ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ЛИРИКАТА НА БОТЕВ

(2)

Никола Георгиев

web

"Мощни ритмично-интонационни и синтактично-интонационни вълни се наслагват в лирическия изказ на Ботев, докато в дадена точка..." Оставихме по-горе това изречение незавършено и макар че многоточието като препинателен знак играе много важна роля в мълчанието на Ботев, анализът на това мълчание не може да спре на многоточие - та да продължим: ...докато в дадена точка не се блъснат в някаква преграда с удар, който е толкова по-рязък и значещ, колкото по-силен е бил дотогавашният напор. Изказът, напрегнато задъхан, се обвързва с общия смисъл и за лишен път опровергава наивно формалистичните представи, че плавността и гладкостта на стиховата реч са ценност сами по себе си. Един от главните източници на тези силни и приносни лирически "запъвания" е стиховият ритъм и аритмия на Ботевата лирика.

Тази лирика е и ще остане една голяма стиховедска главоблъсканица. Ще остане, защото стиховата й организация е двойствена далеч над нормалното и допуска голям набор от подходи и интерпретации. Когато се натъква на сложната двойственост на чешкия стих (тя наистина е от друго естество), Р. Якобсон⁴ търси изход в отчаяното решение, за което и съмишляващият му Трубецкой се отзовава малко насмешливо: стихът е организирано насилие над езика. Че противоречия между език и стихова реч има и че те са важна (и често пренебрегвана у нас) съставка в същината на стиха, е факт, макар че в тези взаимоотношения едва ли стихът е по-силната, още по-малко насилващата страна. Противоречията обаче могат да бъдат и в друга посока - вътре в стиховата реч, между отделни ритмови сгистеми. Има ги във всички случаи, но никъде другаде конфликтът не е така решаващо остър, както е у Ботев. И така, ако продължим реториката на Якобсон, ще кажем: в стиха на Ботевата лирика има организирано и неорганизирано взаимно насилие между силабика и силаботоника. Казано по-малко ефектно, тук се наслагват и сблъскват два много силни и тогава, и сега стихови модела.

Единият, силабиката, се свързва с ритмовия модел на българската народна песен, което е истина, но далеч не пълната истина. В Ботевата силабика наред с фолклогжата действува и предходната декламативна класицистична силабкка на славянските литератури, подкрепена от силни и важни прилики с тази поетика. (Погледната в историческа перспектива, лириката на Ботев събира в броените си стихотворения поразително широк сноп художествени типове: тя поема фолклорни, класицистични и романтически традиции и през главата на Вазов, Пенчо Славейков, Кирил Христов се родее с модерната българска лирика от поколенията между Яворов и Гео Милев, Фурнаджиев.) Съчетанието между декламативна и фолклорна склабика е първата конфликтна сила в сложното единство на Ботевия стих. Към нея се прибавя още една, и то още по-голяма - силаботониката. Декламативната силабика и силаботониката "притискат" фолклорната силабика от много страни: от анжамбманите, "спондеите" (тоест, две съседни ударени гласни), едносричните клаузули, спорадичните рими, както е в "На прощаване", появата на ударения на непривични за фолклорния стих места, синтактичните конструкции... Силаботониката пък се противопоставя на двата вида силабика чрез появата на много повече или по-малко дълги отрязъци, в които като тенденция или явна доминанта действува ритмоорганизиращият принцип на взаимното разположение ка ударени и неударени гласни. Ето някои от тях:

... кой не е чувал за него...
Тежко, тежко! Вино дайте...
Жив е той, жив е! Там на балкана...
Трета го в уста целуне бърже...... жените плачат, пищят децата...

В тази насока разполагаме и с някои количествени данни: "От всичко 336 стиха, издържани в осемсричен (четирисричен) размер, 188 (или 56%) са хореични."⁵ Когато в литературознанието се брои и се стигне до някакви количествени изводи, неизбежно следва въпросът: "Е, и какво от това?", на който, не отговорим ли, значи не сме свършили много работа. Затова, продължавайки добросъвестната и пионерска работа на Мирослав Янакиев, трябва да добавим: отрязъците, организирани от един силаботоничен принцип, преминават в отрязъци, организирани от друг силаботоничен принцип или в силабика. А с оглед на въгроса за вика и мълчанието да продължим с извода: в преломните точки (а те са толкова чести!) изказът се напряга, преминава през лирически условно запъване, за да продължи нататък в задъхания контраст между напор, постъпателност и сривово задържане. А най-доброто е, че този и плавно, и трудно произносим и като цяло напрегнат изказ участвува системно приносно в своя контекст.

Казаното може да бъде само първо и опростено приближение към Ботевия стих с неговото противоречие между напор и задръжки. То спира на границата на ритмовата синтагма и там поставя изказовия сеизмограф, за да измерва трусовете в него. Към това напрежение, породено от преходите между двете ритмови системи, се прибавя още едно, породено от наслагването им вътре в границите на ритмовата синтагма. В непрекъснато разтърсваната ритмова инерция у читателя не престава да действува естественият стремеж да приравнява, да подвежда едни отрязъци под ритмовия модел на други, най-често съседни или количествено преобладаващи в творбата. Това силово разколебаване е подкрепено и от акцентните особености на Ботевата лирика.

Тази лирика е създадена на език и живее чрез език с много висока акцентна динамика. И при наличието на книжовна норма акцентната вавилония не показва признаци на отслабване. Произнасяме произход и проИзход, учИлища и училищА, наУка и нАаука, запАсни и запаснИ, превОз и прЕвоз, РАйнов и РайнОв, колебаем се как да произнесем и хиперболизирания епитет, с който окачествихме това положение - дали вавилОния или вавилонИя... Да обясняваме всичко това само с лошата работа на училището, на хората, които застават пред микрофоните, или пък с общата немара към книжовната реч ще е крайно наивно. Първопричината е в някакви дълбоки сили в историческия процес на българския език, а синхронно погледнато - и в междудиалектните отношения.

Ако днес е така, не е нужно много въображение, за да си представим какво е било по времето на Ботев. Неговата лирика е поредното, конкретно и принципно възражение срещу гледището на Пражката школа, възприето или наново породено и от френския структурализъм, според което: "Нарушаването на книжовната норма, при това системното й нарушаване, прави възможно поетическото използуване на езика."⁶ Книжовна норма Ботев не е нарушавал просто защото не е имало какво да нарушава. Неговата лирика, пък и цялата художествена литература навежда на друго решение. Явлението, което структурализмът представя като нарушаване на книжовната норма, действително съществува, но по-обобщено и по-същностно бихме могли да го окачествим като противоречиво съчетание на стилове, при което участвуващите стилове влизат в противоречие и със самите себе си. У Ботев този принцип действува чрез съчетанието на основните тогавашни стилове на българския език и - важното за нас в случая - на основните диалектни групи, източната и западната.

В тогавашната нелека за литературния творец езикова ситуация Ботев проявява личностната си сила и с това, че отбягва двата вече отъпкани пътя на езиковия избор. Той нито конструира или реконструира някакъв поетически стил, подчертано обособен от реалната речева практика, нито пък тръгва от родния си или изобщо от някакъв диалект, който в една или друга степен да отъждестви с българския език. Лириката му свободно ползува даденостите на различни диалекти, преди всичко на източните и западните - толкова свободно, че след като родният диалект се чува в творчеството на много поети и до ден-днешен, някои изследвачи стигнаха до предположението, че родният диалект на Ботев не е бил източнобългарски... Какъв е бил родният диалект на Ботев и доколко той като говорител му се е подчинявал е въпрос, който - решим или нерешим вече - няма важно значение за читатели и литературоведи. Важно за тях е, че в лириката му възможностите на различните диалекти се проявяват равноправно и свободно, а поради това и със значение на използувани, подчинено използувани, в едно междудиалектно койне. Тая свобода и подвижност включва и диалектната, и недиалектната неустойчивост в мястото на ударението в Ботевата лирика.

Знанието за езиковата ситуация през 70-те години на XIX в. може да ни обясни наистина много, но то не е решаващо, не е дори нужно за социалния живот на тази лирика, защото тя вътре в себе си и сама по себе си носи и означава силната си акцентна разколебаност. Вътре в себе си и понякога в границите на отделна творба тя изисква да произнесем ту ръкА, ту рЪка, ту свободА, ту свобОда, ту сърцЕ, ту сЪрце, ту хорО, ту хОро...

При това положение естествено е да се очакват предложения за успокояване на Ботевото акцентно напрежение в полза на една от възможностите. Преди години изслушахме, без да се вслушваме, предложението да произнасяме "над него сОкол, юнашка птица" - за да се спазела вътреримовата верига с "висОко"... Сега най-добрият наш текстолог препоръчва да произнасяме "на друга сабя в нАдве строшена". Не ще и дума, че и това предложение няма да отиде по-далеч от първото, но мимо волята си то прави важна услуга на социалния живот на Ботевата лирика: напомня, че в нея има някаква напрегната акцентна алтернативност. Инак погледнато, всички тези и евентуалните бъдещи предложения от подобен род ще си останат хаби време, защото акцентната алтернативност у Ботев е повсеместна и, по-важното, тя е функционално споена в противоречието на волно леещия се и задъхано запъващия се негов глас.

С акцентната алтернативност е свързана една текстологична главоблъсканица, която е толкова важна, че си заслужава моментното отклонение. Думата е за вариантите "небе" и "небо" в стиха "земя и небо(е), звяр и природа". Както се знае, "небо" не е авторска воля на Ботев, то е по-късна промяна, извършена години след гибелта на поета. Във времена на друго, значително по-свободно разбиране за текстова точност и авторска воля "Хаджи Димитър" започва да се издава и преиздава с "небо". Случайно ли е станала промяната и ако не, какви са били подбудите на "редактора" - никога няма да узнаем. Знаем обаче нещо друго и тъкмо то е важното: българите приемат промяната и я утвърждават в литературното си мислене! И без данните на литературната социология (за които тя не би било зле да се потруди) може решително да твърдим, че вариантът "небо" до голяма степен е потиснал "небе" в издателската практика и до още по-голяма в представите..на българите за творбата, в нейното четене, рецитиране, пеене.

Появата и утвърждаването на "небо" има множество генетични фактори и системни сцепления. За някои от тях вече е ставало дума, за други не - вероятно защото не са така очебийни и силни. Към вторите се отнася и акцентната разколе-баност и напрегнатост. Към общото усещане, че може така и иначе, което е работило и продължава да работи в отношенията между двата варианта, се прибавя възможността да бъде предпочетена една ритмова група пред друга. Преобладаващото произнасяне на единия вариант е "земЯ и небЕ", а на другия - "земЯ и нЕбо". Както показва анализът, ритмовата полустишна група на "земЯ и нЕбо" се появява в "Хаджи Димитър" двадесет и девет пъти, а на "земЯ и небЕ" - само осем. Следователно с промяната на "небе" в "небо" полустишието се подвежда към представителна ритмова група в стихотворението - нещо не съвсем маловажно сред обяснителните генетични фактори.

Сред вероятните генетични фактори и сигурните системни резултати на промяната е и обстоятелството, че в "Хаджи Димитър" денотатът "небе" неколкократно променя названието си. И това не са прости синонимни вариации, а системно преносни смислови и стилови движения, на които художествената сила на творбата дължи толкова много. В жестоката робска действителност на деня се появява стилово неутралното "небе": "а на небето слънцето спряло сърдито пече". Във величествената зрима и незрима красота на свечеряването небето идва със зримите си очертания: "звезди обсипят свода небесен". А в омаята на дълбоката нощ самодивите литват в безкрайността на "небесата": "и с песни хвръкнат те в небесата". С една дума, небето променя имената си и значенията си успоредно със смисловото развитие на творбата. В духа на всичко това българите правят още една промяна: във възвишената и тържествено заклинателна пета строфа ("Тоз, който падне...") те заменят стилово неутралното "небе" с възвишаващия архаизъм "небо". "Промяна, която същевременно е и поправка, защото увеличава художествената сила на творбата. И ако системният анализ е безсилен пред убедеността на мнозина, че промяната не прави творбата по-добра, за тях има един безспорен факт и "съкрушаващ аргумент" - социалният опит. Неавторовият вариант "небо" пусна корени и с успех започна да измества "небе".

Този изключително рядък и интересен случай на отношение между творба и народ навежда на сложни теоретически размисли, но изисква и трезво практическо решение. За него няма да допринесат възклицанията на романтически настроените "Какво-о-о, да поправяме Ботев, гениалния, ненадминатия?!", нито спокойните контравъпроси на текстологически наклонните "А къде остава авторовата воля, текстовата автентичност?". Гъвкавост спрямо конкретния случай, уважение към Ботевата воля и народния принос - ето по-обещаващият изход от затруднението.

Конкретният случай изисква да се вгледаме в отношенията между Ботевата лирика и фолклора, тъй като в прехода от "небе" към "небо" действуват сили от фолклорен тип. Народната песен и проза участвуват дейно в лириката на Ботев, но това не е връзка на ученик, последовател, продължител, а на мощен творец и дързък новатор. В контекста на тази лирика фолклорното се оказва в съчетания, които го подчиняват, преобразуват и като боравят с .него на принципа на изходния цитат и емблемност, пораждат значения, които отиват не само далеч от фолклорността, но тръгват и против нея. Тук е един от многото фактори, които правят Ботевата лирика първата в точния смисъл на думата новаторска лирика в историята на новата българска литература; които са я поставяли твърде встрани от нагласата и очакванията на тогавашния художествен възприемател у нас, за когото произведенията на други знайни и незнайни автори, много от тях вече полузабравени, са имали по-голяма социална приложност; които са затруднявали по-нататъшния социален живот на Ботевата лирика в нелекия й път към българските духовни върхове - все факти, които всички знаем, всички приемаме, макар че, кой знае защо. само с половин уста. Социалната съдба на Ботевата лирика потвърждава привидния парадокс на голямата и новаторска революционна поезия, наново препотвърден и от едно друго наше лирическо творчество, за което мълчанието на угнетените е също тъй страшен позор: "и мълчим, позорно мълчим".

Влязла в такова смело творческо отношение спрямо творенията на своя народ, Ботевата лирика предразполага към същото - и за наше щастие го получава. Между поет и народ се изгражда високонравствена и творческа връзка на взаимно допълване и развитие, каквато в световната литература е рядкост и пред която текстологическите настоявания да се спазва авторската воля и автентичност започват да звучат като трудно разбираем педантизъм. Българската литературна текстология е млада и социално неукрепнала дисциплина и тя няма да си направи добра услуга, ако вместо с конкретните си задачи - а натрупали са се достатъчно много - се залови, неразбиращо, немощно и безсмислено, да подкопава едно от най-чудните творения в нашата духовна история.

Що се отнася до уважението към авторовата воля и автентичност, затруднението би могло да се преодолее по следния текстово издателски начин. Няколкото - защото ,,небо" не е единствената - поправки, или поне промени, които българите са внесли и възприели в творчеството на своя велик национален поет, да се запазят и Ботевите стихотворения да продължат да се издават в тоя им текстов вид, а в редакторски бележки да се съобщава какъв е бил авторският първообраз и по възможност как и защо се е стигнало до промяната. С двата варианта пред очи читателят ще има възможност да предпочете единия или другия - и така с течение на времето чрез изследвания да се установи към кой от тях ще се наклонят обществените везни. Лириката на Ботев вдъхва преклонение пред свободата на мислещия, любещия, действуващия човек - не подтиква ли тя към свобода и спрямо самата себе си?

Наслагването и преплитането на две основни и по същество на три ритмови мрежи, подкрепено от активна акцентна разколебаност, поражда затруднения от много различно естество. Едното затруднение най-пълно усещат на гърба си стиховедите и изобщо всички, които са се хвърляли в интелектуалния риск да определят що за стих е Ботевият. Другото изпитват всички читатели и изпълнители на тази лирика - честите смени на ритмовата вълна и възможностите за неустойчивост на ударението създават напрегната алтернативност и запъват изказа - запъваме, което би било катастрофално за лирика от типа на Лилиевата, но което е високо приносно за своя контекст.

Ето най-сетне и няколко малки примера. Началните два стиха на "Борба" вървят в еднаква ритмова вълна:

В тъги, в неволи младост минува, 
кръвта се ядно в жили вълнува... 

В третия - "погледът мрачен, умът не види" - установената вече ритмова нагласа се променя, което, от една страна, предизвиква малък дискурсен трус, а, от друга, потенциално разколебаване на акцентните места, най-ясно усетимо в думата "умът". Напрежението между хореична силаботоника и осемсрична силабика (4 - 4) действува в следното ритмово представително четиристишие, съпроводено и тук с разколебаване на акцентните места, за което допринася и битово-разговорният стил на творбата (с курсив отбелязваме разколебаните места):

Кажи, дядо, че аз помня
какъв юнак напред беше,
бог да прости баба Стойна,
тя пееше, ти ореше.

В контраста между изказова постъпателност и задържане участвуват и отрязъци с голяма наситеност и съседност ("спондеичност") на ударени гласни:

... на чИй грОб тАм тЪй грОзно грАчиш?
... и сърцЕ злО в злОба обвИто.

Трудностите от първия тип, стиховедските, ще продължат очевидно и занапред, а тук, приемайки за доказано съществуването на втория тип, ще обобщим: напрегнатите контрасти в Ботевия стих участвуват в контрастното единство между провикване и вик, замлъкване и мълчание; участието им е типично художествено - не пряко и не самозначно, а предпоставящо на равнището на ритмовата локуция и опосредствено свързано с по-общия резултат чрез мрежа системни спойки. От тия спойки ще разгледаме по избор само някои, като преминем от звуковото равнище най-напред на равнището на синтагмата и изречението.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

4. Якобсон, Р. О чешком стихе преимущественно в сопоставлении с русским. Берлин-Москва, 1923. [обратно]

5. Янакиев, М. Българското стихознание. С,  1960, с.  141. [обратно]

6. Mukařovský, J. Jakyk spisovný a jazyk básnicky (1932). - In: Studie z peotiky. Praha, 1982, S. 35. [обратно]

© Никола Георгиев, 1990
© Издателство LiterNet, 05. 09. 2002
=============================
Публикация в сб. "Христо Ботев - нови изследвания", С., 1990.