МАЛЪК СПОМЕН ЗА ЧЕТВЪРТИЯ ВИПУСК НА ХУДОЖЕСТВЕНАТА ГИМНАЗИЯ - СОФИЯ

Тодорка Каменова

web

През 1954 година постъпихме в Художествената гимназия като четвърти випуск на тази нова, необикновена гимназия. Сградата й беше малка, двуетажна, стара. Години вече беше служила като университетска постройка, издигната в границите на огромното дарение от братята Евлоги и Христо Георгиеви за грандиозния - в тогавашните години - Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Тази постройка днес не съществува. С дострояването на северното крило на университетския комплекс тя беше разрушена. Но в съзнанието на първите гимназисти бъдещи художници - са живи представите за малките стаи-ателиета, за дървената стълба към втория етаж и дървените подове с дюшеме на всички помещения. Прозорците на първия етаж бяха на такава височина от улицата, че не беше опасно да бъдат използвани като врати “за бягане от час”. И това се случваше понякога.

Постъпихме в училището като... момчета и момичета, от София и от провинцията, плахи и самоуверени, повечето непознати един за друг. Но всички - така мисля сега - бяхме убедени във важността на рисуването и извисената, трудно достижима същност на изкуството. Разбира се, изкуството, изписано с главна буква и в духа на латинското Ars Longa Vita brevis.

Художествената гимназия имаше по-особено положение сред тогавашните гимназии. Тя имаше 5-годишен курс на обучение, а не 4 както останалите, задължителната униформеност - черни престилки за момичетата, и тъмни сака за момчетата - не се спазваше особено строго. И учебната програма беше различна от останалите училища. Всички дисциплини се деляха на ясно разграничени специални и общообразователни предмети. Мисля, че математиката, физиката и другите природоматематически науки бяха доста намалени като количество часове и изчезваха от програмите в последните години на обучението. Петата година приключваше с дипломна работа в трите раздела на специалните предмети - живопис, скулптура, графика. Определянето за тези три области на изкуството ставаше по желание на ученика и с препоръка или поне съгласие на преподавателите. А специалните предмети - по негласно, но пълно единодушие на учители и ученици - означаваха преди всичко, рисуване. И се рисуваше всеки ден, по много часове - по гипсови бели модели, по натура - глава, облечена фигура и голо тяло, и бързи скици - пак по натура. И се рисуваше, рисуваше, рисуваше... с препоръката тази дейност да бъде почти ежедневна. За скици учениците ходеха кой както може и успява - на железопътната гара, на селския пазар, някои на централната Софийска баня и къде ли още не. Това беше специфичен “самостоятелен лов” на впечатления и... отново тренировка за точно рисуване. На конферансите биваха оглеждани всички работи, задължително на всеки поотделно, и се поставяха оценки. Системата беше петобална. Заниманията по скулптура, живопис и графика също протичаха с оглед точно наблюдение на модел - отначало препарирана птица, например по скулптура, сетне глава по натура и т.н., а по живопис - натюрморт с акварел, сетне глава със същия материал и по-късно - с маслени бои. В графиката най-често се стигаше до гравюра на линолеум и понякога - суха игла на плексигласови медицински снимки, използвани като матрици.

Освен рисуването учехме кратко перспектива, пластична анатомия, история на изкуството и особено почитаната дисциплина композиция. Дипломирането ставаше чрез представяне на композиционна творба, означаваща личен избор на сюжет и тема и задължително изпълнение в определен материал - маслени бои, глина, може би отливка в гипс, и графична задача, изпълнена също “на материал”. А композицията - дипломна работа, беше сериозно и дълготрайно занимание, което се придружаваше от множество рисунки, етюди, помощни предварително работени детайли и - отново - по натура.

В съзнанието ми този предмет композиция е неизменно свързан - и до днес - с личността на Никола Лилов. Той беше млад, енергичен, обаятелен. Ентусиазираше ни. Говореше и изискваше от нас изобретателност по особен начин, на фона на някои от останалите учители. В общуване с него не се чувстваше и специфичният недоимък на материали или трудности заради малката неудобна сграда. Налагаше се, помня добре, да носим тежките си глинени етюди у дома, да ги пазим с влажни парцали, да не ги изпускаме по улицата или в блъсканицата по трамваите, та да се почва етюдът - пак, отначало, в учебната стая - и то за по-късо време. На сегашните ученици - вярвам - подобни трудности са непознати и непонятни. Сами грундирахме у дома с цинквайс и туткал - продаваха го на големи плочки - и сковавахме подрамки от чам. Днешното обилие, разнообразие от материали за художници и улеснения за тях - е несъизмеримо с онова от 50-те години.

Но учителите ни бяха забележителни хора! Не само за това, че юношеските спомени - обикновено за всеки човек - са ярки, романтично оцветени. Социалният климат - безспорно - беше твърде различен от настоящето ни в 2006 година. Нашият класен наставник Добри Добрев (старши, за разлика от Добрев, роден в 1929 г.) беше чешки възпитаник, обожаваше учителя си Макс Швабински и безотказно ни караше да рисуваме, да рисуваме, да не зачерняме етюдите по гипс и да наблюдаваме. Говореше ни как Швабински го ръгал в ребрата като не рисувал там, в Прага, във важната Академия. Академията беше извисена, голяма, солидна, още отдалечена за нас идея. Бяхме палави, понякога буйни или лениво откланящи са от етюдното рисуване. В много часове Добри Добрев ни укротяваше с живи, постоянни, много ярки спомени от големите музеи, от картините на велики майстори. Говореше ни как часове наред не можел да се откъсне от преследващите го и по улиците погледи и състояния на портретуваните личности в платната на Веласкес, Рембранд или Гоя. Великото изкуство слизаше - тогава - и при нас. А книгите и списанията с хубави репродукции далеч не бяха така много и така перфектни технически, както са сега.

Рамаданов, по скулптура, беше също пряко отворен прозорец към “големия европейски свят” на изкуството. Неотдавна се беше върнал от Франция, след многогодишно успешно творческо битие там. Носеше - със самата си личност, с облеклото, забавения, но внушителен начин на говорене - нещо авторитетно и достолепно. Слушахме го. Стараехме се да изпълняваме указанията му.

Тодор Кацаров, Тома Томов - перспективист, когото наричаха “златния ръб”, са поизбледнели в представите ми. Асен Пунев ни насочваше по живопис и беше твърде сдържан, немногословен, но винаги участващ в сериозните усилия при работенето ни с колоритни задачи и с трудните маслени бои като материал за живописване.

Любен Белмустаков, вероятно, завършва групата на “специалните ни учители” - с часовете по история на изкуството. Той беше сладкодумен, неуморен и артистичен говорител. Когато долавяше невнимание или досада у слушателите си, спираше. Започваше да ни занимава с кулинарни рецепти и сладостни представи за вкусни ястия. На практиките и бригадите постоянно се говореше, че рано сутрин ходи да събира деликатеса охлюви, който ни беше описвал като омайно и рядко блюдо.

Практики и бригади... Неизменна любима, разнообразяваща, но и стряскаща понякога част от училищното ни битие. Ходехме на практики “да рисуваме” - свободно, по съвършено личен избор; пейзажи и хора, от сутрин и до обед и надвечер... Живо се изправяхме пред селски хора, монаси, труженици от малки фабрики или предприятия... Понякога - най често на село - дразнехме и дори предизвиквахме тамошните хора с особената градска, художническа разпуснатост и поведение. Вечерите - доста често - се танцуваше в читалища или малки пивници “Хоремаг”. И виното не беше забранено питие... и джазът - тогава ново, западно и чуждо като рок-енд-рол-а явление - също стъписваха. В гимназията за първи път видяхме френски филми, появи се самият Ив Монтан - в София!!! И незабравимият шведски филм “Тя танцува само едно лято”...

А бригадите бяха задължителни, разнообразни като задачи. Силажирахме, беряхме царевица, сортирахме домати или други зеленчуци. Ядяхме обичайните бобчорби в някакви набързо сковани помещения или на груби пейки, наредени до дълги маси на открито. Смяташе се, че прозрачната ежедневна чорбица и безплатното ни квартируване по домовете на хората е достатъчна награда за помощта, която получаваха тружениците в страната от нашата намеса в техния труд. Защото трудът - като най-общо понятие - беше основна ценност и достойнство в тогавашните времена. Трудът беше база на изгражданото и мечтано социалистическо благоденствие и ние бяхме насочвани към труд - ученически, в домовете ни, на полето с бригади или в предприятия. Някои изкарваха бригадите с писане на лозунги и рисуване на украса за обекта, приел бригадирите. Но тази форма, изглежда, се появи по-сетне. Така укрепвахме в рисуването и в живота, и по-малко в науките. Към науките и общата култура - така се казваше тогава - ни водеха учители - специалисти по разни предмети, но “нехудожници”.

Другарката Даскалова беше енергична, пряма, нервна в часовете си по математика и геометрия. Пълна нейна противоположност беше В. Стоев. Физиката “се проявяваше” пред нас чрез тих, размерен говор. Спокойствие и особена невъзмутимост излъчваше този преподавател. И успяваше да пренесе това внушение у слушателите си - ученици. Историчката Кепова беше жив разказвач, сладкодумно и картинно описваше миналото в разни епохи. Беше по особен начин винаги кокетно-оживена, ентусиазирана. Редом с нея много ценяхме учителката по български език Петрова. Тя беше задълбочена, взискателна и към значителната й личност се прибавяше тежестта от това, че е съпруга на известния живописец Боян Петров. Него отличаваха в тогавашните Общи художествени изложби, наричани винаги ОХИ. Те бяха за нас най-важното и почти единствено събитие в тогавашния художествен живот на някогашната София. Още не съществуваше сградата на ул. “Шипка” № 6, а ОХИ се разполагаха в Градската галерия, назовавана сега постоянно като СГХГ. Директорът ни Владимир Пешев, се виждаше - за нас - сравнително по-рядко, но с подчертано почитание се отнасяхме към него. Изглежда почитанието зависеше главно от това, че е художник, а не само директор. И той участваше в ОХИ с живописни картини. А в тогавашните ОХИ публичните, открити обсъждания на общите художествени изложби бяха забележителни събития. Някои от нас присъстваха на тези оживени, открити, резки, пристрастни говорения; говорения с много пререкания, със силни емоции.

Тези събития в художествения живот изчезнаха. Те оживяват понякога в представите на някогашните ученици на Художествената гимназия. Оживяват и при четенето на някои редове от голямата книга на Димитър Аврамов “Хроника на една бурно десетилетие”.

Учителите ни по езиците - Донка Паприкова (медиите до неотдавна я назоваваха “Българската майка Тереза”) по руски език и Каршалъкова по немски - бяха енергични и настойчиви. А особена настойчивост - малко монотонна според нас тогава - проявяваше преподавателят Логофетов, който беше и помощник-директор. Той внасяше рядка за гимназията строгост - относителна строгост - и изискване към дисциплина.

Така изплуват от миналото образи и събития, изплува специфичният дух на отминалото време. А някогашните ученици от Художествената гимназия станаха - в по-голямата си част - художници. Те са художници в България; няколко се установиха във Франция, в Чехия, а други обучаваха нови поколения ученици, неколцина станаха учители в същата гимназия, а други - в умножилите се впоследствие художествени училища в Пловдив, Трявна, Казанлък, Сливен, Смолян.

През ноември 2006 г. Националната художествена академия отбеляза 110-годишнината от създаването на тази рано появила се, стара - за българската културна история - институция. В изложбения салон “Академия” имаше паметна документално-историческа експозиция, която беше - подчертано, забележително - модерно подредена. Зрителите се изправяха пред веществени документи - ритуални предмети от първата копка, писмени извадки от заповеди, стари програми, списъци и протоколи... А редом с тях на стената течеше - успоредно с материалните знаци - мултимедийно представяне на моменти от академичния живот.

В Софийската градска галерия отвори врати още една изложба - на всички съвременни преподаватели - с лаконично представящи ги произведения. Лицата на художниците, сега обучаващи младите в НXА - бяха като разнообразна мозайка в рекламното пано, въвеждащо към изложбата. Дали е чисто съвпадение, че ректорът Божидар Йонов - някогашен ученик на петия випуск на Художествената гимназия - е оглавил и активно организирал честването? В галерия “Академия”, непосредствено след 110-годишното отбелязване, се открива показването на “Български художници в Париж”, а във френския културен институт стоят живописните платна на Лъчезар Ошавков и Николай Манев - широко представян от медиите у нас - също възпитаник на петдесет и пет годишната Художествена гимназия “Илия Петров” в София - и също участващ със свои платна в “Академия”.

Всички тези събития присъстват днес, сега, в новото време на предстоящото ни приобщаване към Европа, което - изглежда - не е така изначално и всеобемащо, както се струва на мнозина в нашата страна.

14.12.2006
София

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 18.12.2006, № 12 (85)