Татяна Ичевска

web

Ония, които не са имали щастието или простата възможност да видят поне веднъж в живота си море или граница, всякога таят в душата си неясни предчувствия за нещо загадъчно и странно. И може би те не се лъжат. Защото човек, застанал (…) на оная рязка черта, дето свършва една земя и захваща друга (…), той (…) стои пред една загадка, пред една тайна.

(„На старата граница“)

Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с мене.

(Откр. на св. Йоан 3:20)

Размишлявайки върху въпроса, какво представлява границата, един от Йовковите герои формулира тезата, че тя е просто „една зелена ивица, разделяща света надве - „това е границата, нищо необикновено, нищо страшно“ („Чифликът край границата“, с. 211)¹. Лишена от необикновеност във физическия смисъл на думата, в същото време границата дава на Йовковия човек шанса да види познатите неща и себе си по нов начин, да (о)познае пъстротата на живота, да открие мамещата го другост, да се изправи лице в лице дори със смъртта. Може би точно затова героите на Йовков са като хипнотизирани от тази „ивица“. Струва ми се, не би било пресилено дори ако се каже, че Йовковият човек е човек на границата - разбирана в нейния най-широк смисъл.

В архаичните представи за света границата е своеобразен контрапункт на центъра, респ. на дома. Настоящият текст обаче има за цел да види не семантичното противопоставяне на границата и дома като образи, а преди всичко механизмите на сближаването им в прозата на Йовков. Във всички случаи, когато домът е в центъра на художественото внимание² , в Йовковите текстове той е моделиран и осмислен като система от граници - т.е. важни за повествованието са не конструктивните или инструменталните функции на елементите на дома, а функцията им на граница (Байбурин 1983:133). В този смисъл за Йовковия герой да бъде вкъщи означава (най-често) да бъде (да живее) на прозореца, на прага, на (пред) вратата. Това вече до голяма степен обяснява факта, защо след военните разкази Йовков се отказва от описание на домашния интериор. Говоренето за дома спира или до външното му, при това най-общо (и повтарящо се), представяне - къщите са с високи дувари и големи (и тежки) порти (подобни характеристики откриваме в почти всеки разказ от „Старопланински легенди“), или до властното налагане на някаква метафора в съзнанието на читателя - домът е (може да бъде) гробница („Песента на колелетата“, „Албена“), крепост („Другоселец“), живо същество, което, ако го „шибнеш, ще тръгне“ („Ревност“), гнездо („Кошута“, „Празно гнездо“). Рядко погледът на разказвача отива отвъд стените и оградите, за да опише - отново бегло - стаята, в която отново повествователното внимание е центрирано върху вещите, имплициращи граничността - напр. ракли, сандъци, огледала.

Със своя интерес към граничните зони на дома прозата на Йовков се вписва диалогично в контекста на литературата на 20-те години на 20. век. Това е десетилетието, когато - главно посредством поетическите текстове на Ат. Далчев - в нея трайно се налагат образите на прозореца и вратите. Всякога затворени и черни, те се превръщат в откровени знаци на съществуването-несъществуване на Далчевия лирически субект, на невъзможната комуникация на Аза със света (респ. с другите), на самотата като човешки избор. Точно противоположна е семантиката на тези образи в текстовете на Багряна - за да бъде самият себе си, човек трябва да разруши притискащите го граници: ключалките трябва да бъдат „разтрошени“, прозорците - отворени към „огрените простори“ (стихотворението „Зов“).

В прозата на Йовков прозорецът, прагът, вратата са онези магически граници, където се случва така бленуваната от неговите герои среща между дом и свят. Попадайки в (или избирайки) тези зони на граничността, Йовковите герои ясно осъзнават своята вписаност в света и вписаността на света в тях самите. Там се осъществява онова взаимопроникване на тъканта на света и тъканта на човешкото тяло, за което говори Мерло-Понти - нещата от света стават продължение на тялото, те са инкрустирани в плътта му, те са част от цялостното му определение, а светът е направен от самата тъкан на тялото (Мерло-Понти 1996:159). Единствено там стихва (макар и временно) странната болест, разкъсваща мислите и телата на Йовковите герои между „тук“ и „там“ - някъде далеч. Желанието да се „надникне“ в друг свят измъчва голяма част от Йовковите герои. За Палазов екзотичната жена зад прозореца въплъщава мечтата му за живот, различен от всекидневието. Затова той ще последва Елиза Шмид към границата, към бленуваното „отвъд“, след което още по-устремено ще се втурне към познатото „тук“ („Частният учител“). В „Дрямката на Калмука“ героите са в плен на „скитничеството по пътищата“. В „другия свят“ Илия Дочкин е „оставил“ душата си, затова и цялото му същество е устремено „далеч, нейде далеч“ („Друг свят“). Този стремеж кара Албена да си задава въпроса: „болест ли е туй, магия ли е. Какво става с мене - вкъщи не ме свърта, искам да изляза… (драмата „Албена“). Това е съдбата на Нона: „ходя, скитам“, „не се запирам на едно място. На мене ми дай да ходя, да скитам. И какво да правя пък, туй ми е в кръвта…“ („Чифликът край границата“). Принуден да спре, Йовковият герой се усеща като в затвор - „като затворник“ Боянов гасне в пощенската станция („Мечтател“), камък е затиснал Женда във воденицата на Върбан („Постолови воденици“), в „примка“ е хваната Албена в дома на Куцар (вж. къщата, оплетена с конци - „Албена“).

Неслучайно когато границите в (на) дома са строго охранявани, героите избират алтернативния дом - колата къща, която ще им върне (открие) отнетия им свят („Грешница“, „Постолови водиници“). Вероятно подобно вечно заминаване-завръщане на героите (дори и на жълтото куче - „Скитник“) ражда и Йовковата визия за дома гнездо - вече казахме, че тя е в основата на разкази като „Кошута“, „Ревност“, „Празно гнездо“, а в „Чифликът край границата“ се реконструира вторично посредством постоянното сравнение на Нона с птица („Тя имаше един особен… вървеж… сякаш тя не вървеше, а се носеше на криле…“). Самото описание на чифлика - леко вдлъбната навътре по средата къща - също гради представата за дома гнездо, дублирана и от образа на щъркеловото гнездо върху стария бряст до чардака.

Прагът и вратата на дома разделят и събират светове и същности. Застанали на прага, героите съзерцават природата и хората („Летен дъжд“), вглеждат се в себе си, търсят причините за оная неясна и мъчителна болка, която изведнъж „свива сърцето“ и превръща червените цветове на дървото в кървави рани („Стари хора“).

В съзнанието на Йовковите герои прагът (както и в архаичните представи) е сакрално място, което гарантира защитеността на дома от силите на злото. Неслучайно точно там - пред всяка врата - те палят „новия огън“, който ще пречисти хората и добитъка, ще спре болестта, ще върне живота („Нов огън“). Сакралността на прага предполага чистота в помислите на човека, изправил се пред него. Подобна идея е разгърната в разказа „Скитникът“ - на прага на непознатия дом Дафин застава с нова биография и с нова душа („Тринайсет години лежа в затвора… Имаше много време… да падне и да се утаи всичката мътилка на душата му“). Прагът обаче е изпитание за моралната чистота и на стопанина - в зимната буря Величко Железаря прощава всичко на измръзналия Захария и го приема в дома си („Виелица“). Неслучайно в Библията Бог предупреждава, че „грехът стои при вратата“ и влече човека след себе си (Бит., 4:7). В същото време както божията слава (Иез. 9:3, 10:4), така и сам Бог могат да слязат на прага на човешкия дом. Именно защото вярва, че Бог идва между хората, за да изпитва и проверява милостта им, баба Въла ще даде дрехи и храна на скитника, застанал пред вратата на къщата й („Стари хора“). Божи пратеник - Серафим (семантиката на името отключва аналогии с ангелите серафими (Шевалие, Геербрант 1995:63) - спира и пред кръчмата на Еньо, за да пречисти и въздигне с алтруизма си един грешник („Серафим“). Застанал на прага, отправил поглед далеч пред себе си, Еньо мислено извървява дългия път между гнева и състраданието, път, който му открива смисъла на Серафимовия жест.

Прагът „примирява“ всички заминавания и завръщания на човека. Това е зоната, в която живите и мъртвите едновременно се срещат и се разделят. Пред слугите в чифлика чичо Митуш разказва историята на дядо Стоян, който, усетил смъртта, излиза на прага, за да се сбогува с добитъка си („Всеки с името си“). Всичко това ще бъде повторено и от съдбата на чичо Митуш, който на прага ще заговори за последен път с воловете, преди те да го понесат към истинския му дом - „при своите си“ („При своите си“). През прага в дома на Крайналията влиза не само племенникът хайдутин, но и миналото. Изживявайки го повторно - в няколко мига, героят се подготвя за смъртта („На Игликина поляна“). „Три удара по вратата“ разказват за преображението на Шибил в Мустафа („...няма оръжие по него. Но как е пременен! ...хубав и напет“), за пътя от самотата към бленуваната споделеност на любовта, за съградения (истински) дом в смъртта („Шибил“). Този модел се репродуцира и чрез още един специфичен ритуал, който „изпълняват“ Йовковите герои - отварянето на старите ракли. Подобен акт заличава границите между днес и някога, между родители и деца, между живот и смърт. Надвесени над брашовските сандъци, Йовковите герои потъват в интимното спокойствие на един друг свят, от който са останали отблясъци, сияния и багри, вслушват се в неговия шепот, докосват се до съкровените му тайни („Песента на колелетата“, „Чифликът край границата“, „На Игликина поляна“).

Широко отворената врата (порта) в текстовете на Йовков е символ на живота. За Йовковите герои образът на Антимовския хан е невъзможен без неговата отворена врата, от която струи светлина, и без женската усмивка на прага („Дрямката на Калмука“). Красивата жена на прага на Антимовския хан за Матаке е ключът за разбирането на тайната на това място - там е изкушението от женската плът, но и оная топлина и грижовност, която възкресява спомена за отдавна изгубената майчина ласка („Баща и син“). Зад „тежките, обковани с желязо порти“ на хаджи Драгановата къща („През чумавото“) е скрито спасението на селото. Затова и тяхното отваряне е крачка към възстановяване на хармонията в общността. Отключената врата на този дом премахва глада (пълните хамбари, едрите плодове, виното), намалява страха (хорото, гайдите), съхранява живота (започналата сватба). Дори и в личен план отворената врата е живот - единственото желание на Божура, ако Василчо избере за съпруга Ганаила, е вратата на Ганаилиния дом да бъде винаги отворена за нея („Божура“).

В същото време заключените врати в текстовете на Йовков символизират смъртта (или престъплението). Затворената врата на Антимовския хан за неговите посетители е прецедент, който намира своето обяснение в разказа за случилото се нещастие (опитът за убийство на Василка, самоубийството на Баташки). Зад заключените врати човекът се опитва да се скрие от болестта и смъртта („През чумавото“). В съзнанието на някои от Йовковите герои затворената врата често се свързва с представата за скритите пари - факт, който ги подтиква към престъпление („Платено“, „Един срещу трима“, „Боряна“).

Здраво затворените порти изразяват категоричния отказ на общността да приеме идеята за въстанието и да го подкрепи („Юнашки глави“). Без думи Василчо („Божура“) разбира, че любовта му към Ганаила е отхвърлена - за това „говорят“ заключените порти на Ганаилиния дом.

В редица случаи заключената врата засилва усещането на Йовковия герой за своеобразното му затворничество в дома („Албена“, „Грешница“, „Платено“).

В текстовете на Йовков образът на вратите е свързан, от една страна, с разгадаването на всички тайни и загадки. Пред вратата (портата) Йовковите герои обговарят важните за общността събития, там - в словото - се случват сватби, раждания, смърти („Божура“, „Индже“, „През чумавото“). От друга страна обаче, именно вратите скриват човешките дела и желания. Само когато е сам, заключен в килията си, Драгота е този, който е в действителност - безбожник и грешник („Най-вярната стража“). Зад вратата Милуш крие от дядо Руси не просто новите си дрехи, но и новото си битие („Юнашки глави“). Точно затова ключалката, полуоткрехнатата врата провокират желанието да разбереш, да се докоснеш до скритото. Понякога научената тайна ражда съпричастност, прошка, мотивира жестове на алтруизъм („Юнашки глави“, „Жетварят“, „Серафим“). В други случаи тя провокира потискани страсти и желания (такъв е случаят с пикантната „икона“ на дядо Недко - „Жетварят“).

Друг образ граница, чрез който в прозата на Йовков се осмислят проблемите на живота и смъртта, е прозорецът. През отворения прозорец всяка вечер Цветана („Последна радост“) наблюдава потока на живота, вслушва се в неговите звукове („по всички посоки тичаха и се разминаваха хора“, „звънтяха пари, правеха се шумни пазарлъци“, „глъчка“). Прозорецът я отделя от света, но в същото време „проектира“ този свят вътре в дома й. Цветана вижда нещата и хората и едновременно с това сама е виждана от тях, т.е. тя не просто разглежда другите, но разглежда и себе си, „разпознава в онова, което вижда, „другата страна“ на своята виждаща сила“ (Мерло-Понти 1996:159). Образът на отворения прозорец, през който нахлува животът, се допълва и от този на отворената книга, чрез която Цветана се докосва до един друг, също толкова истински живот. Оттук тя набавя и нужния й език, с помощта на който ще съумее да разчете „тайните“ послания на реалността (цветните любовни обяснения на инженера) (Стефанов 2000:262-263). През прозореца Цветана получава и най-скъпия дар на живота - любовта. Него ще й поднесе не друг, а сякаш божият пратеник Люцкан - „тая безгрижна и безобидна душа на птичка божия, която нито жене, нито сее, а се задоволява само с хубавото слънце и въздуха, който диша“. Образът на „птичката божия“ Люцкан актуализира и една от древните трактовки на прозореца - да стоиш под прозореца е формула с точно определено значение, а именно „да бъдеш нищ“, респ. „да бъдеш свят“, приближен до Бога (Байбурин 1983:143). Затова и на вестите, получени през прозореца, се приписва специфичен характер - те са съдбовни, подсказват резките промени в човешкия живот (Байбурин 1983:144). Така красивите думи, които пренася и повтаря Люцкан, се превръщат за Цветана в красива реалност (годежът с инженера).

Предсмъртните видения на Люцкан отключват и другата семантика на образа на прозореца - той отново е отворен, но сякаш за да маркира онази граница, отвъд която започва другият свят - към неговите мамещи гласове и багри тръгва и душата на Люцкан (представата за края, за смъртта се допълва още от образите на затворената книга и на бялата хризантема) (Стефанов 2000:269).

Пред прозореца на Цветана спира „птичка божия“, на прозореца на хаджи Петър идва белият гълъб („Гълъбът на прозореца“). За Галунка гълъбът на отворения прозорец е образно проявление на самия живот. Повярвал на подобна интерпретация, хаджи Петър дълго време надмогва болестта си: „все ме караше да отварям прозореца и чакаше да доде гълъба“. В същото време прозорецът бележи мястото както на срещата на човека с Бога, така и на прехода на душата към друг свят. От една страна, белият гълъб е образно въплъщение на Бога (Купър 1993:42), от друга - на пречистената човешка душа (Купър 1993:43), готова да премине отвъд. Това обяснява и сълзите на героя, отправил поглед към прозореца: „...видях как една сълза се изтърколи от очите му. След два-три деня се помина.“

Прозорецът определя битието и на собственика на хана в Баладжа („Баладжа“) - неподвижен и вкаменен като „някой истукан на Буда“, старецът „потъва“ в тайните на света: „Животът показваше многостранното си лице през прозореца на стареца.“ Прозорецът побира в себе си младостта и старостта, богатството и бедността, радостта и мъката, началото и края („Минаваха всякакви хора, млади и стари, богати търговци, ученици, чети жетвари. Сватбари понякога пееха и танцуваха…, понякога… се приближаваше… кола, в която имаше ковчег… и жени, които плачеха…“). Съдбата „върти“ пред очите на човека „колелото на събитията“, непрестанно сменя знаците на живота и смъртта. На прозореца на Черковното кафене („Шибил“) бялата и червената кърпа разиграват тяхната символична среща само в един миг.

В „Божура“ прозорецът се превръща в магическо огледало, в което Божура и Ганаила опознават хубостта си. В същото време прозрачната „като стъкло“ вода на Куков вир заключва завинаги в себе си както тайната на живота, така и тайната на Божурината смърт („Ето тайната й от няколко дни… тука тя е сама. И е хубава“, „Нещо трепна във водата… изплава пак образът й… Друг образ се яви във водата, образът на Василчо. Гледаше я и се усмихваше“ - „И ето из тия светли глъбини изплава образът й, а до него друг - образът на Василча… Божура впива очи в тоя образ, усмихва се и все повече и повече се надвисва над водата…“).

В малка част от текстовете на Йовков прозорецът символизира единствено смъртта и престъплението. През прозореца е застрелян синът на Вълкадин („Вълкадин говори с Бога“), край прозореца се разиграва кървавата сцена на ревност в Антимовския хан („Дрямката на Калмука“), през прозореца Гроздан и Тачката влизат в църквата и оскверняват иконата на Исус („Жетварят“).

В същото време в творчеството на Йовков на прозореца се разиграват ритуалите на любовта. Прозорецът запечатва в себе си нетърпението на влюбените, отключвайки асоциациите с библейския текст „Песен на песните“: „Моят възлюбен… стои зад стената ни, поглежда през прозореца, наднича през решетката…“ (курсиви Т. И.). Нетърпението на Захария да види Василена („Василена и господарят“) го кара многократно да поглежда през прозореца, оттам героят се любува на стройното тяло и леката походка на момичето. От прозореца Нона изпраща своите любовни „заклинания“ към отдалечаващия се Галчев („Чифликът край границата“). Изправен до прозореца, Ламбрев се вълнува от появата на непознатото момиче в градината - съчувствено го гледат тъмните й очи, за него то ще откъсне хризантемата, ще го дари с усмивка („Пръстенът“). От прозореца Боянов, „обхванат от безпокойство и радост“, следи колата, с която пътува „чудното момиче“ Вяра („Мечтател“). След кървавата „битка“ на прозореца героят намира и разковничето на така бленуваната любов: „Прилепът, поставен сега в празна стъкленица…, беше отпуснал крилете си… дори откритите му зъбки… наумяваха нещо като усмивка. Боянов също се усмихваше… „Приятелю! - шепнеше му той - ти си причината на всичко. Ти ми донесе това щастие…“

Прозорецът е мястото, където влюбените разкриват (или доказват) чувствата си. Под прозореца на Аничка Борис излива душата си („Обикновен човек“). Под прозореца на Елиза Шмид Палазов отива на „тайно свиждане“ - една нежна бяла ръка го милва „по очите, по челото“, една сълза „помита“ всички думи („Частният учител“). Почукването по прозореца е онзи така чакан любовен знак, след който тръгва Мария („Празно гнездо“). Най-често в прозата на Йовков възможната и невъзможната любов се обозначават чрез контраста между светещия и угасналия прозорец. Светещият прозорец - „око“ - не просто „вижда“, но и очаква да бъде видян. Дойна („Кошута“) тръгва към малкия прозорец, който я мами, трепти, сякаш сам Стефан я вика от воденицата. Светещият прозорец поглъща в себе си ласката на двама влюбени („Белите рози“). Отсъствието на любовта е отсъствие на светлина. Василчо напразно търси да види Ганаила на прозореца - къщата е тиха, а „по тъмните стъкла на прозорците не се повдигаше крайчецът нито на едно перде“.

За да спечели своята любима, „поклонникът на Леопарди“ се нуждае от магията на словото и от помощта на верния Люцкан („Последна радост“). Пред „трона“ на „царкинята“ („Цветана сядаше на прозореца…“) Люцкан полага не просто думи и цветя, но и сърцето на влюбения „рицар“ („Това беше приятна и сантиментална игра, създадена от въображението на старото романтично време…, когато благородните и храбри рицари… са флиртували из широките зали на замъците“). На прозореца Люцкан донася за Цветана дар от Другия („Цветана го съглежда и се усмихва… Какво щеше да каже сега Люцкан или по-право - какво щеше да каже другият през неговата уста?“), оттук за Другия той отнася подарената му красота („Люцкан се вглежда в нея и поглъща всичко с погледа си и не толкоз за себе си… Защото инженерът беше вече на разходка…“). В „Песента на Солвейг“ влюбеният гимназист (за разлика от инженера) не се нуждае от думите. Своето послание към хубавата цигуларка той излива в звуци, които следват музиката, „родена“ от струните под пръстите на Аня. Именно на спомена за тези „музикални закачки“ Аня остава вярна и по-късно - на отворения прозорец всяка вечер тя ще повтаря ритуала на споделеността: „…прозорците насреща се разтваряха, засвирваше цигулка и тишината на пустата улица се изпълваше с нежните и задушевни звуци на песента на Солвейг“).

За Йовковите герои прозорецът често е екран, на който те съзерцават един друг свят - на тайнствените светлини и сенки, магичен, очароващ. Прозорецът съживява скрити фантазии, сбъдва сънища, обещава любов, мами, увлича.

Още преди да научи за чудноватите гости на хана, през прозореца Палазов се докосва до екзотичното и непознатото - полуголата жена пред огледалото. Очите на Палазов поглъщат жадно частите, от които постепенно ще бъде сглобено „стройното и гъвкаво тяло“ на чужденката - открити плещи, „бели и изящни ръце на статуя“, коса, която „се разсипва“ като злато върху раменете. Образът на Елиза Шмид се гради в съзнанието на мъжа чрез поредица от отражения. В полумрака на стаята Шмид търси себе си в огледалото - в този „предчовешки поглед“ (Мерло-Понти 1996:165) е уловено и затворено скритото и невидимото у нея. Отражението връща на лицето й „самодоволна и щастлива усмивка“. Усмивката „разказва“ на Палазов за жената в огледалото - за хармонията от цветове, движения и форми, които то е скрило от очите му. Във властта на огледалната магия попада както Елиза, така и Палазов. Видяното и измечтаното едновременно очароват и объркват Йовковия герой - „устата му си остана полуотворена, слабото и проточено лице изглеждаше някак глупаво и нещастно“. Самата среща с Елиза Шмид отново е като на екран - „вратата… се отвори - и на прага, също като хубава картина в рамка, застана жена…“ За Палазов реалността потвърждава съвършенството на видението от прозореца - „тая жена наистина беше хубава“.

В „Дрямката на Калмука“ погледът на героя разказвач е магнетично прикован в светещия прозорец на хана - „там, дето ханджийката живееше с дъщеря си“. Върху белите пердета играят неясни сенки, след миг от сенките се „раждат“ „съблазнителните очертания“ на жена - нежен профил, ръце, „сключени на обръч“, изтичаща на „буйни талази“ коса. След още миг сенките поглъщат всичко в себе си, разливат се в угасващата светлина.

Спас („Белите рози“) охранява цяла нощ светещия прозорец на учителката. По-късно той ще разбере, че в тази нощ е охранявал последните мигове от един човешки живот.

Спрял пред стаята на Нона („Чифликът край границата“) Глуханека напразно се опитва да разчете знаците, които вижда - светлината, която струи от прозореца, говори за човешкото присъствие сред тишината на нощта, но в същото време тази единствена светлина се превръща в маркер и на човешката самота. Два пъти повествователят повтаря едни и същи детайли - прозорецът, който многократно светва и угасва, тревожната сянка на бялото перде - детайли, които представят раздвоението на личността, изправена пред избор - между светостта и греха, между живота и смъртта.

През прозореца Йовковите герои сякаш надникват в душата на другия. През прозореца селото ще види другото лице на Албена - объркана, посърнала, разкаяна („Аз я видях през прозореца. Седи и плаче. Стане, иде до прозореца, погледа, погледа, сетне се върне, седне и пак плаче“). Видяното през прозореца мотивира решението на Дафин да помогне на непознатото семейство („Скитникът“). През прозореца Косан отгатва коварния план на Драгота („Най-вярната стража“), оттам дядо Васил сякаш по-силно усеща болката на ридаещата си съпруга („Стари хора“).

В текстовете на Йовков прозорецът е свързан и с преображенията, които се извършват с героите - през прозореца „нахлува“ светлината на луната, а тя прави хората и нещата други. В „Песента на колелетата“ месечината оплита в „сребърна мрежа“ стаята на Сали Яшар, а „наедно с лучите“ й през прозореца долитат „звънливите звуци на колелетата“, които му връщат живота. През прозореца луната „излива“ своята любовна магия, която събужда желания, съживява образи, прави за Боянов съня по-истински от реалността („Мечтател“): „сред черната рамка на прозореца свети синьото сияние на лунната нощ, един полегат шип от светлина пронизва мрака и наедно с него сякаш нахлува опияняващата нега на лятната нощ“. Сребърната светлина на месеца в прозорците превръща в съня суровия дядо Давид в нежен и разкаян човек („Дядо Давид“).

Прозорецът е предпочитано от Йовковите герои място за размисъл. В „Пръстенът“, изправен пред прозореца, Ламбрев осъзнава нескончаемостта на живота. Край прозореца дядо Давид си припомня младостта, повторно изживява греховете си, опитвайки се да намери покой за душата си: „седнал по турски на леглото си, гледа през прозореца или пред себе си, мълчи с часове, мисли и пуши“. Загледан през прозореца, Галчев („Чифликът край границата“) търси отговор на въпроса, какво представлява границата - тя е тази, която разделя и свързва земята, небето, хората, живота и смъртта (неслучайно в съзнанието му пограничният и надгробният камък се сливат в едно).

В импресията „На старата граница“ разказвачът, вглеждайки се в знаците на българското, формулира тезата, че „морският бряг и границата са тия широки прозорци, от които може да се надникне в други мир“ (курсиви Т. И.).

Морето, Цариград - това са изкушенията, на които Женда („Постолови воденици“) не може да устои при срещата си с керванджията. Приемайки риска да напусне познатия си свят, Женда приема и смъртта - сладостно пътуване към мамещото друго. Към другото води и каменният мост - границата изпитание на човешкото желание. С подобни функции е натоварен образът на моста и в „Последна радост“. Да се мине по „Моста на въздишките“ означава да се мине в едно друго измерение на живота (празничност, пъстрота, поезия). И както в „Постолови воденици“, тук мостът също има своя верен страж - ръката на Люцкан (за разлика от Мариновата) не захвърля обаче човека в бучащата водна бездна, а примамва с цвете душата му към магическите пространства на любовната споделеност.

Метафората границата прозорец става сюжетен център в разказа „Вълкадин говори с бога“. През този „прозорец“ Вълкадин всеки ден се взира в „чуждото царство“, в което е останала част от самия него - семейството на най-малкия му син. За Вълкадин отиването в другия свят е равнозначно на среща със смъртта (оттам той ще прибере умиращото си дете).

Интересът към граничните зони у Йовков е свързан не само с осмислянето на пространството на дома, но и на един друг, сложно изграден дом, какъвто е човешкото тяло. Това вече обяснява защо повествователното внимание в Йовковите текстове е центрирано главно върху очите и устата. През Средновековието устата и очите се приемат за опасни гранични точки, „през които душата надзърта зад стените на тялото към пъстрото многообразие на света“ (Бояджиев 2000:351). През тях нахлуват изкушенията на външния свят, тласкащи нерядко човешката душа към прегрешение и гибел. Неслучайно най-често греховете са следствие от похотта на очите и необуздаността на думите. Ето защо тези граници трябва да бъдат охранявани - смирено сведените очи и здраво затворените уста стават най-добрата преграда срещу дебнещите ни съблазни. Това вече обяснява защо в редица библейски текстове се отделя такова внимание на човешката способност да се опази „портата“ на устните („Постави, Господи, стража на устата ми, огради вратата на устните ми; не давай да се отклони сърцето ми към думи лукави…“ (Пс. 140: 3-4); „Чуйте, деца, поука за устата, който я пази, не ще бъде уловен през устата си“ (Иис. Сир. 23:6); „Който пази устата си, той варди душата си; а който широко разтваря устата си, горко нему“; „Който пази устата си и езика си, пази душата си от беди“ (Пр. 13:3, 21:23).

За разлика от Елин-Пелиновия св. Спиридон („Под манастирската лоза“), Йовковите герои не избождат очите си, за да се спасят от изкушенията на плътта, а изживяват греха до краен предел („Постолови воденици“, „Албена“). Нещо повече - многократно в литературната наука върху Йовковото творчество е коментирана важността на очите, свързана с пространственото и ценностното ориентиране на човека в света (Стефанов 1992:92). В същото време всички герои на Йовков знаят цената на думите. Това вече обяснява факта, защо сред ключовите за разбирането на Йовковите текстове проблеми е проблемът за мълчанието.

В някои разкази затворената уста врата спасява човека от греховни мисли, от прибързани (и незаслужени) обиди. Показателно в това отношение е поведението на Агата от разказа „Ревност“. Обхванат от съмнения относно верността на своята съпруга, Агата е ядосан, бори се с думите, които напират към устата му, с желанието си да накаже „виновницата“. Героят обаче не изрича пред Минка нито една лоша дума, а премълчаният гняв постепенно се „стопява“ - „гневът му премина като вятър, като лятна мъгла, с него можеше вече да се приказва“. По аналогичен начин - чрез избора на мълчанието - омразата на Дафин към света и хората („Скитникът“) се трансформира в обич към непознатото семейство.

От друга страна, думите, дори и когато са истинни, могат да наранят, да убият вярата - ето защо дядо Васил („Стари хора“), независимо от убедеността си, че жена му е говорила не с Бог, а с обикновен скитник, избира да замълчи: „Дядо Васил я гледаше и мълчеше (…) Искаше да й каже, че само едно време господ е слизал на земята и е ходил между хората, а не сега. Сега господ няма (…) Всичко това дядо Васил си го помисли, но не каза нищо.“ Мълчанието филтрира, пречиства словото, от което остава единствено душеспасителното и разумното (Бояджиев 2000:352). Затова онези герои в прозата на Йовков, които избират мълчанието, обикновено са хора „благи“ и „мъдри“. Техният избор до голяма степен припомня избора и на човека от Давидовите псалми: „Рекох си: ще пазя пътищата си, за да не сгреша с езика си, ще обуздавам устата си, додето нечестивият е при мене…“ (Пс. 38: 1-2).

В същото време в Йовковите текстове се утвърждава тезата, че думите са недостатъчни, за да изразят същностните неща в живота (кулминация в тази посока е разказът „Вълкадин говори с бога“³ ). И в „Песента на колелетата“, и в „Серафим“ героите изричат само очевидното. Но повече от думите говори направеният от тях жест - дадените пари. Най-добро свидетелство за човешката самозаблуда, че истината е скрита в словото и може да бъде изразена с думи, е съдбата на Токмакчията („Съд“). Дълго време героят смята, че е избран от Бог да говори пред съда, че той трябва да огласи божията правда, че през неговата уста трябва да прозвучи присъдата над Андрей, който не просто е преместил синора (грях, достоен за наказание - вж. Второзак., 27:17), но е убил и човек (а някога - вероятно и сина на Токмакчията). Дните от получаването на призовката до процеса са дни на себеразпитване за моралните основания да бъдеш съдник над другите, за измеренията на човешката (респ. собствената си) греховност, за светостта и ценността на живота. В поведението на Токмакчията до голяма степен сякаш отзвучава един от библейските съвети към човека: „Изпитвай себе си преди съда…“ (Иис. Сир. 18:20). Достигнал до идеята за своето несъвършенство и за несъвършенството на човешкия род изобщо, пред съда Токмакчията не изрича нищо от първоначално намислените думи. Неговата „истина“ за синора би „изпратила“ Андрей в затвора, но едва ли би могла да върне мъртвите⁴. Границата вече е „взривила“ човешката цялост. Каквито и да бъдат думите на Токмакчията, те няма да премахнат тази граница, а просто ще я задълбочат, „унищожавайки“ още едно семейство, още един живот (нещо повече - героят вече е познал в лицето на Андреевата жена дъщерята на своята бивша любима). Осъзнал неспособността си да спре греха, както и да бъде обективен и строг съдник, пред Токмакчията остава само една възможност - с лъжата си да освети (и съхрани) живота. За себе си героят вече е разбрал, че това е единственият правилен избор - останалото е в ръцете и властта на Бога⁵: „...намираше, че е постъпил най-добре и че тъй е трябвало и да бъде“.

Неслучайно и Аничка („Женско сърце“) изрича не упреци към крадеца Илия, а само благословията към сгрешилия човек. Аналогично е и поведението на дядо Иван („Грешница“) - онова, което според стареца трябва да бъде чуто от Славенка, са не ругатните и обидите, а думите на прошка. Останалото е мълчание. Подобни прозрения на Йовковите герои „отключват“ отново асоциации с библейските текстове - „бъди внимателен към своите уста“, „преди да заговориш, обмисляй“ (Иис. Сир. 1:29, 18:19); „При многото говорене не се избягва грехът, а който въздържа устата си, е разумен“; „От плода на устата си човек се насища с добро…“ (Пр. 10:19, 12:14); „Не бързай с езика си, и сърцето ти да не бърза да изговаря думи пред Господа: защото Бог е на небето, а ти на земята…“ (Екл. 5:1); „И казвам ви, че за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден: защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:36-37). Всичко това е следствие от достигнатата истина, че „в думите е слава и безчестие“, че езикът може да се превърне в падението на човека (Сир. 5:15), че на езика са подвластни и животът, и смъртта (Пр. 18:22). Ето защо едно от най-големите блаженства за човека е блаженството да не съгреши „с уста“ (Иис. Сир. 14:1). А отвъд вратата на своите устни и на земния си дом той е надарен с шанса да открие другата Врата: „Тогава Исус им рече: „... Аз съм вратата: който влезе през Мене, ще се спаси, и ще влезе, и ще излезе…“ (Йоан, 10:7, 9). Към тази Врата е обърнат и погледът на псалмиста: „Боже, ... един ден в Твоите двори е по-добър от хиляди дни. Желая по-добре да бъда при прага на Божия дом, отколкото да живея в шатрите на нечестието“ (Пс. 83:10-11).

Може би за да посочи пътя към Нея, сред Йовковите герои е дошъл и странният старец с голяма бяла брада, „като че слязъл от някоя икона“ („Стари хора“). За онези от тях, които тръгнат по пътя, ще се сбъднат евангелските думи: „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“ (Мат. 7:7).

ЛИТЕРАТУРА

Байбурин 1983: А. К. Байбурин. Жилище в обрядах и представленият восточных славян. Ленинград.

Бояджиев 2000: Ц. Бояджиев. Нощта през Средновековието. София.

Ичевска 2000: Т. Ичевска. Словото в словото. // Изворът на Нарцис. Сб. научни статии. Съст. И. Русков, Мл. Влашки. Пловдив.

Купър 1993: Дж. К. Купър. Енциклопедия на традиционните символи. София.

Мерло-Понти 1996: Мерло-Понти. Окото и духът. // Философът и неговата сянка. София.

Пелева 2000: И. Пелева. Домът на чужденеца. // Българската литература - фигури на четенето. София.

Станков 1995: Ив. Станков. Йовковото творчество. Велико Търново.

Стефанов 1992: В. Стефанов. Йовковите герои четат знаците. // Творбата - безкраен диалог. София.

Стефанов 2000: В. Стефанов. Участта Вавилон. София.

Шевалие, Геербрант 1995: Ж. Шевалие, А. Геербрант. Речник на символите. Т. 1. София.

БЕЛЕЖКИ:

1. Всички цитати от текстовете на Йовков са по следното издание: Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. С., 1970-73. [обратно]

2. В литературната наука битува мнението, че домът е "нископродуктивен генератор на случки" в прозата на Йовков (вж. Пелева 2000:278), че Йовковите герои са "чужденци", които вечно бленуват по своя далечен (или изгубен) дом (вж. Пелева 2000:276; Станков 1995). Това, разбира се, не означава, че домът като топос липсва в Йовковото творчество. Тук по-скоро става дума за специфично преосмисляне на неговите функции в текстовете на Йовков. [обратно]

3. Този проблем е обговорен в предишна моя статия (Ичевска 2000:109-133). [обратно]

4. Срвн. с посланието и на Корана - Сури 10:27 и 42:10 - "Възмездието за злина е злина като нея. А който извинява и се помирява, неговата награда е при Аллах. Не обича той угнетителите." Човек трябва да се стреми да постигне помирение между хората (вж. Сура 4:114). [обратно]

5. Вж. Корана - Аллах е "най-добрият", "най-мъдрият" съдник (Сури 6:57, 6:62, 7:87, 10:109, 12:80, 11: 45, 95:8). [обратно]

© Татяна Ичевска, 2002
© сп. Български език и литература, 2002
© Издателство LiterNet, 18. 05. 2003
=============================
Публикация в сп. "Български език и литература", кн. 4-5, 2002.