ИСТОРИЧЕСКИ ЗАБЕЛЕЖВАНИЯ

От А. Н. Пипин и В. Д. Спасович

web | web | История на българската литература

В сегашно време българската литература едва показва признаци от новия живот, в който стъпва българският народ. В старата епоха на славянската образованост българската писменост е била първата литература на православното славянство - и според времето, и според историческото си значение. Тая стара епоха до сега е още твърде тъмна: историческите бедствия на народа, продължителното му угнетяване под турското иго, са изтребили множество паметници от неговата литература и най-сетне съвършено са прекъснали всяка литературна традиция (предание). В най-ново време, в епохата на общото пробуждане на славянските племена, в Българите тоже се показаха признаци за живот, но по-слабо от колкото в кого и да било от другите славяни, защото нито един от съвременните славянски народи не е бил до такава степен смазан от тежкото иго.

Българското племе се отдели в отделно семейство след като най-първото славянско население на сегашна България биде покорено от народа собствено "български", народ скитнически, от урало-чудско произхождение. Първите нападания и началото на това покоряване се отнасят към ІІІ век, но собствено около IX век се утвърди тук господарствената власт на българското славянство: покореното население ославяни победителите и се съедини в едно българско царство, което си е имало своя бурна история, бивало е заплитано в международна вражда със съседите сърби и с други народи, съединявало е с тях понякога своята съдба, завладявало е земи и ги губило, нанасяло е страх на Византия и, обратно, само е страдало от нея. Във втората половина на IX век българският княз Борис Михаил прие християнството; епохата на неговия син, първия български цар Симеон (892-927) е била най-бляскавото време за българското просвещение.

Историческата съдба на българския народ, в политически и културен смисъл, беше тясно свързана с Византия. От нея българите приеха първите залози на образоваността - в християнството. Гърците не бяха в състояние да спрат нашествието на българите с оръжие и за свое обезпечение решиха се да подействуват на тях с религията; от друга страна пък, за българския народ това беше единствения път към цивилизацията. Византийското християнство пусна яки корени в народа, но заедно с това се вмъкнаха между българите влиянието на господарствеността и бита на ромео-гърците, които неблагоприятно се отзоваха в съдбата на българското господарство. Като наченем от самия двор, който прие надутия и излишен церемониал на византийските кесари, ще видим, че всичкото управление в България взема чисто византийски характер. Колкото и да защитават сега значението на Византия, нейните политически свойства трябваше разрушително да действуват на прясната народност (българска): старата патриархална власт се прераждаше във византийски деспотизъм и угнетение на народа, и на това може да се припише и туй обстоятелство, че българският народ не успя от после да си изработи трайни основи, които би могли да поддържат неговото цяло й независимо съществувание. Тоя порядък на работите все току не остана без протест, който се и изказа, от една страна, в стремлението на българите към църковна независимост от Византия (макар независимата българска църква да е пазила вътрешно същия византийски формализъм и, от друга - в народното религиозно движение - в еретическото "богомилство". Стремлението към църковна независимост се начева още от най-първите времена на българското християнство: Борис скоро след покръстването се обръща към папата (разделението на църквите още не беше станало, и папата постоянно се намесваше в работите на православното славянство, особено на Балканския полуостров, гдето се срещаха диоцези (епархии и от Западната, и от Източната църкви): като се оплаква от злоупотребленията на гръцката църква и за по-голямо утвърдявание на новата вяра и за по-добрия църковен ред, иска да назначи на България патриарх. Папа Николай му отказва на основание, че България още не е напълно обърната в християнство.

Църковният въпрос при Фотий заслони работата за българското патриаршество, и отношенията си останаха същите; и войните на цар Симеон с византийците имаха не само политически, но и църковни причини: гръцкият патриарх Николай в писмата си до Симеон укоряваше го загдето той "изгонва из своята държава цариградските свещеници и поставя свои". Българите по видимому, като не сполучиха припознаването от страна на гърците, сами провъзгласиха своя архиепископ за патриарх: цар Симеон, като се сравняваше по титлата си с гръцките императори, не искаше да остави и църквата си без патриарх, толкоз повече, че според учението на самите гърци, независимият цар (какъвто беше българският цар) не може да допусне подчинение на своята църква.

Освен тая политическа причина, друга причина, която караше Симеон да иска независимост, бяха църковните злоупотребления, от които, както видяхме, се беше оплаквал още Борис. Особено значение получават тия стремления на цар Симеон за това, че той, като получи своето образование в Цариград, много добре узна гърците и можеше още по-основателно да желае йерархическото отделение на България от Цариград. Ние виждаме отпосле, че същите стремления към независима от Цариград патриаршия бидоха постигнати и у сърбите.

Независимата йерархия действително се и основа. При цар Петър, Симеоновия син, в първата половина на X в. за български патриарх беше поставен Дамян със съгласието на императора Романа Лакапин и с потвърждението на императорския синклит. Но независимата българска патриаршия не може да се удържи дълго време.

В 1019 г. българското царство падна: войните с гърците се свършиха с победа на гръцка страна и император Василий, прекарван Българохтон ("Българобоец", убийца на България, един от подвигите на когото бе ослепяването на 15,000 души българи), турна България в числото на гръцките провинции. Българският патриарх Давид беше по видимому свален от престола; гърците не припознаха още и приемниците на Дамян за патриарси, но те и сега не им отнемаха "автокефалността", т.е. независимостта от гръцката патриаршия. Столицата на тая автокефална черква стана Охрид, гдето в края на първото царство (до Асеневците) беше престола на патриарха: в очите на българите Охрид отпосле придоби славата, като стара столица на народния живот, както у Русите Киев; но несправедливо. Причината е тая, че автокефалията, която съществуваше в Охрид, при превземането на българското царство се обърна от българска на гръцка и в Охрид завсегда се утвърди не свободният духовен живот на българите, а църковната власт на гърците над тях. Охрид стана средоточие не на поддръжката, а на потъпкването [на] народно-славянското начало (Голуб[ински] 40). Начна се властването на византийците. Но на гърците се не удаде напълно да унищожат България: постоянно ставаха отделни въстания от недоволните и най-сетне, подир едно и половина столетно робуване (180 г.), двамата братя Петър и Асен сполучиха да възобновят българското царство, което при приемника им Иван-Асен ІІ пак се възвиси до небивало по-преди могъщество: българските царе се наричаха в това време царе "на всичките българи и гърци". Това ново царство има своите бляскави времена в ХІІІ столетие, когато то беше страшно за самата Византия; но въобще и неговата съдба се не удаде за много, неговото единство не се укрепи от вредното влияние на феодализма и религиозните разпри, пределите му се стесняваха; поради слабостта си то попадна под влиянието на съседите, няколко години даже зависеше от татарите, сетне се подчини на силните тогава сърби, и най-сетне, без голямо съпротивление, биде покорено от турците в 1393 г.

Второто българско царство поднови стремленията към църковната независимост и тези стремления по същия начин се подновяваха отпосле всеки път, когато народът се усещаше по-силен политически. Понеже автокефалният Охрид остана под властта на гърците, то новата независима българска църква биде основана в Търново, столицата на второто българско царство; първо тя беше архиепископство, а сетне патриархат. Сега обстоятелствата бяха твърде сгодни: Византийският император, който пренесе столицата си в Никея от Цариград, когото превзеха кръстоносците, искаше помощ от българския цар, сроди се с него и длъжен беше да се съгласи на неговите искания. Едно старобългарско казвание тъй изображава царя, който възобнови българското патриаршество, - това е типическо изображение на юго-славянския цар, в което лесно могат да се видят черти от византийско произхождение:

Иван Асен, цар велик и благочестив, син на стария Асен, имаше голяма любов към Бога, просвети и прослави българското царство повече от всичките царе преди него; съгради манастири, като ги украси със злато и бисер и драгоценни камъни и им даде чиста свобода; и всичкия свещенически чин: архиепископите, йереите и дяконите награди с големи почести, но най-много прослави себе си с това, че с горещо желание поднови патриаршеството на българското царство.

Търновският патриархат беше утвърден с грамоти от императорския съвет и от вселенските патриарси: първият Търновски патриарх беше Йоаким, който бе избран и ръкоположен в Лампсак в 1234 г. Редът на Търновските патриарси сетне се простира до края на XIV столетие; последният беше Евтимий, който занимаваше Търновския престол във време на турското завладяване.

Историците ни показват разни причини за падането на България. Първо, влиянието на Византия, която даде на Българите тяхното църковно образование, законите, обичаите, а заедно с това и своята развала.

Византийското господарувание във времето между двете царства, особено отвори път на вредните влияния, които отпосле още повече се усилиха. Сетне на упадъка на българското царство много спомогна и богомилството; това тъмно учение хранеше в народа несъгласие, и с враждата си към обществото подкопаваше самата любов към отечеството - тъй щото преследваните богомили можеха да гледат на турците като на свои освободители. Най-сетне трета причина беше феодализмът. Болярството, както в Сърбия и Босна, се стремеше към независимост, а това разединяваше политическата сила на господарството; интересите да висшите и нисшите класове не се съединяваха. Народът се намираше в това притеснено състояние, което го прави равнодушен към господарствените дела, вследствие на което всичкото общество може да се покаже безсилно в минутата на опасността. Заради това измежду народа с такъв успех се разпространяваше богомилството, което имаше доста силна социална (обществена} жица (струя); успехът на ереста в голяма степен беше изражение на народната опозиция против гнета на господарството и черквата. Най-сетне като зъл fatum се появи турското нашествие. Неговият успех едва ли може да се отдаде на едната слабост на българите или на цялото балканско славянство: последното беше тогава още в периода на своето сформирувание, когато му се струпаха тия беди, а силата на нашествието бе такава, щото Турция стана предмет за страх и за самата Средна Европа: подир България и Сърбия, падна и самата Византия, сетне бе превзета Венгрия, Австрия плащаше данък на турците, а след това границите на Турция допряха до Полша и до Московското царство. Това беше един от потоците на азиатските нашествия, който бе принуден да издържва Европейският свят и България биде премахната като първото препятствие. Но тя не загина...

С турското нашествие се свърши и политическото съществувание на България и нейната църковна независимост и се начна двойно робуване: мъчно може да се определи, кое е било по-страшно за народното съществувание - угнетяванията ли от турския грабеж и произвол или угнетяванията на гръцките фанариоти, които, като завладяха българската йерархия, отнемаха от народа и остатъците от материалното му достойнство и възможността за народната образованост. Гръцката иераршия, занята със своите парични интереси, не мислеше да се погрижи за духовното развитие на народа или поне за запазване предишното, и България изпадна в крайна материална и нравствена бедност. Тоя вървеж на работите, който настана скоро след турското покоряване, съставяше до последното време съществената черта в положението на България. Първите искрици за възраждане се появяват от края на миналото столетие, когато сполучните войни на Русия с Турция подадоха първата и най-далечна надежда; в сегашното столетие тия надежди пораснаха още повече, когато се освободиха Гърция и Сърбия. По-определеното движение дохожда от 1820-30 година, и само в последните няколко десетини години се явява съзнателна мисъл за освобождение от турското иго и от игото на Цариградските фанариоти, което би дало възможност за едно трайно народно възраждане.

© А. Н. Пипин и В. Д. Спасович
© Г. Н. Колушкий, превод от руски
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 27.02.2006
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Под редакцията на Албена Вачева. Варна: LiterNet, 2006

Други публикации:
А. Н. Пипин и В. Д. Спасович. История на българската литература. Първо издание. Кюстендил: Издава книжарницата на В. Д. Поборник, 1884.