ПЯСЪЧЕН ЧАСОВНИК

web

І

ЗА КАКВО този бял дроб който няма време да диша
За какво тези малки сфинксове които няма какво да питат
За какво това кръщелно име на Антихриста
На чиято длан няма и едничко зърно черна пшеница
За непокръстените прелетни птици

Ще преминеш край зида на който пише САМОСЪЗНАНИЕ
Само съзнанието не може да те спаси от горещината която бълва този казан
По-човешко от ръка полетяла към небето горчиво като хляб
Който е престанал да бъде насъщен сред обилната суша на този век
Където нищо друго не остава на Едип освен да се пита за какво
За какво е всичко което го чака от Тривиум^* до доброволната слепота

Въздуха наш насъщни дай ми днес
За да забравим това душещо вчера
Това задушаващо утре
Това задушаващо отсреща което ни чака във времето
Във времето бременно с нашата нищета
С нашето вечно отсъствие между двете релси на еднаквостта
Между теб и мен и всичко което не сме ти и аз
Което диша вместо нас

Което ни забравя като че сме антиматерия
Тук където ще трябва да полагаме изпити по живот
По живот и по кибернетика
Като че ли наистина ни има върху тоя пясък с цвят на кръв
В тази пустиня където никого няма
Пред този сфинск комуто трябва да зададем
Въпрос без отговор за своето собствено рождение

Това последно отделение на сградата без обяснения
В този винаги един и същ безброен коридор на невъзможното изцеление
Когато всичко така и така е решено
Жетва
Като така и така всичко ще се повтори
Без смисъл който би могъл да бъде наш смисъл
Сеитба

Нощта между 30 и 31 октомври 1968

ІІ

И КАКВИ стари прастари бараки
Какви рухнали къщи
И какви торфища тресавища ешафоди
Заместват в кухата зеница на спомена
В мътната ретина на фантазията
Тези палати от бял съвършен мрамор
Тези конструкции от пренапрегнат бетон безстрашен

О цивилизацийо на потреблението
По-слаба от просията и от тръстиката
Какво трепериш от страх от измама и
От зли езици и
От необузданите приливи на Черната власт
От оспорването на младостта
От безсъния и съновидения
От всяко зърно на безбройната черна пшеница
От всяко предупредително слово
От своето собствено покорство
От своя вроден порок
И от укора и уроките на своето кривогледо око
Да се питаш кога ще дойде краят на тази прекалено
На тази непоносимо светла неонова нощ
О стоетажна технократска цивилизацийо
Пресметлива и въоръжена
Нуклеарна
Която не умее да долови своята същност
Нито своите смъртоносни сметки да сметне
Нито на своята собствена гравитация да устои
Кибернетичен сфинксе който се плашиш от отговора
На безпомощния въпрос който сам на себе си постави
На самата себе си

На самата себе си
На самотната засада цялата тази поразителна Вселена
О цивилизацийо Пепелянко^**
Която едва можеш да докоснеш месеца
Малко да заграбиш тези отломки тези отпадъци тази пепел
Може би по-добре би било да слушаш
Как рибите една на друга се обясняват в любов
Или как в квазарите се гърчи неизчерпаемото сътворение на Света

5.12.1968

ІІІ

ОБЛЕГНАЛ съм се на онази малка ограда която още е останала
Между мен и нищото
От другата страна на тази полусрутена гнила тараба
Пределът е невидим глухоням
Не мрачен
Човешка ръка тук нищо не е изградила нито
Могла е да разруши

Облегнал съм се на своя собствен живот от мъгла и от
Изгнила действителност
Този който някога е трябвало да бъде

От щастие и сън без мяра
А комуто днес мярата е дадена и непозната
Като всяко бъдеще без път
Или път без бъдеще

От сянката и от зората от онова което се нарича
Зора
Се плетат магиите на илюзията и опита
За да няма вече съмнение когато всичко е под въпрос
И когато не може да има друго освен съмнение и осакатен отговор
В гората чиито неразгадани дървета са пълни с вцепенени премръзнали занемели птици
Край една река край две реки чиито имена знам
Напразно

Облегнал съм се и повторих думите на инкантацията
Неизбежна в своята самохвална целесъобразност

Нощта между 17 и 18 декември 1968

Х

В ТОВА безпътие на пясъчния океан
Къде си
Ако Зорницата не е могла да ти бъде пътеводна звезда
Щом на това непознато небе я няма
Ако Полярната звезда не е могла да ти бъде местопребиваване
Изгубен

Съществували са преди тебе скитници без щит
И такива които пътят на техния живот е водил само към бесилото
Съществували са къртици съществували са термити
И отшелници които накрая са били тъй уродливи
Къде се изгуби за да се намериш
Между земното притегляне и орбиталния полет където изглежда те няма
Нито тебе от тежкия претежък житейски товар
Нито нея
Оплодяващата сила с която ябълката пада от дървото
И зидарят от скелето
И с която гравитационните слънца се държат
И Млечният път се извива

Къде си
Когато гравитацията на смъртта отнася младежа който
Не е могъл да излъже никога и който
Винаги умееше да пренесе товар и безпокойство с лекота
И който умря гледайки през болничния прозорец
Една-единствена звезда
И слушайки в зимното утро как пее един-единствен кос

28.І.1969

ХІ

ЧАКАХ вече толкова дълго не знаейки какво в тази гора чакам
Чаках да разбера какво в това мрачно есенно съмнение чакам
А не знаех дори и защо чакам
Когато няма утрешен ден

Всичко все пак имаше смисъл
Това че клоните изведнъж напразно се бяха разлистили
Това че побелях чакайки

Гората в която трябваше да се изгубя в търсене на сънища
Които са само сърни или катерици
Плахи помисли за онова което не може да се постигне
А което беше на ръка разстояние тук където като че точно сега бях
Действителен
А където облачният поглед на миналия миг превръща всичко в недействителност
Където будуването е сънуване
А желъдите в лишея съновидения

Пусни ме Действителност още веднъж да се върна
На тази пътека където дъхът на морето зове към пътуване
Между тези кипариси които никога не се явяват в съня
Между тези мисли
За които миналото и бъдещето се надпреварват
Тук където уморената вълна умира
И отново се ражда от самата себе си
От нищото
За да се изменят с всяка в морето спусната длан чертите на съдбата
За да спаси всяка мида потъналия смисъл на неизбежния утрешен ден на нейния горчив бисер

30.1.1969

ХІІ

ПРЕКЪСНИ тази безсмислена нишка
Тази нишка пламък
Тази йонизирана плазма без посока в продължителността
Този спомен за онова което тъкмо ще се случи
Recuerdo del porvenir

Докато камбаната бие
Към миналото

Какво ти помага този сън в който виждаш предсказание за бъдещето
Щом като сам си го изплел, изпрел за себе си
А не си далновиден

За какво са тези картини без думи
Този хипнотичен шепот
Морска бездна или уран
Стига с тези вести от никъде
Стига с тези измамни сигнали от онази страна на съзнанието
Или на света
Никога достатъчни да утолят жаждата или копнежа
Глада за непознатото
А никъде достатъчно кръжене на тези съзвездия съновидение
На тези неразбираемо хладни съзвездия които са пламтящи слънца

(Полицията в Прага разследва дактилографката
която е препечатвала документи за една черна книга на истината)

А пясъкът в часовника тече само надолу неумолимо
Като че няма надежда

Недей
Недей никога да спираш да сънуваш часа когато
Времето ще се преобърне

Нима нямаш ръка да обърнеш пясъчния часовник
Отново да си спомниш бъдещето сякаш вече е било
Като щастливо детство което тъкмо ще се случи
За онези след тебе

10.2.1969

ХIII

СТАРОСТТА като рак върви назад
Към небитието откъдето си и дошъл
А между тези две вечни празноти на небитието
Преголеми за твоите мерки
В процепа безсмъртност
Тази малка празнина на илюзията която наричаш живот
Своя съдба или къща
На главозамаяния хребет между две бездни
Или две амеби

Ако съдбата те е пощадила от земетресение или от чума
Въобразяваш си че си нещо ощетен
От богатство което ти е било дадено за да го разпилееш
Както галактиките се разпиляват
А ти си бил скъперник

Сутрините не те научиха какво е младост
Нито нощите какво е сън
Щом радостите ти бяха от ситно зърно
Щом не умееше да разбереш колко са блестящи
Колко са крайно до безкрайно лъчисти
Тези зърна на черната пшеница
Дадена на всеки на прага на мелницата
За да направи с тях каквото умее

С тях да не направи нищо
Щом и не знае за тях

Нощта между 3-ти и 4-ти март 1969

ХIV

В КРАЯ НА КРАИЩАТА за какво тези принципи тези догми тези правила
За какво тази полунощ която не е злокобна
За какво това гъсто обесено пладне
Пълно с щръклици и гъсеници
Тази pacta conventa атлантическа или варшавска
Сфинкса питай вечна Антигоно

На ръба на една сянка която е твърда като закон
Или беззаконие
Се белее съблазънта на свободата
Отзована и обезобразена

Увехна денят който никога не трябваше да съмне
Угасна пламъкът който трябваше да пламти
Щом е трябвало надеждата на един човек
На всеки човек
Като бръшлян да се обвие около дъба на цялото човечество
Огромно и неумолимо

За какво тези листа във вятъра
Този вятър в листата
Всичко което се отзовава на паролата която я няма
Всичко което се превива или устоява на бурята
Която разнася птици или писма на нещастните влюбени
Която удря чрез знамената и следва чрез немите гръмове
С гръмотевиците с които е бременно ненаситното небе
С бурите с които е препълнено лицемерното море
В самото себе си удавено като проклятие
Или като любов която не търси изход

За какво този кораб или това корабокрушение
Под снопа светлина на фара
За какво това видение тази низина това плато тази стихия
Този лунатичен отлив
Този вопъл над откритото море или тази псувня

За какво този превод на всеки вой на всяко нямо слово
На всички заумни наказания
На езика на историята
Като в този език няма дума
Историята

4.3.1969

XV

НАПИШИ още една последна песен за черната пшеница
За да не я забрави сеитбата
За да не я изгуби жетвата
Напиши още една песен за бялата светлина
С която си ранен на тройния кръстопът
Където се решава твоята съдба
Когато съдбата ти идва под ръка
Със сенките на мрака
С картините на обезоръжените съновидения
Без остатък в сметката на онова което е трябвало да бъде твой живот
Без следи в пясъка

Остава ти единствено само този пясъчен часовник
Това време без лице което е
Единствено лице на твоето съществуване
Защото отдавна отмина лятото
Когато мислеше че вечно ще си спомняш
Цялото сияние на всяко зряло пладне
Целият блясък и целият топъл мрак на любовта
Които омагьосваха твоите блянове
И като слънце залязваха над твоите разочарования

От младостта до онези стълби които водят все по-надолу
И безвременно
Никога не се появи дъга която би била по-богата от
Седемте завинаги печално дадени едни и същи цветове
Сънуваше ултравиолетово
Предпочиташе смисъла на инфрачервеното
А спектърът беше веднъж завинаги даден
И през неговите граници не можеше да премине
Която и да е съдба
Която и да е песен в очакване на своя час

И някога бледите сенки се губеха на ръба на хоризонта
Като релса дълбоко замаяна
Която единствено още може да свидетелства че се е случило някога
Онова което ти се струваше че е видима музика на съществуването
На съществуването на всичко онова което в края на краищата
Единствено е могло да бъде
Като песен или
Като мълчание

Нощта между 27-и и 28-и март 1969

** Употребена е думата "pepeljuga", означаваща "пепелянка" или "Пепеляшка". Избирам първото, защото е очевиден саркастичният патос на Марко Ристич (бел. прев.) [обратно]

© Марко Ристич
© Моника Янева, превод
=============================
© Електронно списание LiterNet, 07.12.2006, № 12 (85)