БЪЛГАРСКАТА МАДАМ КОЛЕТ

Владимир Свинтила

web

Тази рецензия е написана през 1988 г. Четири години лежи в портфейл и не ми дава мира. Четири години се боря с колегите да види бял свят. Считам се задължен не само към авторката Петя Караколева, а към нашата литература въобще.

Става дума за “Къщата сутрин”, издадена от Военно издателство през 1987 г. Попадна ми случайно. Крайно непретенциозна книга с изключително скромен сюжет. В къщата, нейде дълбоко в българската провинция, растат три момичета, на които лелите денонощно шият чеизи. Двама далечни роднини, Тимето и Амуджата, постоянно правят пристройки към къщата, вечно поправят дограми и успоредно с това трепят вампири, лекуват “чрез страх” охтика и са в денонощен спор със свръхестествения свят на поверието.

В мазето на къщата се намира окоп. Къщата е на сто квадратни метра, но окопът е километри дълъг. В него се събират убитите в няколко войни роднини и предци. Всеки ден те повтарят своите преживелици. Всяка нощ семейството отново бяга от Гюмюрджина, за да се спаси от клането. Пак прабабата току-що е родила и отново впряга катърите. Прадядото товари колата. Те се прибират в България от Гюмюрджина. И мъртвите се прибират заедно с тях - да са под един покрив, в страната си.

Цялото съдържание на тази очарователна книга е между фантазията и реалността, в която има толкова мечтание и същевременно толкова прекрасни реални характери. В книгата всичко е красота, всичко е прелест - като в японска цветна гравюра, прелестни са и цъфналата вишна, и тревата, и дъждът, и облачето, и скалата, и кимоното, и прическата на момичето, което върви сред храстите. Всичко, до което авторката се докосне, засиява от вътрешна светлина и се превръща в поезия.

Виждам в Петя Караколева една българска мадам Колет. И това е казано неслучайно и нито под формата на комплимент. Като мадам Колет и нашата писателка е вкарала живописта и музиката в прозата. Като знаменитата французойка и нашата българка е майстор в предаването на българския колорит, в нарочно наивистичното описание на света. Това е една от най-хубавите наши прозаични книги и най-хубавата книга, написана от жена.

Това е необходимо да се каже, защото в злощастните 45 години тържествуващият полицейско-критически шабаш успя да потули, да набута под миндера всичко значимо, което по един или друг начин успяваше да се яви на бял свят. Тази книги трябва тепърва да получат своята критическа оценка. В името на националното достойнство.

1992

© Владимир Свинтила
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.03.2011, № 3 (136)

Други публикации:
АБВ, бр. 48, 01.12.1992.