия" (самото съчетание на тези две думи е напълно оксиморонно), а защото не съм се сблъсквала с друг поет, който да създава толкова силно усещане за съпротивлението на материала, за словото като твърда материя, тежка, неподатлива, трудоемка, да предава толкова ясно това почти физическо, задъхано усилие от издигането на думата и поставянето й на точното място. На единственото точно място. Бих го нарекла архитектоничен поет. Стихотворенията му са изградени с една поразителна стабилност на конструкцията, с една почти математическа устойчивост на обеми и равновесия. Непоклатими. Причисляват го към сюрреалистите (самият не обича да бъде наричан сюрреалист). От сюрреализма усвоява абсурда и изненадата в стиха, отхвърляйки безгрижието. От народната песен оставя извън вниманието си онова, което обикновено привлича поетите - лексиката и ритмиката. Наследява вътрешния й ритъм, троичността, изброяването, повторението, ритуалността и заклинанието. Също и инстинктивната й "не-поетичност" и "не-смисловост". Съзнателно нехармонична, поезията му притежава една търсена грапавост, натрапчиво напрежение, изтощителна непредвидимост. Неуютна е за читателя. Заедно с това Сахтурис е виртуоз на паузата, на големите бели пространства върху страницата, на свистящите празни пространства между думите, смислите, картините, на мисловните пропасти. Постоянни и настоятелни образи населяват стиховете му - хора, животни, механизми. Понякога образуват сродства, смислови двойки: смъртта и птицата, луната и ножът, кучето и болката, нощта и кръвта, почти моментално разпадащи се: мъртвецът, лудият, слънцето, демонът, птицата. Поезията му е постоянно наддаване между симетрията и асиметрията. Образите са голи, първични, предсимволни. Често пъти стихотворението е сцена на едно очаквано нещастие, място на необясним кървав обред, арена на едно повторяемо престъпление. Но Сахтурис не създава един паралелен свят на чудовища и видения. Разказва реалния, съществуващия свят с грешката в него, с онова сътресение на порядъка, което придава чудовищност на всекидневните неща, на всяко лице, на всяка функция. Ужасът е неговото оръжие, мярката му, дисциплината му. Само страхът поражда състраданието. Пейзажът на поезията му е, както казах, непривлекателен: остри скали, безводие, нито помен от сянка, враждебно небе с вечно, безмилостно слънце. Пустинята - мястото на прозрението.
© Яна Букова Други публикации: |