Тодор Моллов

web | Мит - епос - история

- II -

Новият голям период започва от §8 и съответно има признаци на "първо време" и свой "първотворец". Божият посредник е вече Константин след завръщането му от Крайниево място, но той е и сниженият до земен цар "демиург", който твори в мащаби, познати ни от дейността на "активните" в предния цикъл. Макар това да показва известно обезценяване (спрямо Исаия, който е пряк посредник на Бога), имаме основания да предполагаме, че то съответства на действителното състояние на българската държава - след падането на Преслав настъпва дезорганизация в административното управление.³³ Обезценяването се чувства и в по-свободното боравене с някои иначе сакрални по-рано опозиции - разколебава се противопоставянето "свой - чужд" и сред владетелите вече присъстват непознати на историческата наука и българската действителност "царе" (Селевкия-Симеклит, Никифор, Василий, Августиан). Тая разколебаност води до приравняване критерия за оценка към българските и византийски владетели ("български" са вече и царете Никифор и Василий) - може би единствено сакралната царска власт, както и конфесионалната общност, приравняват в този объркан в политическо и административно отношение период.

Нека се обърнем отново към текста на БАЛ:

Селевкия - с прозвище Симеклит; неуточнена генеалогия; излиза "от планината, наречена Витоша, и отиде на полето, наречено Романия, и там прие царството"; градостроител (създава 5 града по българската земя - Пловдив, Срем, Брезник, Средец и Ниш); локален център - Средец; царува 37 години. ["Препокрит" от цар Константин, който също създава градове по българската земя³⁴ и пак я населва].

Симеон - неуточнена генеалогия ("пакы вьста царь инь") и локален център - може би отново Средец; царува 12 години.

Никифор - неуточнена генеалогия ("после пак се намери друг цар"); войн ("и той погуби беззаконния Максимиан цар и войската му") и градостроител (Димотик, Морунец, Сер, Белград, Костур и Никопол на Дунав); царува 43 години.

Симеон - с прозвище Премъдри; син на Никифор и може би със същия локален център; заклеймен е от народа ("и тогава въззоваха всички люде на цар Симеон: "О горко ни, братя, от този цар!"), защото е "непочтен и зъл за людете, и погуби българската, иерусалимската и римската земя, областта на царя Константина"); царува само 4 години.

Доколкото в този отрязък от текста има отчетливи характеристики както за "начало", така и за "край", ние ще го отделим като самостоен подпериод в рамките на втория голям период (цикъл).

Преди всичко трябва да отбележим, че, - както може и да се очаква, - новият център е друг - макар и да съответства на исторически документираната важна роля на Средец след падането на Преслав, за митопоетичното мислене името на града се обвързва твърде категорично със "средата" на организираното, своето пространство и представя изоморфно един от образите на "световната ос".³⁵

Пръв владетел (с чертите, характерни за този тип царе) е Селевкия, с прозвище Симеклит, чието преходно място между митологичното и човешкото (квазиисторическото) личи и в особения подбор на имената му.³⁶ Въпреки мнението на Ив. Венедиков [1979, с. 136], че зад това име стои някое първобългарско име (според него на управител на Средец ок. 986 г.)³⁷, ние предполагаме, че все пак в основата стои популярното име Селевк, което е обобщително за династията на Селевкидите (311-64 г. до Хр.), унаследила голяма част от империята на Александър Велики. За българския "пророк Исаия" то може би е "значещо" и поради прозиращата в него сравнително ясна анаграматично прикрита опозиция Велес/Влас : Слав, осъзнавана и през призмата на етнонимичното самоназвание на южните славяни.³⁸ Допълнителни основания за този извод получаваме и при разглеждането на прозвището Симеклит. По всяка вероятност в него читателят (респ. слушателят) е могъл да оразличи (съзнателно заложени или не) две хетерогенни съставящи. Първата имплицитно отново акцентува на 'началното' като семантична доминанта, като напомня за сходно "събитие" - след потопа началото на новия период от човешката история поставят Ноевите синове, един от които е Сим (впрочем, както стана ясно, в първия цикъл на БАЛ цар Симеон е също с характеристики на 'пръв'). Втората е добре познатата от множество двусъставни имена производна от гр. klhoV 'слава', с което отново възвръща към идеята за епонимичното наименование на първия цар и препотвърждава наблюденията ни за Слав.

Без да твърдим, че тези операции са осъзнавани винаги, след тези съображения можем да се замислим за подтиците на Борис да кръсти своя син Симеон³⁹ - странна е появата на това име още два пъти в БАЛ, като последният Симеон е и "последен" в цикъла. (Дали механизъм, подобен на вече посочения "имперски есхатологизъм", не действа в рамките само на този "летопис"?...)

За разлика от първия голям период тук персонажите с имена Симеон не носят черти на активни владетели - такива са, както личи от текста, Селевкия-Симеклит и Никифор. Имената им, както и следва да се очаква, са непознати на историческата реалност.

"Последен" в този подцикъл е Симеон, с прозвище "Премъдри", в неговото време липсват персонажи с хтонична натовареност (измаилтяни, етиопи и др.) - антагонист на добре уредения български и (нещо повече) целия православен свят е самият цар! Краткото му царуване (само 4 години) е също своеобразна "оценка" за неговите качества, която е в съзвучие с народната. Какво още можем да извлечем от краткия текст за него?

Прави впечатление подредбата на владетелите с име Симеон в този цикъл - те не следват един след друг, а са през един. Това може би означава, че Симеон, Никифор и Симеон Премъдри се схващат като своеобразна династия, в реда на която последният носи името на своя дядо [Венедиков, Ив., 1979, с. 131-132].⁴⁰ Ако това е вярно като заложена идея (защото за летописеца то може да не е отражение на историческата, а на клишираната квазиисторическа "реалност" - подредени през един, владетелите са в родствена връзка от такъв характер), прозвището на последния цар ("Премъдри") вероятно се е схващало като указание за неговия локален център - знае се, че през Средновековието късноантичната базилика "Света София" е своего рода символ на град Средец.⁴¹ Така, според нас, се извежда един и същ локален център на света при Селевкия-Симеклит, Симеон и Никифор, което от своя страна аргументира допълнително обособяването на този самостоен подцикъл в рамките на втория период (цикъл).

* * *

Следващият подцикъл на периода започва с Василий и свършва с Гаган-Оделян (§12-17). Ето характеристиките на владетелите му:

Василий - генеалогия: многозначително отбелязване на смяна на владетелския род ("и после се намери цар от друг род /чресло/"); "законен" е ("тогава падна венецът на благочестивия и христолюбив цар Константин на неговата глава"); войн ("погуби всички вражески земи и езически народи като някакъв храбър мъж"); благодатно време ("в дните на царя Василия много блага имаше всред людете"); безгрешен ("нито жена, нито грях имаше, и благословено беше царството му"); локален център липсва; царува 30 години.

Моисей, Арон и Самоил - нов принцип на генеалогично представяне ("и в дните на цар Василий намериха се царе трима братя от вдовица-пророчица"); без други данни.

Августиан - "И имаше (един) отрок Самоилов, на име Августиан, и той прие българското и гръцкото царство"; царува 37 години.

Неизвестен - брат на тримата горепосочени царе ("и след това се въздигна друг цар [от същата вдовица]"); царува 3 години.

Роман - от същия род (чресло); проявява активност ("и той събра своята войска и се разяри на източния цар и отиде по море на изток, като да погуби два царя"), но е губещ ("а погуби своята войска"); локален център неуточнен, но се споменава град Преслав ("и се възвърна от изток в град Преслав"); царува (или след завръщането си живее още) 9 години и умира.

Неизвестен - отново неясен принцип на генеалогично представяне ("друг цар, син на праведната Теодора"); благоверен и благочестив; устроител (на велики манастири); с благодатно време; локален център липсва; царува 23 години.

Гаган, с прозвище Оделян; генеалогия липсва; особен характеризиращ белег - "много красив"; воин ("погуби в Кумида два града, които бяха оттатък морето"); градостроител (Червен, Несебър, Щип); локален център липсва; царува 28 години; "последен обречен" цар - "и бе посечен от иноплеменник на Овче поле".

Веднага можем да констатираме, че няколко неща внасят съмнение във вече изявената схематичност на използувания модел. Първо, характеристиките на "царете" са изключително колебливи. В тях често едновременно присъстват черти и на активност, и на пасивност. Действително активни и същевременно най-близки до повествователя (във времето и пространството) владетели като Моисей, Арон, Давид и Самуил не получават дължимото и не са използувани от него като готов градивен материал, а са подминати почти с безразличие. Второ, повсеместно липсват указания за столните градове като локални центрове на усвоеното пространство - споменаването на град Преслав при Роман е по-скоро отражение и на исторически документираните му опити за възвръщане на бащината територия на север от Стара планина.⁴²

"Несъответствията" може да се увеличат и изяснят след определяне характеристиките на "първите" в този отрязък от текста - колкото и неясни да са данните за тях, можем да откроим двама:

Василий е законен наследник на Константин (вж. по-горе), активен владетел-пълководец, а в същото време някои характеристики го подреждат в реда на "пасивните", благоверни и безгрешни царе.

В същото време Роман като владетел-воин отива на изток с войска (като да погуби два царя), а се връща сам.⁴³ По сходен начин, както видяхме, Симеон Премъдри погубва сам цялата земя, и с право го определихме като "последен". И ето парадоксът: "последен активен" и "първи пасивен"! Тази инверсия е интересна, но като че ли все още е неясна и недоказана.

Би трябвало след Роман закономерно да се откриват черти на "пръв" владетел. Това е неизвестният син на (и още тук - "праведната") Теодора - благоверен и благочестив, съгражда велики манастири, но не и градове. В царството му има всички блага. И ако все още се опитваме да открием неговия тип, явно е, че трябва да го изведем като "пасивен".

А ето и последният в цикъла - Гаган Оделян. Подобно на първия в цикъла ("Селевкия, с прозвище Симеклит"), и последният има прозвище (порекло); като други владетели от тоя период и той е цар на българи и гърци (Августиан, неизвестният син на праведната Теодора, Тургий). Макар и с всички черти на "активните" владетели (погубва 2 града в Кумида, създава 3 града в България), той ... е посечен на Овче поле - там, където е положено началото на християнска България от Борис (§5). Историческата фактура личи достатъчно ясно - водачът на въстанието от 1040-1041 г. Делян (наречен при избора с царственото име Петър може би в чест на последния законен владетел на Първата българска държава, и деклариращ чрез това законното си право да царува) е протообраз на Гаган (<хаган, хакан⁴⁴) Оделян. Странната трансформация на името му (Делян : Оделян) е лесно обяснима в контекста именно на проследената дотук "логика" на БАЛ - като "последен" владетел той е обречен, затова, независимо от победното си име⁴⁵, трябва да бъде посечен. Ето защо не можем да се съгласим с мнението на някои изследователи, които предполагат, че в текста е съхранено гръцкото написание на името (гр. 'o DelianoV), което от своя страна отпраща очакванията към евентуални гръцки писмени източници (или дори към гръцки протограф на БАЛ).⁴⁶ Според нас това е една сполучлива трансформация с оглед положението на царя в клишето на "последното време" - владетелят-победител, независимо от проявяваната активност, е с предрешена съдба (вж. част от съображенията ни в Седма глава, където са предложени и други възможности за етимологизация на името Оделян). Посичането му в случая продължава типологично ритуалната замяна на царя в празниците, дублиращи първотворението (срвн. Сатурналиите).

За последните споменати владетели (Арев и Тургий) вече стана дума - съотнесени към умиращия (обречен) Константин чрез атрибутите на властта си, те очертават закономерния преход към вече познатия ни финал: "И след това пак излязоха някакви насилници и измамници, наречени печенеги, неверни и беззаконници"...

>>>

БЕЛЕЖКИ:

33. По мнение на Ив. Венедиков [1979, с. 118 сл.] като "царе" в БАЛ вече са обозначени и някои управители на области или теми (срвн. по-ранните комити). [обратно]

34. Според А. Турилов броят им (кир. 70) напомня руските летописни известия за "превзетите" от Светослав (през 967 г.) 80 града по Дунав, което го кара да изложи предпазливо предположението си за погрешно разчетен глаголически протограф на БАЛ (кир. 70 = глаг. 80) [Турилов А., 1995, с. 27]. В случая може да се помисли и за възможността посочения фрагмент да има отношение към едно широко известно клише от българския фолклор - в интересна с шаманската си основа песен (Милад., 341) се говори за 77 градове "от море до Дунав", което напомня за владенията на Дан войвода в коледните песни ("покрай море честум села,/ по бял Дунав се паланки" - Върб., 27 и др.). [обратно]

35. Доколко подобна семантика е била актуална и популярна във времето на съставяне на БАЛ, проличава от летописното известие за по-ранната обсада на Средец от византийския император Василий II през 986 г.: "Императорът потеглил със силна армия и с обширен лагер завзел самата тяхна среда" [Златарски В. Н., 1971, I/2, с. 638, бел. 62]. Срвн. и в житието на Никола Нови Софийски от Матей Граматик, писано след 1555 г.: "(Градът) добре е наречен Средец от премъдрите, тъй като не се намира ни на Изток, ни на Запад, а някак по средата... Такава е местността и в самата й сърцевина се намира преславният и достохвален град София, наречен днес Сардакийски и Средецки." [СБЛ 4, с. 316; вж. и: Иширков А., 1912, с. 10]. [обратно]

36. Доколко Селевкия се свързва в българските народно-християнски прeдстави с "първото" време личи особено ясно при съпоставката със схващаната като апокрифна "Повест за кръстното дърво" на българския поп Иеремия - там Исус нарекъл "брат" сина на цар Селевкий, който пък наследил на престола Август [СБЛ 1, с. 281-283]. Тази съ-временност многозначително съответства на позицията на този цар в повествованието на БАЛ спрямо "новопоявилия се" божествен Константин, а слепотата му в "Повестта" напомня фрагмент от приказката "Момче, слуга у сляп старец", чиито исторически корени са в българския шаманизъм [Калоянов А., 1995, с. 156-163]. [обратно]

37. Понеже византийската биографка Анна Комнина сравнява българския цар Самуил с библейския Седекия, проф. Ив. Дуйчев [1972, с. 128] предполага, че под Селевкия в БАЛ може би се разбира цар Самуил; доколкото обаче по-долу в същия текст този владетел е отбелязан като "Самоил", тезата на нашия известен историк е неприемлива. [обратно]

38. Показателни примери в тая насока - Иванов В. В., Топоров В. Н., 1973. [обратно]

39. Роден в годините на покръстването (ок. 863-864), Симеон е наречен от византийския патриарх Николай Мистик "дете на мира" и наистина бил "знаменателен" за Борис-Михаил с появата си в годината на съдбоносния акт - сякаш, подобно на митопоетичния модел при прехода от един цикъл към друг, съдбата пожелала разпределение на функциите между членовете на семантичната опозиция "стар : млад". Интересен е и пасажът в БАЛ "и много знамения сътвори цар Симеон", който в светлината на гр. Semeion 'знак' (съответно и производните му - 'знаме; знамение' и др.) подсказва буквалното тълкуване на царското име чрез т.нар. "народна етимология", макар да е не по-малко възможно изразът да обозначава появилата се в 912 г. Халеева комета и последвалия поход към Цариград, след който се титулува кесарь (в руските летописи под тази дата се описва появата на копиевидна звезда от запад). [обратно]

40. За единият Симеон този изследовател предположи, че е Роман, "сина на царя на българите Петър и брат на Борис, наричан още и Симеон по името на дядо си" [по Скилица - ГИБИ 6, с. 282-283; впрочем, според нас това известие прояснява и механизма на "анахроничното" моделиране на "братския комплекс" при първите Борис и Симеон в § 4]; ако обаче се приеме мнението на Ив. Венедиков, остава неясно "повтарянето" му и като Роман в § 15, още повече, че споменаването при него на Преслав е логично именно за Петровия син... [обратно]

41. За налагането на името София вместо по-старото Средец вж.: Дринов М., 1894 (=Дринов М., 1971, 2, с. 356-358). Според А. Иширков [1912, с. 11] "името София било употребявано от народа сигурно много по-рано, но в писмените документи то си пробило път по-късно". [обратно]

42. Макар да следва след споменаването на Комитопулите, това име едва ли отпраща към личността на Самуиловия син Гавриил Радомир (1014-1015 г.), когото според някои извори наричали и Роман. Отредените в БАЛ години за управлението на Роман (9), както и походът към Преслав по-скоро указват на Петровия син Роман, който след като в 977 г. избягал от Константинопол при братята Моисей, Арон и Самуил (липсата на Давид в БАЛ най-вероятно подсказва, че към тая година той вече е бил убит край Преспа) и бил признат от тях за цар. Макар до пленяването му през 991 г. да минават 14 години, явно броят на годините в БАЛ има предвид промяна в неговия статус след известната битка при Траянови врата (986 г.), когато по всяка вероятност властта реално преминала в ръцете на Аарон и Самуил, макар номинално Роман да бил все още "цар на българите". [обратно]

43. Сравни с двусмисленото предсказание на делфийската пророчица към лидийския цар Крез - ако премине р. Галис, ще погуби едно царство; когато в 546 г. пр. н.е. той направил съдбоносния ход, погубил не персийското, а своето царство. Особено любопитни с оглед на нашата тема са поне две случки от византийската история, в които императори с името Роман имат неуспешни походи на изток. Първият се отнася към 1029/30 г., когато Роман III Аргир (1028-1034) предприел поход против арабския емир на Алепо (Сирия), който се провалил; смята се, че в състава на византийските войски участвал и Пресиан, първородния син на цар Иван Владислав, споменат от един арабски хронист като "малик (цар) на българите" [Салюм С., 1987, с. 33]. Вторият се отнася до поход на имп. Роман IV Диоген (1067-1071 г.), отразен в широкоизвестния за времето си сатиричен диалог "Тимарион" от ХI-ХII в. - "Той тръгна на поход срещу източните скити, но бил взет в плен; впоследствие добил свободата, но като се завърнал във Византия, не могъл да си върне трона - по време на войната той попаднал в ръцете на враговете му..." [ВСД, 1986, с. 45, §22]. Не е задължително съставителят на БАЛ да познава тъкмо диалога - случката е била може би достатъчно популярна поради близостта си до авантюристичните сюжети, а и съвпадението в имената е допълнителна провокация за сближение на персонажите. [обратно]

44. Показателен е фактът, че в периода на византийското владичество се реактуализират езическите титли "каган" и "кавхан" (засвидетелствана отново във връзка с известията за въстанието на Петър Делян) - в този момент те са по-скоро знак за "свое", а не връщане към езичеството. [обратно]

45.. Според нас в случая е по-малко вероятна възможността името му да се изведе от Недельо ('който е роден в неделя'; съкр. Дельо) [срвн. Заимов Й., В. Заимова, 1970, с. 33-34, 111; Заимов Й., 1988, с. 83]. [обратно]

46. Предпазливо изложено от Й. Иванов [1970, с. 287, бел. 2], това мнение се налага в литературата [Цанкова-Петкова Г., 1980, с. 94; Милтенова Ан., М. Каймакамова, 1986, с. 239 сл., и др.], макар да липсват други свидетелства за гръцка подложка на БАЛ. [обратно]

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2002
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). В. Търново, 1997 (вариант).