ИЗКУСТВО И ОБЩЕСТВО В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ТУРСКИЯ ПЕРИОД

Тодорка Каменова

web

Трудът на холандския учен Махиел Кил се появява на български език 17 години след издаването му на английски през 1985 г. От заглавието на книгата е ясно колко важно е съдържанието й за българския читател. Защото всяко поглеждане отвън - от учен-чужденец, наблюдател или просто пътешественик, е поне интригуващо, любопитно. Искам да вярвам, че тази книга ще събуди интерес у множество читатели в новото хилядолетие. В тесния кръг от български историци и изследователи на изкуството авторът Кил е познат със статии и изследвания, някои публикувани и на български език в различни години. Съчиненията му са на различни теми. Вероятно публикациите на холандския учен на чужди езици са известни на неколцина учени у нас още при издаването им, предизвиквайки живи реакции на несподеляно одобрение или полемично непризнаване. Но тук се спирам само на българското издание на “Изкуство и общество”.¹

Трудът на Кил е издаден като научно съчинение, ориентирано - според авторския предговор - към незапознатия с Балканите западен читател. Но читателят е предполаган като човек със специални интереси - ако не към изкуството, то поне към общоисторически въпроси. Достатъчно е да прочетем пространното подзаглавие. То ясно говори, че изследователските усилия на Кил са строго определени за времето от 1360/70 - 1700 година. Заявено е още, че става дума за търсене на “мястото на българското поствизантийско изкуство в цялостното развитие на християнските Балкани” за разглеждания период. На израза “нова интерпретация“² от титула на българското издание ще се спра сетне.

Структурата на книгата “Изкуство и общество“ е позната и ясна. Трудът има девет глави и важни приложения, които съдържат факсимилета на османски документи, пространна библиография, съкращения, показалец, списък на фотосите. Приложени са няколко карти и много планове на църкви от днешна България и от други балкански страни, както и чертежи, правени от автора или публикувани в по-ранни български изследвания. В отделните глави подзаглавията са обозначени с буквени и числови знаци, което още веднъж навежда към строго научно, или поне по немски точно изложение. Стремежът към яснота, фактологичност, известно степенувано значение на отделните части също са характерни за изложението. Освен предполаганата научност, такова поднасяне на изследователски труд цели лекота на боравенето с книгата именно от специалисти, интересуващи се от частни проблеми. А българското издание на Кил повтаря английското и несъмнено ще заинтересува не само изкуствоведи и ориенталисти, но и етнографи, богослови, историци на архитектурата. Подредеността на съчинението би ползвало и по-широк читателски кръг. Както и да бъде четена и възприемана в България тази книга през новия век, едно от достойнствата й е очевидно. Качествен, многогодишен изследователски труд лежи в основата на тази публикация. В течение на години авторът е обхождал големи и малки храмове из днешна България, живял е в Гърция и Турция; много часове са били посветени на османски документи - в Анкара, Истанбул и София. Кил внимателно се е запознавал с обширна литература по темата, като забележките под линия за много страници са подробни, точни, често твърде важни за основната цялостна идея. Сред изброените възможни приноси на труда за българския читател - бил той специалист или любител - особено важни са данните от “приказно богатите османски документи” по думите на Кил. Да, тази подробна, точно водена турска документация хвърля светлина върху много страни от историята и културата на някогашна и днешна България. И несъмнено някои сведения ще наложат корекции в редица области на знанието у нас. И пак повтарям, знание за учени от няколко специални клона на историографията.

Полезната новост на книгата на Кил за българското изкуствознание относно поствизантийското изкуство ще погледна в два аспекта, следвайки автора: изследвания, констатации и обобщения за църковната архитектура, единият, и такива за стенописването - другият. Махиел Кил не засяга иконата като значителен дял от изкуството на ХV-ХVІІ в. Той не се простира и върху огромното, важно според мен, фолклорно-традиционно изкуство. Този авторски избор за обект на изследване не подлежи на обсъждане. Той е плод на строго професионална насоченост у Кил; вероятно - и на личните му предпочитания. Прави впечатление, обаче, един факт. В първите четири глави, които са просветителско-полемични, но не съдържат лична изследователска аргументация, в известна степен се предпоставят редица важни заключения. Такива примери се откриват в Б.4, Б.5, Б.6 от седма глава. Уговорката за относителна компетентност на автора не му пречи да прави констатации и заключения, които градят важни страни от основната му идея.

А основният патос на книгата - плод на многогодишния труд на Кил, се заключава в променяне оценъчния знак на българина по отношение на турския период - ХV-ХVІІ в. Съзнателно казвам българина, а не учения от България за1984-1989 и насетне. Не казвам и българския народ или “европейския читател“, за когото холандският учен поднася “глава от история на изкуството, която незаслужено е била пренебрегвана в западната част на Европа”.³ Стремя се да отделя строго научната нагласа на един учен от политизираната, по-злободневна насока на труда му. Трудно ми се отдава, въпреки че политизирани истории са били писани във всички времена и в много точки на планетата.⁴ От друга страна, ученият-хуманитарист е човек с рационални и емоционални пристрастия, които неминуемо се отразяват в обективните му съждения. А Махиел Кил вероятно е деен, сърцат човек; той е темпераментна и бързо реагираща личност. Такъв го долавям от текста и честите му пояснения по страниците. Съдбата не ме е поставила лично до Кил, въпреки че в едни и същи години сме обхождали еднакви паметници на днешна България. Избавена съм и от натрупване на рязко отрицателни становища за Кил, които някои български изследователи са затвърдили не само поради теоретични несходства. Прибавяли са се и скоропреходни политически ангажираности и от двете страни.

Положителният принос на Махиел Кил за историята на църковната архитектура в България през турския период, ХV-ХVІІ в., е безспорен. Състоянието на строителството е осветено в един обобщаващ труд. В нашата популярна, а и научна литература повтарящи се клишета “за вкопаните малки храмове” (с. 197) има достатъчно. Липсата на куполи също е коментирана у нас без добро обяснение. Критерият за заключението на Кил относно българските църкви е: професионализъм на зидарите, характер на плановете и големина на постройките. Основателен критерий. А заключението му е: провинциализъм и елементарност на храмовите постройки. Положителен за науката ни е широкият сравнителен материал, подкрепен с планове, лични реконструкции в някои случаи и качествен изследователски поглед в теренни проучвания и наблюдения на място. Към резервираността на Кил относно българските учени би могло да се прибави и липсата на обобщаващ труд за османската архитектура в днешните български земи. А книгата на М. Стайнова и неотдавна излязлата на А. Рошковска са издадени по-късно.⁵ Ще отбележа само, че идеи, относно жилищната архитектура за турския период, сходни с тези на холандския учен, се съдържат в отделни частни научни студии и публикации, но те не са взети предвид или не са били намирани. Част от тях се отнасят до по-късния период, невключен в обсега на Кил. Но при многото сравнения на храмове от различни области на Балканите - Епир, Сърбия, дори архитектура от Армения, Кил не разглежда стойността на паметниците за самата област, в която те се разгръщат и в историческото време на създаването им.

Главата за стенописите в България, създадени през ХV-ХVІІ в. е по-голяма и разнообразна, отколкото предходната VІІ. Тя би третирала - за мен - по-богат и пъстър “обективен” материал⁶: поне 30-35 цялостно или частично запазени стенописни ансамбли със съществуващи църковно-славянски и гръцки надписи. Доста от тях са и точно датирани. Както и в предходната глава, Кил добросъвестно се е запознал с литературата на български език за стенописите и изкуството въобще. Той открито и точно изразява несъгласието си с българските учени по няколко основни въпроса: националистичен уклон на съчиненията, затвореност на мисленето - липса на добро и пълно използване на сравнителния метод - и целенасочено преиначаване - не само като език и начин на изразяване, но и съзнателна критика от страна на Кил. Във връзка с тази критичност е и предпоставената още във ІІ и ІІІ глави “теория за катастрофата”⁷. Тя е определена като основополагащо зло за учени и българи въобще. Тя изпъква още по-силно като сравнение с изживените поне преди 50 години - според учения от Холандия - националистически настроения в Европа. При подобна констатация за нещата, какво би могъл да стори един съвременен, необременен обективен учен от България? Какво би било отношението на настоящите млади учени, работещи в 90-те години и днес?

Не мога да оспоря Кил в основния му значителен, безспорно приносен за България дял - осветляването на организационно-административната и верска структура на Османската държава в периода ХV-ХVІІ в. за пределите на съвременна България. Познанията, пристрастната и естествена положителна привързаност към “османското начало”, да се изразя кратко, са очевидни. Но при констатациите за бавност на развитието, ограниченост и липса на новаторско изобретателство, отразени в дяла на стенописите от ХV-ХVІІ в. резервираността ми нараства.

Аз споделям личния си прочит на “Изкуство и общество” в настоящия момент. Основният ми интерес е свързан с разделите: “Тематични и иконографски аспекти на поствизантийската живопис в България”, “Специфично българска иконография” и “Влиянието на църковната организация” от глава VІІ. Текстът на разделите А от “Общи бележки” (с. 211 и сл.) представлява добро, кратко, класическо просветителство за западния любознателен читател и неспециалист. Разделът Б - също е много важен и е изграден сериозно като привлечени факти. Кил поднася лично видени и преживени - подчертавам преживени - десетки стенописвани църкви от Гърция, България и Сърбия. Безспорно качество на труда в тази част е широкото познаване, което е било невъзможно за редица български учени в годините след 1969, когато са правени теренните проучвания на Кил. Критичността му към новобългарските учени, третиращи важните въпроси на българските национални светци - софийските новомъченици и светците-воини, се свежда до два проблема: “националистическа” или “неонационалистическа” пристрастност (всичко е първозаченато в България и е типично българско) и ограниченост в боравенето със сравнителния метод. Тук подчертавам, че Кил е градил констатациите си върху автори и заглавия, относително стари (Иречек, Протич, Филов, Грабър) като рязко противопоставя широтата и толерантността на един Филов, например, на пристрастността и некоректността на Ат. Божков, Ив. Дуйчев или К. Паскалева. В тези страници от раздел Б са направени редица констатации за балкански сравнително-изкуствоведски научни достойнства и неблагополучия. За автора в разглеждания труд палмата на първенството е отредена на сръбските учени и респективно на сръбската културна история в тази област. Заключението на Кил за българските паметници и стенописите в тях отново се свежда до провинциално равнище, малко образовани зографи и късно проникване на нововъведения от иконографско, тематично и стилистично естество. Но в целия раздел за стенописите по българските земи липсва солидна обосновка на критерия за художествените достойнства, за религиозно-култовата същност и ролята на стенописите именно в регионите, където те са се появили. В цялостното въздействие от текста на този дял преобладава полемично-доказателствения нюанс.

Българският превод на “Изкуство и общество” е повод за размисли в няколко посоки. Могат ли да бъдат преоценени днес, например, приносите на Ат. Божков и Ив. Дуйчев за българската култура и историческо познание? Кил се занимава главно с немското издание на Реклингхаузен от 1971 г. и със статията от сп. “Изкуство” (1969). А Дуйчев е порицан в съчинението за езическите философи в Бачковската трапезария за национализъм и ограниченост на сравнителния метод. Генерално не споделям становището на Кил за това съчинение на Дуйчев.

Тази кратка рецензия не може да засегне редица аспекти - постижения и неуспехи - на българската наука за периода на социалистическото битие на България. Но няколко критични изяснявания у Кил за българските трудове не могат да бъдат подминати без внимание. Основателни са изискванията за по-голяма широта в ползването на сравнителния метод и количествените показатели в научната ни литература. Смятам, че недостатъчно са привличани общоисторически, етнографско-антропологични, литературоведски източници в нашата научна продукция. Преди няколко десетилетия съществуваше затворена обособеност, известна клановост в историческата ни наука. Иронично определяното многомонографийно българско изкуствознание за турския период е ограничено в този смисъл. Не съществува и цялостен обобщаващ труд за турските векове, подобен на стореното от Г. Суботич, например, за ХV в.⁸ А Махиел Кил поднася опит за обобщаващ поглед към периода ХV-ХVІІ в., чийто принос за българската наука е стремежът към разностранно осветляване на културното наследство от тези векове. Съчетаването на няколко типа фактологични източници е положително.

Българският превод на книга от един чужденец в 2002 година може би е настойчив подтик за разумна оценка на много факти от отечествената ни наука. И тази преценка, или по-скоро редица от преценките, ми се иска да са сторени от съвременните и по-млади учени; от тях да са видени и направени без разрушителна, болезнена нихилистичност, която наблюдаваме в последните 10-12 години за много отрасли на цялостния социален живот в България. Защото, ако Филов отделя в своята книга “Старобългарско изкуство” (1924) 49 страници⁹ за турския период и 2 фотографии от общо 124-те страници, то за годините от 1980 (проучванията на Кил) до 1995 са публикувани поне 8 обстойни книги за стенописи¹⁰, чудесен труд за ранния български иконостас¹¹, изключително полезна с широката си фактологичност книга за софийските църкви¹² и редица албумни издания с популярен характер. Към това се прибавят няколко качествени дисертационни работи, защитени достойно, но недостъпни за ползване поради ред социални причини. Само “националистични” подтици ли са били мотив за създаването на тази продукция? И ако Кил възроптава срещу ограниченото познаване на западноевропейското изкуствознание от учените в България и изисква привличането на европейски сравнителен материал, то аз бих пожелала друго. То е - за едно по-живо и относително по-толерантно взаимообогатяване и опознаване на балканските учени от отделните райони, страни, вероизповедания и етническо-културни региони. И още. Първичното включване в научно обръщение на стенописи от Арбанаси (албански), от Несебър (гръцки), от Роженския манастир (гръцки), независимо от интерпретацията им, не означава ли етническа толерантност? Не е ли израз на грижа и зачитане на културното наследство в днешните ни земи?

Моят личен най-жив интерес към стилистичния аспект (В от глава VІІІ) в труда на Кил не беше задоволен с нищо оригинално, ново и дълбоко важно за самия автор, вложено в тези страници. Констатациите за българските паметници не се отличават съществено от поднесеното в предходния раздел, а и в последната ІХ глава на съчинението. А то е: “поствизантийското изкуство в България е най-скромното и най-слабо развитото на Балканите, но това се дължи преди всичко на ниското ниво на наследството от предосманския период” (с. 261). Подобно заключение налага по-дълбок анализ, отколкото е направен от Кил, и аз ще се спра отново на тази страна. И още: “...не бихме могли да обясним по друг начин по-ниското ниво на поствизантийската култура в сравнение с Гърция или Сърбия”. Според Кил на българския елемент е отредена ролята на посредник-предавател в културно отношение за периода ХV-ХVІІ в. Това положение, вероятно обективно и достойно, налага по-задълбочена аргументация и друг подход към преценките. Къде е критерият за степенуването по съвършенство на стенописите по българските земи (става дума за сегашните граници на България) и тези от Гърция и Сърбия? Авторът търси някои обяснения, прави известни предположения. Но тук липсва дори основата за градация, която е дадена в раздела за архитектурата.

Предговорът към българското издание на “Изкуство и общество” е интересен и показателен. Писан в 2001 година, той отбелязва кратко историята на създаване на труда, както и целите, отбелязани двупосочно за западния читател и срещу българския социалистически учен, който е превръщал историографията в оръжие на политиката. Авторът отбелязва променената обстановка в Европа и в България, като подчертава положителните възможности за българските учени, които “разтварят криле” (с. Х). Нещо повече: той сравнява отрицателните реакции на книгата “Кратка история на Косово” (1998) от западния учен Ноел Малкълм в Сърбия със съвременното състояние на българската наука, която “отишла много по-напред”. В един любезен увод подобно твърдение може да бъде повод за положителна обобщаваща оценка относно България, но това не е надежден факт. В края на увода за българския читател е заявена голямата любов на Махиел Кил към България и нейния народ. А в самия финал се очаква написване на “...необходимата нова история на България [...] без националистическите и етноцентрични клишета” (с. Х).

Може ли една книга, написана енергично, сърцато и с богата фактология да промени традиционната историография на една страна в даден момент? Вероятно може. Но не вярвам това да е разглежданата книга, въпреки приносите й. И все пак, появата на “Изкуство и общество” от М. Кил в български превод през 2002 година е положителен факт за мен. Положителен е преди всичко с остро, настойчиво поставените въпроси за философия на историята, дори и това да не е съзнателно направено от автора. Общометодологичните проблеми в труда също са сред важните му страни. А основните въпроси за “националистическите” и “политизираните” изкривявания на българската наука не са поднесени от холандския учен нито с дълбочина, нито с проникновеност. Авторът громи в много редове доминиращия у нас възглед за примат на икономическо-политическите причини. Но самият той е във властта на подобно мислене, независимо че го квалифицира като “комунистическо-марксистко”. А проявите на “българския неонационализъм” в науката от 40-те - 70-те години налага отново - за мене - анализ с различна философичност и разбиране, отколкото е приложен в труда на Кил. Отричане на наивните форми на “всичко е първобългарско”, да! Но вникване в дълбоките причини, независимо от марксическия уклон, не са доловени от Кил. И още: понятия като “провинциализъм”, “забавено развитие” и подобни също са недостатъчно убедителни в разглежданото произведение.

Въпросът за разнообразието и глобализационните процеси на ХХІ в., за скоростта на протичане на исторически изменения в различни точки на планетата днес изглежда много по-актуален, отколкото допреди 15-20 години. Проблемът за разнообразието и нюансите в културната история на отделните части от земята също става основополагащ.

Тонът, в който е издържан трудът на Кил, чисто езиково е характерен. Той е упорито назидателен, а настойчивата полемичност също е важна в този труд и, естествена е реакцията на много български читатели, които посрещат рязкостта в книгата с негативизъм.

Вярвам, че Махиел Кил с книгата си “Изкуство и общество в България през турския период” ще внесе и ще внася положителни промени за историческото мислене в България. Вярвам те да са добри, дори и да са в посоки, които холандският учен не е определил полемично като основни. Богатата, разнородна фактология, доброто позоваване на османската история и култура, както и откровено полемичното поставяне на редица проблеми са безспорна, солидна основа на труда. Именно тя предполага бъдещи четения, бъдещи интерпретации в България и на други места на Балканите.

БЕЛЕЖКИ:

1. Заглавието на книгата навсякъде е предадено кратко. [обратно]

2. В рецензията всички цитати в кавички са от разглежданата книга на М. Кил, а курсивно набраните изрази или думи са мои. [обратно]

3. Навсякъде в текста страниците от труда на Кил са посочени в скоби. [обратно]

4. Авторът прави забележка: “Интересно, че на никого не е направила впечатление старата турска традиция историята да се политизира”. [обратно]

5. М. Стайнова. Османски изкуства на Балканите, ХV-ХVІІІ в. С., 1995. [обратно]

6. В този раздел Кил отнася храмове, разположени в днешните граници (след ІІ световна война), към една или друга нация, което може да се оспорва. Не всички посочвания са верни. [обратно]

7. “Теория за катастрофата” разглежда навика на българите да обясняват всички неблагополучия в трагичната си - по преценка на Кил - история (стр. 25, стр. 41) с “робството”, “игото”. Редица положения от тази “теория” са ревизирани в българската наука. [обратно]

8. Суботиħ, Гойко. Зидно сликарство од ХV в. Београд, 1980. [обратно]

9. Филов, Б. Старобългарско изкуство. С., 1924. А първото издание на тази книга излиза на немски език в Берн през 1919. [обратно]

10. Г. Геров, Б. Пенкова, Р. Божинов. Стенописите от Роженския манастир. С., 1993; Флорева, Е. Алинските стенописи. С., 1983; от същата авторка: Старата църква в Добърско. С., 1981; Църквата “Пророк Илия” в Бобошево. С., 1987; Средновековни стенописи във Вуково 1598. С., 1987; Паскалева, К. Църквата “Свети Георги” в Кремиковския манастир. С., 1980; Каменова, Т. Сеславската църква. С., 1977; W. Babikova-Mardi Church St. Stefan Nesseabar. S. 1980. [обратно]

11. Гергова, И. Ранният български иконостас. С., 1993. [обратно]

12. Димитрова, Д., Танева, З., Стоянова, Г. Софийските манастири. С., 1990. [обратно]

© Тодорка Каменова
=============================
© Електронно списание LiterNet, 29.12.2003, № 12 (49)

Други публикации:
Проблеми на изкуството, 2003, № 4.