Борис Ангелов

web | Критически разкази

Авторът умря. Да живее авторът!

В узаконилото "литературния преврат"¹ и детронирало post mortem автора есе на Барт иде реч и за последното му убежище: "Авторът все още царува в учебниците по литературна история, в биографиите на писателите, в интервютата по списанията, както и в самото съзнание на литераторите, загрижени чрез интимния си дневник да слеят в едно личността и творчеството си; представата за литературата, която все още може да се открие в съвременната култура, е тиранично съсредоточена около автора, личността му, историята му, вкусовете му, страстите му; ...обяснението на творбата винаги се търси откъм този, който я е създал, сякаш през повече или по-малко прозрачната алегория на художествеността в крайна сметка винаги гласът на едно и също лице, авторът, нашепва своята "изповед"."² С наличието точно на такова третиране на художествената книжнина в училище ще се ангажира и настоящият текст, макар по-скоро да споделя съмненията на Пол де Ман³ относно преподаваемостта на литературата - фундаменталният въпрос, от който Барт ведро е избягал и в доклада си на колоквиума "Ученето на литература"⁴ , и във встъпителната си "Лекция" в "Колеж дьо Франс", когато категорично нaстоява, че само тя не може да се премахне от курса на обучение, "защото нейната съкровищница съдържа всички науки".⁵ И късните признания/разкаяния на Женет свидетелстват, че прицелът някога е бил литературното образование, атаката срещу автора е била необходима именно "за свалянето тиранията на тогавашното официално преподаване на литература, в което господстваха историко-литературните категории и пристрастието към биографията. Това беше бойна машина против извънмерния биографизъм."⁶

През 68-ма обаче структуралистът не казва след смъртта на автора в текста какво да правим с писателските инструкции за четене на творчеството, явени в анкети, интервюта, дневници, автобиографии, т.е. в местата, в които той все още царува(л)? Как да се отнасяме със скрижалите на този мъртъв тиранин, чийто заложници, поданици и палачи едновременно сме? Как, например, да употребяваме книги като "И. Вазов. Спомени и документи"? В нея на всяка крачка се сблъскваме с демаскиращите откровения: "Алегория. Това съм аз", "pro domo sua", "има много автобиографическо", "има значение за биографа", "има цена за биографа", "препоръчвам го на бъдещия си биограф", "младият поет Бръчков съм аз", "Васил - това съм аз", "в лицето на Стремски изобразих себе си", "Ямагата Фузи съм аз". Или пък се стъписваме пред също толкова натрапващите се препращания към художественото творчество, наместо искания разказ за живота на поета: "За тая епоха толкова много съм писал, че няма нужда и устно да ти разправям какво съм чувствал тогава; Живота си в Русе съм описал подробно в романа си "Нова земя"; Тоя период от своя живот съм описал на много места и главно в "Нова земя" (ч. III) и в "Митрофан"; "И за тая епоха няма нужда да ти говоря много. Аз съм й посветил голяма част от романа си "Нова земя"." Обменът между "живот" и "текст" е прокаран и от анкетьора, който се осланя на "Под игото", "Чичовци", "Нова земя" и др. в проектираните биографични раздели "Сопот и околността", "Дом и двор", "Род, баща и майка". Самата идея на Шишманов - заедно с автора да избродят обширния му текстуален масив и той да изповяда дума по дума как, защо, за кого, по какъв повод, под чие влияние, при какви обстоятелства е написал творбата си - ни изправя пред нерешими дилеми. В дознанието е размагьосан целият Вазов космос, посочени са с пръст прототипите, издадени са поръчките (симптоматично чести впрочем), разкрити са намеренията. Как да заобиколим, как да се предпазим от прочутата интенционална заблуда, след като патриархът веднъж завинаги е казал: "Бръчков съм аз"?! Способни ли сме изобщо от 1930 г. насам да четем "на чисто" Вазовите текстове, без да се срамим от теоретически овехтелия биографизъм, който инак подмолно практикуваме, без боязливо да сверяваме интерпретациите си с документалната книга, без да прескачаме за справка с Вазовите указания за четене и разбиране, изтръгнати по време на средъшните разпити с трудни увещания от неговия "духовен инквизитор", както гласи едно гальовно обръщение към професора? Парчета от свещения свитък присъстват в справочния апарат към академичните и ученическите издания под формата на параграфи, алинеи, преходни и заключителни разпоредби; отговорите (и отговорността!) на автора са широко тиражирани, тези биографии на творбите са "в оборот" и циркулират по образователните етажи. Можем ли с лека ръка да ги захвърлим, да ги забравим, да ги изтеглим от културния капиталов пазар, след спадането на котировките на авторовите акции и девалвацията на биографизма, въпреки че се забелязва известно повишаване на курса след нулевите нива на фиксинга на нефикционалните наративи, считани за нелегитимни при интерпретацията, но отново набиращи дивиденти и "авторитет след временния теоретичен терор"⁷ на международните борси, понеже на домашните те винаги са се пласирали добре, винаги са (ни) били скъпи и ценни? Знаем тезата, че учените умъртвявали фолклора, устното народно творчество, чрез записването му, а дали позитивистите не убиват автора чрез аналогична биографична работа (Шишманов е такъв и изпреварилият го с яворовото интервю ученик Арнаудов правилно отчита, че той подхожда към делото си с рутината, придобита от фолклористичните студии)? Кой прочее е авторът на смъртта: дали авторът е мъртъв, защото се е самоубил, т.е. самопрокудил от текста и оттеглил в изгнание, оставяйки езикът да говори, както се опитва да ни увери Барт, позовал се на Маларме, или ние сме го заточили в мавзолея на литературната история, в тази гробница, скрит в криптата, мумифициран и погребан в златен саркофаг, в тази морга, по думите на Хайне, припомнени от българския му манипулатор, който подхвърля нейде из архивните си тетрадки, че "по отношение на жив деятел критиката е един вид надгробно слово", но вместо "редакторски" метатекст, предпочита да приложи прощалната реч за Иво Доля в автоантологията си. Мъртвият автор не ни е вече враг, мъртвият автор е най-добрият автор! Той обаче е вампирясал, превъплътил се е в кошмарен призрак и ходи из разни теоретични полета и studies, не ни оставя на мира, трови сънищата и текстовете ни.

Лесно и с основание ще ни се отвърне, че тук проблемите донякъде са спекулативно конструирани и идват от непрецизираната терминология, от недиференцирането, от смесването нивата на понятието автор и на видовете почерци. Н. Смирнова твърди, че "в съвременното литературознание има поне три основни аспекта в осмислянето на термина "автор": реалният автор на произведението, "образът на автора" и "авторът" като субект на творческата активност"⁸ За нея "първият от аспектите в значението на термина "автор" се намира явно отвъд пределите на разглеждането: реалният автор (явяващ се човек, а не персонаж) в никакъв случай не присъства в създадения от него художествен свят, в степента, в която е възможно да се даде отговор на въпроса ...как може да бъде зафиксирано присъствието на реалния човек в нереалния свят?" Но това ще трябва да се обясни и на автора Вазов, т.е. че той не е Бръчков, Ямагата Фузи и който и да било друг персонаж, не би могъл, няма как да бъде; предполага се, че и Славейков и К. Сантонински трябва да бъдат увещани, че Вазов не е нито Стремски, нито Гороломов или М. Дакич, пряко причините, изтъкнати в "Един стар херой": "Като чисто лирически поет във всяко лице той е виждал само себе си, изобразявал е сам себе си - и ето че наместо Рачо Пръдлето се явява г. Вазов, във всичкото величие на херой хвалипръцко." Друг е въпросът, че този тотален автобиографизъм, вменен за момента като вина, се оказва след десет лета валиден и за "художника изобщо, (...) който и явно и потулено в своите творения говори за себе си - а може би и само за себе си."

Вторият смъмрящ ответ вероятно ще се базира на упрека в редукционизъм - единичният пример бе издигнат до общозначим казус, конкретният литературен "метод", реалистичният, бе разпрострян върху литературата "като такава". Няма да се отбранявам с казаното в цитираната "Лекция" на Барт, че "независимо от школите, на които се позовава, литературата е абсолютно и категорично реалистична"⁹, най-малкото защото в "Критически есета" той пише обратното: "литературата е винаги нереалистична".¹⁰ Наистина питанията започнаха от една твърде частна история и от само един "изъм", но не е излишно да подсетим, че последователи на Шишманов и Арнаудов публикуват неуморно своите биографични трофеи, отмъкнати от автори с пристрастия към всякакви течения. По-важното за мен е: подведен, предаден и излъган ли е бил поетът, това не е ли капан за Литературата - да се канализира нейната многозначност до едноплановост и ограниченост? Всъщност анкетата постига с други средства и далеч по-директно посланието, към което Вазов се е стремял в преобладаващия дял от литературната си продукция - да ни внуши, че написаното от него е истинно и не е измислено: "Аз въобще не мога да творя от нищо и затова и тук у мене няма много фикция", не без доза гордост свидетелства авторът на "Утро в Банки". Нещо повече, класикът очевидно поддържа и онази непрестанно нашепвана изповед, която припознават в творенията на писателя подиграните от Барт критици, ако съдим по снемащата камуфлажа бележка под линия във вестникарския вариант на неговата "Поетическа биография": "За съставянето на тая биография на Вазов до 20-та му година ползувал съм се... и от личните му спомени, печатани в разните му разкази, стихотворните сбирки, с които съм добре запознат." Пак там не са редки разбулилите дегизировката отговори на загадката "Кой говори в лирическата творба?": "И днес с тъга и с умиление си спомня поетът тия блажени детски и юношески години, обръщайки се към Сопот, в същата песен (...) Пак там, той ни говори за училището (...) В друго едно стихотворение В. й говори (...) Друг път, тоест миналата година, В. мислено полита в Сопот и в детинските си години".¹¹

А защо това царство на мъртвите поети е назовано огледално, ще поясня, когато се съсредоточа за миг върху обекта на рефлексията си: напътстващите методически наративи, от които някога са черпали ресурс съставителите на гимназиални учебници и преподавателите по литература в училище. В полезрението ми са попаднали главите, посветени на автора и преподаването на биографията му в методиките на обучението по литература и монографичните изследвания на Маранцман и М. Енчев. Централният мотив - в двоен смисъл, като рефрен и резон - на/в тези отрязъци е приближаването на класика до ученика, защото по подразбиране първият е голям, възрастен и мъртъв, а вторият е малък, невръстен и жив. Понеже техните конкретни роли в класната стая се подчиняват на несъвпадащи правила и прицели, срещата им не може да се състои (само) на терена на текста, както в рутинното общуване между автор и читател. Как най-добре да се осъществи това (любовно) сближаване, питат методиките и дружно предлагат биографията на писателя като вход към скритото му "аз" и като "ключ към сложните моменти при изучаване художественото произведение"¹² Сега не му е времето и мястото да се атакува смътното използване на думата "биография" и влагания в нея обем, често лишен от жанрови импликации и снизен до разговорната семантика на лексемата, нито да се оборва отдавна и от кого ли не поставяната под съмнение идея за спасителното вкопчване в животописа на твореца като сигурен път и към душата на художника, и към писанията му, колебаеща се между романтическата мантра, че двете са някак равни, и социалистическия лозунг, че поетът е просто медиум, на когото средата и класата диктуват. Най-круто и стегнато е формулирано у Л. Ницолов "общозадължително[то] изискване при преподаване на биографията ...учениците да получат представа за него като за жива личност."¹³ Обикнат начин за привеждане в изпълнение на директивата е предприемането в биографичните уроци на спешна процедура по ре-анимиране на мъртвия автор, който по-късно възкръсва в анализа на текста, внедрен веднага след изкуственото дишане на встъпителните занимания. Модерният медицински език не е добър инструмент за скициране на тези (трансцендиращи) операции, това са почти шамански техники, възможни благодарение въобразяването на авторски глас в различни инстанции и привиждането на персонално присъствие дори в такива категории като жанра и композицията: "нужно е учителят да напомни наново, че личността на поета се проявява във всичко. Тя е в мотивите и чувствата на неговите стихотворения, в избора на темата и сюжета на произведението, в обрисовката на героите."¹⁴ Фикционалните присъствия се подменят по модела на реалната лице-в-лице комуникация, подпомогнати от биографичното попълване на празнотите¹⁵ и трансформирането на персонажите в персони, наричани ту с името на автора, ту с фамилията на героя. Ето как текстът се превръща в изповед на автора, а тя в синекдоха на литературата - един не труден за теоретично деконструиране логоцентризъм, неизкореним обаче за беда както от практиката на преподаване, така и от ежедневното говорене за изкуството въобще.

Други удвоявания и странни отражения обслужват случващото (му) се изучаване на автора в училище, все версии на лансонисткия "аналогически детерминизъм"¹⁶: редом с доминиращите възгледи за "огледалността" на литературата спрямо света, битуват още дублирания между субстанциите и между езика на художеството и тълкуващия го метаезик, метаморфозирал от аналитичен на миметичен в методическото искане да се строи биографията на твореца по подобие с творбите му, което автоматично умножава отраженията и произвежда ефекта на кривото огледало, доколкото в същите страници творчеството отразява живота, а биографията е копие на биос-а и на графос-а - значи сме пред главозамайващо отражение на отражението на отражението.¹⁷ Маранцман например ратува за това, че "принципите за подбор на биографичните данни и методите на изучаване в известна степен трябва да бъдат близки на художествения маниер на писателя", защото ще "съдействуват за успешния анализ на неговите произведения."¹⁸ Напълно оправдавам и подкрепям деридиански подкования сарказъм на В. Арнаудов, според когото "преподаването на литература в училище... често се поддава на изкушението самото да бъде литература, което за нас означава да бъде "странна институция", позволяваща "да се каже каквото и да е, по какъвто и да е начин" (поради, струва ни се, трудната възможност в сегашния персонален контекст да е въобще нещо друго)."¹⁹

Ще ми се да погледна на проблема обаче отвъд отчайващия "персонален контекст", дирейки и някакви негови разумни разрешения. Юбилейната беседа между учители и ученици, състояла се навръх Коледа през 1997 г. в кабинет 146 на СУ, дебатира успешно върху близки теми и затова ще пробвам да предложа своя реплика в диалога за ролята на автора в ученето на българска литература. През 97-ма "виновникът" за филологическия диспут, отбелязващ оригинално годишнината на Н. Георгиев, пише и на немски за така характерното приложно отношение на тукашния читател "към литературата изобщо и още повече към собствената си литература"²⁰ , сродявайки го с руския и отдалечавайки го от английския.²¹ "Част от това отношение е търсенето на връзка между творческата личност и творчеството й - казва в разговора проф. Георгиев. От своя страна мнозина български писатели предлагат с живота и творчеството си обилен материал в тази посока." В увода на доклада си показах доста илюстрации на такъв материал, но можеше да се извикат и следващите имена от конспекта, които са били ябълката на раздора в българския римейк на войната между "двете критики" - лансонистката и иманентистката. Новите насоки в ползването му, щедро дарени от юбиляра и възхождащи, ако не греша, по-скоро към постановки на Томашевски, отколкото на Виноградов или У. Буут, са демонстрирани пак на немски и отново през 97-ма в статия с жанроуказващо подзаглавие "опит в приложната имагинистика". Имам предвид апела за учредяване на "раздел авторска имагинистика" в домена на родната литературна история, "която ще изследва авторските образи в българския литературен живот и тяхното противоречиво участие в собственото им и чуждото творчество." В отговора си М. Цанева аплодира хрумването, макар и да подпъхва, според мен, неналични в изреченото значения, но пък скрито цитира "критическите сюжети" на М. Неделчев, кръстили явлението "български персонализъм". Притесненията на М. Цанева за диктата на "вездесъщите текст и дискурс" са безпочвени, идеята е не авторът да бъде изместен от тях, а да го промислим като литературен артефакт, фундиран в националната култура, като конструиран, направен, съчинен от определени изкази и дискурси (към широка културологична перспектива водят и изводите в първата строго литературоведска методика на Р. Йовева²²). Авторските образи, изкристализирали и от ветрилото автонаративи, съучастнически ще ескортират интерпретацията, но никога вече като застопоряващи разночетенията дадености, като резервоари на реалността, като уловени късчета действителност. Далеч съм от наивните оптимизми, че вкарването в клас на авторската имагинистика ще бъде разковничето на въпроса, побрал "идеологическото и методологическото ядро на всички литературоведски направления през последните стотина години"²³, държа сметка и за понятийната разточителност в наричанията (имаме реален, първичен, образцов, лиминален, имплицитен и пр. автор), но тая надежда, че така образованието ни ще се разкрепости, каквато е и заявката в актуалните държавни стандарти, постулирали "биографията ...да се възприема като вид текст" и заклеймили "тази разпространена операция [която] подменя обекта на наблюдения с нещо друго, което е мислено и конструирано също като текст."²⁴ В моите очи проектът ще спечели още, ако при проучването на това как се образуват образите на автора, се обърне подобаващо внимание и на занемарените писателски автобиографии, защото в старите методически книги, за които бе дума, те са най-безхитростните, най-инфантилните четива, годни да поднесат (на тепсия) живия автор и неговия незамъглен "аз" пред средношколеца. Ако ми бъде простено финалното прибиране под некрофилската ни макрорамка, бих се облегнал на софистицираната студия на Де Ман²⁵ за прозопопеята и мнението за нея на германския му критик Й. Лау: "по един "криптичен" начин, на който често сме подражавали и никога не сме постигали, Де Ман даде да се разбере, че автобиографичният текст е гробът на своя автор."²⁶ Може ли да се царува от гроба и дали на автора му остава само да "приема ролята на мъртвеца в играта на почерка"²⁷, ще реши (вечно) завръщащият се читател, роден парадоксално при Барт от смъртта (на автора), а днес обладаващ и невиждана досега власт, когато пред отразяващия го монитор огледал(н)ото на Л. Карол, лабиринтът и библиотеката на Борхес и Еко, ризомата на Дельоз и Гатари и (пост)структуралистките интуиции за текста са (виртуална) реалност посредством хипертекста.

БЕЛЕЖКИ:

1. Дубин, Б. Автор как персонаж: биографический жанр во французской литературе. // Иностранная литература, 2000, № 4. [обратно]

2. Барт, Р. Смъртта на автора. // Литературен форум, 1990, № 20. [обратно]

3. Де Ман, П. Съпротивата срещу теорията. // Литературна мисъл, 1994, № 3. [обратно]

4. Kambourov, D. Literary Institutions and the Institution of Literature in the Wake of Theory. // Topics in Feminism, History and Philosophy. IWM Junior Visiting Fellows Conferences. Vol. 6. Edited by Rogers Dorothy, Joshua Wheeler, Marίna Zavacká and Shawna Casebier. Vienna: IWM, 2000. <http://www.iwm.at/publ-jvc/jc-06-10.pdf> (31.01.2004) [обратно]

5. Барт, Р. Разделението на езиците. София, 1995, с. 225. [обратно]

6. Женетт, Ж. Фигуры. Т. I. Москва, 1998, с. 21. [обратно]

7. Камбуров, Д. Никола Йонков - детство и юношество. // Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. Варна, 2003, с. 197. Също: Краят на модерността? Съст.: Албена Вачева, Георги Чобанов. LiterNet, 2003 <https://liternet.bg/publish3/dkamburov/njonkov1.htm> (31.01.2004). [обратно]

8. Смирнова, Н. Теория автора как проблема. // Литературоведение как проблема. Москва, 2001, с. 377. [обратно]

9. Цит. съч., с. 225. [обратно]

10. Барт, Р. Въображението на знака. София, 1991, с. 283. [обратно]

11. Ангелов, Б. Вазовата "Поетическа биография" - "биографията на едно произведение". // Сборник в чест на доц. М. Неделчев. София, 2003. Вж. също настоящото издание: <https://liternet.bg/publish/bangelov/kriticheski/biografia.htm> (31.01.2004) [обратно]

12. Енчев, М. Изучаване биографията на писателите в училище. София, 1980, с. 32. [обратно]

13. Ницолов, Л. Методика на обучението по литература. София, 1962, с. 272. [обратно]

14. Енчев, М. Цит. съч., с. 113. [обратно]

15. Георгиев, Н. Анализ на лирическата творба. София, 1994, с. 22; Арнаудов, В. Истории на четенето. // Литература и образование. София, 1999, с. 130-137. [обратно]

16. Барт, Р. Разделението..., с. 125. [обратно]

17. Галкин, А. Литературоведение как миф. // Литературоведение..., с. 393. [обратно]

18. Маранцман, В. Изучаване биографията на писателя. // Методика на обучението по литература. София, 1981, с. 179. [обратно]

19. Маранцман, В. Цит. съч., с.126. [обратно]

20. Литературата, 1998, № 8, с. 10. [обратно]

21. Георгиев, Н. Мнения и съмнения. София, 1999, с. 421. Вж. също второто издание на книгата: Варна: LiterNet, 2000-2001 <https://liternet.bg/publish/ngeorgiev/m_s/index.html> (31.01.2004) [обратно]

22. Йовева, Р. Методика на литературното образование. Шумен, 2002. [обратно]

23. Георгиев, Н. Анализ..., с. 22. [обратно]

24. Атанасов, В. Стандартите по литература. // Български език и литература, 1999, № 6. <https://liternet.bg/publish/vatanasov/standarti.htm> (31.01.2004) [обратно]

25. De Man, P. Autobiography as de-facement. // The rhetoric of Romanticism. NY, 1984. [обратно]

26. Лау, Й. Литературна теория, теоретична литература. // Култура, 1999, № 28. <http://www.online.bg/kultura/my_html/2088/b_lit.htm> (31.01.2004) [обратно]

27. Фуко, М. Що е автор? // Литературен вестник, 1991, № 19. [обратно]

© Борис Ангелов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.02.2004
Борис Ангелов. Критически разкази. Варна: LiterNet, 2004
© Български език и литература (електронна версия), 2004, № 3

Други публикации:
Български език и литература, 2004, № 3, с. 51-58.

Съкратен вариант на текста е представен на научна конференция на тема "Литературоведът между "смъртта на автора" и смъртта на читателя", организирана в рамките на юбилейните Паисиеви четения от ПУ "П. Хилендарски" през ноември 2003.