Тодор Моллов

web | Мит - епос - история

- III -

Анализът на БАЛ като сложно организиран текст показва принадлежността му към квазиисторическите летописни съчинения от типа "ранноисторически описания". Изведените особености, присъщи на този род хроникални текстове, бяха открити и в нашия "летопис", а своеобразните отклонения само доказват "отграничаващото", етноспецифичното в съзнанието на "автора-съставител". Като член на ранносредновековната българска народност, формирана в резултат на дълъг и труден етнотрансформационен процес, той има представа за своето минало, в която тясно се обвързват действията на предците в рамките на българската държава и върху българската територия. Тъкмо тези важни аспекти на народностното самосъзнание са сред най-характерните особености, извеждани в последно време от фолклористичните и етнографски теоретични проучвания (общи предци; обща територия - прародина; своя държавност със специфични институции; общ език; единна религиозна общност).

Сред многообразието от фактори, споили разногенетичните етнични традиции в българска народност, най-важни неминуемо се оказват ония, които формират в системен вид базата на вътрешноетничното общуване. Етносът се налага като пълнокръвен, самостоен социален организъм, когато се получи единство между митология и социален живот, между формите на колективно духовно усвояване на света и тяхната функционална конкретизация в механизмите на групово взаимодействие чрез обредната система. От етноложко гледище основното в етнопораждащия процес са новите брачни връзки, изграждането на система на родство като форма за комуникация, за етническо общуване, която елиминира началните различия. Това неминуемо изисква повишен интерес и към реалните форми на адаптация в новите условия на унаследените соционормативни системи и проблемите на полово-възрастовата организация на обществото в епоха, характеризираща се с преход към нов тип етносоциален организъм. Образуването на българската народност като семиотично единство на етноса е краен резултат от закономерен семиотичен процес в рамките на различни, сравнително хомогенни дотогава, колективи, в които на базата на общия "език" семиотично се усвоява общата територия и се структурира българско етнокултурно пространство. При това тъкмо базата на ритуала предлага единна знакова система от изоморфни (в частност, изофункционални) "езици". С времето това изгражда единна културна система, в която първоначално по необходимост съсъществуват различни (и дори понякога противоположни) семиотически структури, кодирани - с времето - във все по-хомогенен словесен изказ.

Като отбелязваме с термина "народно християнство" структуриращата роля на християнизираното митопоетично наследство, трябва да подчертаем важността на конфесионалната (религиозно-християнска) общност като фактор в разглежданите сложни консолидационни процеси и, в частност, за прекодировката на космологичната картина за свят, формирала базата на ранноисторическите описания. Новоизгражданата мирогледна система предлага свой вариант на картината за свят, както и свой основен празник, реализиран в специфичен ритуал, който от своя страна отменя старите ритуали. И ако типологическата близост в някои от звената на космологичните модели на траки, славяни и Исперихови българи е била предпоставка за сближение и формиране на нова, специфична за българите, картина за свят, то тъкмо християнството стабилизира (според етнолозите - "вторично") новата етническа общност. Многообразието на предшестващите ритуали парадигматично се разслоява в обредните ситуации - и ако ритуалът разкъсвал всекидневното, отменял правилата и структурирал първоначално хаотичното, за да възстанови чрез отделни космологично ориентирани операции отново целостността на Космоса чрез концептуалното триединство "мисъл : слово : действие" (вкл. музика, танц, цвят, мирис и др.), обредът бил ориентиран преимуществено към статуквото, нормата, обичая и целял съхранението на вече подредения Космос. Макар че обредът стъпва върху завършена митологична система, порушаването на Космоса вече не се схваща като реално, а възможно (от наша гледна точка - "мнимо") събитие в края на цикъла. Много по-важно за нас е, че и след християнизацията обредите съхраняват една от най-важните си функции, унаследена от ритуала - те функционират като автокомуникационен акт, в процеса на който се проверяват "еталонните" митопоетични текстове, осигуряващи запазването на "своя" космос, управлението му, действеността на връзките му с космологическите принципи [Топоров В. Н., 1982, с. 17-18]. В тях в най-голяма степен откриваме потвърждение на тезиса, че "обредното творчество е система за идентификация на отделния индивид с групата, символична форма за етническо единение чрез обредни действия, обреден персонаж, и др." [Живков Т. Ив., 1981, с. 242].

В началото на нашата работа ние обосновахме постановките за космологичните корени на ранноисторическите описания и чрез конкретните анализи на БАЛ показахме, че собственоисторическото самопознание на българския етнос е квазиисторично - ориентирано космологично, то е решено със средствата на митоепичното повествование. Разрешението на космологичната драма, търсено по-рано в ритуала, вече е "историзирано" - реалните исторически събития "оцеляват" в изборната колективна памет, само ако намират инвариантни схеми и сюжети в по-старите текстове с космологичен характер. В това отношение християнизацията се явява и в качеството си на задаваща нови космологични схеми, откривани в разнообразни (канонични или неканонични) текстове. Справедливо в този случай е утвърждаването на фолклористичните възгледи за тия процеси, че "за традицията основна е онази информация, чрез която се съхранява дадена система, реализацията на познатото в една нова културна ситуация, неговото развитие и преосмисляне" [Живков Т. Ив., 1981, с. 92]. Досега ние обръщахме внимание най-вече на християнизацията като нова културна ситуация за България, съпроводена с рязко повишаване на семиотичността, както и ролята й в етнотрансформационния процес. Смятаме, че не по-малко внимание трябва да се обърне на византийското владичество като променена културна ситуация, в атмосферата на която се появява БАЛ.

В този аспект интерес будят културологичните наблюдения на Ю. Лотман и Б. Успенски [1971, с. 150-151], според които "епохите на исторически регрес..., налагайки на колектива крайно митологизирани схеми на историята, изискват в ултимативна форма от обществото забрава на текстовете, неподдаващи се на подобна организация. Ако обществените организации в период на подем създават гъвкави и динамични модели, даващи широки възможности за колективна памет и приспособяване към нейното разширение, то социалният залез, като правило, се съпровожда от закостеняване на механизма на колективната памет и нарастваща тенденция към свиване на нейния обем". Ако в този контекст и с оглед на темата ни отново припомним мнението на Т. Ив. Живков, че "в средните векове независимо от идеологическите и други противоречия между фолклора и нефолклорната култура фолклорът като културна система подчинява нефолклорната култура във функционален (пък и не само във функционален) план", и още - "робството води до това, че основният тип културна комуникация в рамките на етноса остава фолклорът" [Живков Т. Ив., 1981, с. 246; 1987, с. 133], можем да си дадем сметка за своеобразието на култа към изгубената държавност и институциите й по време на чуждо владичество - етничното самосъзнание, за което държавността е един от важните признаци, изгражда аксиологична система, в която "старото" носи чертите и на "свое" и е отстоявана ценност, а новото се схваща като опозиция и стремеж за обезличаване на етноса.

Безусловно, в посочената социокултурна и етнополитическа ситуация вертикалната структура на обществото не е напълно разрушена - по-скоро са "изолирани" някои нейни функции, важни за съществуването и самовъзпроизводството на целия етнос. Затова едва ли може да се говори за някакво пряко "изземане" на тези функции от снизената, народнохристиянска култура. Според нас е по-логично предположението, че компенсацията става по друг начин - чрез пренастройка на информацията и трансформативно пораждане на нови жанрови парадигми, близки по начина си на функциониране до фолклора. Така се стига до една вътрешно противоречива и (колкото и парадоксално да звучи) "ритуализирана" ситуация - колективът изпраща към самия себе си "еталонни" текстове с основни схеми от периода преди робството. И докато при подобна автокомуникация в рамките на архаичния ритуал прирастът на информация обикновено е "идеален", т.е. равен на нула, в условията на изгубена държавност и чуждо владичество (робство), той е безспорен - компенсаторната роля на текстовете от типа на БАЛ проличава и в осмисляне ролята на по-рано пренебрегвани, отхвърляни ценности (затова и се включват в реда на "своите царе" владетелите от езическия период). Структурната близост с ритуала проличава, ако съпоставим в синтагматичен план двете ситуации. Колективът, притежавал държавна организация, в период на робство се самоосъзнава в категориите "неорганизираност", "хаос", "безструктурност", от които чрез точно определени операции трябва да съгради свой Космос и - в идеален план - своя концепция за държавна организация и владетелска институция. Всъщност това повтаря точно етапите на ритуално "разграждане", "разпадане" на Космоса и социалните институти, съзнателното навлизане в есхатологичния край, след което само точното повтаряне на еталонните операции ("текстове" - в семиотичен смисъл) гарантира спасителен Изход.

Сам по себе си момент, разположен в края и началото на цикъла, ритуалът размива времевите параметри и медитира свободно през времевите "слоеве" на космологичния модел за свят - от космогенеза до есхатологията. Ако и да оперира с модела, изведен по-горе и определен в най-общ култорологичен смисъл като "ритуален", в условия на робство етносът е длъжен да моделира свое минало, в което да потърси устои, образци, достойни за гордост, възпроизвеждане и следване, а това значи да материализира чрез средствата на паметта си (специфични за всяка епоха) "своето" минало. Това е голямата задача на БАЛ, и не можем да виним съставителя, че като член на общество с преимуществено фолклорно-митологично разбиране за времето изходът от границите на актуалната памет реално представя навлизане в циклично ориентираната "клиширана" памет. По-важна, според нас, е вече неколкократно подчертаваната особеност на "летописа" - деликатно прокарваният месианизъм се съчетава с непоколебимата увереност за изход от създадената обстановка и възстановяване на изгубената държавност. Инверсираната поведенска стратегия на владетелите от II период (цикъл) подсказва конципиране на нова - съобразно променените етнически доминанти и очаквания всеобщ есхатологичен край - сотирологично ориентирана програма: съчетаването на религиозното благочестие и праведно христолюбиво усърдие с творческата градивност на владетелите-"устроители" разполага в непосредствена близост активността на "последните" (II цикъл) до активността на "първите" (I цикъл). Тая голяма цел оправдава "превключването" към писмено слово, което подобно на свръхцелта на БАЛ (разрешаването на проблем, важен за съществуването на етноса) е стратегическо настъпление в област, по-рано санкционирана от официалната култура, което само по себе си задава известна "официалност" и издига творбата в йерархията на утвърдените от етноса ценности.

© Тодор Моллов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 14.08.2002
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). Варна: LiterNet, 2002.

Други публикации:
Тодор Моллов. Мит - епос - история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492). В. Търново, 1997 (вариант).