Издателство
:. Издателство LiterNet  Електронни книги: Условия за публикуване
Медии
:. Електронно списание LiterNet  Електронно списание: Условия за публикуване
:. Електронно списание БЕЛ
:. Културни новини   Kултурни новини: условия за публикуване  Новини за култура: RSS абонамент!  Новини за култура във Facebook!  Новини за култура в Туитър
Каталози
:. По дати : Март  Издателство & списание LiterNet - абонамент за нови публикации  Нови публикации на LiterNet във Facebook! Нови публикации на LiterNet в Twitter!
:. Електронни книги
:. Раздели / Рубрики
:. Автори
:. Критика за авторите
Книжарници
:. Книжен пазар  Книжарница за стари книги Книжен пазар: нови книги  Стари и антикварни книги от Книжен пазар във Facebook  Нови публикации на Книжен пазар в Twitter!
:. Книгосвят: сравни цени  Сравни цени с Книгосвят във Facebook! Книгосвят - сравни цени на книги
Ресурси
:. Каталог за култура
:. Артзона
:. Писмена реч
За нас
:. Всичко за LiterNet
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни

90-ТЕ PRO И CONTRA 60-ТЕ
Българският постмодернизъм на 90-те: загуба на лявото

Пламен Антов

web


Summary

The Bulgarian Postmodernism of the 90's: Loss of the Left

The article studies the inside ambivalent character of the young poetry during the 90's of the 20th century - an aesthetic representative phenomenon for the Bulgarian literature in the end of the century. An ambivalence caused in this poetry by the existence of both the political and in the linguistic elements - the language in the political and the political in the language.

The starting thesis of the article defines what is happening during the 90's as a postponed and retarded from the 60's. The decade starts with a naturally left impulse - both political and linguistic - to resist against the totalitarian Structure. Actually, it seems like a subject scene already happened in the West during the 60's - a revolt of the ‘left' myth of the change against the ‘right' myth of the status quo (R. Barthes). The young postmodern poetry of the 90's originated in the womb of the anarchic and deconstructive revolt against the stiff, "ossified" ideological language of the social realism - a language which is ‘right' by nature. But at the same time it (the poetry) inevitably accumulates the right mentality of its own sociopolitical and aesthetic context in the end of the century. So, the Bulgarian 90's turns out simultaneously both phasic in reference to the "western" 60's, but temporally respective the "western" 90's. In the result of all this, the young Bulgarian poetry of the 90's combines in itself two opposing discourses - left and right: the left destructivism which is characteristic for the spirit and the aesthetic experience of the 60's, and the right bourgeois pragmatism and conservatism which are inbred in the 90's.

The topic is considered in its own process in extension of the whole decade and the manner the problem is exposed and manifested in the emblematic texts of the of the both basic generations whose creation - of continuity and development - makes up the postmodern poetry of the 90's.

It is postulated, as an ultimate conclusion, a metaphor for the Frankenstein effect: the left in its substance modernistic impulse to destroy the repressive social=language structure and the emancipation of the "I", has produced its own negation.

 

В края на 80-те години и началото на 90-те в България (както в посткомунистическия Изток като цяло) се разиграва един сюжет, който на Запад се е състоял около три десетилетия по-рано. Налице е цялостна политизация и в някакъв смисъл революционизиране на обществото като акт на съпротива срещу една статична репресивна Структура. Рефлектирал в поезията, този акт се оказва зареден с вътрешна амбивалентност - нейната остра политическа ангажираност в края на 80-те и началото на 90-те години е несъмнено модернистки акт на еманципиране на Аза и възвръщане на Реалното, отнето от репресивната Структура, и в същото време той спонтанно активира контрамодерни рефлекси в деструктивната си амбицираност спрямо модернисткия рационализъм на Структурата.

Тази Структура през 60-те години на Запад се идентифицира с буржоазното и капиталистическото; в България тя е олицетворена от тоталитарния социализъм1. Съпротивата срещу нея и в двата случая е постструктуралистки порив към реалното, сведен до поредица аналогии: бунт на Улицата срещу консервативната статика на Институцията, на промяната срещу Статуквото, на конкретното и реалното срещу абстрактното и символичното, на децата срещу бащите. В крайна сметка - на лявото срещу дясното.

През 60-те години западният свят се е превърнал в арена на мащабен сблъсък на два социополитически и културни модела. Можем, заемайки терминологията от Барт, да обозначим тази колизия като борба на Левия мит срещу Десния, ако разбираме дясната митология като митология на Статуквото, а лявата - като митология на Промяната. Par excellence авангардистката митология на Новото, на Разрушението и раждащия Хаос, целяща преструктуриране на Структурата, е въстанала срещу охранителската и репресивна митология на Реда, с която буржоазното се самоидентифицира (Барт 1991: 83). Социополитическите реалности произвеждат два мощни идеологически езика, които непримиримо си оспорват семиотичния капитал на света - такъв, какъвто е, от една страна, и такъв, какъвто става, от друга.

В смисъла на тази хомология само външен и привиден е парадоксализмът на обстоятелството, че в революционната ситуация от края на 80-те и началото на 90-те години в България комунистическата система се оказва дясно образувание в чист вид, а антикомунистическият патос на Улицата и Масите - ляв по своя характер. Евентуалното усещане за несъвпадане със стандартната политическа семантика на понятията "дясно" и "ляво" би се дължало на неотчитане на същностно десния характер на всяка Структура.

Тоталитарната комунистическа система, бидейки една хипертрофирала символична структура, е съвършеното олицетворение на десния мит. Разиграва се и се изостря един перманентен конфликт между консервативния език на Системата, Структурата, Статуквото, Митът, от една страна, и революционния, преобразяващ език на социалния антагонист, положен в полето на екстатичното и деструктивното. Докато в трансгресивния момент около края на 80-те и началото на 90-те години в България репресивната структура на тоталитарния комунизъм е съвършен аналог на буржоазния капитализъм - такъв, какъвто е той в лявото мислене на 60-те, - то революционно-карнавалният деструктивизъм на въстаналата Улица, на тълпата съдържа всички белези на радикалния анархизъм на 60-те, възпроизвеждащ, от своя страна, класически пунктуми на лявата - авангардна и пролетарска - митология от 20-те години: за тоталното преобръщане и тоталното Начало, за Зазоряването и Пролетта, за Раждането и Детето. (Това особено ясно личи както в левия език на двата манифеста на Едв. Сугарев, които са емблематични за литературата от самото начало на 90-те - на сп. "Мост" от пролетта на 1989 г. и на първия софийски брой на "Литературен вестник", 1991 г., - така и изобщо в неоавангардисткия характер на младата поезия от края на 80-те и началото на 90-те.)

Тотално семиотизираната свръхреалност на "реалния социализъм" функционира като съвършената митическа система2. А митът, по думите на Барт, "винаги постулира неподвижност на Природата" (Барт 1991: 83), лишавайки напълно обекта, за който говори [и който в случая сам е], от История (Барт 1991: 85). В качеството си на съвършена семиотична структура, митът е - първо - темпорално статичен и - второ - лишен от реалност. Подчиняващ се на същите характеристики, тоталитарният симулакър пребивава в един изцяло симулативен, семиотичен и паралелен на реалността хронотоп, лишен от историчност и от соматика. Това обстоятелство легитимира символичната дата 1989 като същностно деконструктивистки акт на преход от семиотичното в Реалното, както и воля за излаз от кръговото митическо време на тоталитарната менталност и рестарт на замразената История.

Два взаимно релевантни сюжета - социополитически и естетически - кулминират в края на 80-те и през 90-те години. Ако на равнището на социалната соматика тече стихиен, същностно карнавален процес на разрушаване на тоталитарната реалност-език, то чрез младата българска поезия от този период се състои разграждането на онзи идеологически език-реалност, който я конструира.

Българският постмодернизъм се заражда спонтанно вътре в параметрите на дясната, езиково структурирана и езиково функционираща система на тоталитарния комунизъм като деконструктивистки акт на нейното разрушаване, динамизиране и еманципиране на репресираните от нея езици на частното, индивидуалното, периферното, девиантното - езикови метонимии на реалното.

Бидейки една тотална семиотична система, "реалният социализъм" не притежава друга реалност, освен езиковата; той функционира перформативно, на нивото на собствената си артикулация в тоталния език-реалност на Идеологията и не на последно място в параметрите на соцреалистическия Канон - от пролетарската поезия в началото на ХХ век до т.нар. Априлска поезия (по-специално онова "крило" от нея, което критиката определя като "романтично-революционно").

Обсебено - в модуса на собственото си метасъзнание - от стремеж за наподобяване на реалността, изкуството на соцреализма е par excellence буржоазно и дясно. Аполоновско по характер, то артикулира-и-продуцира един рационално устроен, равновесен, вътрешно хомогенен, центриран и подреден в себе си "външен" свят, структуриран около един същностно модерен Аз - рационално артикулиран, монолитен, познаваем и предвидим.

Заета с безпощадното разбиване на този модел, младата поезия в края на 80-те и през 90-те години (представлявана основно от поколението на 80-те) по необходимост се легитимира като лява и пост-модерна, положена едновременно в политическото и в езиковото - в политическото-като-езиково и в езиковото-като-политическо.

 

* * *

И така, налице е пълен функционален изоморфизъм между онова дясно статукво на Запад през 60-те години, което можем да определим като ескалация на буржоазната модерност, и тоталитарния комунизъм на Изток. Непосредственото навечерие и началото на 90-те в България минават под знака на един кризисен момент, когато репресивната свръхрационална Структура трябва да бъде разрушена. На Запад, в условията на (относителен) либерализъм, позволяващ (относителна) трансформация на статуквото отвътре, този акт се е състоял през 60-те години. На Изток, в т.ч. и в България, в условията на идеологическа репресия и безалтернативна монологичност на властовия дискурс, той не е успял да се случи пълноценно през 60-те. Случването на трансформацията се проточва и на практика се отлага с почти три десетилетия, което именно ни дава основание да определим 90-те години като едно забавено, отложено случване на 60-те. Тази 30-годишна отложеност е маркирана от онази специфична развойна линия в българската поезия, водеща от Константин Павлов през поезията на 80-те към постмодернизма на 90-те.

Случването на трансмодернистичния обрат като разрушаване на символичното и излаз в реалното е отложено до самия край на 80-те години. Условната, символичната дата, когато се състои "превключването" на дискурсите, е, разбира се, 10 ноември 1989 г., но - поне по отношение на литературната специфика - тя е само един "външен", макар и не маловажен фактор, който позволява окончателното преструктуриране на литературното пространство, когато категории като "централно" и "периферно", "високо" и "низово" разменят местата си и се релативизират. Важността на датата 10 ноември 1989 г. за литературния процес се определя от онази същностна взаимопроникнатост на естетическо и социополитическо, която в най-голяма степен дефинира явленията в българската поезия от края на 80-те и началото на 90-те години - чрез подчертано неоавангардисткия ѝ саунд - като функционално релевантни на случилото се на Запад през 60-те.

Но тридесетгодишното проточване на процеса в България (съотнесено с относително еднократното "превключване" на Запад) поражда специфична вътрешна апоретичност на ситуацията в "българските" 90. Периодът между началото на 60-те години, когато не успява да се състои "превключването", и началото на 90-те, когато това става, е период на специфична компресия, в протежение на който темпоралната синхронност постепенно се трансформира в стадиална. По този начин "българските" 90 се оказват едновременно стадиално релевантни на "западните" 60, но и темпорално релевантни на "западните" 90. Компресивно помествайки в себе си цял един 30-годишен период от универсалния социополитически и литературен развой, изживявайки го сгъстено и ускорено (напълно в логиката на Г. Гачев), българската социополитическа и литературна ситуация в началото на 90-те съдържа в себе си явления, съответни както на "западните" 60, така и на "западните" 90. Явления, които не само не са идентични помежду си, но са дори антитетично напрегнати.

Нека подчертаем един очевиден парадокс, който ясно илюстрира фундаменталната двойственост на "българските" 90 - парадокс, отнасящ се изобщо до ситуацията в целия посткомунистически Изток. Символичната, но решителна роля на 1989 година за българския социополитически и литературен модел, както бе отбелязано, се изразява в размразяването на Историята; след почти полувековна парализа тя отново "тръгва". Това е фундаментално основание 1989-та да бъде определена като функционално (и символично) релевантна на "западната" 1968-ма. През същата тази 1989 г. обаче излиза важната статия на Фукуяма, констатираща (поредния) край на (западната) История (Фукуяма 1989). Очевидно западната менталност през 1989 г. се е оказала много различна и дори противоположна на онази от 1968 г. През десетилетията, отделящи двете дати, в западното мислене са настъпили съществени трансформации.

Всъщност западните социолози и историци на културата отдавна са констатирали люшването на махалото в противоположната посока след екстатичния взрив на 60-те. Към края на 70-те години консерватизмът започва да се завръща, за да ескалира през 80-те и да достигне своеобразен максимум през последното десетилетие на века. Структурата се втвърдява. Наистина цялостният ментален статус на обществото е променен по отношение на основни проблеми, като защита правото на "другост" (на жената, негъра, инвалида, хомосексуалиста; защита на животните, природата и т.н.). Системата официално е валоризирала "левите" ценности, наложени именно през 60-те години. Но в рамките на този едър афирмативен контекст тече усилена реставрация на консерватизма, характерен за западното общество преди 60-те. Този процес има много и различни измерения в различни сфери на публичния живот. На политическо равнище той е проявен например в обстоятелството, че либералисткият бум на 60-те практически предоставя задълго Белия дом в ръцете на консервативни политици - от 1969 г., когато президент става Никсън, до 90-те години начело на американската политика са републиканците. Радикалното "пречупване" става през 80-те - ултраконсервативният дух на Р. Рейгън и М. Тачър унищожава огромна част от либералното наследство на 60-те, западният дух се връща към консерватизма на 50-те. Напълно преодоляна е моралната травма Виетнам; през 90-те президентите Буш и Клинтън, а по-късно и Буш-младши, ще възродят в пълна мяра милитаристичните комплекси на САЩ от времето на Джонсън, диктувани от геополитически и икономически интереси, несръчно маскирани с либералистка реторика. Днес, през 90-те, констатират социолозите, е много по-възможно да бъде избран за президент на САЩ ветеран от войната във Виетнам, отколкото ветеран на антивоенното движение през 60-те3.

Средната класа се е оказала много по-жилава, отколкото е изглеждало през 60-те. С цената на някои отстъпки тя е успяла да съхрани ценностната си система. Тоталната комерсиализация във всички сфери на публичния живот и възраждането на религиозния и моралистичния пуританизъм през 90-те доказват това. През последното десетилетие на века западната менталност, и особено тази на нейния хегемон САЩ, е успяла с цинична откровеност да реставрира голяма част от духа на 50-те: парите отново са върховният бог, не свободата на индивида и човешкия дух, каквито са били ценностите на лявата контракултура на 60-те. Комерсиализирането на науката и образованието, завладяващо дори културните нации на Стара Европа, както и на международния спорт, са само няколко от многобройните примери. Особено драстичен - и особено видим, поради усилената глобализация/американизация на света - е процесът на инвазия на масовата култура, особено в сферите на емблематичната част от нея - киното. Свеждането на изкуството до средство за забавление, деградирането на киното до подобие на компютърна игра, лишаването му от социална и морална перспектива, естествено съжителства с един свръхпуританистки буржоазен морал на възраждане на par excellence колективистични ценности, ориентирани към просперитета на Системата като цяло - репресивен морализъм и религиозност, актуализиращи статуквото от преди 60-те години. Моралистичната цензура е отново в стихията си; основен "проблем" на Холивуд - покрай първосигналния хедонизъм - е проповядването на един рутинен оптимизъм и бодряшки култ към физическото здраве, които откровено реанимират образците на червендалестото съветско и американско кино от епохата на сталинизма/маккартизма.

Покрай масовата култура - и до голяма степен чрез нея - тече мащабен процес на реставрация на позитивизма и рационализма, водещ след себе си налагането на един скрит етатистки неототалитаризъм от оруеловски тип, който набира скорост през 90-те. Новоизфабрикувани митове - като мита за перманентната терористична заплаха или мита за здравото тяло - осигуряват външно благовидни предлози, чрез които тече ескалиращ процес на институционално редуциране на индивидуалната свобода в граници, все по-недопустими за едно общество, самоманифестиращо се като либерално. Индивидът е обект на непрестанно умножаващи се забрани от все по-интимен характер, подложен е на ежечасно наблюдение и контрол от властовите институции. Хипертрофията на рационализма през 90-те намира израз в истерична непоносимост към сюрреалното, проявяваща се например в мащабната война на институциите срещу всички халюциногенни вещества и трансгресивни средства, позволяващи изплъзването на индивида от тоталния контрол. Постструктуралисткото разтваряне на 60-те към девиантното, маргиналното, трансгресивното, шизофренното е замразено през 90-те под властта на безкомпромисното рацио, на централното и властовото.

В този цялостен контекст са настъпили сериозни промени и в параметрите на самата поколенческа релация. "Децата" от 90-те години гледат на своите "бащи" от бунтарското поколение на 60-те по същия начин, както през 60-те са гледали на тях собствените им родители - неразбиращо и с укор. Констатирането на тази ситуация на поколенчески дисконтинуитет, огледално възпроизвеждаща релацията "деца - родители" от 60-те години, но в аксиологически преобърнат вид, откриваме в един текст, амбициран да докаже сложния генезис на 90-те от 60-те. "Някои се обръщат с носталгия назад [към 60-те] и обвиняващо питат защо днешните млади са политически невежи и социално безучастни и къде са техните инициативи? - констатира в края на века авторката, сама принадлежаща към поколението на 60-те. - Младите днес зяпат реалити TV и планират да станат по-богати от родителите си - така заявяват част от връстниците ми. Но това не е честно - възразява авторката: - времената се промениха донякъде и защото ние ги променихме." (Тойнби 2004: 5). Налице е един познат - същностно кръгов - трипоколенчески сюжет: "децата" от 90-те отричат революционния идеализъм на своите "бащи", връщайки се към архетипалния буржоазен прагматизъм на "дядовците" от 50-те.

 

* * *

Така в началото на 90-те години българската менталност се оказва вписана в един вътрешно амбивалентен социополитически и естетически контекст, чиято апоретичност тя се опитва да примири в себе си. От една страна, в специфичната посткомунистическа ситуация, пораждаща неизбежен антитоталитарен патос, тя е неоавангардистки положена в политическото, революционното, идеалистичното, лявото; от друга страна, следвайки универсалния Zeitgeist в един неудържимо глобализиращ се свят, тя валоризира буржоазния прагматизъм и консерватизъм, дясното.

Мислейки 90-те в една идеална естетическа хомогенност, можем да заявим, че 30-годишното "отлагане" на 60-те в българския модел е произвело една специфична апория - компресирането на стадиална и темпорална синхронност. През 90-те в България коекзистентно съсъществуват "западните" 60 и "западните" 90 - бунтарството срещу Структурата и конформисткото вписване в нея; лявото и дясното.

В своя примордиален порив "българските" 90 ретроспективно възпроизвеждат бунтарството на 60-те години, насочено към разрушаване на консервативната Структура, олицетворявана от свръхвластовата и репресивна позиционираност на Бащите (с цялата си сложност този конфликт сублимира в "семейния сюжет" Вл. Левчев - Л. Левчев: докато "бащата" е емблематичният придворен поет на "априлска България", то "синът" е водеща фигура сред бунтарите от поколението на 80-те, чиято рожба е новата политическа и поетическа менталност от края на века). И в същото време "българските" 90 неизбежно абсорбират синхронния им универсален контекст - неоконсервативен, прагматистки, репресивен към индивида.

Духът на този нов конформизъм на "младите" от 90-те по отношение институциите на Системата е артикулиран от Бойко Пенчев, който недвусмислено неглижира лявата аксиология на 60-те за сметка на един прагматистки колаборационизъм. "Имам чувството - твърди Пенчев, представително име за групата на младите постмодернисти от 90-те, - че принадлежа на поколение, бленуващо по общности (понякога институционално обособени, понякога чисто фикционални), в които вижда спасение от пустотата на безсмислената самотност, с чийто плащ пък малко по-възрастните от нас гордо са се обвили. [...] Тезата, че интелектуалецът може да опази радикалната си критичност единствено в полето на маргиналното, ми се струва инфантилна и лицемерна просто защото сме осъдени да се реализираме и печелим пари вътре в някакви институции." (Пенчев 1997: 5).

Така в рамките на 90-те, видени не като идеална естетическа хомогенност, а в собствената им вътрешна процесуалност, преходът от първото постмодернистко/неоавангардистко поколение на десетилетието - поколението на младите поети от 80-те - към второто същински постмодернистко поколение, структурирано основно около "младите" от "Литературен вестник", който отбелязва приключеността на трансмодернистичния обрат, е паралелен на прехода от ляв революционен деструктивизъм и култ към институционалната свобода на Аза към едно ново дясно втвърдяване. Чрез този преход се е състоял един специфичен ефект, който можем да обозначим като ефекта Франкенщайн. Онази същностно лява развойна линия, която, съпротивлявайки се срещу репресивната Структура в името на Аза, набира енергия в ъндърграунда на литературното пространство в продължение на три десетилетия - от К. Павлов до поезията в края на 80-те - тази развойна линия е произвела собственото си отрицание през 90-те.

Един интерпретативен преход от сферите на социополитическото към тези на естетическото би бил, от друга страна, паралелен на преход от просвещенския/модернисткия порив към еманципиране на индивида от същностно трайбалисткия колективитет на тоталитарната Система към коекзистентното изгубване на Аза сред една нова свръхрепресивна система - Езика.

 

* * *

Поради всичко това - от гледна точка на левите постструктуралистки ценности на 60-те, под чиито знак са стартирали 90-те в България, и от гледна точка на поколението на 80-те, което е техен носител - 90-те в крайна сметка ще се окажат един провал. Към края на десетилетието Ани Илков - култова фигура на поколението - ще констатира стратегическия провал на 90-те именно като провал на лявото; днес, заявява той в един разговор от 1998 г., няма нещо, което да не напомня на предишния "комсомолски прогресизъм в организирането на държавата", и добавя: "Няма го това, за което ми се струва, че мечтаеха лидерите на нашето поколение. Няма нищо от хипи-равенството, нищо от бийт-манията, нищо от социалното фантазиране, с което сме живели. Но естествено, не съм чак толкова глупав, за да не знам, че това е невъзможно да стане." (Разговор 1998: 21).

Фундаменталната неслученост на 90-те е видяна едновременно като неслученост на лявото и като неслученост на 60-те. Като невъзможност 60-те да се състоят - макар и с компенсаторна закъснялост - в 90-те, чрез 90-те и като 90-те.

В компресивния етос на 90-те екстатичната социалност на 60-те е задушена от външно преноминираната, но запазила същността си Система. Закратко дебалансирана в началото на десетилетието, тя бързо е успяла да мимикрира съобразно новия универсален контекст, за да съхрани господстващата си позиция. Тоталитарната структура се е трансформирала в буржоазно-капиталистическа, без да променя същностно десния си характер.

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. Принципният, емпирично произведен идентитет между десния характер на западната буржоазност и на източния тоталитаризъм е, разбира се, отдавна безспорен факт. С драстична яснота този идентитет се проявява тъкмо през 60-те. Окончателното демаскиране на същностно десния етос на "лявото" става през 1968 г., чрез събитията в Прага, когато се разсейват и последните илюзии на левите западни интелектуалци. Самият Алън Гинсбърг три години преди това е изгонен от комунистическа Чехословакия, а тетрадките му с поезия конфискувани, което става повод за показателни стихове:

И когато капиталистическите
и комунистическите задници
се омешат Справедливият човек
е арестуван или ограбен
или му отрязват главата.

(прев. Вл. Левчев) [обратно]

2. Тази теза съм се опитал да развия изчерпателно в друг свой текст - "Реалният социализъм" - пребиваване в семиотичния симулакър", публикуван в електронния сборник "Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба" (Антов 2004-2006). [обратно]

3. Констатация в американския документален сериал "Да разберем 60-те", излъчен по Канал 1 на Българска национална телевизия в края на юли 2004 г. [обратно]

 

 

ЛИТЕРАТУРА

Антов 2004-2006: Антов, Пламен. "Реалният" социализъм - пребиваване в семиотичния симулакър. // Култура и критика. Ч. IV: Идеологията - начин на употреба. Съст. Албена Вачева, Йордан Ефтимов, Георги Чобанов. Варна: LiterNet, 2004-2006 <https://liternet.bg/publish11/p_antov/realniat.htm> (20.06.2008).

Барт 1991: Барт, Р. Съвременният мит. // Барт, Р. Въображението на знака. София, 1991.

Пенчев 1997: Пенчев, Б. Ний всички сме деца на младия Славейков. // Култура, г. XLI, бр. 17, 1976, 25.04.1997.

Разговор 1998: Разговор с редактори двама на тема "Литературен вестник на новото време". // Литературен вестник, бр. 16, 11-17.02.1998.

Тойнби 2004: Тойнби, П. Обърни се с почуда назад. // Литературен вестник, г. 14, бр. 7, 18-24.02.2004.

Фукуяма 1989: Fukuyama, F. The End of History? // The National Interest, № 16, Summer 1989, pp. 3-18.

 

 

© Пламен Антов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.06.2008, № 6 (103)

Други публикации:
Литературен вестник, бр. 4, 02.-08.02.2005, с. 9-11.
Život v literatúre. Literatúra zblízka a z dial'ky. Bratislava, 2007, с. 103-116.