|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЗА ЕДИН ДЕН НА ВЯТЪРА Ваня Велчева Изкачваш се и сред криволичещите спирали се оглеждаш в прозорците на старовремски къщи. Слънцето е позволило на чедата си да обрисуват с разноформени станове очите на пътищата. На тези станове ти тъчеш своята стъпка, която сред словото ще се стрелне учудено, ще се остави на диханието на времето, дихание, дошло от скътан сумрак, и ще проникне в сетивата на настоящето, за да се срещне с частиците на света. Вече си станал част от картината, сега ти предстои да минеш през тунел, олицетворяващ един от смислите на живота - ти трябва да пожелаеш да откриеш световете, които ти принадлежат. Ще ги откриеш, когато си спомниш за браздата, преправена от кръвта на рождествен план, сред очите, обвили с жар самотния скитник, влюбен в каменен лес. Лес, приютил сред корените си водата. А водата живее чрез посланията на другите светове, въплътени в микропламни артерии. Една камбана и три дъждовни капки обтъкават хоризонта с надежда, че любовта към земята ще роди дъга, непрестанно вестяваща за рожбата си... в... пръстта - ядро. Ядро на целунат повеен Лик. Човекът е във вятъра ведно с пропита от надежда зрялост. А човешкото слово е като върбата - сплела полетите на залеза над цветоистинна сълза... Сълза, поела в себе си пясъчното цвете на сърцето...
© Ваня Велчева, 2003 |