УСПЕНИЕТО И ПАДЕНИЕТО НА ИКАР ГУБЕЛКИЯН

Борислав Пекич

web | Успението и падението...

VI.

През февруари хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година по желание на генерал-майор Арним фон Саксендорф бе заснет документален филм за моето творчество. Претенциозният израз, с който бе представено моето извратено умение бе избран от самия Протектор. Той бе употребен и в заглавието на тази двадесетминутна прожекция, която като изключа първото ми падане, бе най-отвратителното преживяване в моя и без това пропилян живот. За първи път се видях през очите на зрителя. Не беше заснета нито една специална точка. Това бе колаж, мозайка от най-успешните сцени от различни програми, от най-известните ми фигури. В съдбоносния час те завършваха печално с някое от паданията на моя неизчерпаем репертоар от грешки, така близки до съвършенството на кобното Икарово слънце (съперник, който присъстваше присмехулно и недостъпно във всички екранизирани съдържания, високо над леда, възпламенявайки блестящата глазура на студената клада). Казват, че съм се смял, че съм се превивал от смях. Може би. Не отричам. Може би съм се смял, може би, смеейки се, съм завивал. Не знам. Не бих могъл да обясня поведението си. Бях над всичко, извън това кухо, потънало в полумрака на залата тяло, което се взираше в пъклените сцени, сменящи се на прозрачния екран. Вероятно се е смяло, това необитаемо тяло. Така както потрепва кракът на мъртвата крастава жаба, докосната от галваничен ток. Смяло се е с галваничен смях, като вампир на лунна светлина. Аз, обаче - нека залог за това бъде споменът за моите злочести родители - не съм се смял. Изпълнен с неописуемо отвращение, с необяснима омраза към своя лишен от гордост и достойнство двойник, към всяко негово движение, което взимаше участие в този ужасен заговор против красотата, аз съзнавах (това поне беше някакво обнадеждващо откровение), че денят на изкуплението е настъпил.Още на другия ден отказах всички участия. Оттеглих се в своето прохладно, бяло убежище и сам, както винаги, започнах неуморно да подготвям истинската си, дълго и страхливо отлагана, програма. Из града се разнесе мълва, че подготвям някаква невиждана досега комедия, някаква смахната бурлеска на леда. Не коментирах слуховете. Не ги отричах, но не ги и потвърждавах. Далеч от тях, в ледената си пещера, усъвършенствувах изпълнението на своя живот, докато не го доведох до границата на възможното. Зад нея зееше мрачна бездна, пропастта от отвъдната страна на изкуството, в която нито един човек не бе слизал. Трябваше да бързам. Генерал-майор фон Саксендорф бе получил прекомандване за източния фронт (тогава вече не трябваше да пътува много, за да стигне до него), а аз исках той да присъствува на всяка цена на триумфа на моето отмъщение. Исках да му покажа, че съм разбрал думите му, отправени към мене от прага на гримьорната ми след онзи страшен кошмар: има нещо странно в легендата за Икар, забелязали ли сте, каза той. Няма значение, че умереният Дедал е останал жив. Митът днес признава само пропадналия летател, крилатия Икар. Добрият стар занаятчия Дедал е забравен, несправедливо пренебрегнат. И знаете ли защо, Губелкиян? Защото трезвен и научно боязлив той е признал една чужда, наложена граница, сляпо и робски се е придържал към вътрешната ивица на кръга, който ни е отреден, проиграл е шанса си да излезе от него, проявил се е твърде малко като човек, за да бъде бог! Аз, Икар Губелкиян, исках да докажа на Саксендорф, че не признавам позорния диктат на съдбата, че не се чувствувам свързан с него. Исках да сторя това пред него, пред Саксендорф (и самият аз бях жертва на един случаен удар на сляпата революционна справедливост), защото независимо от благосклонността, с която ме обсипваше или може би заради господарското, да не кажа слънчево, хелиево значение на милостта му, този любезен войник неволно стана сборна точка на омразата ми, а струва ми се и на омразата на моя народ. Не се съмнявах, че това ще бъде триумф. Крачка извън границите. Счупване на обръча, изкован от някаква чужда сила. Вярвах в своите скрити сили и бях убеден, че отхвърляйки страха и скрупулите, те ще намерят най-цялостен израз в новия танц.

Самият танц всъщност не беше нов. Това беше "Полетът на Икар", преработен и подобрен. Не бях го играл след онзи нещастен случай. Изпълнявах го в изопачения му вид под фалшивото име "Паденето на Икар". Трябваше да продължа от там, където нещастното стечение на обстоятелствата ме бе спряло. Трябваше с груб, унищожителен жест да залича две години страдания, хиляди падания. Аз създавах паданията постепенно и професионално, така както се кове благороден метал, за да се направи грозен кумир от него. Сътворявах ги на репетиции, през адските дни на комедиантската си кариера. Този път аз трябваше да достигна и да прескоча слънцето. Да спечеля победа за Икар. Да унизя състезателя - бог.

Отново стоях (колко съм лек без суспензориума, в който като в люлка почиваха задникът и тестисите ми) в средата на яйцевидната ледена плоча, която прожекторът, наречен "слънце" пробиваше под кънките със задимените си лъчи. Извън този блестящ бял кръг, ледът беше непробиваемо сив, а по-нататък, отвъд налепената с реклами балюстрада, към гъстите сенки изпълнените до последно място дъсчени трибуни, се промъкваше сивкавата мрежа на тютюнев дим, прах и човешки изпарения. Тук, от арената, това беше тъмна кръгла стена, бездна, прошарена от бледите пукнатини на лицата. Тези подвижни, непостоянни образи сменяха формата си, като че ли не принадлежаха на живи същества, а на свят от фантоми в стъклото на издълбани и изпъкнали огледала. Осветени от лунната светлина, тези лица все пак бяха живи. Бях заобиколен от здравия смях, от спонтанната веселост на зрителите, които помнейки моето клоунско минало, взимаха обилен аванс от бъдещето удоволствие. Безпричинният им смях вече не ме дразнеше. Знаех, че скоро ще престанат да се смеят, че скоро безумният кикот ще затихне пред новото, силно чувство на удивление, което моята сериозна хореография ще предизвика. Ето защо бях спокоен, равнодушен като леда, върху който стоях в очакване на първите музикални акорди.

Бях обърнат с лице към офицерската ложа. Придружен от адютанта си, там седеше генерал-майор Арним фон Саксендорф. Безизразен и далечен.

Всъщност, всичко беше както и преди две години, освен разбира се фактът, че тези две години съществуваха и че днес се обръщах не само към победителя при Припетските мочурища, завоевателя на Минск и Вязма, макар че с моя величествен танц и той ще получи отговор на чудния въпрос от гримьорната. Танцът на моя живот ще бъде за всички, които той покори, за всички, които изгоряха в неговата слънчева орбита и паднаха в бездната. Този път Икар ще съумее да употреби свободата си. Ще устои на слънцето. Няма да падне.

Първите признаци на недоразумението - вълнение, шепот, приглушени възгласи на недоверие, прекъсвани от неспокойно затишие - се чуха още при първите ключови места от програмата. Търсейки напразно изход от катакомбите на Минос, аз трябваше невещо да се спъвам, да пресъздавам обезумялото обикаляне около въображаемите стени, лутането през непроходимия лабиринт, а не да минавам самоуверено и безпогрешно през подземните тунели, като че ли всеки коридор ми е познат, като че ли са ми известни всички кръстопътища, преплетени пътеки, задънени улички, странични, кръгли, спирални, кръстосани коридори, като ли в ръцете си държах кълбото на Ариадна. Негодуванието не ме смущаваше. Беше временно. Знаех, че зрителите няма да отстъпят веднага. Няма да приемат без съпротива новото издание на "Падането на Икар" (падане, което отново става полет, каквото всъщност винаги е трябвало да бъде). Знаех, че те няма да познаят веднага голямото изкуство, прикривано досега по тяхна вина със смешни падания и затрупвано с принудителни грешки, без недоумение и колебание, без отхвърляне. Ще трябва да употребя цялото си умение, за да ги спечеля, да ги въвлека постепенно в танца и ги накарам да свикнат с новия ми образ. Ще трябва да ги убедя, че този образ е истинският, че това е Икар Губелкиян, а не онзи нещастен палячо, че образът, комуто години наред са се смяли е бил един фалшив, узурпаторски, изкривен образ на Икар и че едва сега, с този страстен и съвършен танц завинаги се отричам от него. Беше необходимо не само да разберат величието на изкуството ми, но и да приемат неговото бунтовно, прометеево, освобождаващо значение.

Продължих пантомимата с още по-голяма страст. Всяко движение, всяка частичка от разгърнатата фигура бе малък шедьовър, впрегнат в запъхтяната машина на това превъплъщение. Всеки скок беше вопъл, всяка стъпка -призив за помощ.

Публиката все по-ожесточено изразяваше неразположението си. Чуха се първите резки освирквания. Като опънати от несигурна ръка стрели, те все още колебливи и самотни достигаха оттук-оттам, главно от правостоящите. В това колебание беше моят единствен шанс. Те ме обичаха. Трябваше да намеря опора в тяхната благосклонност. Имах някакъв шанс да сломя частичната и неорганизирана съпротива, докато бяха все още объркани, колебаещи се между обичта и неодобрението на танца ми. Не биваше да допусна тя да ги обедини, не трябваше да им оставя време за съюзяване. Трябваше да бързам, трябваше да бързам.

Витаех над леда. Блясъкът на прожекторите му бе върнал прозрачността на огледало. Моите фигури ставаха все по-разкошни в оцветения въздух. Надминах себе си в трескавата надежда, че ще накарам моите врагове (зрителите, а не Протектора на Областта, бяха сега мои врагове) да разберат, че това е истинският, великият Икар Губелкиян и че досега ги е забавлявала само неговата необитаема сянка, че това е Голямото изкуство и че доскоро те са приветствували само неговия изкривен образ.

Следваше първият от няколкото последователни скокове, от които очаквах особено много. При изпробването на птичите крила, след като баща ми Дедал ги бе прикрепил с восък за раменете ми, не залитнах нито веднъж, за да пресъздам несигурността на Икар в новото положение (опасявах се поклащането да не бъде възприето като обещание за предстоящо падане). Отказах се дори от истината, защото истинският Икар е залитал и то още как. Нито за миг не възпроизведох онези смешни, съзнателни колебания, които някога (да ги вземе дяволът!) ми създадоха славата на Най-великия шут на леда.

Напротив, устремих се високо нагоре във въздуха, наподобяващ воднистосин кристал. Хвърлих се в знойното небе с тройно обръщане в хоризонтално положение. Докоснах с гъвкав скок леда и отново бях във въздуха, сега в тройно вертикално обръщане. Продължавах да се въртя в оловния облак от изпарения, загряван отгоре и изстудяван отдолу. Изведнъж отдолу, от публиката гръмна гневно и дружно неодобрение. Съюзът против мене бе сключен, обединението завършено, но в мой ущърб. Разтърсени от разочарованието като от електрически шок (те бяха дошли да се смеят, а не да се възхищават или дори треперят), посетителите, ставайки от седалките, удряха с крака по пода, размахваха сърдито ръце и със задружен вик изразяваха разочарованието си. Бях им изневерил. Те очакваха смях и не виждаха нищо в моето творение. Чувствуваха само, че не им давам никакъв повод за смях. Желаеха само смях, смеха свой насъщен. Чувстваха, че безсрамно ги лишавам от обещаната наслада (те си бяха платили за нея), че безочливо ги мамя. Искаха да приличам на себе си. Не приемаха никаква промяна. Те не знаеха, че едва сега аз приличам на себе си. Че едва сега съм Икар Губелкиян. Те не искаха да знаят това.

Докато описвах първия и най-ирок от концентричните кръгове, които трябваше да ме доведат до слънцето и равносметката с Хелиос, едно празно шише от лимонада падна на леда, разпръсвайки дребни стъкълца по змийските следи на моите кънки.

Ледената повърхност се покри с малки, гръмки експлозии.От всички страни долиташе звук на чупещо се стъкло.

Никакъв звук не можеше да проникне повече през този сух скриптящ шум.

Никой не се намеси. Лудостта на разрухата бе обхванала и разпоредителите. И те ме замерваха с каквото намерят.

Бях съвършено сам.

Но аз не се предавах. Продължих да кръжа във "въздуха", да описвам птичи кръгове с изтънчеността и прецизността на пергел, летях към омразното слънце, без да обръщам внимание на развълнуваното море на публиката, в което само Арним фон Саксендорф бе запазил спокойствието и равновесието на един далечен, непроницаем и неуязвим свят. Като че ли поръчваше: не им обръщай внимание, това е сган, те не са достойни нито за тебе нито за твоето неприятелство, танцувай за мене, бори се с мене, аз съм твоето слънце, а ти моят Икар, моят славен съперник.

Не желаех повече да преобразявам съгражданите си, да ги спечеля, да убедя тези неразумни хора. Изпълнен с омраза, исках да ги победя, да ги смачкам, да ги унищожа със съвършенството си. Ледът, по който се движих вече не беше ледена арена, а арената на гладиаторите, на която поражението се заплаща с живота. Арена, на която всички палци са обърнати надолу и милосърдието забравено.

Да, Икар Губелкиян против всички! Икар Губелкиян против двадесет хиляди роби! Икар Губелкиян против Арним фон Саксендорф, против хилядолетния Reich, но и против своя народ, своите съграждани и спътници! Между тях повече нямаше разлика, ако някога изобщо е имало. Съществувах само аз, аз на леда и моите смъртни врагове наоколо.

Ебенеазар, добрият простодушен Ебенеазар, страхливият, нещастен Антон, ми правеше отчаяни знаци, показвайки ми земята. Искаше да падна. Да се откажа от борбата. Да се предам.

Не обръщах внимание.

Но и в мен самия всичко освен духа ме тласкаше надолу. Всяка частичка крещеше: падай!

Оркестърът престана да свири. Не бих го чул, дори и да свиреше. Нищо не се чуваше. Нищо, освен ревът на масите и моето неспокойно сърце. Музиката повече не ми трябваше. В прекрасно съзвучие тя ме водеше отвътре, от всяка жилчица на моето тяло, което въпреки желанието за падане, за почивка, робски се покоряваше на освободената ми воля. Не, повече не ми беше необходима музика.

Нито хората. Само ледът. Ледът и решимостта ми да победя. Да прескоча слънцето.

Наближаваше великият момент, моментът на изкуплението.

Взех замах от най-тесния, заключителния кръг и полетях към слънцето. Объркани и уплашени, електротехниците отдавна бяха вдигнали ръце от съоръженията на рампите и имагинерното слънце се клатеше високо, жълто и извън всеки обсег, рееше се в болезненото сечение на двадесет хиляди гневни погледи, като във възела на праотеца и тогава, о Господи, пред прага на решителния напън (колко пъти го повтарях на репетициите!), на движението, което би върнало мене, победителя, на леда, направих едно друго, необяснимо, непознато движение и понесен от него, като от внезапна, приятелска прегръдка, с безкрайно спокойствие и облекчение, паднах на леда и този път на задника си, само че лишен от защитата на суспензориума и този път, след мъчително затишие, поздравен от безумни овации.

От безумните овации на двадесет хиляди родолюбци.

<<< || >>>

© Борислав Пекич
© Ася Тихинова-Йованович, превод
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 25.05.2002
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. Варна: LiterNet, 2002

Други публикации:
Борислав Пекич. Успението и падението на Икар Губелкиян. // Съвременник, 1992.