СТАРИТЕ ПЕРИОДИ, КРИТИЧНИТЕ ЕЗИЦИ, НОВИТЕ ИСТОРИЗМИ

Яни Милчаков

web

Периодите като литературни фактоиди

Какво бихме научили от бележка за Иван Вазов в някакъв литературен речник, където животът и делото на народния поет са обобщени с фрази в подобен дух:

A възможно ли е означаваната в съвременния български език като СV професионална биография на един български литературовед от поколението на пишещия тези редове например да звучи така?

Горните изречения, разбира се, са изкуствено комбинирани и измислени ad hoc. Не можем да ги наречем лъжливи - такива биха били, ако предшестват безсмислените дори и в категориите на литературоведската метафорика¹ обобщения, че "Вазов твори в периода на магическия реализъм", или че литераторът, дошъл на бял свят през 50-те години на ХХ в., е ознаменувал косвено "началото на сантиментализма в български и в общоевропейски контекст". Те обаче не са и истински, макар че съчетават действителна фразеология. Представляват специфичен случай на "литературоведски фактоиди", както могат да бъдат определени всякакви информации, не съвсем коректни към събитийния фактически контекст, който "миметично" реферират, но безукорно възпроизвеждащи конвенциите на "дискурса", в който изобщо могат да се появят като информации². Само литературоведската среда би ги възприела с хумор като професионални (авто)пародии. Без обаче да заменяме смъртника с "литературовед" в известната диагноза, която Ат. Далчев поставя на "хумора като веселата смърт на поета", е ясно, че така може да бъде разказана и периодизирана една литература, но така не могат да бъдат разказани нито литературните биографии на писателя, които в дадено време я създават, нито техният общ живот като литературно поколение.

Проект за литературна периодизация обаче - нещо твърде сериозно, академично и трудно въобразимо като изискана езикова шега за литератори или учени - може да се представи по точно такъв игров начин. Наскоро например се появи "Палеонтологическа периодизация на руската литература". В духа на традициите на радикалните руски алманаси и модернистки манифести от началото на ХХ в. тя откроява "Каменния век на руската литература"и убеждава съвременниците, че живеят в него.

Знаменателно попадаме на този дързък и забавен опит именно в полето на руската литература с вербализираното (адмиративно или критично) възприемане на "мета"-идеите за нейната периодизация. Около нея характеристиките на руското политическо и културно развитие вече векове традиционно сблъскват цели идеологии, манталитетни светове, духовни течения, полемични енергии, тласнати от конфликти понятия като "Изток-Запад", "Византия-Трети Рим", "Европа-Евразия", "скитско-цивилизовано" и т.н. Някои от избуялите покрай тях метафори отдавна са култивирани с типично руска интелигентска носталгия като истинска литературна митология ("Сребърният век"). В по-ново време други демонстративно скъсаха с тази линия на руската мисъл, еманципирайки себе си в сциентичния радикализъм на 60-те и 70-те години чрез (не по-малко метафоричните!) "вторични моделиращи системи", които включваха и периодите в "моделиращото" им качество. Един и същ хронологичен отрязък (20-те/30-те години на ХІХ в.) в руската литература например досега е отразяван в различни истории с имена като "Пушкинска епоха", "декабристка култура", "руски романтизъм", "терорът на Цензурата" и "настъпление на четистъпния ямб". "Палеонтологическата периодизация" обаче - както всеки литературоведски коментар - езиково веднага провокира най-различни възможни междутекстови връзки: тя може да бъде разчетена като някаква алюзия към стиховете на О. Манделщам за "нямата, беззвучна поетическа епоха"; може "метатеоретично" да бъде тълкувана като шокираща по крайността си версия на патентованата от Мишел Фуко "археология" на хуманитаристиката, която впоследствие беше масово подета от амбициите на безброй желаещи да "археологизират" според модата a la Foucault какво ли не. "Палеонтологическата периодизация" може да напомня на помнещите 70-те години в СССР забавната замяна на малкото име на Леонид Илич Брежнев с Неолит (едно действително палеонтологично, изкопаемо или още по-точно - гробовно лично "име", що се отнася до възрастта, физическото и интелектуалното състояние на преименувания чрез вица съветски вожд, да не забравяме - и писател, носител на най-високата съветска, т.е. - собствена литературна награда!). Може накрая да си представим, че "палеонтологическата периодизация" ще прочете литературовед, озовал се на сериозен научен семинар на истински палеонтолози, като подкана към тях да "интердисциплинират" своята малко мрачна, но пък мамеща въображението специалност...

Периодизационни цезури и идеологически цензури

Така преди 17 години Н. Георгиев (1987) обобщи собствения си опит в "Тезиси по история на новата българска литература". Българските литератори - съвременници и първи читатели на това доста обезсърчително заключение разбираха много добре извънлитературните значения на тогавашното "днес" с всички негови бариери не само пред периодизацията, но и пред повечето свободни помисли на иначе обявените още отпреди 2000 години като "свободни" изкуства (artes liberales) и тълкуващите ги хуманитарни науки.

По силата на господстващата до 1989 г. държавна идеология периодизацията на българската литература представляваше първостепенна по обществена важност литературоведска концепция. Като замисъл, хронология, проекти, терминология, анонимни колективни "подизпълнители", гарантиращи авторитета й научни институти, номинално увенчани автори и държавни издателства периодизацията не можеше да мине без подробна идеологическа мотивировка. И без върховна политическа санкция, издействана по различни явни и тайни начини. Дори при максимални усилия да бъде възприемана автономно, т.е. деидеологизирано, периодизацията притежаваше всички властови характеристики на културната институция в онези общества, които политологията унило дефинира като "общества от затворен тип". Без да преувеличаваме действителните драми и дискретните травми от нейната интелектуална репресивност, нека я илюстрираме чрез "работен казус". В статия или в "кандидатска" дисертация българският литературовед през 70-те / 80-те години можеше без рискове да употреби, да илюстрира (например чрез творчеството на А. Протич) и да интерпретира значенията на термина "сецесион" като забележимо доминиращ стил в българската култура от началото на ХХ в. Беше напълно немислимо обаче конкурс за асистент или за хабилитиран преподавател да бъде официално обявен като за "специалист по литература на българския Сецесион" вместо установеното в "номенклатурата" на литературоведските специалности "...по Българска литература от Освобождението до Първата световна война". Вярно е, че у нас поне за волности с имената и тълкуванията на периодите не преследваха така, като в СССР, където заради ироничната статия "Какво е социалистически реализъм?", написана от А. Синявски (1990) като "самиздат" за чекмеджето и издадена в чужбина под псевдоним като "тамиздат", писателят беше хвърлен в затворите и лагерите и накрая изгонен от родината си. Но така или иначе, периодизацията остана почти единственият ангажимент на българското литературознание, в който върховните инстанции за надзор над литературата в НРБ и техните олицетворители до последния ден на еднопартийния монопол си запазваха решаващата последна дума, независимо от аргументите в академичните спорове на професионалните литературоведи. Това се съблюдаваше дълго след като от опека и контрол бяха последователно "освобождавани" в пълна или в частична степен стихът, поетическата метафора, романовата условност, някои "спорни" автори, литературни кръгове, книги и пасажи от българското минало или чуждестранното настояще. Основната клауза на опортюнистичния договор между властниците и (по-рисковите) литератори през 1956-89 г. - "ние вече няма да ви критикуваме за вашите формалистки самоцелности в римата, за прекалена почит към д-р Кръстев, към "Златорог" или Вутимски, но пък и вие няма да оспорвате нашата водеща политическа роля" - не важеше за периодизацията на българската литература.

Не е трудно да се обясни тази свръхфаворизираност на периода и на мисленето чрез периоди в "Системата". Марксисткият телеологизъм и линеарният "историцизъм" на комунистическата доктрина, Хегел, а не Попър, конюнктурите на чисто партийната историография спекулативно предполагат, арбитрално назовават и програмно прогласяват всевъзможни "периоди", "етапи", "фази", "стадии". В идеологическа перспектива от тях би трябвало да се вижда крайната цел. В политическа ретроспекция те трябва ясно да открояват борбата в името на "новото" плюс индулгенцията за средствата, с които тази борба е водена против всевъзможни "врагове" - от "недоубитата реакция", "бившите хора", "кулаците" и "златорогщината" - до "ревизионистите", дисидентите и "безидейните лирици", защото концепцията за "прогреса" неумолимо изисква и концепция за възпрепятстващите го "тъмни сили". В социотехнически план "етапите" служат като ориентири и срокове за обществена мобилизация.

Тъй като реториката и теорията на стиха оперират с термина "период" доста векове преди да започне да борави с него историята на литературата, тук можем да се доближим до някои от първичните му значения: както всеки конструиран с думи отрязък, и периодът е важен не само по собственото си съдържание, но и по паузите или "цезурите", които го отделят от други периоди. Казано между другото, властниците във всички недемократични системи през ХVIII-ХХ в. - от терористичните "революционни" диктатури и Оруеловите тоталитарни тирании, до "органичните" абсолютистки султанати и "по-меките" олигархични авторитаризми - много обичат да обработват Времето чрез арбитрални "цезури" и историографски цензури, да периодизират според собствените си идеологии, доктрини и социотехники. Неосъществимостта на политическата мания да се владее Времето като цялост, тласва старанията им да властват над неговите части - съвсем според принципа "разделяй и владей". Моделът достига до съвършения си израз в "библията на сталинизма" - "Кратък курс по история на ВКП(б)", където са изложени "философските" му основи чрез следната галиматия:

Ето каква извадка - идеална илюстрация на този тип - не историческо, а именно "историцистко" мислене е оставил и сталиновият наместник в България Вълко Червенков, който поучава партийните историци как правилно да периодизират:

Както се вижда, тираните проявяват забележително езиково изобретателство в хронологичната кабалистика, събитийната символика и пропагандната прогностика, с които илюстрират периодизационните си приумици. Якобинците полагат принципа със своя "революционен календар" върху месеците; подражаващите им болшевики за кратко атакуват с подобен утопичен проект дните на седмицата, като основната атеистична задача тук е, как вместо "реакционната попщина", лъхаща от "воскресение", да зазвучи дисциплинираният съветизъм "выходной день". Какви периоди от борбата на тевтонската раса за "жизнено пространство" въплъщава и какви предвещава хилядолетният Трети райх също е добре известно, и странно - литературноисторическата периодизация на блестящия филолог В. Шерер от 1883 г. за 600-годишните циклични "вълни" в германската литература (600-1200-1800) вършеше косвено някаква работа на най-близкото до националсоциализма официално немско литературознание.

Без да усетят някакви особени предимства от епохалната промяна, обитателите на съветския блок един ден през 1969 г. разбраха от самия Л. И. Брежнев, че успешно са привършили "периода на изграждане на социализма" и вече живеят в "етапа на развито социалистическо общество". Марионетките, вече поставени на власт в окупираната от същия Брежнев Чехословакия, официално отброиха същата година като "начало на периода на нормализацията", който продължи (с различни "междинни фази") чак до ноември 1989 г.; в Полша пък десетгодишния период след 1970 г. беше обозначен политически от Герек като "стабилизация на успехите", а действителната цена на "стабилизацията" и "успехите"излезе наяве през август 1980 г. в пълния икономически колапс, милиардните дългове и последвалото десетилетие купонна система. Всяка година индонезийският президент Сукарно тържествено е оповестявал, какъв точно период са преживели току-що и какъв предстои да преодолеят неговите полугладни поданици. "Периодите" са били характеризирани в специални президентски konsepsi. За по-загадъчно сакрално звучене някои от тях са кръщавани чрез макаронични слепки от няколко езика. Така например konsepsi-то на Сукарно "година на опасния живот" в съчетание 1:2 между индонезийски и (кой знае защо?) италиански е дало фразата tahun vivere pericoloso (Ледж 1972: 288-290, 322-33). Най-ексцентричният от постсъветските деспоти в съвременна Средна Азия след като забрани с декрети и закони брадите, дългите коси, златните зъби, цирка и балета, регламентира официално и периодите на историята и на човешкия живот в променения из основи от самия него календар. Периодът на Младостта и Зрелостта трае до 85-годишната възраст на човека. Периодът на Старостта настъпва веднага след него. Същият Баща на нацията увековечи владетелската си Ера и чрез имената на своите най-близки роднини. Те са обезсмъртени малко по-скромно във великата епоха само като месеци от нейния начален период и вечен цикъл "...на Майката", "...на Прадедите" и т.н., след някогашния първи месец януари, кръстен, разбира се, на самия президент. Според официалните историографи на Северна Корея ерата на изобщо изживения живот от всички севернокорейци, въпреки хилядолетната история на корейския народ, отброява в момента само 93 години - от рождението на Ким Ир Сен и на родилата се едновременно с него всепобеждаваща идеология чучхе.

Периодът като езикова плячка на "новоговора"

Ето едно наглед дребно социолингвистично доказателство за вездесъщия "периодизацонен дискурс" в подобни обществени условия. До днес в своето публично говорене или писане всеки молепсан от тоталитарния "новоговор" българин (съзнателно или не) авторитетно набляга върху фразата "на този етап...". Тя, разбира се, както и целият български новоговор е раболепно копирана от руския (съветския) образец. Изричат я изключително сериозно, отговорно и само в официални изявления; никога не може да бъде чута в обикновен междучовешки - дори и делови разговор, което категорично й поставя неумолимата лингвополитическа диагноза "дървен език". По-важното обаче е, че "на този етап..." задължително предхожда оправданието за нещо (иначе обществено важно), което досега не е направено, очевидно няма изгледи да бъде направено навреме и никой от отговорните за него не смята (поне вътрешно), че все пак е задължен да го направи. Въпреки това от фразата полъхва диалектиката на неизбежния исторически оптимизъм: "на онзи етап бяха допуснати известни грешки и извращения, които бяха преодоляни в по-зрелия априлски стадий...", "на този етап има някои обективни трудности в снабдяването на населението, които ще бъдат успешно преодоляни в един скорошен бъдещ период". Така до ден-днешен с каноничната фраза "на този етап" неизменно започват предпазливите служебни обяснения пред събрание, камера и журналистически микрофон на различни по ранг "отговорни фактори"; с нея като с магическа формула и министър, и общински чиновник и пътен полицай утешават българите, че "на този етап метеорологичната обстановка не благоприятства сеитбата", че "на този етап няма достатъчно средства за изплащане на социалните добавки" или че "на този етап няма жертви при автопроизшествието". Смята се, че обясненията са формулирани приемливо, без самите българи много да придирят на говорещите пълната нелогичност, каквато може да е "етапното" възприемане на капризите на времето, на нереално планирания бюджет или на вероятностите при случаен инцидент. (Пишещият тези редове библиографски е документирал официално изявление за това, че "на този етап делото се намира в непрекъснат процес на развитие", а накрая най-добре илюстрира епидемичността на социолингвистичното заболяване отговорът на един учтив (и очевидно запознат със стиловите тенденции на стоката си) вестникопродавец в ранните утринни часове, според когото "за съжаление, на този етап вестникът (става дума за всекидневник!) още не е излязъл от печатницата".)

Не звучеше много по-различно и проникналият в българското литературознание новоговор с "етапни" обертонове. Вярно е, че в него не триумфираха докрай периодизационни концепции, увенчани например от официално съветско заглавие като "Стадиално развитие на европейските литератури"⁴ (Поспелов 1988), а и идеята за "ускореното усвояване на периодите" се радваше на твърде кратка по време и ограничена откъм поклонници мода в българската литературна мисъл. Но и у нас минаваха (и още минават) за терминологично изпитана и синтактично изпипана рефлексия безсмислици от рода на: "в хода на историческото време еволюционната диахрония на литературните развойни процеси и стадиалните промени на културните парадигми водят към по-зрели в естетическо отношение етапи, какъвто безспорно представлява периодът на 90-те години на ХІХ в."

Теоретични дилеми

Тази дигресия на адрес "тоталитарни езикови практики" и техните производни в диапазона между вестникарската сергия и академичното съчинение не е самоцелна или тенденциозна. Теорията от последно време изрази едновременно и съмнения за "тоталитаризъм", който лъха от класическите периодизации, и здраворазсъдъчното разбиране, че без тях - или по-точно - без конвенциите, свързани с тях, самото познание за литературата изглежда много по-бедно.

След като във вербализираните разсъждения върху литературните периоди се е появил терминът "тоталитаризъм", логично и очаквано е да се появи и неговият антином - "демокрация".

Погледнато неутрално, литературоведите, които през 70-те / 80-те години на ХХ в. се мъчеха с проблемите на периодизацията на българската литература, в началото на ХХІ в. вече като свободни интерпретатори имат друга трудна задача. Дори ако тя бъде схваната само като гражданственост на литературоведските занимания, някогашното неверие срещу догмата, която задължаваше периодизирането на литературата (поне на тази от най-ново време) да се извършва според "зараждането на народнодемократичните тенденции" и датите на партийни конгреси, е заменено - ако не от неверието в смисъла на литературните периодизации изобщо, то поне от силните съмнения в техните начала и хуманитарен инструментариум. През 90-те години на ХХ в. в професионалния свят на българския литературен историк внезапно навлязоха и предизвикаха да бъдат периодизирани "маргиналните", забравените и забранените автори, регионалната и тривиалната литература, литературният "ъндърграунд", емигрантската литература, "литературата от чекмеджето", литературата на малцинствените български общности извън България, българските литератори, които демонстративно предпочитат да публикуват в самата България на чужди езици... Появи се с всички свои проблеми - вече не само пред българския литературовед - съвършено новата творческа, читателска и критическа активност / анонимност в Мрежата с всички нови институции, роли и маски в нея - на писатели, издатели, редактори, цензори, меценати, разпространители, пазители, унищожители, посетители на виртуални литературни салони, читателски общности on-line, коментатори, плагиатори, мистификатори...

Колко помага световното литературознание на тези български литературоведи - с убеденото признание, че и те са част от него?

Тук може само да се каже, че концепциите на Х. Вьолфлин (1948) в литературоведското продължение на О. Валцел (1917) и на П. Х. Тесинг (1948) са общите ориентири на западната литературоведска мисъл по теория на периода и на диалогизиращите с тази линия школи в Русия, Полша, Чехия и другаде. Става дума, разбира се, за школи с подчертано "иманентистка" философия и херменевтичен апарат в подхода към литературата и изкуството. Промяната в началото на ХХІ в. личи от заглавието на студията на П. Зима "Историческите периоди като проблематика. Социолингвистични ситуации, социолекти и дискурси" и от казаното в нея:

А следващите два доста дълги цитата ни въвеждат сякаш в два съвършено различни мисловни свята, съсредоточени около периода. За четенето на първия е важно да се уточни, че той се съдържа в студия на немскоезичен швейцарски литературовед и поет, писана на английски под сериозното заглавие "Периодизация и теория на литературната история"(Редер 1997-2000). В началото се констатира, че при многото радикални промени в литературната наука, изглежда, само имената и хронологичната последователност на литературните периоди остават непроменени; пример за това е Мишел Фуко, който "изразява своите нови идеи в термините на старата периодизация" (бихме добавили: въпреки че известно време ясно личат неговите новаторски предпочитания към термина "епистема" - Ренесансова, Просвещенска, Класицистична). С пълна "конкурентност" спрямо периода и неговото име до днес очевидно ме могат да се похвалят нито термини като "епоха", "поколение", "направление", "стил","парадигма", "манталитет", нито изобретеният от Ервин Панофски и наложен от Пиер Бурдийо "хабитус", който се разбира най-обобщено като кръг генеративни възможности на определен исторически "културен капитал" да създава само "своите" символични социални практики, културни йерархии, стилове на живот и интегрални художествени образци.

Авторът на втория фрагмент излага своите периодизационни наблюдения с встъпителната забележка "не съм професионален специалист нито по история, нито по литература, така че онези, които са такива, биха настоявали за добавянето на допълнителни определения и уточнения към следните скици". Британската сдържаност ни оставя само да гадаем, дали казаното не крие и някаква лека ирония към "онези, които са". Така или иначе, англосаксонският прагматизъм говори ясно в следващите редове:

На периоди може да се раздели историята на всичко материално, политическо, езиково, художествено, книжовно и духовно, културно и литературно, което изобщо е подвластно на наблюдение, описание и номиниране в хода на времето чрез категориите на дадена научна система или поне чрез някакъв междусубективен минимум терминологично-езикови условности. (Пример за второто представляват периодизиращи фразеологии от рода "Епохата на титаните", "Bремето на Сплина","Изгубеното поколение" и др.). Терминът "период" се употребява в същия смисъл и извън историята на литературата много преди тя да го усвои като собствен. C периоди и с периодизации боравят Историята с всички нейни "методологически", "помощни" и "приложни" дисциплини. Периодизират своя специфичен предмет или себе си философията, филологията, биологията, медицината, геологията, палеонтологията, метеорологията, изкуствознанието, педагогиката, астрофизиката, етиката, поетиката... От периода не могат да избягат дори историите на лукса, на колекциите, на магьосничеството, на маниерите на хранене, на пиянството, на проституцията, на шапките, на фризурите, на местата за лична и обществена хигиена, на детските играчки и на страха, каквито действително са написани до днес, а някои от тях представляват и най-интересното в иначе твърде широкото направление "Cultural Studies". Мисленето за периода понякога обгръща тежките философски антитези и херменевтични категории, начело с "универсално/единично", "причина/следствие", "индукция/дедукция", "синхрония/диахрония", "смисъл/разбиране". Понякога го провокират импресивни оценъчни попадения като "Викторианска епоха", "Бел епок", "Декаданс", "Студена война", "Перестройка". Те обхващат най-разнообразни области на политиката, икономиката, социалните отношения, обществения морал и всекидневния живот, така че строго литературното в тях, както и неговите връзки с останалите изкуства и с извънлитературния свят трябва да бъдат проследявани без утвърдени терминологични ориентири. Така литературоведската интерпретация се превръща във вероятностен резултат от уникалната зададена метафора. Социолингвистичен и културологичен анализ обаче заслужават и извънлитературните метафори на периодите. Такива например са: пояснението на бореца, че ще продължава да се бори "в класически стил", поверителната реклама на (тайно частната) шивачка в НРБ от 1970-те години пред нейните доверени и отчаяни от конфекционния дефицит клиенти - абитуриенти, че може да им ушие за бала и ризи с "жабо-класика" или с "яка-романтика"... В тоя ред е придобилото гражданственост българско стилово откритие - вече в хаоса на "прехода от командно-планиран тоталитаризъм към пазарна демокрация" - "мутробарок"...

Признат ранг на литературни периоди са придобили метонимии със сложен поетологически, но иначе прецизен културноисторически статут. Такъв е "гонгоризмът"- особено ако подчертаем, че като период той според неговите изследователи трае доста след смъртта на самия велик поет Луис де Гонгора-и-Арготе през 1627 г. и може да бъде проследен не само в испанската, но и в повечето западноевропейски литератури, включително и в полската (вж. например Соколовска 1990: 246-47). В други национални литературни истории персонализиращият принцип на периодизация е дал по-проблематични резултати. В последната история на сръбската литература например често се срещат оценки като: "от днешна перспектива най-изтъкнатият поет на преходното време между воиславизма и парнасосимволизма на Модернизма е Милета Якшич (1869-1935)" (Деретич 2002: 970).

Периоди очертават досега неясни като етимологии, но иначе работещи термини, какъвто изглежда, че завинаги ще остане "барок". Периодът може да бъде кръстен от съвременниците си (като Романтизъм), може да получи своето истинско име и в диалог с потомците (като Ренесанс). Периоди в литературната история (и в историята на културата изобщо) могат да отмерват просто две години; така 1878-1919 г. разделят "Новата" от "Възрожденската" и от "Най-новата" българска литература, която на свой ред е разделена от "Съвременната" още по-прецизно чрез серията (извън)литературни събития, проследими между датите 9.ІХ.1944 и 10.ХI.1989 г. Периоди обаче могат да открояват и свръхспекулативни теории, някои от които изискват за собственото си по-разбираемо изложение приблизително същото количество хартия и същия брой думи, коментари и помощни речници, колкото и въображаемата антология на всичко, което са се заели да периодизират.⁵ Визионерът Джанбатиста Вико извисява именно своята периодизация в "Новата наука" като манифестно откровение и философия на културната история, която е обречена циклично да чете през различни епохи изконните послания на митологията. Ерудиран филолог като Ив. Шишманов, комуто се е паднала мисията на строител на книжовните институции и на образователните канони в една нова култура, вижда нейното самопознание и в отговора на въпроса "Кога се начева новобългарската литература?" - с последвалите го периодизационни разрези, фактографски "пълнежи" и доказуеми "влияния" от "големите литератури" - така, както разбира тяхното съдържание и общественовъзпитателна роля културно-историческият позитивизъм (Шишманов 1928: 97-100). Ученият с прагматична нагласа смята, че периодизацията е комуникативна конвенция и по-скоро технически проблем, който не трябва да бъде замъгляван с прекомерни дози онтологична метафизика и трансцендентализъм. Радикалният деконструктивист би иронизирал всички гореизброени едновременно.

Каквото и да съдържа обаче предпочитаният интелектуален инструментариум, пред него стоят някои общи (макар и различно формулирани) въпроси. От манифестите до повсеместните критики срещу създаденото по тяхната рецепта ли да очертаваме хронологичните граници на периода? Възторзите пред шедьовъра или масовият смях от неговата пародия са представителните реакции на читателската публика? "Постъпателно" или "рязко" отмират периодите? В един литературен период, но в различни години ли живеят например романтиците и техните поклонници в Англия и в Русия, след като един голям руски поет уточнява "не, аз не съм Байрон, аз съм друг"? Дали Гео Милев е "повече съвременник" на Вазов и Михайловски - или на Верхарн и Маяковски? Какви социологически параметри има лидерството на авангардното малцинство, което повежда културата от един период към друг?

"Модернизъм", "символизъм", "Fin de ciecle", "Вelle époque": ареалът на периода и ореолът на абсента

Периодът е не само "време", "дух" и "естетика", но и география. За "геопоетика" днес се говори с всички основания, с които се говори за "геополитика". Критичните прегледи обаче върху сравнителните географски класификации на периодите в опитите за многонационални литературни истории смущават вкуса към прегледност. Някъде бъркотията започва още от Средновековието, където "Ориенталното християнство" включва литературите на Византия, коптската, етиопската, арменската и грузинската, но не и старобългарската. В едни класификации българската литература съпреживява периоди с финската и естонската, в други - с гръцката и унгарската. Някъде реализъм и натурализъм "има" в чешката, словашката, унгарската, румънската и българската литератури, но от балканския реалистичен контекст са изчезнали гръцката, сръбската, турската и албанската; могат да се гордеят, че "и те са дали нещо" на "Славянския романтизъм" литературите на Русия, Украйна, Полша, но пък хърватския илиризъм е отнесен към периода на "патриотичния унгарски романтизъм"; Модернизмът е констатиран и проследен в чешката, словашката, унгарската, румънската, българската и гръцката литератури, без изразен аналог в албанската (традиционалист тогава ли е И. Кадаре?); румънската модернистична литература обаче е вписана в романския езиков ареал и като такава следва развитието на иберийските и латиноамериканските литератури. А вече само чистите комбинаторики и не съвсем чистите политически доктрини определят какво става с литературите на разпадналата се СФРЮ. Някога съвкупната "югославска литература" между 1990 и 2000 г. премълчаваше нобелиста Иво Андрич, днес босненската накрая го призна за "свой" писател, но пък самата тя има шанса да бъде разглеждана като част от "Ислямски литератури"; политическата манипулация с "древния ирански произход на хърватите" за малко не отпрати към арийските корени хърватската литература... (Марицки-Гачански 2001: 178-82).

Все пак радва, че в някои национални литературоведски школи до наши дни излизат книги, озаглавени ангажиращо ясно с имена на литературни периоди. Така е в полското литературознание, където през последните десетилетия се появи голямата серия и обобщаващият колективен труд "Литературните периоди" (1988). Техният чужд литературоведски прочит поставя два въпроса. Първият от тях гласи: възможен ли е пълноценен "превод" на символичното съдържание на един период в друга литературна култура, когато неговото име притежава всички белези на "културен идиом"? Вторият не може да бъде формулиран така кратко, но той засяга избора на "език-посредник" при този превод и географския ареал, където този език е разбираем и културно продуктивен. Ако "духът на времето", "естетическите доминанти","категориите на художествено мислене", "жанровата йерархия","стилът на епохата", "типът писател", "моделът на литературна комуникация" и т.н. са "мегарамките" на Голямото литературноисторическо повествование и на традиционното сравнително литературознание в погледите им към периодите, то докъде трябва да периодизира "микролитературната история"? Позоваваме се на нейния условен и не безкритично възприет тук програмен смисъл като културен и антропологичен "criticism", който трябва да "преначертае границите" според призивите на Ст. Грийнблат и Новия историзъм? (вж. Преначертавайки 1992 и Историцизъм 2001). Още повече, че за самата школа се говори на последните международни конференции по проблемите на литературноисторическата периодизация (повече по този въпрос: Папошек 2003).

Опитът, с който ще прекъснем теоретизациите, няма много общо с класическите компаративистки паралели. Като "мегарамка" е избран един ясно откроен от литературните историци чужд период. По своето име - "Млада Полша", той може само условно да бъде "превеждан" на български в литературноисторически категории. Кажимйеж Вика и неговите ученици обосновават предимствата на името "Млада Полша" в неговата тогавашна и по-късна конкуренция с "модернизъм", "неоромантизъм", "символизъм" и "Fin de siecle" "Вelle époque"⁶. Водещ "микро-мотив" в опита ни обаче може подскаже дори само една реалия, мярнала се маргинално в последната полска студия върху "Млада Полша". От уговорката се разбира, че реалията, която ще ни интересува, макар и символично свръхнатоварена, не е била много разпространена в действителните всекидневни практики и битови навици на полските модернисти. В българския бит и литература тази реалия също е оставила само условни и редки исторически следи като име и като художествена тема. Това е абсентът.

Българската полонистика е положила достойни усилия, за да приближи "Млада Полша" до представите на българите с надстандартни литературни и културни интереси (вж. Бахнева 1993). В читателски въплъщения от ерудирания любител и студента по Славянска филология до професионалния преводач и професора славист те интуитивно разпределят полските културни реалии и роли между познатите им български литературни периоди и "актьори". Аналогиите полагат "Млада Полша" в сродния по своя общ дух български период⁸ - краят на ХІХ - първото десетилетие на ХХ в., традиционно смятан като първия период на хронологична, стилова и аксиологична синхронност на новата българската литература спрямо по-широки източно- и западноевропейски литературни и културни тенденции. Ако тук прескочим темата за огромната популярност на Ст. Пшибишевски в тогавашна България, предизвикала известния публичен протест на Ив. Вазов, българския прочит на периода Млада Полша насочват христоматийни емблеми, каквито са Пенчо-Славейковите културни идеали, конфронтацията "млади с европейски костюми - и стари с опълченски калпаци", бохемският литературен бит на "българановците" и несретата като всекидневното име на бохемството, Андрей-Протичевият култ към еротиката, надхвърлящ със сценично-"декадентските" си обертонове хедонистките провиквания на Кирил Христов, които още на времето "го изключват от кръга на младите", Яворовата меланхолия, песимизъм и самоубийство, самоубийството на Димитър Бояджиев...

В това време живее своя културен живот и абсентът. Но като алкохолна реалия, превърната в поетичен символ, той носи различни значения от древната хедонистка възхвала на виното в строфите на класическата Античност, персийските рубаи или "винолюбната" (песенна) поезия на българското Възраждане. Наистина Дяволът в известното стихотворение на Смирненски, за което, разбира се, ще стане дума, почерпва с абсент своя гост поет, изричайки класическата мъдрост "In vino veritas". Виното обаче е "изначално", органично и невъзпрепятствано вдъхновение на поетите, докато абсентът е хронологично фиксирано, културно конвенционално и правно ограничено вдъхновение; виното като възпята културна история е вечност в сравнение с мимолетността на култа към абсента. Известно време през 1844-47 г. пиенето на абсент се препоръчва и прилага като лечебно стимулиращо средство във френските колониални войски от Мадагаскар до Индокитай, но последвалият зенит на неговата консуматорска мода и художествена прослава съвпада с насочените срещу него безбройни моралистки проповеди, пропагандни кампании, обществени психози, църковни анатеми, които естествено довеждат до пълната му забрана в Европа към 1912-15 г., удържана от наказателни закони и сурови присъди. Те издигат истински социални стени и символични контрасти между импулсите на изкуството и общоприетия морал, между художника и полицейския пристав, между всекидневните светове на артистичната бохема и на "филистерското" гражданство, между здравото масово веселие и болезнения екстаз на самотника. ("Бирата и уискито са за глупаците, абсентът е за поетите!" - казва Ърнест Даусън.) Самите поети обаче не са единни в мненията си за "зелената"... отвратителна вещица; кой ли глупак я е нарекъл фея или зелена муза? (...) Върху този извор на безумие и престъпления, на идиотизъм и позор правителствата би трябвало да наложат тежък данък, а и изобщо да го забранят. Абсент!". Тази филипика четем у иначе прославения поклонник на абсента Пол Верлен като несъществено перифразиран цитат от тогавашните антиабсентни брошури ("коварна напитка, пристрастеността към нея бързо овладява своята жертва, която рано или късно се отказва от опитите да обуздае своята страст... Абсентът върши работата си бързо, води към епилепсия, парализ и смърт."). Писателят Алфонс Доде си спечелва авторитет като един от непримиримите обществени обвинители на злокобното и обожавано питие.

Интересно е, че в наши дни, знаменателно точно през следващия fin-de-sieсle, абсентът беше почетен с впечатляващата книга на английския културолог Фил Бейкър The Book of Absinthe: A Cultural History (2001)⁹. Това е изследване, каквото прославеният символ на предишното краевековие напълно заслужава. Още по-добре е, че и българският литературовед Й. Ефтимов (2003) му посвети подобаващо внимание и - трябва специално да се изтъкне - адресирано към ученика, когото от края на 80-те - 90-те години доста отегчиха разни "реинтерпретации" на модернизма без особени новости в тях.¹⁰ Запазените до днес метафорични имена на абсента говорят красноречиво, какво е представлявал той за артистичните бохеми и за обществото, което ги е наблюдавало. "Зелената фея", "...вещица", "... муза", "...богиня", "вода от звездата Пелин","кралицата на отровите", "творение на вълшебник", "кокаинът на ХІХ в.", "свещената трева", "безумието в бутилка", "зелената граница между безумието и вдъхновението", "омнибус за лудницата", "гений за бездарните, гибел на гениите", "афродизиак за душата".

Някои от абсентните метафори не само изискват специални справочни коментари, но подсказват и сериозни културологически теми - сътвореното от А. Рембо "мъдрецът от ледниците" например съдържа странните и изненадващи социални връзки, които е създавала култовата алкохолна напитка в златното време на своята модност. Абсентът е висше "флуидно" вдъхновение на парижката декадентска бохема, лиризирано тематично или описвано критично, изобразявано експресивно чрез изброените словесни и визуални метафори в толкова много творби на Ш. Бодлер, П. Верлен, Ги дьо Мопасан, Е. Зола, О. Уайлд, А. Кроули, А. Рембо, А. Дьо Мюсе, Е. Мане, Е. Дега, Ван Гог (сред 13-те досега формулирани научно версии за причината на лудостта на художника една от главните сочи абсента), Тулуз Лотрек (чиито картини според Г. Моро "са нарисувани с абсент"), Пикасо и много други. Едновременно с това в най-неутрално и най-елементарно описание абсентът представлява вид 70-градусова ракия - традиционно питие на бедните швейцарски селяни от долината на алпийския масив Юре, ароматизирано с различни треви и екстрати. Абсентът обаче не само идва от идиличните Алпи, но и се завръща в тях и то с най-страшните свои "парижки" ефекти - през 1905 г. сензационните страници на европейските вестници се изпълват с коментари на трагедията, при която един швейцарски фермер - страстен абсентист, избива цялото си семейство.

Тук, без да бъде обладан от амбицията да превръща "реда на дискурса" от идея за хуманитаристи в доктрина на педанти или в превземка на деконструктивисти, последователният читател може да прокара изненадващ паралел. В духа на символичните "съответствия" абсентът като история на производство, география на разпространение, демонстрации на потребление и културни конотации свързва и противопоставя ценностните контрасти на една пространствена антиномия.

Обобщено и в логична последователност, тя полемично противопоставя на призивите на някогашните русоисти и днешните антиглобалисти следващия импровизиран "катехизис": "изкуственият" Град категорично превъзхожда с всички свои изстрадани от поета предимства "природното" Село → културата като многолик феномен и самият живот чрез формите на културата са възможни само в Града → на прелома между ХIХ и ХХ художествено тематизираният контакт между Града и Селото е различен от елегантно дискриминиращия дворцов "пасторал" на Рококо или от утопичните "бягства сред Природата" на сантименталисти, романтици и наивисти, предизвикали неудържимата рационалистко-гностична омраза на Волтер и Маркс към Селото изобщо → хората от Града и Селото в "Бел епок" общуват не само конвенционално, но и битово, като запазват различия и дистанции помежду си именно когато равнопоставени се сближават в културата на всекидневието: ето заключение, което много вероятно би аплодирал Новият историзъм.

Тези значения носи "Сватба"-та на градския поет "декадент" от Млада Полша с истинската селянка в едноименната пиеса на Ст. Виспянски от 1901 г.; така трябва да ни изглежда и фесът върху главата на Пенчо Славейков във вечерните разговори на "парнасистите" от "Мисъл". Особената свързваща социалност на софийските картички по-долу, които изобразяват празник в Пипинерията, сякаш казва абсолютно същото, но с много по-разбираем език.

Краткият живот на единия от българските поети, в чиито стихове се мярка зеленикавият призрак на абсента - Д. Бояджиев (1880-1911) - не само съвпада с точните хронологични граници на "Вelle époque" и с апогея на абсентизма, но и с неговата география. Като дипломат Д. Бояджиев пребивава две години в Марсилия - "Меката на абсента", обладан от него град, който по това време наистина е "друм" на "всичките пороци", приписвани на диаболичното питие.

Абсентът като социална връзка между бедняците и богаташите, изминал пътя между хижите на алпийските селяни до локалите на декадентската бохема в Париж с автокоментарите на нейния абсентен "сплин", говори като че ли същото, което - вече без да спомене самия абсент - описва в поемата си "Градът" връстникът и съвременникът на Д. Бояджиев Вен Тин (Стефан Тинтеров) (1885-1912). Неговата мъчителна смърт от копитата на коня по най-жестокия физически и символичен начин отново свързва във вечността модерния поет с далечната на модернизма природа .

Абсентът идва от

Обичайното време на неговата градска употреба (привечер към 17-19 ч.), в периода между Втората империя и "Вelle époque" наричат "L`heure verte" - "зеленият час", изпълвал парижките булеварди с абсентното ухание, и автентичната "абсентна" атмосфера се разпознават

И след всички опиянения, "гибелни наслади" и болезнени сривове поетът с условния лиричен глас, когото историколитературният рефлекс точно би разпознал като обобщение на "артиста декадент от времето на "Бел епок", превърнал Бодлеровите "Цветя на злото" в Библия за душата, канон на творчеството и стил на поведение сред социума, признава:

Пороците на "Града - Ад" изпитва и самият господар на ада - Дяволът. Типизиран отново като истински декадент - абсентист, комуто е съдено да познае дъното на мизерията "злочест, отчаян, окаян... по булеварда" и върха на славата ("важен, блестящ, елегантен") точно според изтъкваната от В. Бенямин "буфонада" в Бодлеровото поведение!), Дяволът се изповядва пред своя гост поет в "Приказка за честта" на Хр. Смирненски.

Така с "абсент" започва и завършва една от най-непреходните в човешки смисъл сатири в българската лирика. "Абсентното" стихотворение на Смирненски същевременно завършва един голям български и европейски културен период. Приключва го с думата "абсент", фаталната й връзка с "поет" и "зелената" дяволска алюзия, водеща въображението към ада; приключва периода напълно предано на основните му теми, стилови техники и обществени реалии, без да губи онзи нравствен и социален смисъл, който според някои можеше да изрази само един "пролетарски поет"¹¹. Далеч от "патоса и идейността", но неподозирано важен като всяка реалия в лириката се оказва и абсентът с целия свой исторически, обществен и културен контекст, с ритуалността на пиенето му в диаболичните инсценировки на съдбоносния разговор за Истината, който водят Поетът и Сатаната: "начало на периода на пролетарската лирика" или "край на периода на модернистичния декаданс" трябва да виждаме в това? А ако напомним, че в една от най-новите филмови версии на "Дракула" диаболичният граф черпи своите гости с абсент (във видимо фактическо противоречие с трансилванските традиции и с хронологията!), ще се убедим, че "периодът" живее във всичко онова, което идва след него и във всичко онова, което разпознава като "свое" в миналите периоди, че речниците и паметта на културата го обричат на безсмъртие, че най-кратката фраза, с която можем да проследим промените в самата култура, звучи наистина като баналното "и така нататък...", "и така нататък..." - "къде ли не".

Абсентът има своето "и така нататък..." - "къде ли не" и в българската литература. И то не в онази, която се периодизира като "най-нова", а която се създава буквално с днешна дата.

На свой ред и със свое право обаче онези литературоведи, които са разтревожени от претенциите на новите историзми за монопол в хуманитарния разказ, сигурно биха подкрепили следващата реплика. Както Периодът не е само Абсент, така няма и Абсент без Периода. Или поне - няма го в нашето хуманитаристко съзерцание с целия негов културен ореол. Достатъчно откроена с безброй централни и периферни символи, с текстове и изживян живот на много хора, интегралността на една културна епоха може да бъде наричана всякак и може да бъде атомизирана до елементи, които подобно на други елементи предстои да бъдат откривани - все едно дали от "чистата" наука или от "чистата" интуиция. Можем ли обаче да говорим и да пишем за Расин, без изобщо да употребим термина "класицизъм" в хронологичен, периодизационен, философски, идеологически, естетически, социокултурен, жанров, стилов, моралистки, метафоричен или в някакъв друг смисъл? Можем ли да експериментираме същото например върху творчеството на Т. Траянов, без да споменем нито веднъж думата "символизъм"? Разбира се, че можем, но трябва да е ясно, какво би спечелила и какво би загубила една интерпретация от такъв демонстративен и рискован отказ. Определено би изгубила старомодно конвенционално достолепие; би избягнала безучастно и някак боязливо диалога с много текстове, които пазят културни конотации и тълкувания "с историческа стойност"; би оставила без дължим жест на ритуална почит хуманитарната традиция, която е отстоявала ценностен аспект на периода във враждебно на културните ценности политическо време, когато самият период (в българския случай - символизмът) е бил христоматийно осакатяван и идеологически осъждан.

Преобладаващият интелектуален климат от края на ХХ - началото на ХХІ в. прави много опасна другата страна на същия въпрос: ценен ли е в нашата, юдеохристиянска и европейска, цивилизация периодът сам по себе си, равноценни ли са "Ренесансът", "Американският Ренесанс", "Харлемският ренесанс" и "Ренесансите в изкуството Ифе или в културата Нок от черна Африка" (за които Клод Леви-Строс твърди, че предхождат и превъзхождат европейския). Възможно и така да е за някого, но все пак те дължат своето така разбрано превъзходство на всичко, което се съдържа в името на европейския Ренесанс като Период - и на нищо друго. Историците вероятно повече биха харесали друг въпрос: равноценен ли е (ако не познавателно, поне наративно) периодът в историята на селищата по балканските проходи, през които са минали легионите на Траян на път за Дакия със синхронния период в историята на самия Рим? Тук трябва отново да отговорим на Новия историзъм с "не!". И трябва да отговорим отрицателно не заради някакъв мним елитаристки "евро-империо-центризъм". В такъв радикалите на "политическата коректност" обвиняват старомодната хуманитаристика - а протестът им (към империалния английски например) тези дни бе мотивиран и от наистина умопомрачителното етимологично откритие, че името на древноегипетския бог Осирис е "маскулинизиран англосаксонски империален продукт от английското O, Sir is!". То в превод потвърждава, че "О (разбира се, някакъв репресивен буквен мъжки белокож символ!) е Господар!", което пък направо доказва и същевременно протестира, че английският брутално е колонизирал духовния живот на Египет десетина века преди светът изобщо да узнае за съществуването на англо-саксите и техния език.

Периодите не са равноценни просто защото историята на селищата би съдържала отговори на много малък кръг въпроси, от които хората като читатели на историята биха се интересували. А тези въпроси могат вероятностно да засягат всички сфери на живота в несравнимо по-сложния Рим - от режима на градските водопроводи и лечебните процедури в баните до конструкцията на амфитеатрите и компетенциите на Сената, от антиинфлационните мерки до имуществените права на разведените съпрузи, от театралния репертоар до проектирането на стенобойни машини, от данъците върху винопроизводството до обучението по реторика, от организацията на публичните библиотеки до статута на публичните домове... Има свой смисъл твърдението, че на всичко изброено може да се открие някакъв условен еквивалент в света, наричан от самите римляни "варварски", и то спекулативно да бъде отнесено към първата съставка на опозицията "култура / цивилизация". Еднакво безплодни обаче са както "моделът" melting pot, който би представил "интеракцията" като елиминиране на всякакви културни различия, така и "колониалният" модел, в който налагането на по-усложнената култура върви само "отгоре надолу", или пък алтернативната му пренатегната утопия, според която римските легионери са се пречистили от цивилизационната умора в първичността на културните практики от разкриващия се пред тях Златен век... Сигурно изглежда само едно: всяка от двете истории - и тази на великия Рим, и тази на малкото селище може по-интересно да бъде разказана и написана - стига да намерим онова, което си струва да бъде разказано; то може да се нарича както "метафизични мислители на епохата", така и "битови амулети", а най-изненадващо е, когато двата разказа се пресекат. Карло Гинзбург постигна този познавателен идеал с историята на неизвестния съвременник, събрат по трагична съдба и по нещо интелектуален партньор на великия Джордано Бруно - селският мелничар и учен наивист Менокио.

Същото е възможно и когато разказваме за литературните периоди.

БЕЛЕЖКИ

1. Метафорични "периодизационни" паралели например са "символизмът като неоромантизъм", "футуризмът като барок"; прочутото определение на А. Синявски за "социалистическия реализъм като класицизъм днес" ще коментираме по-нататък. [обратно]

2. Типичен пример за "фактоид" привеждам в книгата си "Социология на литературата, език и политика" (София, 2001, с. 84) с вестникарското заглавие "Негър убит в Алабама". Прочетено без последващата го информация, от която се разбира, че убиецът е също чернокож (или според "политически коректния" термин - "афроамериканец"), а самото убийство е предизвикано от банална битова свада, заглавието формално "истинно" отразява инцидента и същевременно неистинно внушава, че "Ку-Клукс-Клан продължава да вилнее в южния щат с най-мрачната расистка слава" и "малцинствата са репресирани". [обратно]

3. В последвалите издания на тази програмна студия през 90-те години е отпаднала песимистичната поанта, изместена обаче от друг ранг хуманитаристки колебания пред проблемите на периодизацията. [обратно]

4. Поспелов е особено характерен пример за литературовед с обещаващо начало през 20-те години, който обаче с годините попада изцяло в конюнктурен плен на съветския новоговор и "лабораторно" го (само)налага в съчиненията си. [обратно]

5. В един свръхезотеричен коментар на теософ върху периодизацията на културната история, предложена от един от най-големите социолози на ХХ в. Питирим Сорокин (1992: 429-35), четем например, че циклите, които отбелязват редуването на "сензитивни" и "идеационални" периоди с характерния за всеки от тях ментален спектър, се определят от две групи архангели: едната, предвождана от Михаил, владее времето в "идеационалните" периоди с две трети присъствие (64%). "Сензитивните" периоди инспирира Гавраил с останалите трима архангели. На свой ред те определят духа на своите епохи чрез 76%. Двете групи архангели са поместени в циклите на Слънчевата система. На едната страна е Слънцето със своите регенти Юпитер и Меркурий, стимулиращи телесния и чувствения живот на човека и такива интелектуални системи като емпиризма, материализма, позитивизма с техните културни изрази. На другата е духовната интелигентност на Луната, естествено космическо вдъхновение за метафизичната спекулация. Тя предопределя появата на (нео)томизма, (нео)мистицизма, интуитивизма, екзистенциализма. Монополната власт на всеки един период с течение на времето става културно безплодна и трябва да бъде заменена от противоположното начало. Саморегулиращия социокултурен механизъм, който балансира двувластието на "сензитивните" и "идеационалните" периоди, проличава в междинните "идеалистични" периоди - кратки , но ценни исторически моменти на хармония и ценностно равновесие между духовното и земното във философията, науката и изкуството. [обратно]

6. Терминът е най-малко обременен със съдържащата се в него интерпретация; използван е в кръга на модернистичното поколение и представлява елемент от самоопределението на епохата; създаден е по образеца на съответстващи наименования в други европейски страни (например Млада Германия) и изтъква, че новата литература трябва да носи национален дух; има описателен характер, не откроява нито връзка с традицията, нито аналогии с живописта (както импресионизма), нито се позовава на явления извън литературата (както декадентството); определя целостта на литературните събития през 1890-1918 г.; "примирява" противопоставени явления; допуска възможността за тълкуване на литературата като нееднородно явление. [обратно]

7. Срв. с известната и станала универсална характеристика на този тип човек на изкуството у Е. Гонкур: "...Екстазите на нощната работа, периодите на бедност, последвани от периоди на оргии, занемареният сифилис, възходите и паденията на бездомността, вечерите вместо обеди, чашите абсент, носещи утешение след лихваря, с една дума - всичко, което съсипва човека, изгаря го и в края на краищата го убива..." [обратно]

8. Балканските паралели на модернистката бохема и използваните от нея еуфорични стимуланти в хърватската "Модерна" вж. у Дараданова (2002: 265-271). [обратно]

9. Повечето позовавания по историята на абсента са от тази книга. [обратно]

10. В раздела "12 най-важни понятия за Верлен" се пояснява: "Абсент (Absinthe) - Култова течност за романтиците и декадентите. Заедно с хашиша, който бил поглъщан или пушен, и опиумът - възпяван помощник за пътешествие отвъд видимия свят. Когато се картографира романтическата и следромантическата литература, обикновено се казва, че опиумът се свързва на първо място с името на английския романтик Томас де Куинси, написал изследването интроспекция "Изповедите на един ядач на опиум". Хашишът пък води директно към Бодлер заради есето му "Изкуственият рай". Към Верлен пък води линкът, тръгващ от абсента, който се среща явно и кодирано често из поезията му. Абсент значи "отсъстващ" и самото питие е действало така: губиш усещането за реалност, а с него и за грижа и страх. Разбира се, влиянието му върху сетивата се преувеличава благодарение на писателите и художниците декаденти дотам, че когато в края на ХХ век известният латиноамерикански писател Марио Варгас Льоса опитва от зелената течност, за да влезе в света на Ван Гог и Гоген, установява, че става дума за слаба работа. На фона на синтетичните успокоителни и халюциногени абсентът бледнее.

Но култът към абсента е добил такива размери, че дори споменаването на зеления цвят е притежавало конотации за него. На практика абсентът е сравним с онези напитки, които наричаме мента, мастика, вермут. Той съдържа веществото туйон (thujone), извличано от билката arthemisia absinthium, т.е. вид пелин. А туйонът потиска онази част на мозъка, която "отговаря" за болката и страха. (Впрочем самата дума "абсент" не идва от корена "отсъстващ", а означава "без сладост" - нали пелинът е горчив?). Питиетата "Перно" и "Рикард" са от същия клас, но не съдържат туйон и не предизвикват абсентизъм. А и нямат силата на алкохола на абсента. Питието "Шартрьоз" е почти абсент, но също без токсичната съставка на пелина. Ако искаме да сме малко по-конкретни, трябва да добавим, че за направата на горчивия ликьор, наречен "абсент", са необходими още "билки" - например една рецепта изброява анасон [Pimpinella anisum], копър [Foeniculum vulgare и Anethum graveolens], каламус [Acorus calamus], магданоз [Petroselinum crispum] (Ефтимов 2003). [обратно]

11. Досадно е да се повтаря, че към тях преди 1989 г. българското литературознание (с редки, но силни изключения) изпълняваше своя интерпретаторски дълг единствено чрез признанието за "новото съдържание, изразено майсторски в символистичната образност и стихова форма". А печалното е, че последвалото десетилетие не промени по същество инерционната масовост на този дълбокоумен извод. [обратно]

12. Цитатът е по: Петров (2001). "Чашката например, без непременно да задължава да виждаме Дявола като "пиячка на абсент", изостря декадентската чувственост на тази прелюдия" - посочва в анализа си на "Приказка за честта" и Елка Димитрова (1999). [обратно]

ИЗПОЛЗВАНА И ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Байда 2003: Bajda, J. Mloda Polska. Wroclaw, 2003.

Бахнева 1993: Бахнева, Калина. Преселението на художественото слово: Полският романтизъм и модернизъм и френският символизъм в български поетически контекст от края на ХІХ до 20-те години на ХХ в. София: УИ "Св. Климент Охридски", 1993.

Бейкър 2001: Baker, Phil. The Book of Absinthe: A Cultural History. New York: Grove Press, 2001.

Бити 2000: Biti, Vladimir. Periodizacija. // Biti, Vladimir. Pojmovnik suvremene književne i kulturne teorije. Zagreb: Matica hrvatska, 2000, s. 365-76.

Валцел 1917: Walzel, Oskar. Wechselseitige Erhellung der Künste. Berlin, 1917.

Вен Тин 1994: Вен Тин (Стефан Константинов Тинтеров). Призраци (Събрани творби). Съст. Владимир Стоянов. Варна: Икар, 1994. Също: Вен Тин. Призраци. Варна: LiterNet, 2001 <https://liternet.bg/publish2/ventin/prizraci/content.htm> (13.12.2005).

Вьолфлин 1948: Wölfflin, Heinrich. Kunstgeschichtliche Grundbegriffe. Das Problem der Stilentwicklung in der neueren Kunst. Basel: Benno Schwabe, Elfte Auflage mit 123 Abbildungen, 1948 (Първо издание - 1915 г.).

Георгиев 1987: Георгиев, Никола. Тезиси по история на новата българска литература. // Литературна история, 1987, № 16. Също: Георгиев, Никола. Мнения и съмнения. (По дирите на едно литературоведско чергарство). Варна: LiterNet, 2000-2001 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/tezisi.htm> (13.12.2005).

Дараданова 2002: Дараданова, Е. Има ли бохема на Балканите или пиянството на един поет. // Фигури на автора. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Б. Биолчев. Съст. А. Бурова, С. Димитрова, Д. Григоров, К. Рикев. София: УИ "Св. Климент Охридски", 2003, с. 265-271.

Деретич 2002: Деретић, Ј. Историjа српске кньижевности. 3 изд. Београд, 2002.

Димитрова 1999: Димитрова, Елка. "На гости у дявола" ("Приказка за честта") на Христо Смирненски - планове на травестиране. // Български език и литература, 1999, № 2-3. Също: Димитрова, Елка. "На гости у дявола" ("Приказка за честта") на Христо Смирненски - планове на травестиране. // Електронно списание LiterNet, 26.03.2000, № 3 (4) <https://liternet.bg/publish/edimitrova/smirn.htm> (13.12.2005).

Ефтимов 2003: Ефтимов, Йордан. Модернизъм. Литературни анализи за 10. клас. София: Кръгозор, 2003.

Зима 2003: Zima, Peter. Historische Perioden als Problematiken. Sozio-linguistische Situationen, Soziolekte und Diskurse. // Kako pisati literarno zgodovino danes? D. Dolinar, M. Juvan (Hrsg). Ljubljana: Znanstvenoraziskovalni center SAZU, 2003, s. 275-86. (Статията е четена като доклад на Mednarodni simpozij / International Conference "Kako pisati literarno zgodovino danes? / How to Write Literary History Today?", Ljubljana, 14-15 oktobra 2002).

Историцизъм 2001: New Historicism. Literaturgeschichte als Poetik der Kultur. M. Bassler (Hrsg.). Frankfurt/M., 2001.

Караковски 2003: Караковский, В. Каменный век русской литературы "Палеонтологическая периодизация русской литературы. // Точка. Зрения. Москва, 12.07.2003 <http://www.lito.ru/text/256> (13.12.2005 - не работи временно, бел.ред., Г.Ч.).

Ледж 1972: Legge, J. D. Sukarno: A Political Biography. London, 1972.

Литературните периоди 1988: Okresy literackie. Praca zbiorowa pod red. Jana Majdy. Warsawa, 1988.

Марицки-Гачански 2001: Марицки-Гађански, К. Географска класификация кньижевности - артифицијелна или природна. // Интердисциплинарност теорије кньижевности. Београд, 2001.

Остин б.г.: Austen, Jane. Chronology and Periodization (A definition of chronological terms relevant to Jane Austen's literary classification, and to the history of her times). // Jane Austen Information Page <http://www.pemberley.com/janeinfo/japeriod.html> (13.12.2005)

Папошек 2003: Papoušek, Vladimir. Greenblatt's concepts of "New Historicism" and literary history. // Kako pisati literarno zgodovino danes? D. Dolinar, M. Juvan (Hrsg). Ljubljana: Znanstvenoraziskovalni center SAZU 2003. Статията е четена като доклад на Mednarodni simpozij / International Conference "Kako pisati literarno zgodovino danes? / How to Write Literary History Today?", Ljubljana, 14-15 oktobra 2002.

Петров 2001: Петров, Мариян. Чумната епидемия. // Електронно списание LiterNet, 26.09.2001, № 9 (22) <https://liternet.bg/publish3/mpetrov/epidemia.htm> (13.12.2005).

Поспелов 1988: Поспелов, Г. Н. Стадиальное развитие европейских литератур. Москва: Художественная литература, 1988.

Преначертавайки 1992: Redrawing the Boundaries: The Transformation of English and American Literary Studies. Stephen Greenblatt, Giles Gunn (ed.). New York: MLAA, 1992.

Редер 1997-2000: Rehder, Robert. Periodization and the Theory of Literary History. // Poetry. 1997-2000 <http://www.unifr.ch/das/CompromisesMain%20FolderRS/Robert_Rehder/Essays/Periodization_1.html> (13.12.2005).

Робинс 1992: Robbins, В. Death and Vocation: Narrativizing Narrative Theory. // PMLA (special issue on literary history), 1992, № 1 (January), р. 38-50.

Синявски 1990: Синявский, Андрей (Абрам Терц). Что такое социалистический реализм. (1957) // Цена метафоры или Преступление и наказание Синявского и Даниэля. Съст. Е. Великанова. Москва: Книга, 1990. Също: Антология Самиздата. Сост. Марк Барбакадзе. <http://antology.igrunov.ru/authors/synyavsky/1059651903.html> (13.12.2005).

Соколовска 1990: Sokolowska, J. Gongoryzm. // Slownik literatury staropolskiej. Wroclaw - Warsawa etc., 1990, s. 246-7.

Сорокин 1992: Сорокин, Питирим. Социокультурная динамика. // Сорокин, П. А. Человек. Цивилизация. Общество. Москва: Наука, 1992, с. 429-435.

Тесинг 1948: Teesing, H. P. H. Das Problem der Perioden in der Literaturgeschichte. Groningen: Wolters, 1948.

Червенков 1995: Червенков, Вълко. За задачите на нашата историческа наука. Цитирано по: Съдът над историците. Българската историческа наука - документи и дискусии (1944-1950). Т. 1. Съст. В. Мутафчиева и др. София: АИ "Проф. М. Дринов", 1995.

Шишманов 1928: Шишманов, Иван. Кога се начева новобългарската литература. // Родна реч, 1928, № 3.

© Яни Милчаков
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.12.2005, № 12 (73)