интервю на Елена Владова

web

Пианистката Анжела Тошева е възпитаник на Държавната музикална академия. Специализира в Унгария, Швейцария и Норвегия. До 1991 г. се занимава с преподавателска дейност, след което се отдава само на концертната. През същата година защитава дисертационен труд, посветен на камерните ансамбли и става доктор на науките. Носител е на награди от конкурси в България, Италия, Португалия, Чехия и др. Осъществила е две големи турнета в Бразилия (1997 г.) и САЩ (1999 г.). През 1996-7 г. води майсторски клас по клавирна интерпретация на камерна музика в град Бержерак, Южна Франция и в Университета в Сао Паоло. Има издадени 3 компактдиска от американската компания “Concord” с произведения на Лазар Николов, Васил Казанджиев, на полския композитор Павел Шимански и на Янис Ксенакис. През 1999 г. записва и албум с творби на Бела Барток с оркестъра на БНР. През 1997 г. й е присъдена наградата “Златно перо” за заслуги в областта на културата.

Във Варна Анжела Тошева представи най-новия си албум - “Империя от светлини” с 16 сонати на Доменико Скарлати. Пемиерата на албума в София е още на 26 октомври 2000 г. До края на годината ИК “Отечество” ще издаде и дисертационния труд на Анжела Тошева.

- Ако започнем от най-немузикалното Ви амплоа - научната дейност, какво представлява дисертацонният Ви труд, който ще бъде издаден през тази година?

- Дисертацията ми, а вероятно и книгата, се нарича “Теория на интерпретацията на камерна музика” - най-много до 9 души.

Тя е още актуална, но аз по никакъв начин не желая да съм известна преди всичко с нея. Но в един момент се оказа, че изследването е доста сериозно, написването му ми отне повече от 5 години. Дисертацията ми представлява опит за задържане на моите претенции като музикант напред във времето. Когато излезеш от Академията, усещаш, че почти нищо не си направил за себе си. Нашата работа е изключително бездънна, в университета не получаваме почти никаква теоретична и музиковедска подготовка в интерпретационния смисъл. Ние никога не сме учили теория на интерпретацията. Така че, нямаше кой да удовлетвори моите лични интереси, ако сама не бях започнала тази аспирантура. Не се спрях на нормалната форма - от 60 до 100 страници, с която се отбива номера. Тогава хората, които ме подкрепиха, мислеха, че ще направя нещо съвсем редово. Но аз се зарових в много източници, които дори и не знаех, че съществуват. Това ми помогна да  разбера какво значи интерпретационна теория и да намеря себе си. Разбрах и един много съществен проблем - какво представлява камерният музикант.

- Това ли ще е най-актуалният труд, издаден у нас, който е посветен на тази тема?

- Не знам, но не съм чувала скоро някой друг да се е посветил на камерната музика. За мен основният проблем беше камерната музика в солиста. След като написах книгата, аз захвърлих перото в теоретичен смисъл. След това писах и други статии, една от тях е “Авангардната музика за пиано след 50-те”, която излезе в Бразилия. Но мен ме интересуваше как се осъществява камерната музика в теб самия, и то по време на изпълнение. В това виждам основния си принос, който е съществен лично за мен.

- Липсва ли Ви преподавателската дейност?

- Не, защото вече я разбирам малко абсолютно, след като преподавах 6 години в Музикалната ни академия. Когато някой наистина иска да научи нещо, той може да ме потърси. Докато в Академията голяма част от децата се научават чак към края на следването си да слушат. Оказва се, че трудно идва моментът, в който човек разбира, че трябва наистина да чуе другия. Явно ние много мъчно узряваме. Така е и с всичко, не само в музиката. Затова реших, че е по-добре да посветя годините, през които все още мога да свиря, на музиката, която най-много ми харесва. Знам, че в Академията винаги ще има деца, които аз да мога да предизвикам да узреят, не само с музика, но и с поведение. В педагогиката имах успех. През есента на миналата година направих курс по съвременна клавирна интерпретация. По концерта след курса разбрах, че той е минал добре, защото курсистите се представиха добре. В едно музикално обучение е важен концертът след него, а не изявата на преподавателя с логорея. Смятам, че педагогиката е едно позитивно инжектиране на студента или ученика, за да може той първо да приключи с всички свои илюзии, и второ - да осъзнае, че именно в това се крие смисълът. Няма полза да се правиш на велик, а трябва да отделяш плявата от зърното. Аз все още смятам, че музиката е най-важното средство за обучението на хората. Нещата, които стават в света, не са ме отчаяли - отиването към технологизация, компютризация, към “fun” във всяка една област. Всичко това не може да има край. 90 % от хората, които се занимават с обучение, обикновено не считат музиката за един от начините за развиване на човешките способности, но и у нас колелото ще се завърти. В Америка, например, системата е много демократична и явно, че трябва да бъде така. При един преподавател може да отиде ученик, който нищо да не разбира от музика, а си има вкъщи пиано, но преподавателят е длъжен да го приеме. Важното е, че има желание. И ти трябва да го научиш на нещо. В Америка преподавателите работят на по няколко места и там си длъжен да преподаваш музиката на всеки, който се е записал в курса ти, макар че той може да е абсолютен музикален инвалид. Няма изпити и препоръки. Там името Бах не съществува, защото се счита за демодирана европейска култура. Но пък хората, които ме харесаха, ме харесаха именно заради музиката на Бах, която изпълнявам.

- Кое е тогава модерното в Америка? Вашите концерти там са преминали с голям успех.

- Там понятието “модерно” не съществува в този смисъл, в който го разбираме у нас. Просто пианото се е превърнало в начин да се забавляваш. Там на ученика се дава това, кое той иска, а не това, което може да го развива ментално и духовно. А това е европейска черта, но сведена до практичната й страна. На един от концертите ми в Америка, след като отидох в дъното на залата, за да чуя само оркестровото изпълнение, ми направи впечатление, че на двата последни реда имаше негри с приятелките си, които си пееха темата от “Ромео и Жулиета” на Чайковски. Значи американската идиотска комуникативна система на супердемократизация работи по някакъв начин.

- По-сериозно ли е отношението към класическия музикант в чужбина, отколкото тук?

- Сравенение не може да има. Битката за оцеляване там е същата, но за предпочитане е тукашната. У нас конкуренцията не е толкова смазваща. В чужбина може да има резултат само след като вече си се установил и си започнал да развиваш стила си. За мен поне е невъзможно да се докажа в страна, която отдавна инвестира в музиката и има развита индустрия чрез продуциране, менажиране, непрекъснато издаване. У нас тази ниша стои празна, защото пазар няма. В България същестуват сямо няколко сериозни места, където нещата се случват - фестивалът “Варненско лято”, Софийски музикални седмици и Русенските музикални дни. Тези фестивали обслужват много малък период от време и имат традиции, но поради липсата на пари и незаинтересоваността, която цари на всички йерархични нива, остават маргинални.

- Вие не сте останали досега никъде в чужбина. Имате ли такива намерения?

- Този въпрос ми звучи като “Защо живееш?” Все ми се иска нещата да стават тук и да си говоря на моя език. Но ако реша, не би ми било трудно да го реализирам. Ако наистина се принудя да го направя, ще е сама в много краен случай. Знам, че в България класическата музика има толкова аудитория, колкото е достатъчно. Успех са 20 души на камерен концерт.

- А колко е аудиторията по време на един концерт на Георги Арнаудов? Вие сте един от малкото негови изпълнители у нас, неговата музика се счита от мнозина за доста авангардна.

- О, аз вече си създадох аудитория за неговата музика. Но това също бе битка за всеки един човек. Хората не се убеждават с думи. Първоначалната реакция за мен бе нормална, защото няма да сме в България, ако в началото не се подходи с нихилизъм към идеята, тоест, към цялото творчество на Арнаудов. И после много хора от гилдията, особено пианисти, имат навика да объркват личното отношение към автора с отношението към музиката. Считам за свое добро качество това, че никога не бъркам личността с композитора и винаги се старая да открия това, което е характерно за него и ще остане. На първия концерт, когато изпълних музика на Арнаудов, я смесих с музика на Бах. Някои от слушателите бяха скандализирани, но формата се оказа подходяща и то не както тогава се изрази една наша критичка “за да си почина”. Просто защото единият с другия стил нямат нищо общо, а съпоставянето има най-голям смисъл за публиката. Човек отива на концерт, за да присъства на звуков спектакъл.

- Почивате ли с някаква музика?

- Не. Музиката винаги ме ангажира, кара ме да я слушам и ми носи информация кой откъде и какво е заел. Има и леки музики, които усещаш като свой пристан. Последното съвременно име, което ми е харесало, е Георг Лигети. Той е най-големият авангардист в Германия. Музиката му е, ако мога така да кажа, “скоропоговорчеста”, тя прави човека, който я свири, изключително приповдигнат, разбирам, че влияе и на слушателите.

- Подготвяте ли следващ албум?

- Да, той ще е на Бела Барток. На 25 март се навършва годишнина от рождението му. Той ми е любимият композитор. “Гега” одобри проекта ми да запише неговия трети концерт в мое изпълнение. Албумът ще излезе до октомври. Оказва се, че не е най-страшното да си на свободен пазар, защото нямаш директор.

- Ще заминавате ли на турнета?

- През есента ще концертирам в Канада, през май ще свиря с Русенска филхармония в Испания Втори концерт на Рахманинов. Искам да направя и няколко концерта в Германия и съм в преговори с няколко агенции. Явно, че бъдещето на музиканта, който живее тук, е и в излизанията в чужбина.

© Елена Владова, 2001
© Издателство LiterNet, 15. 07. 2001
=============================
Публикация във в. Черноморие, 2001