Първа глава - Какво утешава хората

2. СПОДЕЛЯНЕТО И "ТАЙНСТВОТО" НА ИЗПОВЕДТТА. ВЯРА, НАДЕЖДА И ЛЮБОВ

Кирил Кирилов

web | Утеши ме!

Вече казахме, че една от основните и универсални техники на утешаване е говоренето. При използването на тази техника Утешение може да получи както този, който говори, така и този, на когото се говори.

Нека отначало разгледаме първия вариант. Той е представен много често чрез така нареченото споделяне (с любимия, с приятели, с родители и т.н.) и в частност - чрез "тайнството" на покаянието, или изповедта (кратко описание на седемте тайнства в Православната църква ще намерите в Приложение № 10). Защо ни "олеква", когато споделяме с някого "нещо"? Кое в нашата личност се нуждае да сподели някакво впечатление, мисъл, емоция, изживяване, или други подобни неща? Какъв е механизмът, по който постигаме Утешение, когато споделяме с някого чрез говорене?

Без да сте специалисти по психология или близка до нея дисциплина, вие навярно отдавна сте забелязали, че когато споделите с някого своите мисли или преживявания, или страхове и тревоги, състоянието ви се променя и като че ли нещата започват да изглеждат "по друг начин". Няма значение дали става въпрос за някаква неприятност, или пък за нещо приятно - почти винаги новото състояние се различава с по-оптимистично настроение и по-добро самочувствие, или често се използва изразът "олекна ми". Ние можем да разгледаме с вас един условно хипотетичен случай (защото такива или подобни се случват постоянно), за да добием по-ясна представа за какво всъщност става въпрос.

... Госпожа Добрева редовно ходи на работа и се справя с работата си много добре в сравнение с останалите си колеги. През последната седмица, обаче, тя не може да се концентрира при изпълнението на своята работа, тъй като 12-годишният й син боледува и не ходи на училище. Днес тя е извикана от началника си, който изказва в мека форма своето недоволство, че е влошила качеството на своята работа и съответно пита на какво се дължи това и ще може ли да разчита на нея, както досега. Госпожа Добрева отговаря, че това е временно (т.е. признава, че началникът е прав) и че ще се постарае нещата да се оправят в най-кратки срокове. Естествено на нея ще може да се разчита, както досега. Тя се извинява пред своя началник, че е предизвикала "проблем", пита дали може да си върви и след получаването на положителен отговор, бързо излиза от кабинета му.

На много хора такъв един разговор с началника няма да причини кой знае какви неудобства, но не и за г-жа Добрева. Изведнъж тя започва да се чувствува оскърбена, обидена, изоставена. Започва ту да обвинява себе си, че е допуснала семейните проблеми да попречат на работата й, ту й се струва, че целият свят е устроен несправедливо и точно сега върху нея се е стоварила неговата огромна несправедливост. Самочувствието на г-жа Добрева се влошава все повече и повече и тя едва издържа края на работното време. Дотогава някои нейни колеги се опитват да попитат какво се е случило, но не получават определен отговор. Отивайки си вкъщи г-жа Добрева открива, че синът й се чувствува вече по-добре, което подобрява донякъде нейното самочувствие, но тя с нетърпение очаква съпруга си. Той се връща и на блиц-въпроса: "Привет, скъпа, как си?" вместо да получи отговор, вижда, че жена му едва сдържа сълзите си. Той познава жена си добре, двамата се обичат и пита направо какво се е случило. В този момент се случват няколко неща - съпругата му започва да плаче, оставя всичко както си е в кухнята, втурва се към него, прегръща го и започва да говори през сълзи несвързани неща. След като е поплакала известно време, през което г-н Добрев я гали по главата в своите прегръдки и повтаря: "Успокой се и ми разкажи всичко...", тя се поуспокоява и, хлипайки, започва вече съвсем последователно да разказва за днешната среща с началника си. След като разказва всичко, а и по време на самия разказ тя самата започва да усеща, че самочувствието й се подобрява - още повече, че мъжа й вметва няколко думи, "за разреждане на обстановката", по повод нейния началник и предизвиква даже спонтанен смях у нея. В крайна сметка напрежението е спаднало до "нормалното" си състояние, двамата съпрузи са прегърнати, г-жа Добрева се чувствува определено по-добре, изпълнена със сили и даже осъзнава, че е придала по-голямо значение на "днешната" среща, отколкото е било необходимо. Двамата се целуват и извикват сина си (който е залепнал за телевизора) за вечеря...

И така, нека сега с вас се опитаме да видим горния случай от друга гледна точка - от гледната точка на Утешителния анализ. Може би вие си мислите, че жените, като г-жа Добрева, които реагират по такъв начин, не са толкова много. Не бих искал да споря, но дори и да са по-малко, отколкото на мене ми се струва, то пак има смисъл да разгледаме подробно този пример.

Като начало ние можем да си направим извода, че г-жа Добрева има добре организирана система Родител-Адаптирано Дете, която й е показала, че да се стремиш да изпълняваш своите задължения колкото може по-добре, е правилно, защото, от една страна, така постъпват възрастните и отговорни хора (Родител), а от друга страна - по този начин избягваш неприятните срещи с началника, на които може да бъде изказано неговото недоволство по повод качеството на твоята работа и това да доведе до порицание, при което изживяванията са непоносими (на Адаптираното Дете). Предизвиканият у г-жа Добрева Дискомфорт от заболяването на сина й (поради чувството на вина - "угризения на съвестта", че "добрите майки" се грижат повече за децата си) се засилва от срещата с началника, поради факта, че е атакувана нейната опора (в поведението й на работата) - системата Р-АД. Достатъчно е Родителят да заеме позицията на началника с отношение към АД от типа "Аз все пак те предупреждавах, че трябва да бъдеш по-организирана, защото понякога е необходима по-голяма всеотдайност...". В този случай Възрастният не може да дирижира ситуацията - напиращите емоции от страна на АД заглушават неговите доводи и освен това именно неговата позиция е отслабена, поради "атаката" на В*, т.е. - чувството за вина. (А и г-жа Добрева е от типа хора, които имат, както сами вероятно сте разбрали, по-традиционно отношение към ставащото около нея и към нейното поведение). Естественото Дете, за съжаление, в тази ситуация не може да се намеси (а може това да е за добро - намесата му може да означава усилване на емоционалното напрежение и реакция във вид на хистеричен припадък, например), пък и ние виждаме, че личността на г-жа Добрева се контролира стабилно от Р-АД, подпомогната от Възрастния, когато той е във форма. Следователно, тук е налице именно този случай, когато Естественото Дете е подтиснато максимално (за сметка на Адаптираното) и то може да се прояви само ако останалите структури - В и Р-АД - са с максимално намалено влияние (например, ако г-жа Добрева употреби алкохол, или даже се напие - което тя трудно би допуснала именно поради причината, че крие своето ЕД, спазвайки по такъв начин инструкциите на Родителя).

И така, Дискомфортът е налице, той е със сложна структура (няколко основни конкретни дискомфорти) и възниква поради няколко главни причини - чувството за вина (В*), порицанието (от Р), чувството за несправедливост ("искат да ме накажат!" - АД), "паниката" у В (трябва да се справя с работата си и същевременно да видя какво е необходимо за оздравяването на сина ми), напрегнатост и чувство за обида (от подтиснатото състояние и несъобразяване с желанията за изява и възхищение на ЕД). Под съмнение и угроза са поставени и Р* (ако правиш така няма да достигнеш съответната ти социална позиция) и АД* (отдалечаваш се от образа, който си длъжна да постигнеш), които, от своя страна, увеличават натиска чрез своите изисквания (на съответните нива) върху цялото Его на г-жа Добрева.

Какви са възможните и адекватни техники на утешаване?

От приведения случай виждаме, че колегите на г-жа Добрева (освен началникът й!) не са в състояние (пък и те не опитват всички възможности), а и тя не им дава възможност, да й дадат Утешение - тя не споделя с тях. Може би знае (или интуитивно разбира), че споделянето с колегите за нея ще бъде Псевдоутешение и после ще трябва да изтърпи състояние на повишен Дискомфорт (към описания Дискомфорт ще се добавят съмненията дали е постъпила правилно, като е споделила с колегите, а и няма ли те в бъдеще да използват нейната моментна слабост против нея самата и т.н.).

Първата стъпка е проверката на състоянието на сина й - пада напрежението у Възрастния (тъй като се "успокоява" В* - чувството за вина или изчезва, или минава на "минимално ниво").

Втората стъпка, предприета несъзнателно (почти автоматично) от г-жа Добрева, към състоянието на Утешение е възможно най-елементарната - плачът. Той отнема част от енергията на общия Дискомфорт, но се оказва недостатъчен - той по-скоро успокоява донякъде уплашеното от цялото напрежение Естествено Дете. Остава, обаче най-важното - да се успокоят Родителят и Адаптираното Дете.

Третата стъпка - да се получи "необходимата доза" милване (във вид на милувки и целувки от страна на съпруга) - това понижава напрежението у АД.

Четвъртата стъпка - споделянето е техниката, която в крайна сметка балансира въздействието на всички останали, отнема напрежението, останало у ЕД, АД, В и с подкрепата на предизвикания спонтанен смях (което значи - ти постъпваш правилно, а твоят началник не е светец), се снема и напрежението у Р.

Осъзнаването, че г-жа Добрева е придала по-голямо значение на случилото се и спадналото напрежение в Его повишава на максимално възможното ниво значението на В, който решава, че "днешната случка" няма решаващо значение за професионалната реализация на г-жа Добрева - това свежда до минимум (или даже до нула) напрежението у Р* и АД*. Освен това, синът й е вече практически здрав и може да ходи на училище. Значи всичко постепенно "си идва на мястото" (съблюдаването на някакъв ред е много важно за системата Р-АД) и можем вече спокойно да вечеряме - "Колко е добре, че го има мъжа ми, с когото мога да споделя всичко, и който винаги ме подкрепя в трудна ситуация!".

По такъв начин г-жа Добрева получава необходимото Утешение и, съгласете се, голяма роля за това изиграва именно възможността да се сподели "болката" и да се разкаже събитието (тогава то като че ли се преосъзнава и се преживява повторно, губейки постепенно своята "енергия", т.е. пада създаденото от него напрежение). Тук забелязваме, че споделянето има желания ефект, когато е направено именно с адекватния човек - за г-жа Добрева това е нейният съпруг.

Като изхождаме от описания случай, можем ли да си представим друга адекватна техника на утешаване, която да замени споделянето? Може би - но това вече няма да е описаната г-жа Добрева. Независимо от конкретния човек обаче, ние знаем, сами сме го изпитали, или сме го видели, че споделянето е "нещо", без което едва ли някой може. Във всеки случай то се среща при повечето хора - естествено в различни форми и варианти.

Споделянето е една от основните техники на утешаване и при "неспокойно" Естествено Дете на дадена личност - когато то иска да предизвика възхищение или удивление у друг човек. Този случай се характеризира с това, че към споделяните факти, впечатления, извършени постъпки и пр., се "добавят" (използвайки въображението на ЕД) и такива, които всъщност не са се случвали. При наличието на адекватен и "добър" слушател се постига огромно Утешение, ако успееш да го накараш да се удиви, или възхити от тебе (т.е. ЕД е в основата на такова Утешение).

Конкретна форма на споделянето, закрепена от Православната църква е така нареченото покаяние със съпровождащата го изповед. Изповедта, освен че притежава всички описани по-горе възможности за постигане на Утешение, има и допълнителен ефект (или сила) - тя е сведена до ритуал, при това такъв, който се одобрява от цялото православно общество. Както знаете вече, ритуалите са отделни, общо взето универсални, техники на утешаване. Затова казвам, че към силата (или ефекта) на споделянето се добавя и силата на ритуалното въздействие. Нещо повече - имаш възможност (освен в предписаните случаи) да отидеш и да се изповядаш на практика, когато пожелаеш. Това е една много важна характеристика на тази техника на утешаване - нейната достъпност. Ако тя е адекватна за вас, то вие определено сте с предимство пред останалите хора, които не я използват. (По-подробно за покаянието и изповедта вижте в Приложение 10).

Споделянетое възможно и в писмен вид - когато споделящият пише писма (или имейли) на човека, с когото би искал да сподели. Тази форма има това предимство, че могат да бъдат написани неща, които трудно биха били казани, а освен това, при писане е възможно по-пълно и точно изказване на мислите, които искаш да споделиш - поради простата причина, че можеш да редактираш многократно преди да изпратиш "посланието". Слабост на този метод е (ако твоето Утешение зависи в някаква степен от реакцията на този, с когото споделяш), че реакцията на човека-утешител (този, който чете посланието) е изместена във времето - не се вижда веднага и това намалява (понякога) ефекта от постигнатото Утешение.

Нещо средно между споделянето и изповедта се получава, при снемането на така наречената анамнеза - когато пациентът разказва на лекаря "историята на своето заболяване" и отговаря на конкретните му въпроси. Дали анамнезата ще прилича повече на споделяне или на изповед зависи както от конкретния човек, така и от личността на лекаря. Но на който и от двата варианта да прилича анамнезата - на споделяне или на изповед- е повече за предпочитане, отколкото третия (за съжаление най-често срещания) вариант - наричан от лекарите "разказ на болния" (т.е. това е признание на факта, че анамнезата е непълна - "просто нямаше време за подробности или допълнителни факти..."). Важно е също така да се осъзнае (от колегите лекари), че анамнеза от типа "разказ на болния" не носи утешение на пациента и се пропуска възможността за въздействие (т.е. - терапия) още от самото начало - при срещата с него. Естествено когато става въпрос за спешни състояния, на първо време, е по-важно да се знае обективното състояние и само някои конкретни факти, но лекарят (истинският лекар) е длъжен по-късно, когато това е възможно, да се върне на анамнезата и да я приближи или до споделянето, или до изповедта. Това ще му даде допълнителни възможности за терапевтична помощ (пациентът просто ще му вярва значително повече), а и ще доведе до конкретна "печалба" за пациента - Утешение (че някой е забелязал и оценил неговата личност - Д, че се е опитал да го разбере - В, че е подкрепил предприетите от него действия и че го подкрепя въобще - Р).

Една по-различна форма на споделяне е, условно да я наречем, неадресираното споделяне. Когато личността постига Утешение, споделяйки своите чувства, мисли, мироглед и прочие с неизвестни за нея личности - една или повече. Най-често тази форма се използва от творчески ориентираните личности. Дали споделянето ще бъде чрез написана книга, нарисувана картина, композирана музика и т.н., ще зависи от конкретната личност. Понякога може да бъде под формата на писма до неперсонализиран (или даже измислен) получател. Друг път - чрез поезия. Удобството на тази форма - неадресираното споделяне, е в това, че не е необходимо да присъствува някой, пред когото или с когото да споделиш "нещото", което, в крайна сметка, ще предизвика у тебе Утешение. Тук Утешението се постига само със самия факт, че си осъществил споделянето в конкретната му форма - реакцията на предполагаемата личност (или личности) можеш да си представиш или даже да си пофантазираш, а понякога тя не те интересува даже.

Друга възможност за използване на споделянето с цел утешаване съществува, когато утешителят споделя с утешавания. Колкото и невероятно да изглежда на пръв поглед, след като помислим малко, ще видим, че такива случаи може да посочи всеки - в рамките на преживяното от него. И наистина нима не сме виждали какво Утешение представлява за страдащия (изпитващия Дискомфорт), когато ние споделяме с него нашите страдания - аналогични на неговите. Когато с подробности разказваме как сме излезли от тежката ситуация, която "абсолютно точно" съвпада с неговата - "даже беше още по-лошо". Когато предсказваме скорошно завършване на страданието, защото самите ние сме го изпитали, и знаем какво представлява то.

Представете си разговора между две приятелки - едната вече раждала, а другата очакваща всеки момент да роди. Споделянето на преживяното от раждалата жена, в този случай, когато е направено с цел именно да успокои бременната, оказва много голямо въздействие и може да утеши до голяма степен страхуващото се и направо ужасено Естествено Дете на бъдещата майка.

В подобна ситуация изпада всеки, който очаква някаква терапевтична манипулация или извършване на операция - макар че Възрастният иска да успокои уплашеното Дете, разумните и "обективни" доводи не помагат. Най-доброто решение е някой от преминалите през такава манипулация (или операция) да сподели добронамерено (с цел утешаване) своите преживявания ("опит") с нуждаещия се от утешаване, на когото му предстои да изживее тези страдания.

Трябва да отбележим, че в описания по-горе вариант на споделяне пред (или с) нуждаещия се от Утешение най-важното е първо да успокоим изплашеното Естествено Дете. Не бива да се впускаме именно в тези подробности, които могат да засилят страха и оттам - Дискомфорта. Обратно - по-добре е да се акцентира върху благоприятния изход от цялата ситуация, а там където е било най-страшно - да се използва чувство за хумор или просто да се премълчи. Трябва, освен това, да се има предвид, че Родителят на нуждаещия се от утешаване, също е под "напрежение" - от една страна, той се чувствува "некомпетентен" и губи "авторитет" пред Адаптираното Дете (което също започва да изпитва безпокойство от паниката на Родителя или от противоречивите му инструкции, или даже от това, че просто няма никакви инструкции), а от друга - самото губене на позиции в Его, чрез загубата на определена степен на контрол - е вече достатъчно, за да предизвика силно "Родителско" безпокойство и тревога.

Всички субструктури на Его са "обърнали поглед" именно към Възрастния и чакат той да вземе вярното, арбитражното решение, което да е успокояващо и "справедливо" (т.е. утешението да е насочено както към Детето, така и към Родителя, със запазване на неговата територия и права). Точно в този момент Възрастният обаче, за да изпълни своите функции и оправдае очакванията, се нуждае от точна информация, за да изгради, да създаде необходимата представа за това, какво ще се случва. И тук идва на помощ споделящият човек, който може да изиграе ролята на адекватен утешител, защото: споделяйки преживяното (и прескачайки "страшните" моменти) ще успокои Естественото Дете, ще даде необходимата информация на Възрастния, който ще я съпостави с останалата налична информация и, обобщавайки я, ще потърси готова схема на поведение у Родителя. Последният, след като се е почувствувал необходим или ще намери някъде дълбоко в себе си инструкции за поведение в подобни ситуации (останали от дядо и баба), или ще "се измъкне" с формулировки от по-общ тип ("трябва да се внимава повече", "важното е да се спазват съветите на лекуващия лекар" и т.н.), ще се поуспокои и ще възвърне своите поразклатени позиции, от което ще спечели и Адаптираното Дете. За него инструкция от типа "трябва да си по внимателен" е далеч по-утешаваща от липсата на каквато и да е инструкция.

И така, адекватното споделяне пред нуждаещия се от Утешение подпомага всъщност всички субструктури на Его, давайки по този начин, най-малкото, кратко Утешение за страдащия - за неговото разтревожено и изпитващо силен Дискомфорт Его.

Когато споделящият и нуждаещият се от Утешение са значително по-близки един на друг - например майка и дете, вторично ще изпита Утешение и утешаващият. Майката, използвала споделянето и постигнала Утешение на своето дете, естествено ще изпита също Утешение. Виждаме, че ако са налице определени условия (в случая - обичта на майката към детето), споделянето може да доведе до Утешение и на двете страни - както на утешавания, така и на утешителя. Този момент е много интересен и важен! Следователно, споделянето е техника на утешаване, която ни дава принципна възможност за достигане състояние на взаимно Утешение - всичко зависи от начина на използването на тази техника.

Напълно разбираемо е защо майката също ще бъде утешена, когато види, че нейното дете се е успокоило и утешило. Благодарение на факта, че тя е споделила с него именно това, което е най-подходящо за дадения случай, тя успокоява своето Естественото Дете, което се възхищава от личността на своята рожба. Системата Родител-Адаптирано Дете се успокоява от факта, че така се прави и ето - има резултат, а Възрастният преценява, че е по-добре да бъде въздействано върхо успокоено дете, отколкото върху уплашено или ужасено. Освен това, Утешението на майката се засилва от постигнатия резултат, защото отговаря на изискванията на нейното Суперего - (В* - постъпих правилно, съвестта ми е чиста", "Р* - справих се с ролята на майка - т.е. на уважаван от обществото родител", "Д* - браво на мен, успях да го успокоя, също като баба ми, лека й пръст - тя умееше всичко").

Винаги съм се чудел на какво се дължи голямата популярност на така наречените свещени книги - например, Библията, Корана, Свещените книги на Изтока и т.н. Защо в продължение на стотици или хиляди години една и съща книга се задържа в челните класации по популярност? Какво толкова ни дават религиозните, свещените книги?

Задавате ли си и вие като мене въпросите: защо е толкова важно да вярваш и да се надяваш, да обичаш ближния си, да молиш за опрощение? Защо именно вярващите са "блажени", а останалите "слепци"? Защо толкова много хора са "вярващи", в религиозния смисъл на понятието? Как се съвместяват съвременната наука, технологиите и реглигията в рамките на един и същ човек?

Нима не ви изглежда странно (или поне доскоро така изглеждаше) да се открива интернет-сайт на определена църква, манастир и други подобни религиозни (а значи и свещени) места? Или свещеникът, който разговаря по мобилния си телефон, докато кара новия си мерцедес, отивайки между впрочем да се срещне с местните бизнесмени, за да им поиска материална помощ за своята църква?

Да - светът се променя...

Променя се вече със значително по-голяма скорост, отколкото например през седемдесетте години на ХХ век. Но въпреки всичко нуждата от вяра, надежда и любов, ако не расте, то поне не намалява. По какъв начин можем да определим тези три многократно повтаряни (с най-различни значения) думички - "вяра", "надежда" и "любов"? Защо те винаги се употребяват като че ли неразделно и защо именно в такава последователност? Случайно ли е това или се изразява някакъв по-дълбок и същностен смисъл при употребата им? Защо именно така се наричат дъщерите на мъдрата София?

От гледна точка на Утешителния анализ ще ви предложа следните кратки и взаимосвързани определения за същността на понятията "Вяра", "Надежда" и "Любов":

Вярата представлява убеденост, че Утешението ще бъде със сигурност постигнато - независимо кога, на "този" или "онзи" свят (т.е. приживе или след смъртта) или даже по време на умирането.

Надеждата представлява убеденост, че Утешението ще бъде постигнато в рамките на нашия земен живот, т.е. частен случай на Вярата (затова "Надеждата умира последна", в смисъл заедно с умиращия човек - за него остава Вярата, че, изповядвайки се, или ако му бъдат опростени всички грешки, ще получи Утешение "там", в отвъдното).

Любовта е сбъднала се Надежда (независимо за колко време), т.е. получено Утешение.

Макар горните определения на пръв поглед да са съвсем елементарни, ние можем да се замислим малко повече над тях и да проникнем по-дълбоко в смисъла и същността, която те изразяват.

Например вероятно всеки от нас може да посочи множество случаи, при които наличието на силна Вяра (т.е. "Утешение ще получа на всяка цена, ако не сега то след смъртта си") у даден човек му придава изключителна ("нечовешка") устойчивост, сила и търпение спрямо несгоди и каквито и да са страдания, при които други хора, невярващи, просто биха загинали в най-кратки срокове...

Тук възниква въпросът дали трябва да различаваме вярата във "вечното начало" и "задгробния живот", т.е. религиозната вяра, от вярата в някакви идеологични принципи - идеи. В какво постигане на Утешение вярва "комунистът" например, който загива заради своята идея? Та нали той е даже атеист (или поне би трябвало да бъде)?

И все пак множеството случаи на саможертва по време на война не са за пренебрегване. Това може би показва, че Вярата не е непременно свързана с Бог - достатъчно е да вярваш в нещо, в някаква идея, за да можеш да се прехвърлиш (може би подсъзнателно) на ниво постигане на Утешение на всяка цена - дори с цената на живота си. Защото даже и да не вярваш в "отвъдното", твоята съвест не ти дава покой, докато не извършиш постъпка, съобразена с твоята "Вяра" и, наистина, едва тогава ще получиш някакво Утешение - когато "замълчи" съвестта ти (спомнете си филма "Мълчанието на агнетата"). В противен случай си обречен постепенно да се "разпаднеш" като личност от непоносимия товар на чувството за вина. Така отново стигаме до главната същнот на Вярата - Утешението ще бъде получено на всяка цена: или сега, или умирайки - в момента на умиране, или след смъртта...

Надеждата е малко по-друго нещо. Тя ни кара да предполагаме, да желаем, да се стремим и накрая - да се надяваме, че ще получим Утешение днес, ако не днес, то - утре, ако не утре, то - вдругиден, ако не сега, то - по-късно, но... винаги в рамките на нашия земен живот. Когато умираме - Надеждата умира заедно с нас. Нека си припомним латинската крилата фраза "Dum spiro spero" - докато дишам (т.е. докато съм жив), надявам се. И ако не вярваме, че можем да получим Утешение по време на или след смъртта, то ние ще умрем неутешени.

В разглеждания аспект Надеждата е нещо по-прагматично и представлява една от движещите сили на нашите действия, насочени към постигане на конкретни цели, за да достигнем до най-важната - Утешението.

Кога ситуацията е наистина безнадежна? Когато знаем (или си мислим, че знаем, т.е. убедени сме), че каквото и да направим, то няма да ни утеши. Поне в рамките на нашия живот... А тогава остава вярата, че след смъртта ще получим липсващото ни Утешение като награда за това, че сме се разделили с живота си, поради липса на Надежда (поради безнадежността).

Така наречените терористи-самоубици, вероятно, освен всичко друго, са и хора в абсолютно безнадежна ситуация (в горния смисъл), но притежаващи Вяра например, че те ще получат толкова повече Утешение, колкото повече хора от "врага" убият в момента на своята саможертва - именно тогава ги чака Раят и пълното блаженство. Какво пък, вярване, което не е кой знае колко по-различно от множество други, подобни на него и също толкова "обосновани"...

Интересен е обаче един друг момент - повечето хора живеят едновременно с някаква Вяра и с много надежди (т.е. с Надежда за много възможности за постигане на Утешение). Какво ще стане, ако отнемем (и можем ли) Вярата и/или Надеждата у човека?

Практиката показва, че такова нещо като отнемане на вярата е много трудно и рядко явление. Когато насила карат даден човек да смени своята вяра или искат да му отнемат вярата, са възможни различни варианти: неприемане на новата вяра (дори с цената на живота - но това е оправдано, защото ще получи Утешение както по време на умирането - за това, че "постъпва правилно", така и след смъртта, ако вярата предполага задгробен живот); фиктивно приемане, но всъщност промените са външни, а същността не се е изменила; принудително приемане - човекът запълва постепенно празното място от отнетата насила вяра, с новата, - предложената вяра... Тук няма да се спираме на случаите на промяна на вярата по собствено желание - те винаги са по-благоприятни (от гледна точка на нашите разглеждания) и носят Утешение.

Обикновено в случаите в които се казва, че човекът е загубил своята Вяра, става въпрос за такъв човек, който, съзнателно или не, прикрива факта, че продължава да вярва - не непременно в същото, в което е вярвал до този момент. По такъв начин стигаме до неизбежния извод, че всеки вярва в нещо - в смисъл, вярва, че организацията на живота му е такава, че той може да получи своето Утешение или в рамките на живота си, или по време на умирането - особено когато сам избере начина, по който да сложи край на живота си, или след смъртта.

Отново с Надеждата нещата стоят съвсем различно. Ако човек попадне в наистина безнадежна ситуация, той вече е убеден, че не може да получи Утешение приживе. За него животът става безсмислен, сив, скучен. Да, той може да вярва, че ще получи Утешение на "онзи" свят, и именно това може да го накара да приеме съдбата си със смирение - все пак, самоубийството е "грях" според християнските вярвания например. Но липсата на Надежда (а значи и невъзможност за Утешение докато сме живи) е причина за какво ли не - от безразличието към живота и всичко останало, през търсенето на заместители, с които да постигнем поне миг-утешение (например алкохол, наркотици), до самоубийство или съчетанието на самоубийство с убийство, при терористите-самоубийци например. В този смисъл можем да предположим, че колкото повече се създават безнадежни ситуации за все повече и повече хора, толкова повече ще нараства числото на самоубийците и терористите-самоубийци.

Ние с вас можем да си направим един съвсем прагматичен извод - не трябва никога да поставяме хората около нас в безнадежна ситуация! Особено пък тези, които са ни близки, или обичаме... Обратно - колкото повече Надежда "раздаваме", на толкова повече хора ще дадем възможност да бъдат утешени впоследствие. Отнемете Вярата на човека - той ще намери в какво да вярва! Но ако му отнемете Надеждата, ако го поставите в безнадежна ситуация - на него му остават само "заместителите", или... утешение в отвъдното.

Отнемете Вярата и Надеждата едновременно - личността е сразена... Животът, доколкото е възможен, се превръща в низ от стереотипи, автоматизирани действия, безмислени постъпки, асоциални и антисоциални прояви с най-разнообразен характер, спадане на жизненото равнище и свеждането му на ниво "самотно животинско съществуване".

Любовта... Тук ние няма да разглеждаме нейната същност, а ще я "погледнем" само в контекста на връзката й с Вярата и Надеждата - иначе е ясно колко много и разнообразно съдържание се влага в тази дума (понятие).

И така, Любовта е сбъднала се Надежда, или надежда (с малка буква) в конкретните варианти. Следователно, Любовта е Утешение тук и сега! Но подробно върху нейната същност ще се спрем по-нататък, а засега ще отбележим, че за съжаление Любовта е много по-рядко срещан елемент, съвместно с който съществува човешката личност - за разлика от Вярата и Надеждата.

От краткия анализ можем да си направим извод, че най-добрият вариант за дадена личност е съчетанието между Вяра, Надежда и Любов. Дори една съставка на тази "троица" да липсва, вече не е същото, а понякога е направо страшно. Но когато няма Надежда... Спомнете си младите Ромео и Жулиета: те се обичат, любовта им е искрена и пълна - даваща им пълноценно Утешение, но ситуацията, в която изпадат един след друг, е безнадежна ситуация... Любов и Вяра (че ще бъдат заедно и след смъртта), но без Надежда - финалът е известен...

В крайна сметка налага се да обобщим, че най-често срещаният вариант у хората ще бъде наличието на Вяра, каквато и да е тя, след това Вяра и Надежда, и най-накрая - "свещената троица", Вяра, Надежда и Любов. Следователно, налага се да признаем, че в основата на тази конструкция стои именно Вярата, от нея произлиза Надеждата, явяваща се частен случай на Вярата, а сбъдналата се надежда е Любов - в най-общ смисъл на понятието, което в случая изразява постигането на възможно най-голямото Утешение. Излиза, че и подредбата на трите понятия (вяра, надежда, любов) не е случайна - тя, подредбата, изразява тяхната взаимозависимост, отчитайки същността и произхода им.

© Кирил Кирилов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 26.12.2004
Кирил Кирилов. Утеши ме! Варна: LiterNet, 2004

Други публикации:
Кирил Кирилов. Утеши ме! Кишинев, 2004.