Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
* * *
web
Така не ми се тръгва, че затварям
сърцето си във сладкодумна къща.
Затварям всички стари тротоари
и всички сочни облаци поглъщам.
Не ми се ходи никъде след тебе.
Не ми се дъвчат думи до забрава.
Седи ми се край огъня последен.
И ми се диша. И ми се остава.
Така не ми се тръгва, че отварям
зелената бутилка неизбежност.
Говоря си, а всъщност разговарям
с последния човек от себе си.
И след онези всеотдайни мисли
за любовта, земя необходима,
си вярвам, че останахме на чисто
с края на света, наречен минало.
Не ми се тръгва. Искам да събирам
и всичко да изглежда неотдавна.
Да съм порасла, без да подозирам.
И да не съм достатъчно голяма.
Не ми се ходи никъде след тебе.
Не ми се дъвчат думи до забрава.
Седи ми се край огъня последен.
И ми се диша. И ми се остава.
© Виолета Христова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 01.03.2009, № 3 (112)
|