ИЗГРАЖДАНЕТО НА МНОГОЕЗИЧНА И МНОГОКУЛТУРНА ОБЕДИНЕНА ЕВРОПА: ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ЗА ПРЕПОДАВАНЕТО НА ПО-МАЛКО РАЗПРОСТРАНЕНИ ЕЗИЦИ

Мари Врина-Николов

web

Иска ми се да видя благоприятна поличба в съвпадението на днешната ни среща с европейската година на езиците. От няколко години вече обявеното "мото" на разширяващата се Европа е запазването на нейното многоезичие и многокултурност като извор - и гаранция - на духовно богатство, взаиморазбиране, толерантност и стабилност. Ще си позволя да цитирам два важни принципа, обявени в Препоръката на Комитета на министрите при Съвета на Европа:

"Считайки, че езиковото и култулно разнообразие в Европа представляват скъпоценен паметник и общо богатство, което трябва да запазим и развием; че се налагат огромни усилия в областта на образованието, за да бъде това разнообразие извор на духовно богатство и взаиморазбиране, вместо да пречи на общуването;

Считайки, че само едно по-обширно знание на живите европейски езици ще улесни общуването и контактите между европейци с различни матерни езици, взаиморазбирането и сътрудничеството в Европа, изкореняването на предразсъдъците и дискриминацията"...

Това хуманно мото, което касае конкретно по-малко разпространените езици, както свидетелства "Европейската харта за регионалните или по-малко разпространени езици" (1992), не трябва да остане само едно празно желание. В последната си книга, "Да спрем умирането на езиците", известният френски езиковед Claude Hаgège припомня, че езиците притежават една животворна сила и призовава към бдителност, иначе, цитирам, "всички езици са застрашени, включително и френския."¹

Разбира се статутът на български - както и на унгарски, чешки, сръбски и ред други официални езици - далеч не е застрашен, но общото положение на българистиката в Европа в днешния ден ми се вижда малко тревожно.

Именно затова сме се събрали днес по инициативата на нашите български приятели и домакини, към които искам да изразя своята признателност - да обсъдим заедно как може всеки в своята страна да допринесе още повече за развиването и разнообразяването на българистиката в чужбина.

Един по-комуникативен курикулум

През последните години Съветът на Европа даваше многократни конкретни препоръки как да се обнови на обща основа преподаването на езиците в европейските страни, например чрез проекта "Живи езици"(1996-97) определяне на едно "прагово равнище", "Общата примерна европейска рамка" (1996/2001), новия проект "Езикови политики за една многоезична и многокултурна Европа" (1997-2000), "европейското езиково портфолио" (лансирано през 1998), и т.н. Тези препоръки бяха бързо обсъждани и приложени в повечето европейски страни - работех все още като аташе по езикови въпроси в София, когато те се превеждаха и обсъждаха активно от български преподаватели по френски, те са и основата, върху която бяха изградени курсовете по френски във Френския културен институт в Будапеща. Струва ми се, че българският език не се възползва много от тях.

Накратко казано, нововъведенията бяха следните:

• Развиване на комуникативни умения (а не само знания), включително и умението да учиш;

• Определяне на комуникативни цели на базата на конкретен анализ на нуждите, определящи на свой ред различни равнища на компетентност;

• Изграждане на разнообразни педагогически стратегии в четирите основни умения: разбиране на писмен текст, произвеждане на писмен текст, разбиране на устна реч, произвеждане на устна реч;

• Въведение на общи положителни процедури за оценяване;

• Развиване у учещия се на умението да се самооценява.

Мисля, че в не една катедра по българистика прилагането на някои принципи и методологични похвати в духа на горепосочените работи и препоръки би било от голяма полза.

Минало е времето, когато повечето студенти идваха, за да научат старобългарски, българската литература от Средновековието до 1944 г., българската граматика. Голяма част от тях нямаха амбицията да станат специалисти по българистика, те или търсеха своите корени, или бяха слависти, или идваха от чисто любопитство и желание. Днес обстоятелствата са съвсем различни, съществуват много повече условия и средства за мобилност, взаимни контакти и работа, голяма част от студентите имат по-прагматични изисквания. Ние сме длъжни да адаптираме, обновим и разнообразим преподаването по български език и култура.

Ако прегледаме учебните програми (или " curriculа") на повечето катедри по славистика във Франция, ще установим, че предлагат горе-долу едни и същи предмети, методики, похвати: историческа граматика и история на езика, съвременна граматика, разделена по класически начин на фонетика, морфология и синтаксис, превод - обикновено на художествена литература - от български (руски, полски, сръбски, чешки и т.н.) на френски, преводи от френски на съответните езици. Тоест те наблягат на знания:

• предимно езикови: фонетика и фонология, морфология и синтаксис, лексика;

• културни: литература, история, география, фолклор.

А през първите месеци (ако не и семестри) тези знания, преподавани много често на френски, изглеждат твърде - да не кажа отблъскващо - теоретични, по простата причина, че липсват комуникативни цели, разпределени по определени равнища, като:

• умението да общуваш във всички обстоятелства в ежедневния живот (първо - елементарно - равнище);

• умението да участваш в разговори по ежедневни теми, да разменяш устни и писмени несложни информации, да изразяваш мнения (второ / трето - прагово - равнище);

И така нататък, по шестте равнища, препоръчани в Общата примерна европейска рамка, която предлага богата палитра езикови и интерактивни дейности (роли, симулирани ежедневни ситуации).

Минаването през целия курикулум - т.е. цикъл обучение - цели да придаде на учещия се една здрава практическа и "жива" основа, която считам за необходима, ако искаме студентите да са в състояние да придобият метаезиков поглед и подход. Нека да не забравяме, че мотивациите да научим даден език се основават предимно на несъзнателни явления, на "афекта" бих казала: удоволствие да слушаш, да четеш, да говориш и да пишеш. А в голяма степен от нашето умение да преподаваме зависи дали удоволствието на нашите студенти ще угасне, или напротив ще се задържи и развие чрез постоянния допир с мелодията и ритъма на езика.

Още в първи курс в много катедри по славистика се преподава съответната граматика и литература на френски от преподаватели-професори, а успоредно с това асистенти и лектори ги учат да говорят, четат и пишат. Такава методика изглежда странна, ако имаме пред вид, че децата първо усвояват матерния си език, подражавайки на околната среда, а после ги учат на метаезикова практика.

Нека не забравяме също, че културата е неразделима от езика, а културната компетентност от езиковата. Един отделен модул по култура (или "цивилизация") няма голям смисъл, когато чужденецът се сблъсква с другата култура почти със всяка срещната дума. В тази перспектива струва ми се, че могат да бъдат от голяма полза научните трудове и размисли на Robert Galisson, професор по френски като чужд език (FLE). В една книга, озаглавена "От езика към културата през думите", той си поставя за цел "да рехабилитира лексиката в преподаването / ученето на езиците и културите (...), да интегрира език и култура в единен процес на преподаване / учене"², и то именно през думите, тези мостове между езика и културата, чието присъствие в лексиката е много силно изразено. Важно е и друго нещо: когато говори за култура, Robert Galisson има предвид не само "академичната", широко разпространена в учебните програми литература, история, изкуства, а предимно la culture comportementale commune ("обща култура на поведението"), тази ежедневна култура, специфична за един народ, една социална група, с която чужденецът се сблъсква всеки ден, а не винаги намира нито в учебници, нито в речници. Ще дам само два примера: експресивния нюанс на думи от турски произход (като мерак, кеф, мурафет...) или конотацията на разни думи, както сокол (горе-долу "герой"), гущер ("долар")...

Едно разнообразно преподаване

Шестото равнище, описано в "Общата примерна европейска рамка", е това на "независимото говорящо лице", което е усвоило чуждия език до такава степен, че е в състояние да следва в университета, използвайки този език. Нещо повече: знае и специфичната терминология в неговата област. С други думи, след това равнище вече е възможно да се предложат специализирани модули:

- съществуващите вече в повечето катедри - старобългарски, българско литературознание и езикознание, литературен превод, история на литературата, история, география за бъдещите (или настоящи) специалисти, езиковеди, литературоведи, които се занимават със съпоставително литературознание и езикознание, историци и географи, слависти, и др.;

- нови, отговарящи на съвременните нужди за професионални контакти между европейци от различни страни: европейска терминология на български, езика на бизнеса и туризма, езика на медиите, юридическа терминология, специализиран превод в тези "специфични" области.

Като заключение на това кратко изложение, бих искала да подчертая, че комуникационните промени (интернет, по-голяма професионална мобилност и свобода на движение в цяла Европа) създават нови нужди и съответно нови студенти, които сме длъжни да удовлетворяваме, като им предложим по-комуникативно и разнообразно обучение.

Такива срещи, както днешната, ще ни позволят да разменяме мнения и опити, а може би също да работим повече заедно, за да хармонизираме практиката и методиката си в светлината на работата и препоръките на Съвета на Европа в областта на преподаването на европейските езици.

Само така, ми се струва, ще можем да допринесем по-активно за разпростаняването и развитието на българския език и култура в нашите страни.

БЕЛЕЖКИ

1. Claude Hagège (2000): Halte à la mort des Langues, Paris, Odile Jacob, стр. 10. [обратно]

2. Galisson Robert (1991): De la langue à la culture par les mots,Paris, CLE international, стр. 3. [обратно]

© Мари Врина-Николов
=============================
© Електронно списание LiterNet, 30.11.2002, № 11 (36)

Други публикации:
Българистика 2001. София, 2001.

Текстът е четен на международна работна среща "Българистика 2001", София, 21-22.09.2001.