ИМАНЕНТНАТА РЕКОНСТРУКЦИЯ НА ЙОРДАН ЛЮЦКАНОВ

Ангел В. Ангелов

web

Подходът на Люцканов може да бъде определен като тълкуващо разказване; то е осъществено от позиция, която е иманентна както по отношение на романа, така и на творчеството на Мережковски от последното десетилетие на ХІХ в. и първото на ХХ в. Люцканов се стреми да изтълкува произведенията на Мережковски в тяхното ставане, индивидуално и междутекстово. Този подход предполага, че авторът не само ще е добре запознат, но и ще остане вътре в историческия хоризонт на творчеството, но също така и на мисленето (ценности, убеждения, знания) на Мережковски. Тълкуването се спира обстойно на персонажите, на взаимоотношенията между тях и на местата, в които персонажите действат. Тълкуването постепенно се превръща в тематични разкази, които оформят богата културно-историческа среда от значения, свързваща се с романа. Източници за темите разкази са старогръцката и римската литератури, митологии и материални култури, Библията, руската литература от ХІХ и началото на ХХ в., Ибсен. Люцканов успява да организира огромен материал, за да проясни символиката на: главни или второстепенни персонажи (Юлиан, Арсиноя, Скудило, Гал), формите на епифания, Богоявлението у Мережковски, топоси като Александрия, Египет и още...

Част от тази семантика и символика е съзнателно използвана от Мережковски, друга, по-голямата, част е подсказана на Люцканов от самия роман. Дори силно интелектуален автор като Мережковски не може да контролира всички значения, които текстовата структура поражда. По впечатляващ начин Люцканов е съумявал да забележи детайли в романа и да направи връзки между тях и европейската античност¹. Привлекателната и недостижимата цел, която авторът си е поставил, е реконструкция от енциклопедичен тип, към каквото знание той проявява и склонност, и способност. Задачата - да анализира класицистичния символизъм на романа е изпълнена и надхвърлена, защото Люцканов е изтълкувал в тази посока и други творби на Мережковски, както и социални нагласи в руската култура от края на ХІХ в. Знанието и разбирането на автора за европейската античност се разполагат, целенасочено, в историческия хоризонт от края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Източниците, които използва (енциклопедията Брокгаус-Эфрон, по-старите издания на енциклопедията Паули-Висова, постановката на Пумпянски) са от или близо до времето, в което е писан "Юлиан Отстъпника".

Същевременно иманентността на прочита прегражда на Люцканов възможността да тълкува романа и реконструираните исторически среди от позиция, която е актуална. Изглежда Люцканов смята, че е възможно тълкуване, което да се пренесе в историческия свят на автора, освобождавайки се от актуални (и дори от съвременни) ценности, знания и концепции. Подобен подход напомня на Дилтаевата "духовноисторическа" концепция, разработвана през последните три десетилетия на ХІХ в. и първото на ХХ в. Ориентиращият Дилтаев термин би бил "пренасяне вътре в" историческа епоха, творчество, произведение. Назовавам Дилтай като име, което е представително за определен подход в изследването на културата, без да смятам, че е въздействал върху Люцканов. Въздействията, които Люцканов назовава, са разнообразни и руски (Пумпянски, Аверинцев², Лундберг), но това навярно не са всички.

Предимствата на подхода са значителни - творчеството на Мережковски, както и части от руската литература, хуманитарна рефлексия и интелектуални ценности от края на ХІХ в. се разгръщат сякаш отвътре, от възприета като своя и близка позиция. Авторът се движи свободно и уверено не само в литературата, но и в руската култура от втората половина на ХІХ и първите две десетилетия на ХХ в., което е основно достойнство на изследването. Все пак, за да стане позицията изцяло своя, така да се каже - родна, на Люцканов не му достига топлина и към личността на Мережковски, и към творчеството, което тълкува. Свидетелство за това са изненадващи (според логиката на подхода) твърдения като: "историософските предпочитания на Мережковски са банални в контекста на ХIХ век, артикулирал в научна форма егоцентристкия мит в културата на след-ренесансова Европа..." (с. 218³; к.м., А.В.А.). Банални би означавало, че Мережковски рецитира неинтелигентно чужди мнения, а ако той създава и споделя заедно с други писатели, художници и мислители определен възглед за историята, в което именно ни убеждава Люцканов, то това е споделеност и създаване на общност, а не баналност. Нали по-общата цел на автора е да представи чрез романа "Юлиан Отстъпника" ценностите на определена историческа среда в Русия и да ни убеди в тяхната значимост.

Но и затрудненията пред избрания подход са значителни: Античността за Люцканов е само старогръцко-римската; косвено това е заявено чрез определението: "Персът е Големият "Друг" в гръко-римската древност, в античността - и военно, и политически, и културно; може би и религиозно (с. 33). "Персът" не е актуална дума, изследовател на европейската античност би употребил: персите или Персия, персът е архаизиращо определение, използвано от Мережковски. Другостта е назована, но проблематиката на другостта, много обсъждана през последните десетилетия в социалната и културна антропология, не присъства в изследването. Най-сетне, може би освен "перс" е имало и по някоя "перса", която да участва в религиозни ритуали, свързани с раждането например. Социалните различия в половете (Юлиан, Арсиноя) също не са във вниманието на автора. Обосноваването на нечие поведение чрез произхода на "кръвта" крие в себе си опасността нечия етническа, расова, родова "кръв" да се окаже висша и чиста, за разлика от "кръвта" на всички останали; границата между чиста рефлексия и политическо действие е проницаема (с. 56-62). Допускам, че Люцканов знае за проблематиката на другостта, за социалното формиране на пола, за това, че днес основното противопоставяне не е между "Атина и Йерусалим", но позицията, която е избрал, не разпознава тези проблеми като важни.

По същия начин проблемът за границата (с. 57-58), за който авторът твърди, че е "централен", е представен от иманентна на романа позиция. През последните две десетилетия в България проблематиката на границата е била предмет на анализ в няколко области. Не е въпрос дали авторът знае за това (той знае достатъчно много), а че позицията му отново не допуска актуалността и той обсъжда проблема естетически, като разлики между изкуствата, по начин, характерен за края на ХІХ в. и началото на ХХ в.

"Смятаме, че в "картината на света", която може да се изведе от романа на Мережковски, централен се оказва проблемът за "границата". "Границата" е "непроницаема", това е естетически императив и същевременно най-малкото пречка. Ще поясня. Идеалната художествена форма за Мережковски е скулптурната - не музикалната, не живописовата, не архитектурната. Скулптурата непосредствено присъства в пространството и пред, и на съзерцаващия, нещо повече - и физически (хаптично и кинестетично); а е възможен и допирът и дори обхващането - ако не хващането. Но тук е и материализирана в краен предел границата между "съзерцаващ" (усещащ, пипащ и т.н.) и произведение..." (с. 57).

Използваната от Люцканов литература е значителна; важното е, че тя е усвоена; много от посочените съчинения са четени и препрочитани. Не мога да преценя защо след посочени в скоби автор и година понякога има, а по-често липсват страници. Качество на библиографията е, че авторът посочва годината на първото издание, както и преводачите, български или руски, на художествените съчинения. С основание, защото преводите не се правят сами и са съществена част от всяка култура.

Свързана с проблематиката на книгата е статията "Трагедията като символ на елинството: невъзможност и възможности за не-европоцентрична хуманитаристика в руския модернизъм" (Люцканов 2010).

Авторът заявява, че за него "не-европоцентричната хуманитаристика е науко-политически и етически императив". Задава също така въпроса доколко подобна хуманитаристика е възможна в София. Така зададен, въпросът сякаш предполага отговор в смисъла на "не е възможна". Отговорът обаче може да даде само изследване на публикациите в България, посветени както на проблема за европоцентризма, така и на култури извън Европа. Този въпрос е тематизиран и в съвременни български художествени произведения. И рефлексията, и изкуството в България показват, че подобно отношение е възможно.

Изглежда статията е част от по-голямо изследване, защото общата тема в заглавието е ограничена до схващането за трагедията в няколко съчинения на Мережковски и на Вячеслав Иванов. Повече място е отделено на схващането на Иванов. Авторът и тук тълкува от позиция, вътрешна за творчеството на избраните автори, значенията на трагедията: като историческа форма на културата, като форма на творящата индивидуалност (у Мережковски), като отношение между екзистенциално и естетическо, като елинизация на културата, като историческо съществуване на обществото (у Вячеслав Иванов). С впечатляваща ерудиция Люцканов излага философските схващания на Мережковски и Иванов, правейки връзки между тях, и елементи от концепциите на Шестов, Бахтин, Флоренски върху посочената тема. Подходът на Люцканов е възсъздаваща херменевтика, "преизразяване", според определението на самия автор. Доколкото има критика, тя е извършена със сходни на авторите език и понятия. "Според нас философът Ницше (ако се присъединим към критиката на Иванов и я преизразим) пропуска да долови основополагащата разлика, която не можем да формулираме иначе, освен като разлика между "енергия" и "същност" (Люцканов 2010). Или - Мережковски така елинизирал понятието за култура, че елинизираната култура можела да бъде мислена като културата въобще.

Четейки книгата и статията, мога да избера между това да критикувам Люцканов за неактуалност на позицията или да приема, че подобна позиция е познавателно перспективна и да следя дали тя е проведена с пълна, а не частична строгост. Ако предпочета второто, то не е уместно да критикувам Люцканов, че употребява термини и понятия (напр. естетическо, екзистенциално, елинство) в историческия хоризонт на късния ХІХ в. и ранния ХХ в. Уместно е обаче да го критикувам, че не разграничава употребата на термини и категории като "дискурсивен, есенциалистки, екзистенциалистки, същности" от по-късните им подкрепящи или напълно отричащи ги употреби и концепции. В този смисъл позицията му има нужда от укрепване.

Що се отнася до неевропоцентризма, той се появява само веднъж - като византийската културна реалност, различна от "взаимодействието на елинство и варварство". Дали Византия и нейната култура е (не)европейска, е обаче въпрос на обосноваване.

Връщайки се към книгата, ще отбележа възможни и желателни по собствената й логика, но не разисквани проблеми. Авторът се оплаква от "унило-бездушната норма да се пише (само) на български" (с. 5). Би могъл да представи като въведение рецепцията на Мережковски в България и причините тя да е такава. Тъй като ще е характеристика на определена социална среда, подобно представяне би имало значение и за международните изследвания върху Мережковски. Ограничил се е с бележка под линия; но дори бележката показва, че авторът има необходимите знания по въпроса, но не е сметнал този въпрос за важен (с. 13). Подобно въведение също така би откроило основанието на Люцканов да избере този автор и тази проблематика. Изборите ни не са естествени, обосноваването им легитимира заниманието ни извън микродисциплинарното поле, в което правим изследванията си.

Кратко представяне на концепцията на Пумпянски, основна за изследването, и по какъв начин Люцканов я усвоява и преработва, би разположило изследването в определена мисловна традиция. Мястото на преразказа на романа (с. 233-239) е в началото. Това би служило като въведение в проблематиката дори и за русисти, които не са специалисти по Мережковски. Още повече че преразказът показва високата степен на усвоеност на предмета на заниманието. Главата за класицистичния символизъм би трябвало да следва преразказа. Авторът нарочно е създал обърнат ред на изложението си и това ме затруднява като читател; а е важно дали авторът се интересува повече от себе си, или от читателите си. Главите не са номерирани, състоят се от подглави, които също не са номерирани; читателят не трябва да е припрян, за да може да се ориентира в съдържанието.

Също така бих редактирал заглавието като: "Дрехата на съдбата: класицистичният символизъм в романа на Дмитрий Мережковски "Юлиан Отстъпника".

Монографията на Йордан Люцканов е качествено извършено хуманитарно изследване. То свидетелства за нагласа, която мога да определя като "научна посветеност" с навярно неизбежното съчетание от прозрения и високомерие. С тази книга може да се спори, което смятам също за едно от достойнствата й.

БЕЛЕЖКИ

1. Ренета Божанкова определя точно подхода на Люцканов като разплитане на нишките на романа и изследване на произхода им в темпо, което позволява спиране и оглеждане на всеки детайл; с любуване и демонстриране на пъстротата в и на снопа от нишки. Божанкова също така смята, че подходът на Люцканов взаимодейства и изпитва въздействие от начина, по който са структурирани текстовете на самия Мережковски (Божанкова 2010). [обратно]

2. Студията на Аверинцев (1971) има превод на български в сб. "Традиция. Литература. Действителност" (1984). Две от книгите на Бичков (1977; 1991), които Люцканов цитира, също са преведени на български (Бичков 1984; 2000). Зад всеки превод стоят усилия и умения, каквито са и тези на самия Люцканов (в монографията си Люцканов превежда на български много откъси от романа на Мережковски). Преводите свидетелстват за интереса на определена среда в България към проблематиката и позицията на оригинала. Най-малкото поради тези причини преводните издания и имената на преводачите заслужават да бъдат посочвани, дори когато използваме оригинала. [обратно]

3. Тук и надолу цитатите са от рецензираната книга на Люцканов (2008), като в текста посочвам само страниците в скоби. [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Аверинцев 1971: Аверинцев, С. С. Греческая "литература" и ближневосточная "словесность" (Противостояние и встреча двух творческих принципов). // Типология и взаимосвязь литератур древнего мира. Москва: Наука, 1971.

Аверинцев 1984: Аверинцев, С. С. Гръцката "литература" и близкоизточната книжнина. Прев. Иванка Добрева. // Традиция. Литература. Действителност. Проблеми на старогръцката литература в световното литературознание. София, 1984, 43-83.

Бичков 1977: Бычков, В. В. Византийская эстетика. (Теоретические проблемы). Москва: Наука, 1977.

Бичков 1984: Бичков, В. В. Византийска естетика. Теоретически проблеми. Прев. Сабина Павлова. София: Наука и изкуство, 1984.

Бичков 1991: Бычков, В. В. Малая история византийской эстетики. Киев: Путь к истине, 1991.

Бичков 2000: Бичков, В. В. Кратка история на византийската естетика. София: Тавор, 2000.

Божанкова 2010: Божанкова, Р. Руският символизъм. Един поглед от ХХІ век. // Болгарская русистика, 2010, бр. 1-2, 200-203.

Люцканов 2008: Люцканов, Й. Дрехата на съдбата. Романът на Дмитрий Мережковски "Юлиан Отстъпника": Анализ на класицистичния му символизъм. София: 2008.

Люцканов 2010: Люцканов, Й. Трагедията като символ на елинството: Невъзможност и възможности за не-европоцентрична хуманитаристика в руския модернизъм. // Електронно списание LiterNet, 24.07.2010, № 7 (128) <https://liternet.bg/publish25/jordan-liuckanov/tragediiata.htm> (21.08.2011).

© Ангел В. Ангелов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 22.08.2011, № 8 (141)

Други публикации:
Следва, 2011, бр. 25, 157-61