БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 70-ТЕ ГОДИНИ - НАЦИОНАЛИЗЪМ, МОДЕРНИЗАЦИЯ, ЕМАНЦИПАЦИЯ?
(Критически дискурсен анализ на тоталитарните политики на паметта)

Петър Воденичаров

web | Култура и критика. Ч. IV

Въведение

От няколко години изучавам всекидневния живот и манталитет в комунистическа България, като използвам устни автобиографични интервюта и публикувана мемоарна литература като основен източник. Интересувал съм се най-вече от промяната на социално-класовите и полови идентичности в процеса на т.нар. тоталитарна модернизация (Воденичаров 1999а; Воденичаров 2001). За да хвърля светлина върху субективните светове на новите дейци на българската модернизация, аз използвах два подхода - критически дискурсен анализ на господстващата идеология и масова култура¹ и психолингвистичен анализ на автобиографичното себепредставяне (Лакан 1991; Кръстева 1986). Дискурсният анализ разбирам не само като семиотичен анализ на определени текстове, а и като по-общ анализ на набора от социални правила, които в даден период и за дадено общество определят границите и формите на това, което може да се каже, неговото съхраняване, помнене и използване от различните индивиди и групи.

За страните от "социалистическия лагер" 60-те и 70-те години са описвани като по-либерален период на национален комунизъм, белязан от края на Сталиновия терор и поставяне под съмнение на хегемонията на Съветския съюз (Окай 1986). В това изследване бих искал да анализирам политиката и дискурсните практики, чрез които държавно-комунистическият елит на България успява да изгради нова национална идентичност, като в същото време, за разлика от Югославия, Албания, Румъния, не престава да бъде най-лоялният сателит на СССР. Специално внимание ще обърна на взаимоотношението между новия национален дискурс и дискурса за равноправието на жените, което не престава да бъде провъзгласявано за най-голямото постижение на комунистическата държава.

Източници на моето изследване са официалните документи на мемоарната кампания "Народната памет разказва" (1986), която стартира през 1972, публикуваните през 70-те години партизански мемоари и по-специално "В името на народа" на Иванка Гръбчева (1970) и "Под открито небе" на Славчо Радомирски (1978); справочник на публикуваната мемоарната литература за периода 1944-1985 (Историята 1985); енциклопедии на българското кино 60-те-70-те години (Генчева 1988; Янакиев 2000) и вестник "Работническо дело" - в периода 1950-1975 година.

Анализирах начина, по който се изграждат представите за българската нация и за ролята на жените както в мемоарната литература, така и в масовата култура, като се стремях да разкрия идеологическите мотиви за тяхната пропаганда и ефикасността на тяхното въздействие.

Моят основен тезис е, че въпреки модернизационния патос, националистичната реторика и възхвалата на женската еманципация, тоталитарният режим в България постига една фалшива модернизация, която връща назад развитието на българското общество, съживявайки и легитимирайки предмодерни родово-землячески структури и манталитет.

Конструирането на нова национална идентичност

Официална кампания на паметта: производство, разпространение и възприятие на партизански мемоари

Краят на 60-те и 70-те години е белязан от интензивното публикуване на (авто)биографии на партизани и ятаци. През 40-те и 50-те години свои спомени публикуват най-вече политически затворници, емигранти в СССР, участници в Отечествената война. За периода 1944-1985 са публикувани около 600 мемоарни книги за антифашистката борба (1923-1944) като в 150 от тях партизанското движение е основна тема (Историята 1985: 7). За периода 1944-1954 са публикувани само 13 партизански книги и те имат документален характер - сборници с устни свидетелства и записки за отделни партизански акции (виж например мемоарите "Ние бяхме партизани" (1949) и Цочев (1953). Специален интерес към политическата употреба на партизанските мемоари възниква след 1954 година, когато Тодор Живков и неговите другари от отряда "Чавдар" надделяват във вътрешнопартийните борби и легитимират ръководната си роля в партията и държавата чрез партизанското си минало. Публикуват се няколко книги за историческото значение на партизанската мемоаристика (Давидков 1955, Генов 1958 и др.). Интересът към идеологическите и естетически качества на партизанските мемоари нараства през 70-те години, което довежда до Решението на ЦК на БКП от 22 март 1972 за "за по-нататъшно подобряване и издаване на мемоарната литература, за повишаване на въздействието й в патриотичното и интернационално възпитание" (Народната памет 1986: 19).

Организирана е мащабна кампания "Народната памет разказва" за събиране на свидетелства и документи за героичното минало на българския народ, за чийто връх се смята антифашистката борба.

Документите и статистическите данни обачене даваткрасноречиви свидетелства за особения героизъм на българското партизанско движение, те по-скоро говорят за едно късно и незначително по мащаб и по резултати движение. През 1941 под ръководството на БКП в България е организирана партизанска съпротива на българското правителство, което след опитите за неутралитет присъединява страната към фашистката коалиция. Партизанското движение е инспирирано и в голяма степен ръководено от съветски функционери, част от партизанските акции имат характер на лични и политически отмъщения, други са от снабдителен характер, осъществени са и някои успешни военни и саботажни акции (Иванов 1974; Въоръжената борба 1962). Повече от половината от партизаните се присъединяват към съпротивата през 1944, когато изходът от войната е ясен. Например във Втора въстаническа зона 54,5% от партизаните се включват в отрядите през 1944, 39,4% през 1943, 4,52% през 1942 и само 1,7% през 1941 (Дочев 1984: 47). Около 84% от партизаните са от селски произход и повечето от тях са с ниско образование (Дочев 1984: 111; Даскалов 1968: 210; Косев 1966: 41).

След 09.09.1944 партизаните застават начело на болшевишкия терор, съветизирал България: т.нар. "Народен съд" от 1944 унищожава политическия, културен и стопански елит на буржоазна България, като издава 9155 присъди, от които 2730 смъртни и 1305 доживотни (Калинова, Баева 2000: 32), около 25 000-30 000 "класови врагове" са избити без съд и присъда (виж Огнянов 1993: 27); от 1944 до края на 60-те години през "трудово-образователните общежития" за "политически опасни елементи" (концлагери) преминават между 20 000-200 000 души (Тодоров 1999: 8). От 1944 година партизаните, които стават част от управляващия елит, получават и дават на своите роднини и поддръжници многобройни привилегии като по този начин се превръщат в особена социална класа.

Мемоарна кампания от 1972 година трябва да обрече на забрава веднъж завинаги буржоазната модерност и болшевишкия терор и да легитимира привилегирования статус на т.нар. "активни борци против фашизма и капитализма", като предизвика общонационална гордост от една митична съпротива. Прокламираната цел на движението е да утвърждава "героичната история на народа, добродетелите на българския дух, исконния му стремеж към социална и национална свобода… Една от най-значимите заслуги на мемоарите е, че превръщат нравствената чистота, идеализма и героичния живот на борците в пример за днешния ден (Народната памет 1986: 34).

Кристина Попова, която изследва нормативните документи и организацията на мемоарната кампания, споделя наблюдението, че съществува стремеж за привличане на колкото се може повече младежи, които да се вдъхновят от примерите на децата-герои и ремсистите и така да се възстанови - или по-скоро да се конструира - връзката между поколенията. Членът на Политбюро на ЦК на БКП Милко Балев смята, че именно поради разкъсването на тази връзка е станало възможно привличането на младите хора в Полша и Чехия към контрареволюционните сили (Попова 2001: 3).

Учредяват се специални социални комитети, които да координират дейностите на няколко институции: клубовете на активните борци против фашизма и капитализма, окръжните комитети на БКП, държавния отдел "Културно-историческо наследство", партийните и държавни архиви, музеите, профсъюзните комитети, младежките политически организации Пионер и Комсомол. Публикуват се наръчници за това как да се интервюират все още живи участници в партизанското движение. Инструкции за това как да се събират родови истории, местни истории и фолклор също се разпространяват в училищата. Официалните наръчници, според К. Попова, окуражават разказването на всяка семейна и местна история съобразно официалните стандарти на припомнянето, всяко нещо, което се отклонява от биографичните норми трябва да бъде потиснато и забравено (Попова 2001: 6). Резултатът от кампанията: 9 000 записани и транскрибирани спомена, 1000 записа и стотици семейни истории и родословни дървета.

Децата и младежите не само слушат и записват, но и транскрибират, обработват, запаметяват и представят събраните от тях партизански истории. Записите са привидно спонтанни - те са преминали стриктна вътрешнопартийна проверка, доколкото са използвани като свидетелства за връчване на официален привилегирован статут "активен борец против фашизма и капитализма" в четири степени. Дейностите на младежите симулират традиционно устно общуване внуци - баби и дядовци, така добре организираната и редактирана партийна памет се представя като фолклорна памет. Партизанските истории въздействат върху аудиторията не толкова рационално като индивидуално четиво, а емоционално като част от колективния ритуал "Героят е винаги в строя". Всеки отряд в училище трябва да има свой патрон - убит антифашистки герой; при влизането в пионерската и комсомолската организация учениците са изпитвани публично върху житието на патрона, снимката-икона на патрона, поставена в специални кътове, е украсявана и почитана. Събраните партизански истории са драматизирани и представяни на задължителните годишни прегледи на художествената самодейност, а роднини и близки на патрона са почетни гости на всички училищни тържества. Убитите герои антифашисти са вписани в личния състав на Българската народна армия със специален указ на министъра на отбраната Добри Джуров, на военните тържествените проверки се рецитират техните кратки жития, а във войнишките спални помещения леглата на загиналите герои са почитани.

Подкупването на интелигенцията

За ефикасността на мемоарната кампания особена роля играе т.нар. творческа интелигенция - писатели, поети, драматурзи, режисьори, актьори, художници, музиканти, научни сътрудници и университетски преподаватели. Литературоведи изследват естетическите качества и въздействие на партизанските мемоари (Сивриев 1966; Жечев 1973; Кабаиванска 1986). Утвърждава се нов мемоарен жанр "художествено-документална (авто)биография", който измества партизанската документалистика, характерна за 40-те-50-те години. Литературните специалисти провъзгласяват класически модел на партизанска (авто)биография със строго определени персонажи (партизаните и техните ятаци), места (партизански отряди, затвори и лагери), време (1941-1944), събития (антифашистката борба, Девети септември, посрещането на съветската армия), ценности (саможертва, патриотизъм, интернационализъм, идеализъм). Публикуваните мемоари не само се редактират, но претърпяват и художествена обработка, за която са привлечени водещи писатели и поети.

През 1971 се основава Институтът по фолклористика, който открива клонове в някои от окръжните градове, за да насърчи проучванията на местната история и фолклор. Специалисти по фолклор подпомагат създаването на партизански народни песни, имитиращи ритъма и образността на юнашките песни, популяризирани на самодейните прегледи, по-късно тези песни са записвани като автентичен фолклор и проучвани от водещи фолклористи.

В края на 50-те години мемоарният тип музей (посветен на революционни и антифашистки събития) е заменен с нов тип - къщите-музеи на партизани, ятаци и революционери. Тези музеи представят не само (авто)биографични документи и реликви, но и местната история и фолклор и са подчинени не на Министерството на културата, а на ЦК на БКП.

На базата на събраните мемоари талантливи български писатели изготвят сценарии за телевизионни и кино филми. Антифашистката борба става основна тема на киното през 60-те-70-те години: 123 от всичките 311 филма са посветени на партизанското движение, друга значителна част от филмите, т.нар. "съвременна психологическа драма", разглеждат социалните проблеми на "героите на труда" и други отговорни другари, бивши партизани и ятаци, и също засягат партизанското движение. Българската национална телевизия започва регулярните си излъчвания през 1959 година, десет години по-късно се появява и първият телевизионен бестселър: 13-серийният "На всеки километър", представящ героичните приключения на Никола Деянов, син на убит участник в Септемврийското въстание (1923), който взема дейно участие в Испанската гражданска война, Френската съпротива и българското партизанско движение, а след 1944 завършва революционната си кариера като майор от специалните служби на партията (в следващите 13 серии, произведени през 1971 година).

Едни от най-добрите български писатели работят върху сценария на филма - Павел Вежинов, Свобода Бъчварова, Георги Марков. Сценаристите изоставят тромавите канони на социалистическия реализъм за сметка на по-вълнуващата поп-естетика на шпионския филм, екшъна и мелодрамата от типа на Джеймс Бонд, а ролята на активния борец Н. Деянов е дадена на секс-идола на поколението на 50-те-60-те години - Стефан Данаилов (виж анализа на Гърдев, 2004). Филмът "Черните ангели" (1970) на Въльо Радев, по мотиви от автобиографичната книга на М. Гръбчева "В името на народа", представя вълнуващия живот на шестима младежи, членове на партийна терористична група, и привлича най-многобройната аудитория на български филм изобщо - 3 271 500 души.

По-широка борческа историческа рамка на партизанското движение създават филмите за средновековни български царе и просветители с антивизантийска насоченост - Калоян (1962), Легенда за Паисий (1963), Ивайло (1964), Цар Иван Шишман (1969), Князът (1970), Сватбите на Иван Асен (1975) и филмите за български бунтове и въстания с антиосмански патос: Демонът на Империята (1971), Козият рог (1972), Записки по българските въстания (1978), Пътят към София (1979).

Текстов анализ на партизанските мемоари - теми, персонажи, метафори

Изобретяването на "святото и легендарно народно дело"

За разлика от партизанските свидетелства от 40-те-50-те години партизанските (авто)биографии от късните 60-те и 70-те години говорят за специална антифашистка идентичност, която като че ли се наследява. Мемоарите приличат повече на родови саги, отколкото на класови драми, участието на близки и роднини, дори и на невръстните деца е подчертано:

Майките разказват на бъдещите партизани народни легенди и героични истории за техните предци:

Героичното дело на партизаните се тълкува в по-широките рамки на националната история: партизаните представят себе си като наследници на богомилите, опълчили се срещу християнската църква, хайдутите, борили се срещу османските поробители, септемврийците, вдигнали се на бунт срещу капиталистите експлоататори. Селските бунтове от 1923 година са провъзгласени за първото антифашистко въстание в света, а като фашизъм е определен и капитализмът, и монархизмът, и изобщо всяко потисничество.

Партизанските биографии следват строг сакрален канон: героите са родени в бедни селски семейства; въпреки че обичат книгите, са принудени да напуснат рано училище; намират работа в съседния град, където търпят унижения и експлоатация; срещат добър комунист (най-често земляк), който им разкрива героичната история за техните предци и марксистката истина за света и ги призовава да освободят народа, поробен от чуждестранни потисници; самообразоват се като четат марксистки книги и съветска литература; организират народната съпротива, но са арестувани от полицията, измъчвани са, но не предават мисията; другарите им помагат да се присъединят към партизанските отряди около тяхното село; понасят мизерия и страдания и се борят срещу полиция и войска; умират героично в битка или се спасяват, за да свидетелстват за освободителното дело.

Житийният канон позволява на всеки борец лесно да се идентифицира с другарите си в една необходима героична модалност - това трябваше да се случи и с мене. Младият партизанин-мъченик, загинал в битка, е истинското въплъщение на тази модалност и е провъзгласен за образец на младите. Авторите нямат чувство за индивидуална житейска траектория, те разказват и истории на своите другари, като до такава степен се вживяват в тях, че цитират дори и предсмъртните им мисли.

Партизанските мемоари внушават нова митична версия за националната история: векове наред чужди нашественици - византийци, турци, германски монарси и фашисти, с помощта на родни продажници държат в робство "добрия, но отруден български народ". Народът понася теглилата, като от време на време синове на героични майки вдигат бунтове срещу потисниците. Добрата и невинна субстанция, съществуваща извън историята, езика и институциите е наречена Народ. Всесилната майка - комунистическа партия, с помощта на героичните си синове партизани и големия славянски брат - СССР, успява да осъществи освободителната мисия на българския народ. Целият народ се е борел срещу монархо-фашизма и капитализма, партизаните са били само най-активните.

Езикови клишета - фетиши също допринасят за сакрализацията на партизаните: цитати от Маркс и Ленин все още отварят сакрални измерения, но национално-легендарно звучене на мемоарите придават фолклорно-песенните образи и мотиви. Колективното псевдо-фолклорно производство на мемоарите, както и литургично-празничното им изпълнение на масови чествания, почитането на снимки и паметници - икони на загинали партизани и на техните лични вещи също допринасят за мистицизма на националната гордост.

И най-малкото петно на съмнение върху "святото и легендарното дело" трябва да бъде изчистено. Критикувани по-рано партизани и ятаци трябва да бъдат реабилитирани, особено мъртвите другари. Родово-земляческите крамоли и отмъщения между партизанските кланове трябва да бъдат маскирани. Като използва поетическия си талант, Давид Овадия успява да възпее героизма на Запрян Фъзлов (Леваневски), осъждан няколко пъти за кражби и убийство и наричан дори от своите си хора "престъпник и бандит" (Овадия 1980).

Саможертвата на жените и установяването на държавен патернализъм

Промяна на публичните образи на жените

Преглеждайки вестник Работническо дело от 50-те години, прави впечатление нахлуването на нова образност - тази на силните жени: партизанки, трактористки, химички, бригадирки и др. Нашироко се обсъждат партийните решения, откриващи широки перспективи пред жените за участие в политиката, обществените дейности, индустрията и науката, както и новия семеен кодекс, либерализиращ брачните отношения. Силни женски характери представя и българското кино: партизанката Бойка, съветската специалистка Людмила, работничката Данка, мюсюлманската учителка Зюлкер, докторката Ана, смелото момиче Весето и др. (Генчева 1980). "Жената труженичка, общественичка и майка" е провъзгласена за обществен образец на новата еманципирана жена.

Образът на силната мъжка жена става особено популярен, тъй като е превърнат и в централна идеологическа метафора: Небесният отец е детрониран от "Партията, майка мила", Отечеството става Родина, потискащите закони на мъжките институции са зачеркнати от революцията. Смелите воини от 30-те, които се кълнат пред своите предци - царе, патриарси, просветители и офицери, са сменени от предани синове на партията, класата, масата, държавата.

Споменът за отрудена, но оправна майка е типичен за автобиографиите на комунистическите дейци. При изследванията ми на устните гещалт автобиографии на членове на комунистическата партия, събрани през 90-те, открих един ясен биографичен модел: повечето от тях са родени в бедни селски семейства със силна оправна майка и липсващ (най-често убит във войните), незначителен (болен или пияница) или маргинален баща (наемен работник, занаятчия, музикант). Централната идеологическа метафора на разбунтувалата се Майка, отхвърлила потискащия закон на Бащата аз интерпретирах по два начина: като нарцистична мъжка фантазия, мобилизираща за радикално насилие и революционен терор, и като публична икона, вдъхновяваща жените за участие в политиката, индустрията, науката, спорта (Кръстева 1986; Воденичаров 1999б: 75-76). Господството на образа на десексуализираната и активна жена маргинализира други представи за женственост и еманципация: сантиментализъм, естетизъм, благотворителност, професионализъм. Пародирани, тези представи се приписват на буржоазните мъже, описвани като разглезени страхливци, религиозни лицемери и кариеристи.

Ако прегледаме Работническо дело от 70-те години, откриваме ясна полова дихотомия: усмихнати жени с кърпи на главите берат праскови в селскостопански бригади, консервират домати в хранителната индустрия или тъкат на станове в текстилните фабрики, грижат се за децата в детски градини, училища и болници, докато сериозни мъже в шлемове и каски строят жилищни блокове и заводи, укротяват метала, охраняват Родината по суша и вода, планират бъдещето. Това, което е общо, че и мъжете, и жените имат само публичен живот. Едва към края на 70-те се открива нова рубрика "Дом, семейство, възпитание" и първите семейни снимки и истории се появяват на страниците на вестника.

Все по-малко жени представя рубриките за изтъкнатите строители на социализма. Така например "Работническо дело" от 1972 година представя само няколко жени-ятачки: баба Сара Смедарчина, която е получила званието "герой на социалистическия труд", разказва за работата си в тютюневата бригада, Баба Катя разказва най-вече за своята подкрепа за Алиботушкия партизански отряд, тъкачката баба Стойка Ашикова е представена с национална носия пред своя домашен стан. Пресата през 70-те изтъква най-вече ролята на жената-майка, като добавя и нова - тази на грижовната съпруга. Обсъждат се партийните решения за окуражаване на раждаемостта (1968), Декрета за издигане на ролята на жените в социалистическото стопанство (1973) и други.

Жените в партизанските мемоари

Партизанските мемоари превръщат трудностите, етнографията и ценностите на селския живот в основна литературна тема.

Жените в партизанските мемоари са представени най-вече в ролята си на майки или на саможертвени девойки. Централен женски персонаж е ятачката-майка, която грижовно пече хляб, плете чорапи на смелите партизани или разказва героични легенди на потомството.

Семейните отношенията са представени като патриархално строги и открити:

Героичната саможертва на девойките партизани за партията и за бъдещите поколения е подчертано:

Мъжете партизани често подценяват женския героизъм и ги представят по детински или като ирационални:

Жените партизанки предпочитат също да не изтъкват бойните си дела, вместо това подчертават, че са останали верни на женската си природа: споделят любовните си вълнения, семейните си тревоги, обсъждат дрехите и външния си вид:

В своята автобиография М. Гръбчева разказва повече за героичните дела на своите другари, отколкото за собствените си подвизи. А бойната й биография е впечатляваща - тя е член на радикална терористична групировка, участвала е в няколко покушения, по-късно е член на щаба на отряд "Г. Бенковски" и командир на партизанска група. Нейните лични истории са едва една четвърт от всички разказани истории.

В началото на 80-те в художествената обработка на партизанските мемоари се забелязва засилване на ролята на измислицата и лирическите отклонения. Псевдо-религиозна образност от типа на Богородица, оплакваща мъртвото тяло на своя син, и баладичния мотив за вградената невеста придават мистицизъм на образите на майките-ятачки и саможертвените партизанки.

В края на 70-те години нов мемоарен жанр придобива популярност - "свидетелства за живота на видни дейци на борбата против фашизма и капитализма и строителството на социализма" (Историята 1985: 164). Сред този канонизиращ тип мемоаристика се открояват свидетелствата за светото семейство на българската нация: "Младост, наречена борба" (1982) - съученици и другари свидетелстват за живота на младия Тодор Живков, "Тя обичаше хората" (1978) - приятели и колеги облажават делата на д-р Мара Малеева Живкова, съпруга на Т. Живков, и "Мислете за мене като за огън" (1982) - водещи интелектуалци разказват за духовните подвизи на Людмила Живкова, дъщеря на Т. Живков.

Идеологически задачи на тоталитарния национализъм и патернализъм

(1) Управляващият партиен елит се опитва да разшири социалната подкрепа за своя режим и да легитимира съществуването на една почти средновековна привилегирована каста във възхваляваното като безкласово общество.

След влизането в управлението на страната депутатите комунисти съдействат за издаването на Закон за подпомагане на жертвите в борбата против фашизма и капитализма (Държавен вестник /ДВ/, 224, 12.10.1944). Първоначално семействата на убити антифашисти са подпомогнати с парични суми и безплатен ремонт на техните жилища. На 01.07.1945 Допълнение към закона разрешава на "незаконните съпруги на народните борци", тези, с които те са живели, без да имат сключен брак, да получат също финансова помощ. На 12.08.1945 ново Допълнение към закона включва сред подпомаганите и помощниците-ятаци "тези, които са давали подслон на народните борци" - най-вече роднини и приятели съселяни и някои леви интелектуалци и представители на етническите малцинства в големите градове. На 13.05.1946 е прието друго Допълнение,което предоставя финансова подкрепа за кръвните роднини на героите антифашисти до трета степен на родство и за роднините по сватовство до първа степен на родство. На 28.06.1946 с друго Допълнение непълнолетните братя и сестри на "народните герои" също са включени в групата на подпомаганите (Константинов 1980).

Издаденото през 1950 Постановление за създаване на истинска народна интелигенция позволява на "народните герои" и техните помагачи да бъдат приемани без изпити и без образователен ценз във висшите учебни заведения - липсата на средно образование се компенсира с предварително обучение от 6 до 12 месеца в т.нар. работнически факултети (Чичовска 1994-95: 90-91). Размерът на финансовите помощи непрекъснато се увеличава и голяма част от социалните фондове на общините са изразходват за подпомагането на "народните герои".

На 30.09.1959 Секретариатът на ЦК на БКП институционализира съществуването на специална привилегирована група - активни борци против фашизма и капитализма в 4 степени в зависимост от приносите и препоръките. Всяка прослойка от тази класа се ползва с определени привилегии, а за получаването на такъв статут са необходими от 3 до 5 свидетелства на други активни борци (Централен държавен архив /ЦДА/, ф. 1-Б, оп. 5, a.e. 391). На 25.08.1969 е приет Специален декрет № 31 за "Подобряване на материалното и социално положение на революционните кадри" която разширява и стратифицира привилегиите (ЦДА, ф.1-Б, oп.35, a.e. 801, л. 3, 45-51). Активните борци се превръщат в специална каста поставена над законите и регламентите, засягащи обикновените граждани: ако двама активни борци кандидатстват за едно работно място и двамата кандидати могат да бъдат назначени, ако активните борци не искат да се пенсионират, те не могат да бъдат пенсионирани, активните борци имат право на допълнителна пенсия при пенсиониране, право на по-високи пенсии, право на специални медицински грижи, достъп до специални аптеки, болници, магазини, курорти, балнеолечебници и ловни стопанства, жилищни фондове, право на жителство в големите градове, право да записват средни специални и висши училища без конкурсни изпити, предимства при назначаване на работа и т.н. Привилегиите обхващат почти всички сфери на социалния живот, така например дори Наредбата за ползване на публичните бани (ДВ, 100, 26.12.1969) съдържа специални клаузи за активните борци: деца под 5 години и активни борци против фашизма имат право на безплатно ползване на къпалните, активните борци имат право на безплатен чаршаф и кабина, ако имат лекарско предписание. От края на 60-те привилегиите на активните борци започват да се предават и на техните деца и внуци.

Тоталитарният режим легитимира и институционализира предмодерните селско-родови мрежи и манталитет и те започват да играят решаваща роля в управлението на държавата. Социалната система на кастови привилегии и пълен социален контрол дискредитира идеята за модерно общество на свобода и равенство. Националистичният подем трябва да обедини нацията и да отстрани възможна съпротива на режима от типа на Пражката пролет през 1968, като манипулира младежта и подкупи интелигенцията. Партийният елит си осигурява социална подкрепа като предприема политика на сливане между партийните кадри и интелигенцията - между т.нар. апаратчици и културчици.

Националната идентичност, внушена от мемоарната кампания през 70-те, може да се определи с термини като автохтонизъм и културен мистицизъм. Под автохтонизъм разбирам национална принадлежност, основаваща се предимно на родово-племенни и землячески отношения, презаета с търсенето на изначалните корени, а под културен мистицизъм разбирам търсенето на изначална и автентична етнична култура, издигането на културата в ранг на етнична религия - т.нар. българска вяра. Антифашистката реторика може да осигури подкрепа за всеки режим, дори и за най-потисническия, и затова партизанският елит на комунистическата партия си присвоява антифашистките приноси на другите представители на българския народ: приноса на Православната църква и парламентарните дейци за спасяването на българските евреи, приноса на социалдемократически, земеделски и работнически партии, движения, интелектуалци за оказване на съпротива на фашисткия тоталитаризъм, приноса на хилядите загинали в Отечествената война.

Мемоарната кампания от 70-те години легитимира интернационалния тоталитарен режим като патриотично управление, осъществяващо вековните въжделения на българския народ. Канонизирането на партизаните и техните помощници трябва да ги направи недосегаеми за всекидневен критицизъм. В края на 70-те години, с Людмила Живкова като министър на културата, българският национализъм приема формата на културен месианизъм - възвръщане към автентичната българска вяра - смесица от орфизъм, шаманизъм и богомилство. На 12.04.1978 Държавният съвет взема решение за заместване на брачните и погребални християнски и мюсюлмански ритуали с автентични български, започва нова мемоарна кампания - "България -1300 години".

(2) Държавният патернализъм трябва да овладее моралното и демографско западане на българската нация. Пропагандата на етничен мистицизъм трябва да попречи на развитието на християнска съпротива на режима и на рационално социално-критично мислене изобщо.

В края на 60-те години партийната политика на тотален контрол върху частния живот и на политизиране на жените и семейството се променя. С Декрет № 61 на ЦК на БКП държавата възприема една по традиционно-патриархална позиция като насърчава раждаемостта (ДВ, 2, 09.01.1968), по-късно са приети и специални закони за защита на работещите майки и бременни жени (ДВ, 53, 06.07.1973). Младите семейства получават финансови помощи за отглеждането на своите деца, предимства при получаване на жилище и работа (ДВ, 86, 1976, ДВ, 74, 1979). Новият семеен кодекс от 1976 (ДВ, 89, 1976) се опитва да заздрави семейството, като ограничава свободата на разводите и абортите. Тоталитарният режим обаче не може да позволи автономност на семействата и продължава да се намесва, макар и по-деликатно, в най-интимните дела на своите поданици, свързани с развода, ражданията, разводите.

През 70-те години силната андрогинна жена труженица, общественичка и политичка, вече не е възхвалявана от медиите, макар че обществото продължава да очаква от жените да имат публична работа, най-често непрестижна, и да участват наравно с мъжете в политическите представления. Но управляващите мъже възприемат другите мъже като възможни съперници в апаратните игри и затова именно те са ухажвани и подкупвани от режима, който им осигурява престижни и лесни управленски и пропагандни занятия. Тези разглезени, инфантилни мъже, т.нар. "културчици" и "апаратчици", са сред най-ентусиазираните глашатаи на саможертвата на българската жена за доброто на съпрузите, децата, нацията.

Заключение

Пропагандираният национализъм и патернализъм от 70-те години, разбира се, не се възприема от всички по начина, по който е планиран да въздейства; интерпретацията на знаците е винаги многозначна.. Националистичната гордост на партийния елит може би по-скоро е била пренос - защита от чувството за вина, породено от толкова много излишни жертви. Възможно е националистичният патос на масите да е потискал срама им от участието в толкова много лъжи и предателства, а патриархалният идеал да е действал на инфантилизираните мъже като защита срещу страха им от всесилната майка партия-държава. Това са все психоаналитични хипотези, но това, което е безспорно, е, че през 70-те години мемоарната индустрия успява да произведе онова сливане между интелигенция и управляващи, което предотвратява възможностите за поява на обществена съпротива на режима. Официалната реторика изглежда успява да убеди голяма част от българите, че тоталитарният режим е патриотично, модерно и еманципиращо жените управление, тъй като след 1989 година сериозна и масова преоценка на тоталитарните грешки и престъпления така и не се случи.

БЕЛЕЖКИ:

1. Повече по този въпрос вж. Език и контрол (1979) и Феърклоу (1989, 1992). [обратно]

БИБЛИОГРАФИЯ:

Воденичаров 1999а: Воденичаров, Петър, Попова, Кристина, Пашова, Анастасия. Моето досие, пардон, биография: Българските модернизации (30-те, 60-те години) - идеологии, дискурси, идентичности. Благоевград: БОАСО, 1999.

Воденичаров 1999б: Воденичаров, Петър. Език, пол и власт: Дискурсен анализ на българските модернизации (30-те и 60-те години). Благоевград: БОАСО, 1999.

Воденичаров 2001: Vodenicharov, Peter. Fighting Masculinity in a Communist State? // Gender Relations in South-East Europe. Belgarde-Graz, 2001.

Въоръжената борба 1962: Въоръжената борба на българския народ против фашизма. Документи. София, 1962.

Генов 1958: Генов, Кр. Нашата мемоарна литература за партизанското движение. София, 1958.

Генчева 1988: Генчева, Г. Български игрални филми. Т. ІІ (1948-1970). София: Д-р П. Берон, 1988.

Гръбчева 1970: Гръбчева, Иванка. В името на народа. София, 1970.

Гърдев 2004: Гърдев, Борислав. Синдромът "На всеки километър". // LiterNet, 30.10.2002, № 10 (35) <https://liternet.bg/published4/bgyrdev/tv/kilometyr.htm> (11.09.2004).

Давидков 1955: Давидков. Нашата мемоарна партизанска литература. София, 1955.

Даскалов 1968: Даскалов, Д. Съпротивата в V-та въстаническа оперативна зона. София, 1968.

Дочев 1984: Дочев, Д. Семената на бурята. Пловдив, 1984.

Език и контрол 1979: Fowler, R., Hodge, B., Kress, G., Trew, T. Language and Control. Routledge and Kegan Paul, 1979.

Жечев 1973: Жечев, Тончо. Проблеми на съвременната българска проза. София, 1973.

Живков 1970: Живков, Тодор Ив. Български антифашистки песенен фолклор. София, 1970.

Иванов 1974: Иванов, Ив. Въоръжената борба на българския народ в цифри. // Векове, 1974, № 4-5.

Историята 1975: Историята на България в мемоарната литература. София, 1975.

Историята 1985: Историята на България в мемоарната литература. Част II. Библиографски указател. Ред. П. Митев. София: НБКМ, 1985.

Кабаиванска 1986: Кабаиванска, Стефка. Спомени и съвременност. Пловдив, 1986.

Калинова, Баева 2000: Калинова, Евгения, Баева, Искра. Българските преходи 1944-1999. София: Тилия, 2000.

Константинов 1980: Константинов, Н. Общественото подпомагане в България (09.09.1944-1948). // Годишник на кадрите по научен комунизъм, 1980, № 2.

Косев 1996: Косев, К. Организационно развитие, командване и социалнополитическа характеристика на Горнооряховския партизански отряд. // Исторически преглед, 1996, № 5.

Кръстева 1986: Kristeva, Julia. The Kristeva Reader. London, 1986.

Лакан 1991: Lacan, Jacques. Four Fundamental Concepts in Psychoanalysis. Oxford, 1991.

Мислете за мене 1982: Мислете за мене като за огън. Книга за Людмила Живкова. Съст. С. Михайлов. София, 1982.

Младост, наречена 1982: Младост, наречена борба. Спомени за младежките години на другаря Тодор Живков. София, 1982.

Народната памет 1986: Народната памет разказва. Съст. Й. Кръстев. София, 1986.

Ние бяхме 1949: Ние бяхме партизани. Сборник от материали и спомени от съпротивата. Ред. А. Стойков. София, 1949.

Овадия 1980: Овадия, Давид. Леваневски. София, 1980.

Огнянов 1993: Огнянов, Л. Държавно-политическата система на България 1944-1948. София: 1993.

Окай 1986: Okey, Robin. Eastern Europe 1740-1985: Feudalism to Communism. London: Routledge, 1986.

Попова 2001: Popova, Kristina. Planning and Producing Memories. Proceedings on the Conference Text of Testimonies. Liverpool, 2001.

Радомирски 1978: Радомирски, Славчо. Под открито небе. София, 1978.

Сивриев 1966: Сивриев, Ст. Проблеми на съвременната мемоаристика. София, 1966.

Тодоров 1999: Todorov, Tzvetan. Voices From the Gulag. Life and Death in Ccommunist Bulgaria. University Park: Pen state University press, 1999.

Тя обичаше 1978:. Тя обичаше хората. Спомени за д-р Мара Малеева-Живкова. Съст. В. Малеева. София, 1978.

Феърклоу 1989: Fairclough, Norman. Language and Power. (Language in Social Life). London, 1989.

Феърклоу 1992: Fairclough, Norman. Discourse and Social Change. London: Polity Press, 1992.

Халидей 1978: Halliday, M. A. K. Language As Social Semiotics: The Social Interpretation of Language and Meaning. Baltimore: University Park Press, 1978.

Цочев 1953: Цочев, Р. Балканската битка. София, 1953.

Чичовска 1994-95: Чичовска, Весела. Просветна политика в България 40-те-50-те години. // Исторически преглед, 1994-95, № 2, 59-107.

Янакиев 2000: Янакиев, A. Българско кино. Енциклопедия. София, 2000.

© Петър Воденичаров
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 12.09.2004
Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006.

Статията е вариант на изследването "Restructuring Gender for Preserving Nationalism" на български език, което ще бъде публикувано в "Anthropological Journal on European Cultures".