ЗАЙЦИТЕ И ДОЛНАТА ЗЕМЯ

Стоян Вълев

web

Ловджийски небивалици има всякакви, то кой не ги е слушал?

Но както Евстати ги разправя, никой друг не умее. Той е нисичко човече, хитро и коварничко, никога не разбираш кога говори сериозно, кога те будалка, ама такъв си е - уж нищо и никакъв, ама не е така.

Кой какво прави, той, все нарамил пушката, крачи нанейде - къде ходи-броди, какво върши-струва, никой не знае...

Чуят ли се клетвите на гласовитата му жена, значи потеглил е пак на лов Евстати, а тя го пустосва, кълне, навиква, а на него хич не му пука. Тръгне ли, спиране няма, кога ще се върне и той самият не знае.

Освен лова имаше и още една страст Евстати - да седи в кръчмата, да си попийва винце на аванта и да разказва дивотии-щуротии, страхотии-ужасии.

Слушаха го с отворени уста.

Не че му вярваха, но той така умело разказваше, че уважаваха изкуството му, завладяваха ги, забавляваха ги небивалиците му, които звучаха съвсем като истински. Всички знаеха, че не е така, просто не можеше да не са измислени. Но слушаха със затаен дъх.

Седи Евстати, поддръпва си от цигарето, дето вечно дими в обраслата му с тънки, жълтеникави косми ръка, и току подеме някоя история.

И като го усетеха, че се канеше да започне поредната си лакърдия, хората набързо придърпваха столове и маси, окръжаваха го и вперваха очи в него.

Евстати ги оглежда, а като съзре кръчмаря Йоло, облакътен на тезгяха, смигват си съучастнически.

Историите си Евстати винаги започва уж невинно, а след миг сграбчва за гушите слушателите си:

- Тръгнах вчера сутринта още рано-рано за зайци. Пък един студ, не ми се разправя. Като плювна, казвам ви, и храчката ми замръзва, още преди да цопне в снега.

Уж навсякъде бяло, пък нещо ми се чернее!

Бре, викам си, тука нещо става!

И какво видях?

Евстати млъква, оглежда затаилите дъх селяни, изсумтява към даскала, който презрително се е ухилил. Но в кръчмата владее очакването и то става сякаш зримо - също като облаците цигарен дим, които се стелят над масите. Поема си дълбоко въздух Евстати и тъкмо когато всички очакват, че ще продължи, сграбчва чашата с вино и я надига. Оставя я празна на масата и я посочва повелително с пръст. Сещат се, знаят му привичките - някой кима към кръчмаря и той дотърчава с пълна чаша, шляпва ласкаво Евстати по главата. Разказвачът перва шапката си назад, която е закрила очите му след удара на кръчмаря и заговорва нарочно тихо, а слушателите му се напрягат, за да чуват.

- Нещо се чернее в снега, казвам ви! И какво да видя? Под дърветата, по снега, абе навсякъде, трупчета на птички какви ли не - както летели, както лежали в гнездата, тъй и тупвали от студ, горкичките. Ама да не мислите, че бяха умрели?! Не-е! Наведеш се да ги пипнеш, а те отварят очички, плясват с крилца и запяват едни тъжни, тихи песни, щеш не щеш, разплакваш се. И аз плаках, не ме гледайте като телета, истина ви казвам, братленца!

Евстати отпива пак от виното, смуква от цигарето, почесва се по главата, пък пак се втурва напред:

- Вървя, значи и само внимавам да не настъпя някоя птичка, ама изведнъж го виждам.

Бавничко свалям пушката от рамото, а заекът не мърда!

Виж ти нахал, ядосвам се и се прицелвам.

Заекът не мърда, взира се в мен.

Глей ти чудо, викам си, и вече съм готов да гръмна.

А заекът стои насреща ми и не мърда. Обидно е някак си, а и страшничко! Защото, стори ми се, че даже се усмихва заекът проклет!

Тука има нещо, викам си, и не стрелям, а тръгвам лекичко, бавничко, дебнешком към заека. Хем вървя към него, хем го държа на прицел - а мръдне, а му тегля куршума!

Да, ама той не ще да шавне дори, пустия му заек!

Има тука нещо, викам си, и все тъй се приближавам дебнешком към него.

Като стигнах на метър от заека - спрях, то от такова разстояние не се стреля по такъв калибър животинка.

Лекичко метнах пушката на гърба и протегнах ръце - ще го ловя, значи, жив ще го пипна!

Такова чудо дотогава не ми се е случвало - с голи ръце див заек да ловя!

Навеждам се и пристъпвам, пръстите на ръцете ми вече докопват ушите му, а той нито мърда, нито шава.

Пипнах го за ушите, вдигнах го и го разклатих. Да не би пък да е замръзнал, горкият?

Жив е.

Бре, мамка му стара, нещо е болен тоя заек, викам си и го слагам в чантата. Сетне ще мисля - ще го лекувам ли, ще го ям ли...

Вървях, що вървях, друг заек седи, в него хич не си губих времето да се целя дори.

Направо отивам и го хващам за ушите. Дигам го пред очите си, искам да го разгледам внимателно, а той ме гледа едно тъжно, тъжно-о-о! Такава мъка не бях виждал, значи, братлета! Сякаш се е отчаял напълно заекът и не му се живее нито минутка повече... Чудна работа, казвам ви, не можех да повярвам на очите си. То да е човек, да ти проговори, да ти рече и едничка думица макар, да въздъхне само, че да го разбереш. А заекът мълчи и те гледа, ама някак си отгоре, от високо, все едно от друг някакъв свят ли, що ли... Объркана работа, казвам ви.

Сякаш ще заплаче всеки момент заекът, ей! Чувствам, значи, че иска да ми каже нещо, напира му отвътре, ама като не може, душичката мила! Безсловесността на животните винаги ме е плашела, а сега направо ме задави - сякаш и аз изгубих говор.

Седим си значи на белия сняг две същества и си мълчим, а толкоз неща и искаме, и имаме да си кажем. А не можем! Разбирате ли ме, братленца?

Гледах го, гледах го, взирах се в очичките му, а те молят, настояват, и като не могат нищо да сторят - бликат ли, бликат сълзици! Напъвах се да чуя какво ми казва на неговия си език, ама ядец! Мълчание страховито! Е, пъхнах го в торбата и щрапам все направо.

Общо четири заека тъй улових.

И стигнах до Лудата кория.

Евстати пак млъкна, отпи от виното. И сякаш се колебае да продължи ли, да спре ли? Селяните мълчаливо, замислено, напрегнато чакат, а лицата им са изопнати - открай време всички се страхуват от странната гора, която наричаха Лудата кория. Отбягваха да пристъпват в нея. Вярно, имаше смелчаци, лудетини, които пробваха да навлязат в дивата гора. Да, ама се връщаха пребледнели от страх, с окървавени тела, с пълни с ужас очи и нищо не разказваха, а и кракът им повече не стъпваше в Лудата кория. Жените разправяха, че вечерно време оттам се чували писъци, крясъци, стонове, може и така да беше, знае ли човек... Всички предпочитаха да заобикалят тази гора, даже и да я споменават избягваха. За един човек се знаеше, че има куража да влиза в Лудата кория и това е Евстати. Поне той разправяше, че е така, ама истина ли е, откъде да са сигурни, че не ги будалка... Затуй сега мълчаха и чакаха да чуят нещо страшно, зловещо. Тайната на Лудата кория, като всяка тайна, колкото ги плашеше, толкова ги и привличаше, макар никой открито да не си го признаваше.

Евстати се наслади на напрегнатото очакване, въздъхна и присви очи:

- Стигнах Лудата кория и какво да видя?

Леле, леле-е! Дърветата изпочупени, изполомени, ад казвам ви. А някои, хем огромни дървета, с корените нагоре! Туй да изтръгнеш дървото с корена, каква сила се изисква, на вас ли да обяснявам, а?

Нагазих в дърволяка и изведнъж нещо изфуча и ме завъртя, понесе ме във въздуха, метна ме в снега. Като се надигнах и се огледах, оказа се, че пак съм досами корията. Двайсетина метра съм летял. Надигам се аз, изтръсквам се от снега и к’во да видя?

Нещо черно, огромно се възправя от мястото, където са потрошени дърветата и бавно пъпли, издига се към небето.

Само се чува едно тъничко и пронизително “с-с-с-с”! Съска си, ама такъв звук все едно ти пилят душичката! Запуших с две ръце ушите си, полза никаква...

Съскането не престава. Гледам аз в това черно нещо, взирам се с все сила и усещам страшна болка в очите - все едно в слънцето право гледам. Само че това слънце - черно, страшно, някак си отвратително...

К’во беше туй страшилище не разбрах, ама що страх брах, признавам си, не е за разправяне.

Да кажеш животно, не, такова животно няма и не може да има!

Да беше машина - в никой случай, че то си беше черна ужасия, сякаш от въздух сътворена... Ама от някакъв особен въздух - всичко в него кипеше, шумеше, съскаше, кискаше се, виеше и пищеше!

Щото като се заслушаш в съскането, ясно чуваш другите шумове и гласове безчет, всякакви!

Усещам земята под мене се огъва - то не е потреперване като при взрив или като при земетресение, а едни чести, къси вълнички преминават през нея, изпод краката ми. Гледам - зейват едни дупки в земята, като човешки очи - отварят се и се затварят. Гледам ту чернотата, която се въздига към небето, ту земята под себе си, пред себе си.

Не разбрах кое е по-страшно, казвам ви.

Щото в някоя от дупките, дето са като очи, потъва дърво, абе, спуска се надолу, направо изчезва, за един миг и няма го! От друга зейнала дупка изскача някакво същество - ни звяр, ни човек, изпищи нещо, покрещи и се смъква обратно. От трета дупка пък се подават нечии ръце, все едно някой се мъчи да изпълзи, ама нещо го връща обратно. Подава се, значи, и отново пропада, земята пак се затваря. Има дупки пък, зейнат и нищо не се подава, това още по-страшно, щото чакам да видя и нищичко не виждам.

Току изведнъж от една такава дупка лумна пламък - издигна се чак до небето. Викам си - край, Евстати, пламна земята, изгаряш! Да, ама както си лумна и се възнесе пламъкът, тъй се прибра пак под земята.

И земята казвам ви, трепери, гърчи се, все едно умира, загива...

Аз к’во? Стоя, треперя от страх и гледам.

Накрая престана тоя ад, земята постепенно спря да трепери изпод краката ми.

Ама докато спре - току се надигне пръстта, аха да изскочи нещо! Но не успява, мъчи се, блъска се, ама не може! Все едно къртица гледам как изравя земята и е надигнала пръстта, ама не успява да си подаде муцунката животинчето...

Тъжна работа, страшна и опасна, ама и напълно непонятна!

Тъй накрая всичко се умири, ама усещам някакви разлудели се, бесни сили отдолу, изпод земята още бушуват. Чувам ги, като далечен тътен.

Туй да ви кажа, дето ни го разправяха бабите едно време, като бяхме малки, за Долната земя, дали пък няма да е истина, а?

Замлъкна Евстати и сведе глава, затърка с крак по пода, така правеше, когато е силно смутен, а селяните мълчаха и с широко отворени очи се взираха, сякаш надничаха в преизподнята.

- А сега почерпете по едно винце, че ми пресъхна гърленцето, братлета-а-а! - изплака Евстати, разклати укорително празната си чаша и мнозина подвикнаха на кръчмаря да я напълни.

- Я дай литърче! - ухили се Евстати.

- А зайците к’во? - попита глуповато един от селяните.

- Занесох ги в къщи, жена ми, вещицата, вика - няма да ги колим, животинките! Оставихме ги зад печката, стояха си там цяла нощ, а на сутринта ги пуснах на двора, да си ходят по живо, по здраво, милите гостенчета. То толкоз страх като брали гадинките сигурно и месото им вкиснало... Да, ама те се шмугнаха между краката ми и се върнаха в стаята, щото вратата отворена, жена ми, вещицата, надзърта, нали си е клюкарка! Хващам ги пак и ги пускам на пътя, а те не мърдат. Треперят, горкичките, тресат се и не мърдат. Дотърча моята вещица, взе едното зайче вгледа се в него и току вресна:

- Евстати, ами то плаче, виж му сълзичките!

Гледам, наистина плаче, не ме лъже дъртата вещица! И тъй, значи, изнеса ли навънка зайчето, почва да рони сълзици. И ги оставих вкъщи зад печката.

Ама ни хапват храница, ни пийват водица. Няма да ги бъде, викам си. Вещицата уж им бае, отвари разни им приготви, щура се около тях, ама до обяд умряха. И все тъй отчаяно ме гледаха, да ти се разкъса сърцето.

Уплах велик ще да е бил поради туй, което са съзрели... То не че и аз не се уплаших, ама те не издържаха, пък мен, на, виждате ме, нищо ми няма.

Има, казвам ви, братленца, има неща странни, неща страшни, неща твърде опасни, те с ум не се разбират, по никой начин не можеш да си ги обясниш.

Вещицата ми вика - ако друг път видиш такова чудо да не си посмял да го погледнеш, проклетнико Евстати, няма да издържиш, ще се отчаеш, ще умреш като зайчетата! Може и да е права пък, дъртата вещица, знае ли човек... Абе к’во знаем ний? Само си мислим, че са ни ясни нещата, ама така ли е? Не-е, не е така!

Селяните все тъй объркано мълчаха и отчаяно отпиваха. С очи посочваха на Йоло чашите и той на мига възстановяваше съдържанието им. Търчеше доволен кръчмарят, чуваше се единствено как пуфти като локомотив.

Само дядо Стоимен изрече във възцарилата се хлъзгава, тревожна тишина:

- Видял си каквото си видял, Евстатко, туй както и да е. Ама що си тръгнал да го разправяш, човече?!

Евстати потърка лявата си буза с небръсната от седмица посивяла брада и възкликна възмутено:

- И да мълча ли? Ама че си и ти един умник!

Дядо Стоимен въздъхна и поклати замислено побелялата си глава:

- Има неща, за които се мълчи. Туй от мен запомни!

Даскалът Йовчев тревожно местеше поглед ту към Евстати, ту към дядо Стоимен, пък неочаквано се съгласи:

- Може и да си прав...

Дядо Стоимен закима побелялата си глава и изплака:

- Само с мълчание се оцелява в такава земя като нашата, хора-а-а!

Евстати тупна на масата празната си чаша и стана:

- Мълчете си тогаз! Хич не ме свърта при вас!

Изприпка към изхода, спря пред вратата, надупи се грациозно и изстреля една звучна, изкусна, витиевата по византийски пръдня.

В отговор селяните изригнаха канонада от ругатни, псувни, подсвирквания и яростни, весели, всякакви викове.

Но Евстати беше хлопнал вратата след себе си и пак крачеше нанейде...

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 10.04.2006, № 4 (77)