ВИК И МЪЛЧАНИЕ В ЛИРИКАТА НА БОТЕВ

(1)

Никола Георгиев

web

Напрегнато раздвоен в единството си, лирическият човек у Ботев умее не само силно да люби и мрази - той умее властно, мъжки, силно до вик да говори и властно, мъжки да задавя вика в гърлото си и да замълчава. Говорът гърми в това, което по традиция наричаме текст, мълчанието говори в това, което вече не толкова традиционно ще наречем вътретекстови и междутекстови пространства.

Отделната творба, цялата художествена литература гради смисъла си в съчетанието от това, което казва, и това, което активно и маркирано отказва да каже и премълчава, но комай нямаме друг поет, у когото замълчаването и премълчаното да участвуват така решаващо в смисловото единство на творенията му - от където пък следва, че прочитът и интерпретацията на тези творения заплашва да остане особено ограничен, ако се задържи само на равнището на казаното. След свалянето на романтическото и следромантическото презрение към реториката и след като "лирическо" и "реторическо" престанаха да изглеждат така нетърпимо враждебни помежду си, лириката на Ботев все по-настойчиво изисква в комплексния изследователски подход към нея да включваме реторически постановки и инструментариум. Нека не забравяме обаче, че добрите резултати, които вече не закъсняват, отново няма да ни удовлетворят, ако общата реторика не допълним с това, което днес мнозина наричат "реторика на мълчанието"¹.

Неотдавна бе предложена следната представа за една от няколкото развойни криви на лирическия глас в българската литература: от громкото, често пъти ораторно и трибунно слово на Ботев и Вазов през обикновения, сдържан говор, примерно у Пенчо Славейков, към спотаения мълвеж и шепот на симво-листите, та до пълното смълчаване и отказ от речта. Много са частните и значимите смислови сили, с които се преплита тази линия. Към частните например се отнася една от промените в облика и речевата нагласа на лирическия говорител-мъж, промяна - наблягам - лирически и художествено условна, хуманно ценна в своята посока, която в крайната си точка завършва с любимия ужас на Стефан Маларме "J`aime l`horreur detre vierge", или според българските слова на Лилиев: "О, миг божествен, миг тържествен на... ужаса да бъдеш девствен." Лирическият свят на Ботев познава много ужаси - но само не и този... В по-значимите си стойности смълчаването и замълчаването се оказва част от драматичното или меланхолично отдръпване от околния свят. В лириката на Ботев нещата отново са противоположни - мълчанието в нея е нравствено зло и социално престъпление, то е в насила запушената уста на роба или доброволно стиснатите челюсти на раба. Смълчаването и замълчаването в символизма се оказва, по-нататък, част от парадоксалното положение, в което той се  намери спрямо ези-г ка - митологизкрането на езкка, вярата в неговата познавателна и битийна сила, довеждането му до една дохайдегеровска онтологизация се сблъсква с мъчителното усещане за неговото - безсилие и непронкцаемост. С тая си драма символзмът е само брънка от многовековната борба на човешката мисъл около езика, като след него конфликтът бе използуван в какви ли не разновидности, примерно в линията Кафка-Бекет или в литературната теория и критика от групата на "мълчаливците"², които твърде словоохотливо приказват за ползата от мълчанието в изкуството и обявяват близкото пришествие на поетиката и естетиката на мълчанието. За духа и буквата на Ботевата лирика едва ли има нещо по-чуждо от подобни умонастроения. За нея езикът е силно и достойно средство по мярата на силния и достоен човек, който го говори. Безсилието на езика не идва отвътре, от собствените му ограничения - то може да дойде само отвън, от извънезнковите ограничения върху човеците да говорят и да се чуват. Едно бъдещо изследване на отношенията на българската литература към езика вероятно ще постави Ботев в точката на връхния лингвоекспресивен напор.

Този напор обаче не е елементарно еднопосочен, нито е без съпротива - което по принципите на лириката го отсенява и по същество усилва. Тук е своеобразното Ботево мълчание, другият мощен социално-хуманистичен глас в лириката му. Своеобразно ботевското е в острия контраст между говора, и мълчанието, а своеобразно лирическото и художественото е, че двата полюса се осъществяват и преплитат върху всички главни равнища - като се почне от звуковото и през тематичното и смислово-структурните равнища се стигне до цялостната творба и цялото лирическо творчество на Ботев.

Говорът, гласът, викът в това творчество са така очебийни, да не кажем ушебийни, че тук без никакви претенции за системна изчерпателност ще отбележим някои от проявите им върху някои равнища.

Мощни ритмично-интонационни и синтактично-интонационни вълни се наслагват една след друга в лирическия изказ на Ботев, докато в дадена точка... - но за това в следващия раздел на статията.

Видяна в светлината на речевата ситуация, Ботевата лирика показва, че само в три стихотворения няма вокативност във всички останали лирическият говорител се обръща към някого: към майка си, събрата си, слънцето, родината, гарвана... В това въвеждат още заглавията, едни от които наблягат върху значенията за послание или диалог ("До моетo първо либе", "Към брата си", "Ней" и пр.) други върху речевата ситуация ("На прощаване"), трети на комуникативния жанр ("Моята молитва"). След заглавието още с първите си думи. някои от творбите поставят въпрос ("кой те в таз робска люлка люлее", "защо тъй жално, тъй милно плачеш"), други продължават от вече поставен въпрос ("Питаш ме защо съм аз"), трети започват като напорист спор с някакво пресупози-рано твърдение (той е мъртъв - не - "Жив е той, жив е!"). В основната част, на Ботевата лирика има размяна на реплики, позоваване на чуждо слово, цитати и много, много междутекстови спойки. Това е лирика с високо равнище на диалогичност както в частния, така и,в общохуманния смисъл на думата, смисъла на Мартин Бубер или Михаил Бахтин.

Тази диалогичност, призивност, посланийност звучат у Ботев с напрегнато мъжко дихание. Към многото фактори, носещи: това внушение, се присъединява тематизирането на носителя на словото, извършено на няколко ключови и паметни места. Силният и достоен човек, внушава лириката на Ботев, има силен и звучен глас - "глас чуден", "глас меден загорски", "ясен ми глас". Що се отнася до глаголите, назоваващи речевия акт (vebra decendi), те се появяват настоятелно често и с много висока за словния обем на тази лирика вариативност: казва,, рече, дума, пита, разказва, поздравява, псува, хока, разкрива, съди, заръчва, хортува, завещава, вайка се. Напрегнатата сила на тези vebra decendi се качва още по-високо в: крещи, ечи, пищи, ревва, вие. А на върхови точки в няколко творби прогърмява и Ботевото "да викна"...

Стихията на тази речевост напира към делото и се обвързва с делото. Една от най-силните връзки действува във взаимната, трансформационност между констативи и перформативи. В лириката на Ботев, както и във всяка друга, има много изрази, които осведомяват констативно за събитие, състояние: "Зададе се облак тъмен", "Тежко, брате, се живее" и пр. - и те се постигат с глаголи-констативи. Има и глаголи с друга смислова стойност, чието напомняне само по себе си говори колко важно място заемат те в тази лирика: прощава, кълне, моли сег проклина, дава дума, съди, жалее, скарва се, измамва, завет пази, завещава, хвали, възпява - глаголите-перформативи. Философът, който предложи делението констативи-перформативи³, така и не го изведе с достатъчно пълнота и точност, но като работна хипотеза в литературознанието то може да свърши полезна работа - особено в случаите на такова сцепление между речев акт и речев жест, между слово и дело, както е у Ботев. При цялата неяснота на въпроса (тя добре личи и в горното изброяване) ясно е, че перформативните глаголи назовават някакв речев акт и в това назоваване постигат обвързване, действено обвързване на говорителя със слушателя и-или обекта на говоренето. И ако е така, нека разширим обхвата на речевите актове, които обвързват с речевата ситуация и я променят - а тук са поставянето на въпрос и даването на отговор, призивът, молбата, съветът, отказът, тоест, тук са някои от основните смислови гнезда в Ботевата лирика. От своя страна, разширението налага да си послужим с популярното триделение на речта на локуция, иллокуция и перлокуция. Локуцията, тоест речта сама по себе си, в лириката на Ботев е силен, мъжки, поривиот и задъхано прекъсван говор. Иллокуцията, тоест речевите актове, които променят отношенията между говорител, слушател и тема, е действен, променящ света диалог със себе си и с другия. А когато промените продължават отвъд ситуацията и се стигне до перлокуцията и, примерно, гласът смогне да събуди свестните от сън мъртвешки и ги тласне нататък, Ботевата лирика превръща речевия акт в действен речев жест. Като имаме пред очи и преходите между различните комуникационни модуси, напрегнатото движение между vebra decendi и глаголите, изразяващи чувства (vebra sentiendi), особено в ключовата Ботева двойка "пея-плача", от многото речеви жестове ще отбележим три: викването на новата, бунтовната песен ("след теб да викна, запея", "пък ще си викна песента") обрамява "Хайдути" и гради проблемната кулминация в "До моето първо либе" ("Кой глас ще ми викне, запее?"). А във финалния напор на едно друго стихотворение, в свещенний конец на борбата се разнасят не гърмежи, не победни тръби, а - "Ще викнем ние: "Хляб или свинец!".

Казваме, че поетът и публицистът, революционерът и войводата Ботев е слял слово и дело в едно. И това е истина, но не пълната истина - такова сливане се извършва още в лириката му. Там извечното и неизкоренимо човешко усещане за противоречие между дела и думи е, от една страна, изострено до трескава противоположност (вж. напр. "В механата"), а, от друга страна, е специфично лирически възмогнато в ново цяло, в което словото, без да престава да бъде слово, става дело в делото. Така лириката, в която викът и гърмежът прозвучават социално равностойно, отстоява правото на художественото слово да се твори и чува и в най-действените мигове в живота на обществото - отстоява и сама себе си.

Речевостта - и нейното противодействие - обхваща Ботевата лирика в многосъставен системен пласт. Ето още някои от съставките и връзките между тях. Звучащ непрекъснато в изказа, силният волен глас се появява, видяхме, и като тема. Опряна върху речеви и културни традиции, Ботевата лирика разширява метонимично изходните значения на "глас" и ги води към социално и народностно обхващащи значения: "и на глас" тичам народен", "на глас божий - плач народен", "глас, за свобода". В контекст на усилена иллокуция, редом с глагола "дума" съществителното "дума" се изпълва с високи социални и нравствени ценности. Думата, дадена или получена,. е свята обвързаност, която трябва да се пази и изпълни. Достойният борец призовава събрата си -да изпълним дума заветна, на смърт, братко, на смърт да вървим", а един от най-тежките грехове на нещастниците "в механата" е, че "забравяме думи, клетви" (ясно се вижда как в синтагматично съседство с "клетви" "думи" съчетава локутивното значение "изречена дума" с иллокутивното значение "дадена дума").

В лириката на Ботев свободният и силен човек споделя, тайните си с хората, които заслужават това, а несподелеността. и липсата на "отзив" остават в кръга на презряното и страшно състояние на роба. А за човека, който има какво да каже и трябва да го каже, Ботевото "или-или" е безпощадно: "Запей или млъкни", а млъкнеш ли, който и да си и какъвто и да си, за тебе място сред достойните няма, трябва да се махнеш.

При т-ка чуждия на тази лирика монологизъм обаче, за да има говорът смисъл и стойност, той трябва да се чува и да бъде чут. Първото зависи от енергията на говорителя, второто - от нравственото и духовното равнище на слушащите и чуващите. Така темата за чуването застава равностойно до темата за говора. Тя се появява в повратната точка в развитието на някои творби ("а ти га чуеш, майно льо, че куршум пропей над село"), тя завършва и овенчава делото ("мале, послушай моята песен юнашка", "да чуят,моми и момци"). Дейният речев акт напрегнато търси акта на чуването - акт на нравственост, отзивчивост и воля: "но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сюрмаси? - Чуй как стене гора и шума". В гласа на Ботевия лирически говорител звучи девизът, излян в бронза на камбаната, която възпява знаменитото стихотворение на Фр. Шилер: Vivos voco - Живите призовавам. Живите призовавам - това се носи имплицитно вътре в лириката на Ботев, но това значение преминава на метаравнище, в самоозначение на тази лирика като цяло: аз като цяло живите призовавам. То се извършва по механизма на художествено условната и многозначна парадоксалност между текст и метатекст, какъвто например действува между стиха -и певци песни за него пеят" и цялата творба "Хаджи Димитър". (Творбата раздвоява и обединява значенията, че стои извън -певците" и говори за тях и че е сред тях и говори ведно с тях; в това смислово плъзгане се пораждат много силни въздействия и самоутвърждаването на художествената литература.)

Vivos voco...  Но  ако тези Vivos всъщност са заспали в "сън мъртвешки", от който никакъв вик не може да ги събуди? Идва ред, с една дума, да преминем от другата страна на вика и се вслушаме в зловещите тонове, които задавят гласа и звучат в мълчанието. А те се преплитат във всеки порив на волния глас, което е важна съставка на тази много сложна, гордо измъчена в противоречията и откровението си лирика.

Наред с увереността, че волният глас се носи надлъж и шир по българските земи, "от Цариграда до Сръбско", Ботевата лирика живее с тревожния трепет, че гласът може да остане немощен и нечут. Старовданото и новозаветното страдание на "глас въпиющаго в пустини" продължава у Ботев на нравствено-социална основа. Зла участ ще бъде за бореца, ако гласът му "премине тихо като през пустиня", зла е участта на поробената родина, защото нейният глас е "глас без помощ, глас в. пустиня". А наред с темата за чуването дебне тревогата за безответността на слушащите, в която гласът се блъска като в най-страшното нищо; "Нищо, нищо! Отзив няма на глас искрен, благороден." Наред със святата чистота и заветност на словото Ботевата лирика вижда и изстрадва неговата проклета страна - способността му да разнася лъжа и насилие. Разделението на социалния свят на робство и свобода продължава в духовния свят с дълбоката межда между лъжа и истина. В тази лирика едни до други стоят "лъжците и безчестните тирани", "лъжа и робство". В робския свят говорят само тираните, а участ на роба е "лъжливи уста да слуша с вяра", да "немее" и "мълчи". И тъкмо защото са в контекста на този волен мъжки глас, сред действеното преклонение пред свободното и истинно слово, така зловещо прозвучават думите от "Елегия": "Кажи ми. Мълчи народа." Отговарят оковите - "Глухо и страшно гърмят окови", - а народът като безсловесно същество отвръща с безсловесен жест: "Намръщен само с глава той сочи на сган избрана". В ценностната стълбица на Ботевата лирика не робството е най-страшното - робството за нея е жестока даденост, която стяга мишците на достойния мъж за борба. По-страшно е безсилието на роба, което достига най-страшния си връх в затиснатата уста и запушените уши: "Не чуй се от тях глас за свобода...".

Зловещите тонове на социалното и безнравственото мълчание в лириката на Ботев ни доближават пряко до другото нейно мълчание. Предстои ни интелектуално рискованата задача да изградим някакъв мост между "ще си викна песента" и "млъкни, сърце". Задачата е може би оспсрима и от морално гледище - защо не оставите активното мълчание да говори само по себе си, след като тъкмо там е силата му, защо го превръщате в обсъдено, "оприказвано" мълчание, щом то е "красноречиво мълчание" (beredtes Schweigen)? Но селд като част от природата на литературната творба е в мълчанието, една от професионалните задачи на литературознанието е да очертова границите и общата смислова стойност на премълчаното. Мълчанието подобно на говора в литературната творба има художествено специфичен пораждащ механизъм и смисъл. То се поражда от контрастни и взаимно допълващи се сили, които идват от много равнища, които са очебийни или по-трудно забележими. Ще разгледаме накратко само някои от тях, като започнем с равнището, което не участвува в пораждане на значения за и на мълчанието, но активно му благоприятствува - ритмико-интонационното.

>>>

БЕЛЕЖКИ:

1. Hart Nibbling, C. L. Rhetorik des Schweigens, Frankfurt a/Main 1981. [обратно]

2. Hassan, I. The Literature of Silence. New York, 1967; Steiner, G. Extraterritorial. 1975; J. L. Pinter. The Poetics of Silence. London, 1970. [обратно]

3. Austin, J. L. How to Do Things with Words. Cambirdge, Mass. 1962. [обратно]

© Никола Георгиев, 1990
© Издателство LiterNet, 05. 09. 2002
=============================
Публикация в сб. "Христо Ботев - нови изследвания", С., 1990.