ПОЕТИЧНАТА ИВИЦА НА ОБЩНОСТТА И РАЗДЕЛЕНИЯТА

Антоанета Алипиева

web | Българската лирика през 70-те години...

70-те години на XX век в българската поезия някак естествено се вливат в предходното десетилетие, по-скоро произхождат от тях, и същевременно манталитетно, тематично и културно-социологически се дистанцират от следващото десетилетие. 60-те в поезията ни са спонтанно, повече рустикално, митологично време, изработило символния капитал на ценностите в тяхната колективна редакция. С други думи, през 60-те имаме множество творчески индивидуалности, които обаче "податливо" могат да се включват в различни типологии, задаващи общи хоризонти за действие и мислене. Време, свързано повече с природните нагласи на човека, затова и склонно към митове, общи решения, задружни и монолитни литературни и въобще артистични общества, живеещи заедно, изживяващи заедно радости, стълкновения, открития и деградации. 60-те се врастват в последвалото десетилетие: едно, че всички поети активно продължават творческата си биография, че идеологическият официоз с неговите производни културни институции продължава да бъде ярка маска на обществото и културата, и второ - че поетичното поколение от 70-те по културен инерционен път следва поетите от 60-те, но и същевременно бавно трансформира природните модели, за да ги запрати през 80-те години в други разслоения и друго чувстване.

60-те и 70-те не се сблъскват, поне в официалното литературно пространство, защото това време не обича и не толерира сблъсъци. Гордостта на социализма - априлското поколение, е живо и здраво, в непрекъснат творчески подем, то манипулативно участва в тогавашното общество и литература, като естествените таланти са приписвани на вторична и задължителна идеологичност (Алипиева 2004). За поетите от 70-те, въпреки че са определяни като "новата вълна" (Чолаков 1974), към характеристиката им следва и друг, просто задължителен акцент: тяхната поява произхожда от предишното десетилетие до степен, че и те да могат да се напъхат в патетичната формула на литературата оттогава - априлското поколение, чиито граници ще бъдат пазени с цената на официоза до края на 80-те години на отминалия век. Затова символно говори библиотека "Смяна", в която се издават млади автори, а смисълът на смяната е не радикалност, а патетично продължение на съгласието между старите и новите творци. Митологична унаследеност, която се поддържа най-вече с непризнаването на конфликтност. Но... както казва Пламен Дойнов: "Постепенно през 70-те и 80-те години разширителните употреби на "априлската" метафорика преминават всички граници на политико-критическия произвол" (Дойнов 2007: 111). След което Дойнов цитира едно улучено в сърцето официозно твърдение на Любомир Левчев, официозната фигура на априлците, доказващо механизмите, удържащи желанието на манипулацията. Ще го цитираме и ние: "Понятието "априлско поколение" сигурно трябва да загине. Има априлска България, има априлска литература, има априлска правда - това е важното! И те не могат да бъдат "патент" на едно поколение" (Априлски 1981: 467).

По демагогското си противопоставяне между официоз и същина литературата на 70-те години не отстъпва на 60-те. Официозът продължава да се легитимира чрез официалните литературни и обществени институции и гръмко да озвучава Отечеството с идеите за вярност към идеология, държава, политическа партия, за естетическа монолитност и културна монологичност. Официозът охранява, наказва, скрива, премълчава, изобщо е една гъвкава система за внушение, която, като я вземеш изолирано и тенденциозно, тутакси ражда мита за слугинската и апликирана литература. Същината е пак като в предходното десетилетие - множество прекрасни художествени образци, вътрешно неангажирани с това, което по правило обществото изисква от тях. Единоборството между официоз и същина избива в разни мълчаливи съпротиви на същината, документирани в дневници, впоследствие в мемоари, във вербални опозиционни разговори, протичащи по кафенета, домове и отделни литературни кръгове. Официозът отговаря с критични рецензии за "неудобни" автори и произведения, известни като "литературни погроми", както в краевековието акад. Иван Радев ще озаглави своя документална книга, събрала нападките на официозната критика над разни "отклонения" и "своеволия" в естетиката и тематиката на "задължителната" естетическа и идейна норма на времето (Радев 2001). Като едро обобщение на несъгласието, което все повече пробива институциите на официоза и се представя вече като набираща скорост закономерност, е българският случай "Солженицин" през 1970-71 г., когато петима български писатели официално опонират на държавни и партийни решения (Валери Петров, Христо Ганев, Гочо Гочев, Марко Ганчев и Благой Димитров) (Христова 2000).

Ако скандалът "Солженицин" пробива институционалното в литературата и провокира ритуалните порядки на литературния бит, то "котловинните" спорове през 60-те и 70-те години "благо" опонират на интернационалното уеднаквяване чрез акцент върху духовната самобитност, върху културната география на Балканите, върху колективното несъзнавано, за което впрочем 70-те нямат никаква фройдистко-юнгианска подготовка, но го постигат по дълбок интуитивен път, днес вече класически образ на един от вариантите на националната идея в средата на ХХ в. Образ, който освен градивните си възможности може и да има обратни ефекти, ако се преексплоатира твърде много. За което прочее Светлозар Игов отбелязва: "...една тенденция, която по онова време бе най-емблематично изразена от "котловинните" концепции на Тончо Жечев и "Диви разкази" на Николай Хайтов. Тази коренотърсаческа насока тогава имаше привлекателния вид на предизвикателния спрямо "пролетарския интернационализъм" почти-национализъм, но с течение на времето се израждаше в някакъв тъп етнофундаментализъм, за който "от Искъро по-дълбоко нема" (Игов 2001б: 19). От брой в брой вестник "Литературен фронт" печата дискусии, озаглавени "Всяко българско селище - със свой образ, със своя неповторима красота", Николай Хайтов публикува статията "За регионалната литература и регионалното мислене" (Хайтов 1974: 1), в която лансира идеята за региона като частен, самобитен образ на световното. Всъщност традиционна идея за българската култура, засята още от възрожденците, активирана мощно през 20-те и 30-те години на ХХ в. и избликнала отново през 60-те и 70-те години на същия век чрез мощни белетристични текстове, теоретични статии и далеч по-малко чрез поезията, част от която е ангажирана в писане "по повод", а друга е подвластна на природната цялост и глобалните сюжети на битието. Тази последна поетична част от общото, поддържана преди всичко от поетите на предходното десетилетие, продължава да възпроизвежда рустикалната чувствителност, основана върху усета за завършена уникалност.

Ако през 60-те години пробивът в природната идея и менталност е възможен само като "маргинално" писане и неформални литературни, почти тайни групи съпричастни, то през 70-години вече конфронтацията срещу нея е налице. През 1973 г. във вестник "Литературен фронт" се появява явният спор между Никола Георгиев (лицето на набиращата скорост университетска критика, модерната мисъл на рациото, гласа на ерудицията, на преведените западни школи, които официозът е обявил за ерес) и Тончо Жечев - мащабната фигура на модерната национална идеология от ХХ в., автора на "Българският Великден или страстите български", на "Митът за Одисей", на "Родно място". Както се вижда и по заглавията, мощно поникване на коренната традиция, на завръщането като символ на намиране на истинското аз, събрало в себе си колективното несъзнавано. Та Никола Георгиев и Тончо Жечев единоборстват през 70-те по повод на прекрасните Хайтови "Диви разкази", които са една от емблемите на самобитното, на интуитивното, на регионалното като световно, на котловинното като неунищожим корен на вечно поникващото българско дърво. В статията си "Препрочитайки "Диви разкази" (1973: 2) Никола Георгиев ярко се обявява против коренната интуиция, апелирайки за универсалността, която трябва да се противопостави на остарялата категория "самобитност". Или с езика на 70-те - на котловинното. В статията си "Диви разкази" или опитомяване на мисълта" (1982) Тончо Жечев защитава регионалната идея като интуитивно потъване в корените, които раждат уникалност. Официозното становище е на страната на Тончо Жечев, но и не само това. В приоритетната си част културното ни съзнание е на страната на националната идеология, имаща безспорно далеч по-голяма приложимост в границите на това десетилетие. В официалното литературно пространство Никола Георгиев остава самотен, набеден като лош ценител, защото "ценителството", "вкусът" са едни от ирационалните, но ужасно важни категории за средата на ХХ в. А това да не харесваш "Диви разкази" си е забележително естетическо престъпление. Ето защо на Хайтов му е дадена широка трибуна за обяснение през следващите години. През 1974 г. той публикува статия против "учените" (също продължение на възрожденската интуитивната коренна линия през ХХ в.), чиято ерудиция нарича "глаголна температура" (Хайтов 1974: 2), снизходително противопоставена на истинския живот, из който трябва да извира "истинската" литература.

Ако през 60-те години въпросът за оригинала и превода не стои като проблем, то през следващото десетилетие това е вече дискусия, единоборство, размяна на мнения. Започнал е пробивът в природната менталност на българската литература. Един съвременен вариант на "европеизацията" на културата, известен ни още от края на ХIХ и началото на ХХ в. чрез драматичното стълкновение между късновъзрожденеца Вазов и проевропейската четворка от кръга "Мисъл". Ако за поколението творци от 60-те Вазов е безспорният корифей, неговото име постоянно присъства в предпочитанията спрямо традицията, то в университетските аудитории все повече и повече респект събира "Мисъл" и ерудитското начало, проповядвано от четиримата членове на кръга. В периодичните прегледи на поетичната продукция през 70-те (които прочее имат чисто официозен, т.е. благословен от властовите литературни институции характер) ясно преобладава привързаността към чувството, изведено като естетическа категория в предходното десетилетие (Алипиева 2004: 171-187). Чувството именно е гарант за природността на лириката, за монолитността на визията, света и... в крайна сметка за митологичната възпроизводимост на предпочитани модели, сюжети и ценности. Сякаш 60-те и 70-те години в очите на критиката са едно, тя трудно прозира, че в светоусещането нахлуват съмнението, деструкцията, пародията, non sens-ът и въобще всичките първоначални белези на модерното време, което толкова плаши патриархалното ни културно съзнание. Така че... чувството в легитимната оценка на поезията ни през 70-те е "разум на стиха", както го определя Димитър Василев: "Голяма грешка правят всички онези, които смятат, че мисловното попадение е достатъчно да "скрепи" скелета на едно стихотворение. Защото дори да допуснем, че то съумее да го скрепи или наподоби, ще се окаже безсилно да го одухотвори. И това ще си остане един мъртъв скелет - нагледно помагало за ученици". Здравко Чолаков почти рефренно подчертава същия проблем: "...естественият развой на поезията ни към по-аналитичен изказ погрешно се разбира от някои като прозаизация на стиха, като мозайка от претенциозни мъдрувания, логически операции, метафорично натруфени - но в никой случай от това не е излязла поезия. Именно поради една такава криворазбрана интелектуалност се получи и нивелирането на гласовете в днешната ни млада поезия, изравниха се сякаш възможностите на тези гласове благодарение на упорития нанос на средното поетическо мислене" (Чолаков 1971: 223). Пак Здравко Чолаков нарича профанирането на чувството и неговото стапяне в аналитичната абстрактност "нарцистичност" (Чолаков 1976: 2), а Атанас Свиленов напада сухата интелектуалност на Калина Ковачева с фразата: "Напрежение, което уморява" (Свиленов 1970: 85). Ако митичната завършеност на природния свят дарява с уют и спокойствие, полага фундаменталните формули на битието, то модерната обърканост, самота и разчлененост на отделни детайли "уморява", подобна чувствителност се затваря все още в тесните пространства на университета, в отделни кабинети, а тези пространства през 70-те са неформални, недопуснати до официозна теза, "учените" са битата страна на литературата, която обаче в тялото си започва да усеща метастазите на ерудицията да набъбват, набъбват, така че да се формулира проблем, който официозът счита за болест и призовава за операция.

60-те раждат лирически пространства, чиито граници се полагат или вътре в натуралната природа, или на площада чрез гръмкия обществен глас на желани идеологически формули, т.е. пространства, които са екстериорни. Външното почти неизменно присъства като мотив на живота, отеква в емоционалния и психически живот на личността. Публичното е някакъв ракурс на природното, общото е предпочитаният език, с който поезията борави и полага митичните си формули и сюжети. Затварянето "вътре в" се вижда като болестна самота, която не буди общия интерес и затова не може да стане лице, тенденция, линия в поетичните потоци на движещата се поезия. Светът на стаите, разбиран като модерната меланхолия на старата, потънала в "-изми" Европа, не е присъщ на виталното поетично поколение от 60-те, а малките му изключения (премълчавани в повечето случаи от легитимната официална критика) са провокативната кулоарна жилка, която през 70-те ще се разрасне, а през 80-те ще оформи вече тенденция. Така през 60-те в по-голяма степен всичко има значение, защото е оформено обективно и всеобщо, а в следващото десетилетие поетичните светове плавно се интериоризират, нещата в тях се превръщат в конкретни и особени.

През 70-те критиката е същата като художествената литература. Част от нея се реализира от обществения амвон на официалната доктрина, именуван "Дискусионни четвъртъци", "Преглед на годишната поетична продукция", "Априлски дискусии", "Дневник на критика"... Все официални форуми на литературната власт, за която фразата "Похвали този, убий онзи, премълчи тогова..." е напълно подходяща. Тази критика е официалното литературно законодателство. В нейния поглед поетите от 60-те са гръбнакът на литературното представителство, темелът на априлското поколение; всичко, появило се след тях, е следствие на основата, положена през предходните две десетилетия. Неконфликтно следствие, осигуряващо плавното патетично развитие на поезията ни, чийто край е необозрим, както е необозрим социалистическият период. В патриархалния митологичен поглед на тази официозна критика децата следват бащите и преповтарят техните ценности, учат се от грешките им. В подобна теза за континюитета лежи "чувството за съвременност", "самобитността", разбирана като българско, в по-тесен план - социалистическо (думи на Пантелей Зарев) (1978: 1). "Младата", принадлежаща към 70-те години Калина Ковачева в същия форум на "среща" между поколенията се закача на тази официозна струна, за да подкрепи "единството" от теми, идеи и патос на компактната и безконфликтна литература: "Безпокои ме това затваряне на писателя в себе си, в своя творчески свят. Творчески, но тесен. Безпокои ме тази липса на писателски професионален поглед не само върху творението на колегата, но най-вече върху света, това пропускане на важното, главното, с неговите детайли в нюанси - това, което е днешният наш свят, нашата България" (Зарев 1978: 6). Екстровертният натюрел продължава демагогски да се прилага като аршин, интровертният тип творец, все по-релефно налагащ се в лириката ни, също демагогски се определя като "обезпокоителен", като отклоняващ се от "гражданското начало".

Младите са хвалени или порицавани с мерките на бащите. Осъзнава се, че континюитетът изисква бунт, схващан не като радикална смяна и опълчване (както прочее българската литература неведнъж е правила). Но се прави всичко възможно бунтът да се мисли като еволюция. Ето как: "За да имаме поезия истинска, трябва да имаме някакъв интелектуален бунт. Но този бунт не трябва да бъде самоцелен, необходимо е да има някакъв адресант. Аз приемам стиховете на Миряна Башева като законен израз на младостта, която винаги се е бунтувала. Но тоя бунт трябва да бъде идейно канализиран, а да не става от позициите на "преситените млади хора". Антиконформизмът трябва да има платформа, не бива да се превръща в исторически безпочвен бунт срещу "бащите". Проблемът за "бащите" и "децата" е не само естетичен, но и социален проблем. Но на него трябва да му се даде друга трактовка, твърде различна от тая на западната пропаганда, която иска да противопостави "децата" на исторически конструктивното дело на "бащите" (Петров 1977: 4).

Унаследеността между бащите и децата е изразена с ярка метафора: през 70-те почти лайтмотивно се говори за "Поезията, която още дълго наричаме "млада..."¹ Младите са всъщност стари, навършили вече 40, че и повече години, дебютирали из периодиката в предходното десетилетие и реално не оформят ново поколение, т.е. бунт, конфликт. Цитираната статия на Здравко Чолаков не споменава за феномена "първа книга", толкова актуален през периода на социализма. Механизмите, които го движат, са мъчителната пропускливост на поетите до официалната легитимност на българската поезия, както здравословната за обществената система цензура, ръководена от патоса на гражданственост, екстровертност, спонтанност, съвремие, усет за патетичен градеж на света и потискаща ерудитското начало, деструктивността, non sens-а, абстракцията. И всичко това заради властващата все още митологичност на чувстването и живеенето на света. Атанас Свиленов също определя новата поетична вълна като "застаряваща млада смяна" (Свиленов 1970). В прочита на поезията от 70-те трудно се промъква херменевтичният анализ, повече се прилага позитивистичният подход, зачитащ външните условности при критическата интерпретация. Глупаво би било, ако приемем това само като равнище на критическия ни дискурс, тъй като 70-те са време, в което вече млади и образовани хора настъпват, добили самочувствие чрез университетско образование и владеене на западни езици, чрез инкогнито четене на актуални литературоведски и философски теории, залели Европа и САЩ във втората половина на ХХ в. В този критически език удачно се реализират и вариантните за века идеи на националната идеология, и идеологическите щампи на дирижираното гражданско общество, и услужливото към институциите тълкуване, че всеки вътрешен свят е производен на външния, че литературата е следствие на обществото и неговите повици. Поезията още от 60-те години на миналия век не се съобразяваше кой знае колко с тези наложени постулати, а пък през 70-те лириката е направо превъртане от спонтанност към модерност, а критиката в най-официалния си представителен план продължава да разказва за компактност, цялост, унаследеност и безконфликтност. Продължава да поддържа митологичния стремеж към всеобщото и необходимото, да вижда наличния в нас живот, който по необходимост човекът довежда до разгръщане.

През 70-те линиите "Башев - Левчев - Стефан Цанев" и "Андрей Германов - Първан Стефанов - Петър Караангов" са фаворизирани в качеството им на национален канон. Първата е наречена "гражданска", втората е "философско-психологическа". Първата е основана върху идеята за поета бард, за овладяване и коригиране на обществените територии, за публичното говорене за едно общество, в което патетиката и градивността са вечният момент на хармоничния напредък, поради което поетът екстроверт трябва да огласи, издекламира, произнесе от трибуната очаквани обществени истини. Една стихосбирка на Любомир Левчев, озаглавена "Рецитал" (1968), е типологичен образец на митологичните истини, произнасяни в името на колектива. Гражданското, тъкмо защото е общо, е широкопространно, негови топоси са трибуни, площади, строителни площадки, поетични театри с мащабна публика, пред която поетът рецитира и себе си, и обществото. Философско-психологичното е интимното, но и неговите пространства не са толкова стаите, колкото обективирани навън човешки чувства, легнали върху обобщени, фундаментални в своята общност сюжети и образи. Природното, митологичното, онтологичното "трябва" да бъдат раждащото начало на "новата" българска лирика през 70-те, от която се очаква неконфликтност, липса на бунт, естествено продължение не чрез революция, а чрез еволюция.

Официозът чрез своите институции хвали и порицава. Но официозът освен демагогия е и истина, защото освен идеологическите приоритети включва и естетическите. "Младите" не са групирани само по елементарния идеологически принцип, но и по вътрешната презумпция на природното, спонтанно светоусещане, търсещо своето продължение. Любимец на официалната естетическа йерархия от младите е Иван Цанев, поет, при когото спонтанното е и интелектуално, може и обратното - интелектуалното е и цялостно, неразглобено; площадното е преработено в малките интимни пространства на един вътрешен съсредоточен аз. В този аспект разсъждава и Гергина Кръстева в статията си "Литературният кабинет. Някои наблюдения върху фигурата на литературния кабинет в българската лирика през 60-те и 70-те години на ХХ век": "В края на 60-те и през 70-години се задълбочава процес, при който вместо към представянето на площадните пространства, съпроводено с високо озвучаване/ рецитиране, лириката постепенно започва да се съсредоточава в "интериорно" по-тесни пространства. А поетиката и художествената нагласа на авторите, чиито стихове "илюстрират" този процес, често се разпознават успешно в не особено толерираната през 60-те и 70-те години далчевска традиция. В повод за подобни заключения на официалната критика за дълго време се превръща лириката на Иван Цанев, а особено характерни са те след излизането на дебютната му стихосбирка "Седмица" (Цанев 1968). Именно в нея по особен и в същото време познат от Далчевата поезия начин се появява лирически "макет" на стаята - литературен кабинет, парадоксално конструиран чрез човешкото отсъствие ("Отсъствие от къщи" - Цанев 1968: 8). Вещите - елементи от стайното обзавеждане - легло, маса, молив, пепелник, стол - очертават присъствието си в празнотата на стаята, където пространството метонимично конструира илюзорен творчески акт чрез действието или бездействието им. Като знаци на човешко присъствие те притежават несъмнените си опори в поетиката на Далчевия стих и заиграват любопитен "сюжет" между две от стихотворенията на Иван Цанев - "Отсъствие от къщи" и "Чувство", с помощта на почти обсесивната за поетиката на А. Далчев фигура на прозореца: "Очакване от ъглите извира,/ когато теб те няма там - когато/ прозорецът към пътя все се взира/ и в стъпките се вслушва все вратата" и "Прозорецът разтварям/ и чувам: птици пеят./ Как искам мойте думи/ да се съединят/ със тази песен синя/ и да зазвучат във нея". Споделеното, пожелано съединяване отзвучава в синхрон с фигуративното присъствие на прозореца (който "към пътя все се взира..."). Жестът на отварянето му провокира представата за излизане извън затвореното пространство на стаята, но едновременно с това не изпуска смисъла на възможността да останеш вътре (т.е. да бъдеш "в себе си"). Оказва се, че един от "крепителите" на градената представа е именно литературният кабинет, въведен като едновременно изпращащ и очакващ, осигуряващ възможността пределите на интимното творческо пространство да се мислят като подвижни и неустойчиви. На границата между двете десетилетия фигурата на стаята-литературен кабинет се "изплъзва" от доминиращо негативното си присъствие в поезията и задава двупосочна траектория на лирическо отреагиране - "в/извън себе си". Тя освобождава човека обитател, осигурява споделеност и сливане с гласовете отвън и едновременно с това "гарантира" винаги очакващото лично пространство, способно да приеме завърналия се и неговото вдъхновение" (Кръстева 2007).

Плавното прибиране на поетичните сюжети в посока откъм фундаменталните общи разкази за битието и обществото, за човека в тях, към частните затворени пространства на индивидуалния и субективен аз провокира и критиката, която през десетилетието определя четенето като субективен и индивидуален акт, което за рамките на конюнктурата е разширяване на териториите на свободната литературна естетическа воля не само в полето на художественото (по правило неовладяемо за каквито и да е общи правила на писане и чувстване), но и в зоната на критиката, която далеч по-лесно може да бъде поставена в обслужваща позиция: "Четенето на стихове е субективен процес. Един харесва такъв деликатен и тънък лирик като Иван Цанев, на друг му допада лиричната чувствителност на Калин Донков, неговият строг и отсечен стих, изпълнен със спотаена мъка. На друг допада "тежкият характер" на Миряна Башева, която желае да бъде своенравна и предизвикателна. Трети харесва трудовата проблематика на Минчо Минчев. И досега привлича неочакваната образност в стиха на покойния Христо Банковски, който носеше печата на трагедия върху лицето си" (Петров 1977: 5). Субективното избухва както в признаване на отклоненията от "единствения главен критерий - партийно-класовия" (Максим Наимович), така и във все по-видимата полемичност, която допуска в териториите на официалното представителство и абстракцията, деконструкцията, non sens-а, макар и под формата на отрицанието им. Защото по това време премълчаването е по-страшно от отрицанието, което поне афишира името на автора.

От поетите на 70-те, както посочихме, с безусловно признание се ползва Иван Цанев. "Тихият лирик" е приет в редиците на априлското поколение като "обогатен творчески натюрел", "хармонична завършеност на формата и мисълта", "своеобразна класичност", колебаеща се между "старомодна или претенциозно-недостъпна". "Старомодно" и "класично" теглят към природно-спонтанния модел, присъщ на културното ни съзнание и родил основополагащи формули за живота, докато "претенциозно-недостъпна" изразява, макар и неясно, оттеглянето на аз-а в тесните пространства на стаята, образ на започващата модерна самота, колебание, беззащитност, лишаване от основополагащите формули на съществуването. Площадно-трибунното, масираното, увличащото тълпите, театралното вече има алтернатива - интимно-индивидуалното, затварянето "вътре в", което е толкова критикувано и заклеймявано през 50-те години на ХХ в., премълчавано като философски натюрел през 60-те и официално признато като алтернатива на митичните русла на природната, цялостна българска литература от средата на миналия век.

"Странният", но безопасен Иван Цанев е "новата вълна" на априлското поколение, редом с това е белязан и като истинска дарба, като човек, който "бавно и упорито работи над словото". Той е приобщеният, а "изпъденият" е Биньо Иванов, който в рамките на тълкуваното десетилетие не получава много от официалните трибуни. Или по-точно, получава само отрицание. Той се "дави в олтара на криворазбраната опозиционност" заедно с Николай Кънчев (Наимович 1974: 2). Симеон Хаджикосев описва дебюта на Биньо Иванов така: "Що се отнася до стихосбирката на Биньо Иванов "До другата трева", според мен прекомерното раздуване на този дебют не отговаря на действителните поетически стойности на книгата и прави лоша услуга на самия поет. Б. Иванов е безспорно надарен лирик, но на него не му достига поетическа култура, а ще трябва да се пребори и с някои свои естетически предубеждения. Наивистичната интерпретация, към която се е ориентирал авторът в някои от стихотворенията си, не е най-перспективният път за неговото развитие като поет" (Хаджикосев 1973: 3). Ценителството на Биньо Иванов се затваря в отделните ниши на групи, които през 80-те години стават все по-обособени, а през 90-те години на ХХ в. ще се опитат да представят себе си като единствено възможни национални поетически идеи и естетики. Но все пак деконструктивистки и нонсенсен поет като него е споменат в официалните прегледи на българската поезия, което е вече знак за смяна на културните модели на поетическото ни съзнание.

Изобщо през 70-те за пръв път в официалната "отчетна" зона за поезията се допуска алтернативност. Нормативният граждански патос е съпътстван от "ценителството", което далеч не е концептуализирано, но емоционално и естетически дели лириката на слаба и силна, на конюнктурна и оригинална, на общопризната по наличните административно утвърдени правила за писане и индивидуални дарби, неподкрепени от грижите на оторизираните обществени и литературни институции. Гражданският патос ражда бързи, конкретни творби, злободневно уцелили нуждите на деня, "ценителството" е поетична съдба, израснала от настоящото време и така обобщила го, че се е превърнала във възпроизвеждащ модел от себе си нататък.

Идеята за поколение се подбива и естетически вече не може да се обоснове. Априлското поколение е фраза, която през десетилетието е могъща заради това, че е официална доктрина. Но е трудно да се поддържа илюзията за естетическо единство, каквото никога не е имало. Априлското поколение се натоварва предимно с историческа мисия, защото социологизуваната му роля е вече изчерпана. То се разстила във времето като историческа емблема на желания, за които се знае, че не могат да бъдат изпълнени. До ангажираните творци се нареждат неангажираните творци, за които политическото, готовите предзададени сюжети на конюнктурата не присъстват в естетическите им реализации. Не че през 60-те години няма подобна характеристика, но тя е вътрешно разпознаваема чрез художествените текстове, чрез отделни критически идеи и предпочитания, лансирани от Кръстьо Куюмджиев, Цветан Стоянов, започващия литературния си път Светлозар Игов. През 70-те години вече и метатекстовете отчетливо говорят за оригинали, копия, поетични автоматизации, посредственост и плитчина в художествения израз на преживяното. Идеалното четене на поезия все още не се е състояло, защото средата на миналия век е пронизана от идеологически, социални и биографични разкази за света и хората в него, но на литературната история се възлага надеждата не само за осигурен континюитет, но и за естетическа еволюция, за духовност на изкуството и на неговата символно-представителна роля: "...през всяка епоха литературната история решава именно духовните проблеми на съвремеността. Тя не е просто музейна реставрация на миналото, а търсене на днешното в миналото. Именно днешният ден, днешните нужди, нашата непосредствена историческа практика определят какво ние търсим в историята. Иначе литературната история се превръща в нещо мъртво академично, замирисва на гробищна плесен" (Куюмджиев 1972: 19-20).

Идеята за литературна история става вече естетическа тенденция, а не социологическа. В това отношение ясен до буквалност е Здравко Недков, с когото Максим Наимович влиза именно в социологичен спор, не разбирайки естетическите критерии на Недков, прилагани спрямо лириката на Биньо Иванов (Наимович 1974: 2). През 70-те спонтанният мироглед, поддържащ митологичните и природни нагласи в българската лирика, се подкопава от все още държаната "встрани" рационалност и деконструктивност, за които Пенчо Данчев създава крилатата фраза: "Фонетиката изяжда семантиката"². Здравко Недков, правейки преглед на новата лирика от 70-те, утвърждава следната теза, която, в духа на Кръстьо Куюмджиев, е напълно в покритие на еволюиращите нужди на епохата: "Синтактичните и граматично-лексикалните търсения на някои поети не трябва да се схващат като неоправдано експериментаторство, а също като израз на вътрешната им същност. Но има критици, които не отчитат, че поезията - за разлика от тях - се развива и променя, освобождава се от някои остарели форми и придобива нови черти. Възможни са и странности в нейното развитие, когато върху една поезия, изградена на съвременна основа, се напластяват елементи на изживени поетики. Ето защо традицията трябва да се схваща като една обща атмосфера, въз основа на която да се извършва възприемането и оценяването именно на новото, което носи дадено произведение, а не да бъде преграда за естетическите търсения. Някои забравят, че тези поети, които днес наричаме традиция, навремето са били новатори" (Недков 1975: 27).

Ако официалните годишни прегледи на поезията хващат "удобната" официална доктрина за неконфликтно развитие на "априлската" линия, т.е. патента, че някой е творил точно по време на социализма и... нищо повече, то отделните книги на критиците показват различна визия за авторите от 70-те години. Тези книги изобилстват от творчески портрети (обикнат критически жанр до началото на 90-те), в които предпочитаните герои като Иван Цанев, Калина Ковачева, Екатерина Йосифова, Биньо Иванов, Миряна Башева, Калин Донков са представени в плоскостта на интимното преживяване на естетическата наслада. Тук литературната история е пренебрегната, да не кажем забравена, защото естетският анализ е истинската опозиция на общото унифициране и историзиране на поетите, в чието митологизиране неизбежно се включва идеята за държавна (сиреч обща, подкрепяна, направлявана и изправлявана) лирика. В авторските книги на критиците е допусната личната свобода на предпочитанията, което дава възможност критическият портрет да попадне в зоната на естетското ценителство. Последното е вътрешната защита от "общите" вкусове и правила на епохата, опит за индивидуализиране на литературата, за съпротива срещу апликацията на външни модели върху естествения развой на естетическото. Макар че предпочитаните имена за критически портрети присъстват и в официоза, то в прочита на отделния поет личи яркото желание за автономия на художествената реалност, за съпричастие с духовните начала на поезията, което в литературната история е известно като "вкус". Изобщо през 70-те години на ХХ в. в легитимните пластове на литературата разминаването между общото на официоза и индивидуалното на личния вкус се намества в територията на критическите портрети, които хем са допуснати като официални имена на българската поезия, хем са сигурни в същината на естетиката, която ги превръща в представителни лица на лириката ни. Може да се каже и по обратен начин: през 70-те има сближаване между официоза и естествената художествена естетичност, което отваря пътища за промушване на несоциализирали се все още лични творчества, устремно търсещи пътища към легитимация. Казано с автентичния език на десетилетието: "Следователно работата не е толкова в гласовите данни, колкото в това дали талантливо се осъществява сложната диалектическа връзка на какво и как, чрез която проглежда иманентната същност на изкуството. Има ли го него, поетическото изкуство, всеки обработен естетически вкус притежава способността да го открива и да му се радва, да изпитва въздействието на вложените там идеи, без да придава някакво съдбоносно значение на интонационната му характеристика" (Бенчев 1984: 75-76).

Ако в критическите портрети Иван Цанев е продължител на Далчевия "овладян драматизъм", на интериоризирането на аз-а в себе си, а Марин Георгиев - следовник на рустикално-природната линия на един разтворил се в естеството и сам естество човек, то радикалното в "новата" лирика на десетилетието се вижда в непознати до този момент чувство, манталитет и социално битие на "едно ново поколение градски деца "със скептична, но жизнена и енергична нагласа", на "поколението в джинси" (Минко Бенчев). Традиционно и революционно се омесват, създават нова ситуация, в която целостта на сюжетите и визиите и раздробеността на нонсенсовите лабиринти съществуват заедно. Разбира се, и читателските нагласи, и критическите йерархии повече предпочитат митологичната завършеност на поетичните идеи, но така или иначе общият поток на поезията ни върви към рационалното и нонсенсно-колажното раздробяване на нарушения смисъл. Новото е отчетено като нарушаване на "класичното", което 70-те продължават да обобщават като познатата за българската лирика природност и патриархалност, изобщо като традиционна култура на рода, чиито извори избликват от средата на ХIХ в. и са познати като възрожденска и късновъзрожденска традиция. Ето важно съждение от десетилетието, което налага превъртването на традиционното минало и съпричастието към настъпващото "градско", модерно, рационално, индивидуално: "Поезията на Калина Ковачева свидетелства за нарушаване на класическите представи, нещо повече - за размяна на пропорциите. Днешният обществен живот осигурява ново положение на жената, дава й ново самочувствие" (Недков 1975: 177).

Не само жената е нова, еманципирана фигура, но и мъжът не е същият. Ако на женската еманципираност е приписано новото, модерното и нетрадиционното, то мъжкото "ново" мислене има за етикет обърканост, лишаване от смисъл, отделяне от спонтанното и природното. В споменатата книга на Пламен Дойнов подобна ситуация е илюстрирана чрез поезията на Биньо Иванов и възникналия малък скандал около неговата нонсенсна лирика, разбираема за тесен кулоарен кръг читатели, тези, които през 80-те и особено през 90-те години на ХХ в. ще диктуват новите конюнктури, предпочитания и смяна на вкусове в поетичното мислене. Биньо Иванов е "превеждан" на езика на природното светоусещане през 70-те, като официозът го заклеймява, а определени критици го тълкуват чрез познати схеми на спонтанния мироглед: "Не е случайно, че в най-тежките обвинения към нонсенсовите поети се обсъждат тяхната "неуравновесеност" и разстроено "духовно здраве", като се стига до чисто медицински заключения за "нещо нездраво", за "болно съзнание", за "параноя" и "шизофрения". Неподдаващият се на следване, постоянно изплъзващ се изпод нонсенсовите строфи смисъл в крайна сметка отвежда неспособния да го следва читател до тялото на автора, което бива привидяно като опасно болно. Това е един обикнат от социалистическия реализъм похват: аномалията в текста да се разчита като патология на тялото" (Дойнов 2007: 228-229).

Природното здраве на българската лирика сериозно се разклаща през 70-те. Официозът продължава да работи за здравето като категория (смисъл, хармоничност, цялостност, спонтанност, традиция), кулоарните предпочитания лека-полека започват да се отчленяват, да формират собствени предпочитания и собствени вкусове, отделни интерпретации и отделни любими автори, чийто прочит отказва да се включва в общи типологии. Кулоарните отчленения продължават да виждат поета като самотната фигура на естетическата наслада, т.е. през 70-те историческата критическа идея, въплътена в критическия портрет, е силна и допустима, но в недрата на университетите започва да набира скорост университетската филологическа критика, която се опитва да гледа поезията не като автори, а като ситуации и като текст. През десетилетието особено популярен става Никола Георгиев, чийто аналитичен подход към литературната творба се обляга върху структурализма, новата критика и Шпитцеровата интерпретация на текста. През 1986 г. излиза книгата му "Анализ на лирическата творба", която е плод именно на усилията на критика през предходното десетилетие. Такъв е смисълът и на сблъсъка между Никола Георгиев и Мирослав Янакиев, от една страна, и Тончо Жечев и Николай Хайтов, от друга. Първите говорят с езика на актуални литературоведски теории, вторите - с езика на интуитивния дълбинен глас на родовата интуиция, срещнала обаче равностоен отпор. Едните са преддверието на начеващото модерно светоусещане, положено върху цивилизационните модели на далечната все още Европа и още по-достигаща като неясно ехо Америка, другите са силната природност на българската литература, родила както силни идеологични разкази от актуализираната национална идеология от ХХ в., така и прекрасни самобитни лирически текстове, цялостни и хармонични в картините и разказите си за света. Ето как Светлозар Игов описва подобна културна ситуация, процедена чрез лириката на 70-те, и още по-точно - чрез поезията на Иван Цанев. Тръгвайки от Константин Павлов и Николай Кънчев и тяхното творчество от 50-те и 60-те години, Игов заключава: "Колкото и в своето време тези разграничителни жестове да бяха осъждани като експериментална крайност, ексцентрична чудатост или приемани като безобидно "разнообразие", именно те подготвиха големия поврат в българската поезия, подет по различен начин от поетите на 70-те и 80-те години - Биньо Иванов, Борис Христов, Иван Методиев, Златомир Златанов, Георги Рупчев и др." (Игов 2001а: 60).

Ако можем да използваме играта с пространството, ще кажем, че 70-те са особена дифузна зона в поезията ни от ХХ в. Те преработват предходното спонтанно и силно митологично десетилетие в посока на нонсенсен разпад на целостта, но и същевременно не стигат до пълната рационалност и склонността към поетична серийност, забулена под формата на модернизъм, което е характерно за обобщения патос на 80-те години от изминалия век. Десетилетието запазва стремежа към индивидуална самобитност и почерк, и същевременно показва редица ниши, приютили рационалност без чувство, начало на една клиширана поезия, която оправдава себе си с модата на non sens-а. Този последният поток ще замени "сивия поток", който също през 60-те значи еднаквост, липса на поетична идентичност. Но така или иначе 70-те години са тръгване към една урбанистична, модерна чувствителност, която дълго време е липсвала на българската литература. Преодоляване на митологичната фундаменталност и преместване на чувствителността в цивилизионните пластове на града, на научното знание. Поезията става събитие, което не очаква разискване, споделяне, убеждаване или някакво чувство за ред. Субектът говори първо на самия себе си, а другите разпознават в гласа му себе си. За разлика от 60-те, когато приоритетно другите разпознават в субекта общността. За разлика и от 80-те, когато често пъти другите изобщо не разпознават в субекта нищо, защото той е изсушен от узнато знание. Ако поетичните 60-те се измъкват от властта на идеологията чрез спонтанните пориви към естеството, а 80-те са преболедували вече институциите на идеологическата власт и като обществено мнение са ги презрели (да не забравяме, че последната година от 80-те е вече обществена революция и разрушаване на всички структури, включително и на социопсихологическите), то 70-те се държат някак балансирано, официозно уважавайки традицията и поколенческия и естетическия континуитет, а кулоарно разбълниквайки природността на поезията. В техните граници човекът е едновременно и неизменна човешка природа, и вечно променяема, разпадаща се величина, губейки времето и пространството си като константни категории.

БЕЛЕЖКИ

1. Това е заглавие на статия на Здравко Чолаков (1976: 2). [обратно]

2. Цитирано по Минко Бенчев (1984: 143). [обратно]

ЛИТЕРАТУРА

Алипиева 2004: Алипиева, А. Българската поезия от 60-те години на ХХ век. На повърхността. Под повърхността. Велико Търново: Слово, 2004. Също: Варна: LiterNet, 2010 <https://liternet.bg/publish/aalipieva/poezia_60/index.html> (28.12.2012).

Априлски 1981: Априлски кръгозори. София, 1981.

Бенчев 1984а: Бенчев, М. Драматично осезаване на света (Калина Ковачева). // Бенчев, М. Увлечения. Етюди и портрети. София, 1984.

Бенчев 1984б: Бенчев, М. Подир зова на човечността и дълга. Калин Донков. // Бенчев, М. Увлечения. Етюди и портрети. София, 1984.

Георгиев 1973: Георгиев, Н. Препрочитайки "Диви разкази". // Литературен фронт, бр. 24, 14.06.1973.

Дойнов 2007: Дойнов, Пл. Българската поезия в края на ХХ век. Част първа. София: Просвета, 2007.

Жечев 1982: Жечев, Т. "Диви разкази" или опитомяване на мисълта. // Жечев, Т. История и литература. София, 1982.

Зарев 1978: Зарев, П. Дългът към обществото, към родината, към себе си. Среща на различни писателски поколения. // Литературен фронт, бр. 46, 1978.

Игов 2001а: Игов, Св. Поезията на Иван Цанев. София, 2001.

Игов 2001б: Игов, Св. Художествената проза на Георги Марков. // Георги Марков. Портрет на моя двойник. Жените на Варшава. Велико Търново: Слово, 2001.

Кръстева 2007: Кръстева, Гергина. Литературният кабинет (Някои наблюдения върху фигурата на литературния кабинет в българската лирика през 60-те и 70-те години на ХХ век). // Електронно списание LiterNet, 08.10.2007, № 10 (95) <https://liternet.bg/publish20/g_krysteva/literaturniiat.htm> (28.12.2012).

Куюмджиев 1972: Куюмджиев, Кр. Общественото признание на критиката. // Куюмджиев, Кр. Критически делници. София, 1972.

Литературен 1974: Литературен фронт, 10.01.1974.

Наимович 1974: Наимович, М. За естетическата йерархия. // Литературен фронт, 14.03.1974.

Недков 1975а: Недков, Здр. Най-вярната посока. // Недков, Здр. Творчески светове. София, 1975.

Недков 1975б: Недков, Здр. Обещаващо начало. // Недков, Здр. Творчески светове. София, 1975.

Петров 1977: Петров, Здр. Мащабност и гражданственост в поезията на младите. // Литературен фронт, бр. 49, 1977.

Радев 2001: Радев, Ив. Литературните погроми. Поръчкови "убийства" в новата ни литература. Велико Търново: Слово, 2001.

Свиленов 1970: Атанас Свиленов разглежда книгите. // Пламък, 1970, бр. 24.

Хаджикосев 1974: Хаджикосев, С. Лириката през 1973 г. // Литературен фронт, 28.03.1974.

Хайтов 1974: Хайтов, Н. За регионалната литература и регионалното мислене. // Литературен фронт, бр. 9, 1974.

Христова 2000: Христова, Н. Българският скандал "Солженицин". София: Аб, 2000.

Чолаков 1971: Чолаков, Здр. Поезия на емоционалната ограниченост. // Септември, 1971, кн. 8.

Чолаков 1974: Чолаков, Здр. Дебютната вълна. София, 1974.

Чолаков 1976: Чолаков, Здр. Поезията, която още дълго наричаме "млада". // Литературен фронт, бр. 5, 29.01.1976.

© Антоанета Алипиева
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 28.12.2012
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Варна: LiterNet, 2012

Други публикации:
Антоанета Алипиева. Българската лирика през 70-те години на XX век. Тенденции. Модели. Имена. Велико Търново: Слово, 2010.