|
Настройки: Разшири Стесни | Уголеми Умали | Потъмни | Стандартни
ЧЕТИВО ЗА ПРИЯТЕЛИ Виолета Христова Признавам си, че пристъпвам с известна неувереност към нареждането на думички по адрес на Камелия Кондова. Не защото е една от любимите ми поетеси, или защото не е точно най-любимата. Не защото е спорна, или безспорна като име в съвременната литературна говорилня. Не и защото не мога да прибавя нищо значимо към лика на една и без друго осезателно присъстваща и необичайно премълчавана поезия, каквата е тази на добричко-софийската българска поетеса Камелия Кондова. Респект от думите някакъв... Новата й книга, впрочем очаквана доста дълго и нетърпеливо от читателите, излезе преди месец, благодарение на Националния музей “Земята и хората”. Последва и представяне на книгата в същия музей, после и в Галерия книжарница “София прес”. “Малки смърти” - под този поетичен покрив се крият нещата, с които човек се разделя, с които никога не се разделя достатъчно, които къса от себе си, раздава, оплаква, износва и подминава... Липсвала ми е онази делнична разговорност на поезията, която същевременно да е далеч от чалгата, да е проста, но не простовата. Търсила съм все надбитовата и надежедневна събитийност. Нещата, които се случват вътре и взривяват външното. Толкова се уморих от нищонеказване и нищонеслучване, от празновато обикаляне около думите с единствената цел - да се изцеди от тях несъществуваща мисловност, че стиховете на поетесата ме стъписаха със своя обикновен смисъл и красота:
Позволих си да цитирам цялото стихотворение, защото в него е и цялата Камелия Кондова - съпротивляваща се, стреляща от упор, нежна в силата си и непреднамерена. Поне така мисля. Не съм най-яростният привърженик на римите, но харесвам изчистените форми и линии, деликатното излъчване на простия изказ, облечен обаче в достатъчно добре ушита дреха. А при Камелия Кондова няма напрягане да намериш “телето под вола” и да направиш невероятни словесни еквилибристики, за да ошашавиш клетия читател. Вярно, има нещо, което ми е доста познато - и от Маргарита Петкова, и от Миряна Башева, но чисто по индивидуален начин сготвено на пара и с много ароматни подбравки, за да се роди страстният, чувствен, вълнуващ стих точно на Камелия Кондова. Познатото ми е може би онова “нахъсано” отношение на силната жена към един не много женски свят, какъвто е светът. Съпротивлява се поетесата, на места чак му домилява на човек - все едно вързано животинче се бори за свободата и страстите си, и почти осезаема усещаш стената на безразличните или на небезразличните блюстители на псевдоморал, съдниците на различното, яркото, талантливото. Християнската образност, с каквато стиховете изобилстват, не ми натежава чак толкова, тя е като мост, спуснат между небесния и човешкия свят, за да си намерим мястото като хора, като майки и бащи, като синове и любими, като добронамерени грешници и подправени “праведници”. Чистото и калното, добрият и лошият, Животът и Смъртта, Ада и Рая, Поетът и Те, Аз и Ти, Голямата смърт и Голямата любов са същите познати поетични полюси, но заредени с много драматизъм, с някакво взиране в неизменното и непременното. Някой би казал - “стига с точно тези клишета” и би сгрешил. Защото важните неща са си все същите и са все още важни. Тях Камелия Кондова предпочита пред безцелното обикаляне около несъществени същности, станало модно през последните години. Може би и затова отегчените от празнословие читатели, се втурват така неистово към тази поезия. Всекиму се иска да знае, че още има на какво да стъпи, на кого да се опре и в какво да вярва. След дискусиите за женското писане, целящи да ни обяснят какво е “женскост” и има ли тя място в поезията и отпрашили в неясните дебри на сложността, Камелия Кондова си остава “допотопно разбираема”. Нейната одомашненост на проблематиката сигурно смущава нечии глобалистични пориви за новост и непредсказуемост. Но такъв е хъсът на тази поезия - нашенски. И “на пазара за пегаси” рие с копита една доста своенравна кобилка:
Любовта - щях да я пропусна, а тя е най-същественото в тази “почти любовна лирика”. Любовта, която те кара да “остарееш от щастие”, любовта, която всеки път е Голямата и превръща живота ти в Ноев ковчег. Нали все нея търсим, макар че ни помита като торнадо и не оставя здрави стени и покъщнина? Любовта - синоним на живота... или на смъртта. И жената, която вече забравя своята яркост, не иска да впечатлява до ужас мъжкото съсловие, да влюбва в себе си и да къса обувки по пътищата, а да събира билки и да лекува. Ето такива са нещата при Камелия Кондова напоследък - всъщност, каквито са си били винаги - своенравни и честни:
Скромно и... категорично, нали? Но ако си мислите, че след тази категоричност сте разбрали каква е Камелия Кондова, лъжете се като мене. Защото тя е това, но и всичко останало в чашата. И се излива. И носих книгата й със себе си дни наред, за да я показвам на приятелите си. Защото само с приятели човек споделя хубавите неща.
Камелия Кондова. Малки смърти. Ред. Гриша Трифонов. София: Национален музей “Земята и хората”, 2007.
© Виолета Христова |