|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
90-ТЕ PRO И CONTRA 60-ТЕ Пламен Антов
В края на 80-те години и началото на 90-те в България (както в посткомунистическия Изток като цяло) се разиграва един сюжет, който на Запад се е състоял около три десетилетия по-рано. Налице е цялостна политизация и в някакъв смисъл революционизиране на обществото като акт на съпротива срещу една статична репресивна Структура. Рефлектирал в поезията, този акт се оказва зареден с вътрешна амбивалентност - нейната остра политическа ангажираност в края на 80-те и началото на 90-те години е несъмнено модернистки акт на еманципиране на Аза и възвръщане на Реалното, отнето от репресивната Структура, и в същото време той спонтанно активира контрамодерни рефлекси в деструктивната си амбицираност спрямо модернисткия рационализъм на Структурата. Тази Структура през 60-те години на Запад се идентифицира с буржоазното и капиталистическото; в България тя е олицетворена от тоталитарния социализъм1. Съпротивата срещу нея и в двата случая е постструктуралистки порив към реалното, сведен до поредица аналогии: бунт на Улицата срещу консервативната статика на Институцията, на промяната срещу Статуквото, на конкретното и реалното срещу абстрактното и символичното, на децата срещу бащите. В крайна сметка - на лявото срещу дясното. През 60-те години западният свят се е превърнал в арена на мащабен сблъсък на два социополитически и културни модела. Можем, заемайки терминологията от Барт, да обозначим тази колизия като борба на Левия мит срещу Десния, ако разбираме дясната митология като митология на Статуквото, а лявата - като митология на Промяната. Par excellence авангардистката митология на Новото, на Разрушението и раждащия Хаос, целяща преструктуриране на Структурата, е въстанала срещу охранителската и репресивна митология на Реда, с която буржоазното се самоидентифицира (Барт 1991: 83). Социополитическите реалности произвеждат два мощни идеологически езика, които непримиримо си оспорват семиотичния капитал на света - такъв, какъвто е, от една страна, и такъв, какъвто става, от друга. В смисъла на тази хомология само външен и привиден е парадоксализмът на обстоятелството, че в революционната ситуация от края на 80-те и началото на 90-те години в България комунистическата система се оказва дясно образувание в чист вид, а антикомунистическият патос на Улицата и Масите - ляв по своя характер. Евентуалното усещане за несъвпадане със стандартната политическа семантика на понятията "дясно" и "ляво" би се дължало на неотчитане на същностно десния характер на всяка Структура. Тоталитарната комунистическа система, бидейки една хипертрофирала символична структура, е съвършеното олицетворение на десния мит. Разиграва се и се изостря един перманентен конфликт между консервативния език на Системата, Структурата, Статуквото, Митът, от една страна, и революционния, преобразяващ език на социалния антагонист, положен в полето на екстатичното и деструктивното. Докато в трансгресивния момент около края на 80-те и началото на 90-те години в България репресивната структура на тоталитарния комунизъм е съвършен аналог на буржоазния капитализъм - такъв, какъвто е той в лявото мислене на 60-те, - то революционно-карнавалният деструктивизъм на въстаналата Улица, на тълпата съдържа всички белези на радикалния анархизъм на 60-те, възпроизвеждащ, от своя страна, класически пунктуми на лявата - авангардна и пролетарска - митология от 20-те години: за тоталното преобръщане и тоталното Начало, за Зазоряването и Пролетта, за Раждането и Детето. (Това особено ясно личи както в левия език на двата манифеста на Едв. Сугарев, които са емблематични за литературата от самото начало на 90-те - на сп. "Мост" от пролетта на 1989 г. и на първия софийски брой на "Литературен вестник", 1991 г., - така и изобщо в неоавангардисткия характер на младата поезия от края на 80-те и началото на 90-те.) Тотално семиотизираната свръхреалност на "реалния социализъм" функционира като съвършената митическа система2. А митът, по думите на Барт, "винаги постулира неподвижност на Природата" (Барт 1991: 83), лишавайки напълно обекта, за който говори [и който в случая сам е], от История (Барт 1991: 85). В качеството си на съвършена семиотична структура, митът е - първо - темпорално статичен и - второ - лишен от реалност. Подчиняващ се на същите характеристики, тоталитарният симулакър пребивава в един изцяло симулативен, семиотичен и паралелен на реалността хронотоп, лишен от историчност и от соматика. Това обстоятелство легитимира символичната дата 1989 като същностно деконструктивистки акт на преход от семиотичното в Реалното, както и воля за излаз от кръговото митическо време на тоталитарната менталност и рестарт на замразената История. Два взаимно релевантни сюжета - социополитически и естетически - кулминират в края на 80-те и през 90-те години. Ако на равнището на социалната соматика тече стихиен, същностно карнавален процес на разрушаване на тоталитарната реалност-език, то чрез младата българска поезия от този период се състои разграждането на онзи идеологически език-реалност, който я конструира. Българският постмодернизъм се заражда спонтанно вътре в параметрите на дясната, езиково структурирана и езиково функционираща система на тоталитарния комунизъм като деконструктивистки акт на нейното разрушаване, динамизиране и еманципиране на репресираните от нея езици на частното, индивидуалното, периферното, девиантното - езикови метонимии на реалното. Бидейки една тотална семиотична система, "реалният социализъм" не притежава друга реалност, освен езиковата; той функционира перформативно, на нивото на собствената си артикулация в тоталния език-реалност на Идеологията и не на последно място в параметрите на соцреалистическия Канон - от пролетарската поезия в началото на ХХ век до т.нар. Априлска поезия (по-специално онова "крило" от нея, което критиката определя като "романтично-революционно"). Обсебено - в модуса на собственото си метасъзнание - от стремеж за наподобяване на реалността, изкуството на соцреализма е par excellence буржоазно и дясно. Аполоновско по характер, то артикулира-и-продуцира един рационално устроен, равновесен, вътрешно хомогенен, центриран и подреден в себе си "външен" свят, структуриран около един същностно модерен Аз - рационално артикулиран, монолитен, познаваем и предвидим. Заета с безпощадното разбиване на този модел, младата поезия в края на 80-те и през 90-те години (представлявана основно от поколението на 80-те) по необходимост се легитимира като лява и пост-модерна, положена едновременно в политическото и в езиковото - в политическото-като-езиково и в езиковото-като-политическо.
* * * И така, налице е пълен функционален изоморфизъм между онова дясно статукво на Запад през 60-те години, което можем да определим като ескалация на буржоазната модерност, и тоталитарния комунизъм на Изток. Непосредственото навечерие и началото на 90-те в България минават под знака на един кризисен момент, когато репресивната свръхрационална Структура трябва да бъде разрушена. На Запад, в условията на (относителен) либерализъм, позволяващ (относителна) трансформация на статуквото отвътре, този акт се е състоял през 60-те години. На Изток, в т.ч. и в България, в условията на идеологическа репресия и безалтернативна монологичност на властовия дискурс, той не е успял да се случи пълноценно през 60-те. Случването на трансформацията се проточва и на практика се отлага с почти три десетилетия, което именно ни дава основание да определим 90-те години като едно забавено, отложено случване на 60-те. Тази 30-годишна отложеност е маркирана от онази специфична развойна линия в българската поезия, водеща от Константин Павлов през поезията на 80-те към постмодернизма на 90-те. Случването на трансмодернистичния обрат като разрушаване на символичното и излаз в реалното е отложено до самия край на 80-те години. Условната, символичната дата, когато се състои "превключването" на дискурсите, е, разбира се, 10 ноември 1989 г., но - поне по отношение на литературната специфика - тя е само един "външен", макар и не маловажен фактор, който позволява окончателното преструктуриране на литературното пространство, когато категории като "централно" и "периферно", "високо" и "низово" разменят местата си и се релативизират. Важността на датата 10 ноември 1989 г. за литературния процес се определя от онази същностна взаимопроникнатост на естетическо и социополитическо, която в най-голяма степен дефинира явленията в българската поезия от края на 80-те и началото на 90-те години - чрез подчертано неоавангардисткия ѝ саунд - като функционално релевантни на случилото се на Запад през 60-те. Но тридесетгодишното проточване на процеса в България (съотнесено с относително еднократното "превключване" на Запад) поражда специфична вътрешна апоретичност на ситуацията в "българските" 90. Периодът между началото на 60-те години, когато не успява да се състои "превключването", и началото на 90-те, когато това става, е период на специфична компресия, в протежение на който темпоралната синхронност постепенно се трансформира в стадиална. По този начин "българските" 90 се оказват едновременно стадиално релевантни на "западните" 60, но и темпорално релевантни на "западните" 90. Компресивно помествайки в себе си цял един 30-годишен период от универсалния социополитически и литературен развой, изживявайки го сгъстено и ускорено (напълно в логиката на Г. Гачев), българската социополитическа и литературна ситуация в началото на 90-те съдържа в себе си явления, съответни както на "западните" 60, така и на "западните" 90. Явления, които не само не са идентични помежду си, но са дори антитетично напрегнати. Нека подчертаем един очевиден парадокс, който ясно илюстрира фундаменталната двойственост на "българските" 90 - парадокс, отнасящ се изобщо до ситуацията в целия посткомунистически Изток. Символичната, но решителна роля на 1989 година за българския социополитически и литературен модел, както бе отбелязано, се изразява в размразяването на Историята; след почти полувековна парализа тя отново "тръгва". Това е фундаментално основание 1989-та да бъде определена като функционално (и символично) релевантна на "западната" 1968-ма. През същата тази 1989 г. обаче излиза важната статия на Фукуяма, констатираща (поредния) край на (западната) История (Фукуяма 1989). Очевидно западната менталност през 1989 г. се е оказала много различна и дори противоположна на онази от 1968 г. През десетилетията, отделящи двете дати, в западното мислене са настъпили съществени трансформации. Всъщност западните социолози и историци на културата отдавна са констатирали люшването на махалото в противоположната посока след екстатичния взрив на 60-те. Към края на 70-те години консерватизмът започва да се завръща, за да ескалира през 80-те и да достигне своеобразен максимум през последното десетилетие на века. Структурата се втвърдява. Наистина цялостният ментален статус на обществото е променен по отношение на основни проблеми, като защита правото на "другост" (на жената, негъра, инвалида, хомосексуалиста; защита на животните, природата и т.н.). Системата официално е валоризирала "левите" ценности, наложени именно през 60-те години. Но в рамките на този едър афирмативен контекст тече усилена реставрация на консерватизма, характерен за западното общество преди 60-те. Този процес има много и различни измерения в различни сфери на публичния живот. На политическо равнище той е проявен например в обстоятелството, че либералисткият бум на 60-те практически предоставя задълго Белия дом в ръцете на консервативни политици - от 1969 г., когато президент става Никсън, до 90-те години начело на американската политика са републиканците. Радикалното "пречупване" става през 80-те - ултраконсервативният дух на Р. Рейгън и М. Тачър унищожава огромна част от либералното наследство на 60-те, западният дух се връща към консерватизма на 50-те. Напълно преодоляна е моралната травма Виетнам; през 90-те президентите Буш и Клинтън, а по-късно и Буш-младши, ще възродят в пълна мяра милитаристичните комплекси на САЩ от времето на Джонсън, диктувани от геополитически и икономически интереси, несръчно маскирани с либералистка реторика. Днес, през 90-те, констатират социолозите, е много по-възможно да бъде избран за президент на САЩ ветеран от войната във Виетнам, отколкото ветеран на антивоенното движение през 60-те3. Средната класа се е оказала много по-жилава, отколкото е изглеждало през 60-те. С цената на някои отстъпки тя е успяла да съхрани ценностната си система. Тоталната комерсиализация във всички сфери на публичния живот и възраждането на религиозния и моралистичния пуританизъм през 90-те доказват това. През последното десетилетие на века западната менталност, и особено тази на нейния хегемон САЩ, е успяла с цинична откровеност да реставрира голяма част от духа на 50-те: парите отново са върховният бог, не свободата на индивида и човешкия дух, каквито са били ценностите на лявата контракултура на 60-те. Комерсиализирането на науката и образованието, завладяващо дори културните нации на Стара Европа, както и на международния спорт, са само няколко от многобройните примери. Особено драстичен - и особено видим, поради усилената глобализация/американизация на света - е процесът на инвазия на масовата култура, особено в сферите на емблематичната част от нея - киното. Свеждането на изкуството до средство за забавление, деградирането на киното до подобие на компютърна игра, лишаването му от социална и морална перспектива, естествено съжителства с един свръхпуританистки буржоазен морал на възраждане на par excellence колективистични ценности, ориентирани към просперитета на Системата като цяло - репресивен морализъм и религиозност, актуализиращи статуквото от преди 60-те години. Моралистичната цензура е отново в стихията си; основен "проблем" на Холивуд - покрай първосигналния хедонизъм - е проповядването на един рутинен оптимизъм и бодряшки култ към физическото здраве, които откровено реанимират образците на червендалестото съветско и американско кино от епохата на сталинизма/маккартизма. Покрай масовата култура - и до голяма степен чрез нея - тече мащабен процес на реставрация на позитивизма и рационализма, водещ след себе си налагането на един скрит етатистки неототалитаризъм от оруеловски тип, който набира скорост през 90-те. Новоизфабрикувани митове - като мита за перманентната терористична заплаха или мита за здравото тяло - осигуряват външно благовидни предлози, чрез които тече ескалиращ процес на институционално редуциране на индивидуалната свобода в граници, все по-недопустими за едно общество, самоманифестиращо се като либерално. Индивидът е обект на непрестанно умножаващи се забрани от все по-интимен характер, подложен е на ежечасно наблюдение и контрол от властовите институции. Хипертрофията на рационализма през 90-те намира израз в истерична непоносимост към сюрреалното, проявяваща се например в мащабната война на институциите срещу всички халюциногенни вещества и трансгресивни средства, позволяващи изплъзването на индивида от тоталния контрол. Постструктуралисткото разтваряне на 60-те към девиантното, маргиналното, трансгресивното, шизофренното е замразено през 90-те под властта на безкомпромисното рацио, на централното и властовото. В този цялостен контекст са настъпили сериозни промени и в параметрите на самата поколенческа релация. "Децата" от 90-те години гледат на своите "бащи" от бунтарското поколение на 60-те по същия начин, както през 60-те са гледали на тях собствените им родители - неразбиращо и с укор. Констатирането на тази ситуация на поколенчески дисконтинуитет, огледално възпроизвеждаща релацията "деца - родители" от 60-те години, но в аксиологически преобърнат вид, откриваме в един текст, амбициран да докаже сложния генезис на 90-те от 60-те. "Някои се обръщат с носталгия назад [към 60-те] и обвиняващо питат защо днешните млади са политически невежи и социално безучастни и къде са техните инициативи? - констатира в края на века авторката, сама принадлежаща към поколението на 60-те. - Младите днес зяпат реалити TV и планират да станат по-богати от родителите си - така заявяват част от връстниците ми. Но това не е честно - възразява авторката: - времената се промениха донякъде и защото ние ги променихме." (Тойнби 2004: 5). Налице е един познат - същностно кръгов - трипоколенчески сюжет: "децата" от 90-те отричат революционния идеализъм на своите "бащи", връщайки се към архетипалния буржоазен прагматизъм на "дядовците" от 50-те.
* * * Така в началото на 90-те години българската менталност се оказва вписана в един вътрешно амбивалентен социополитически и естетически контекст, чиято апоретичност тя се опитва да примири в себе си. От една страна, в специфичната посткомунистическа ситуация, пораждаща неизбежен антитоталитарен патос, тя е неоавангардистки положена в политическото, революционното, идеалистичното, лявото; от друга страна, следвайки универсалния Zeitgeist в един неудържимо глобализиращ се свят, тя валоризира буржоазния прагматизъм и консерватизъм, дясното. Мислейки 90-те в една идеална естетическа хомогенност, можем да заявим, че 30-годишното "отлагане" на 60-те в българския модел е произвело една специфична апория - компресирането на стадиална и темпорална синхронност. През 90-те в България коекзистентно съсъществуват "западните" 60 и "западните" 90 - бунтарството срещу Структурата и конформисткото вписване в нея; лявото и дясното. В своя примордиален порив "българските" 90 ретроспективно възпроизвеждат бунтарството на 60-те години, насочено към разрушаване на консервативната Структура, олицетворявана от свръхвластовата и репресивна позиционираност на Бащите (с цялата си сложност този конфликт сублимира в "семейния сюжет" Вл. Левчев - Л. Левчев: докато "бащата" е емблематичният придворен поет на "априлска България", то "синът" е водеща фигура сред бунтарите от поколението на 80-те, чиято рожба е новата политическа и поетическа менталност от края на века). И в същото време "българските" 90 неизбежно абсорбират синхронния им универсален контекст - неоконсервативен, прагматистки, репресивен към индивида. Духът на този нов конформизъм на "младите" от 90-те по отношение институциите на Системата е артикулиран от Бойко Пенчев, който недвусмислено неглижира лявата аксиология на 60-те за сметка на един прагматистки колаборационизъм. "Имам чувството - твърди Пенчев, представително име за групата на младите постмодернисти от 90-те, - че принадлежа на поколение, бленуващо по общности (понякога институционално обособени, понякога чисто фикционални), в които вижда спасение от пустотата на безсмислената самотност, с чийто плащ пък малко по-възрастните от нас гордо са се обвили. [...] Тезата, че интелектуалецът може да опази радикалната си критичност единствено в полето на маргиналното, ми се струва инфантилна и лицемерна просто защото сме осъдени да се реализираме и печелим пари вътре в някакви институции." (Пенчев 1997: 5). Така в рамките на 90-те, видени не като идеална естетическа хомогенност, а в собствената им вътрешна процесуалност, преходът от първото постмодернистко/неоавангардистко поколение на десетилетието - поколението на младите поети от 80-те - към второто същински постмодернистко поколение, структурирано основно около "младите" от "Литературен вестник", който отбелязва приключеността на трансмодернистичния обрат, е паралелен на прехода от ляв революционен деструктивизъм и култ към институционалната свобода на Аза към едно ново дясно втвърдяване. Чрез този преход се е състоял един специфичен ефект, който можем да обозначим като ефекта Франкенщайн. Онази същностно лява развойна линия, която, съпротивлявайки се срещу репресивната Структура в името на Аза, набира енергия в ъндърграунда на литературното пространство в продължение на три десетилетия - от К. Павлов до поезията в края на 80-те - тази развойна линия е произвела собственото си отрицание през 90-те. Един интерпретативен преход от сферите на социополитическото към тези на естетическото би бил, от друга страна, паралелен на преход от просвещенския/модернисткия порив към еманципиране на индивида от същностно трайбалисткия колективитет на тоталитарната Система към коекзистентното изгубване на Аза сред една нова свръхрепресивна система - Езика.
* * * Поради всичко това - от гледна точка на левите постструктуралистки ценности на 60-те, под чиито знак са стартирали 90-те в България, и от гледна точка на поколението на 80-те, което е техен носител - 90-те в крайна сметка ще се окажат един провал. Към края на десетилетието Ани Илков - култова фигура на поколението - ще констатира стратегическия провал на 90-те именно като провал на лявото; днес, заявява той в един разговор от 1998 г., няма нещо, което да не напомня на предишния "комсомолски прогресизъм в организирането на държавата", и добавя: "Няма го това, за което ми се струва, че мечтаеха лидерите на нашето поколение. Няма нищо от хипи-равенството, нищо от бийт-манията, нищо от социалното фантазиране, с което сме живели. Но естествено, не съм чак толкова глупав, за да не знам, че това е невъзможно да стане." (Разговор 1998: 21). Фундаменталната неслученост на 90-те е видяна едновременно като неслученост на лявото и като неслученост на 60-те. Като невъзможност 60-те да се състоят - макар и с компенсаторна закъснялост - в 90-те, чрез 90-те и като 90-те. В компресивния етос на 90-те екстатичната социалност на 60-те е задушена от външно преноминираната, но запазила същността си Система. Закратко дебалансирана в началото на десетилетието, тя бързо е успяла да мимикрира съобразно новия универсален контекст, за да съхрани господстващата си позиция. Тоталитарната структура се е трансформирала в буржоазно-капиталистическа, без да променя същностно десния си характер.
БЕЛЕЖКИ 1. Принципният, емпирично произведен идентитет между десния характер на западната буржоазност и на източния тоталитаризъм е, разбира се, отдавна безспорен факт. С драстична яснота този идентитет се проявява тъкмо през 60-те. Окончателното демаскиране на същностно десния етос на "лявото" става през 1968 г., чрез събитията в Прага, когато се разсейват и последните илюзии на левите западни интелектуалци. Самият Алън Гинсбърг три години преди това е изгонен от комунистическа Чехословакия, а тетрадките му с поезия конфискувани, което става повод за показателни стихове:
2. Тази теза съм се опитал да развия изчерпателно в друг свой текст - "Реалният социализъм" - пребиваване в семиотичния симулакър", публикуван в електронния сборник "Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба" (Антов 2004-2006). [обратно] 3. Констатация в американския документален сериал "Да разберем 60-те", излъчен по Канал 1 на Българска национална телевизия в края на юли 2004 г. [обратно]
ЛИТЕРАТУРА Антов 2004-2006: Антов, Пламен. "Реалният" социализъм - пребиваване в семиотичния симулакър. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish11/p_antov/realniat.htm> (20.06.2008). Барт 1991: Барт, Р. Съвременният мит. // Барт, Р. Въображението на знака. София, 1991. Пенчев 1997: Пенчев, Б. Ний всички сме деца на младия Славейков. // Култура, г. XLI, бр. 17, 1976, 25.04.1997. Разговор 1998: Разговор с редактори двама на тема "Литературен вестник на новото време". // Литературен вестник, бр. 16, 11-17.02.1998. Тойнби 2004: Тойнби, П. Обърни се с почуда назад. // Литературен вестник, г. 14, бр. 7, 18-24.02.2004. Фукуяма 1989: Fukuyama, F. The End of History? // The National Interest, № 16, Summer 1989, pp. 3-18.
© Пламен Антов Други публикации:
|