ИНТЕРВЮ С ЛИТЕРАТУРНИЯ КРИТИК НИКОЛА ИВАНОВ

Интервю на Стоян Вълев

web | Подреждане на балната зала

- Да започнем нашия разговор с отговора Ви на въпроса - а кой всъщност е Никола Иванов? Аз имам своя отговор - човекът, който разбуни духовете с книгата си "Подреждане на балната зала", човекът, който си позволи да направи обективна оценка на автори, за които е прието да се мълчи... Но кажете, как набрахте кураж, дали защото живеете в Пазарджик?

- Ще започна отговора на въпроса Ви от края му. Аз винаги съм мислил и казвал, че по-трудно бих написал тази или подобна книга, ако живеех и работех в София. Можеше и изобщо да не я напиша. От самия въпрос става ясно, че се досещате за причините. Преди години Тончо Жечев ми предложи да започна работа в Литературния институт на БАН. На поканата му отговорих, че ще приема при едно задължително условие - да ми се даде свобода да пиша за тези автори, за които аз искам да пиша, и да пиша без никаква намеса, защото най-важното за мен е да съм в мир и съгласие с професионалната си съвест. Тогава той ми каза: "Ти искаш прекалено много." Благодарен съм му и досега за откровеността. Иначе имаше опасност да стана "прославен, но лишен критик", ако използвам и перифразирам един стих на великия Никола Фурнаджиев. Освен всичко друго, отстрани нещата се виждат по-добре и по-обективно, което също е предимство.

Иначе Пазарджишко и Пазарджик са с особена литературна аура, литературната магия и магнетизмът са особено силни, просто витаят във въздуха. Няма друг край в България, който да съперничи в литературно отношение на моя роден край. Имената на Константин Величков, Теодор Траянов, Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Никола Фурнаджиев, Райко Алексиев, Стоян Бакърджиев, Александър Геров, Иван Динков, Павел Вежинов, първият български литературен критик Нешо Бончев, Борис Делчев, Иван Сестримски и редица други говорят сами по себе си. Така че куражът ми е по наследство, колкото и нескромно да звучи това. Както е казал един умен и смел човек, страхът е загуба на квалификация.

Историята и географията на родния ми край също са показателни. За добро или понякога за не толкова добро, Пазарджишко е център на Априлското въстание, център е на събитията от 1923 година, с най-силно партизанско движение в периода 1941-1944 година (доколкото го е имало, разбира се). Но такива са фактите.

Колкото до литературно-критическия ми път, той по същество започна със статия за поезията на великия поет, изключителен мислител и голям български писател Иван Динков преди тридесетина години. Длъжен съм да кажа, че Иван Динков не ми е подаден като поет и творец от преподавателя в университета по Нова българска литература, което за мен е парадоксално, но за съжаление е истина. Не искам да споменавам името на тогава доцент, а сега професор, по понятни причини. Също така не ми бяха споменати или посочени имената и на Константин Павлов, Първан Стефанов, Христо Фотев, Иван Цанев, Андрей Германов, Петър Алипиев и на другите най-стойностни за периода български поети. За сметка на това се набиваха имената на Любомир Левчев, Владимир Башев, Стефан Цанев и редица други. В разговори със студенти разбирам, че това продължава и сега в някои университети. Не ми остава друго, освен да изразя съчувствието си към тези студенти. Така че, започвайки литературно-критическия си път с велик творец като Иван Динков, сами разбирате, че аз просто нямах вече пътища за отстъпление или заобикаляне. Това е и много драматично за един критик, но всеки сам трябва да си избере пътя и литературното поведение.

Моята среща с поезията на Иван Динков стана, когато започнах чрез Речник на българската литература да издирвам съвременни поети и писатели от родния ми Пазарджишки край. Така го открих и след като прочетох невероятната му и потресаваща поезия, останах изумен от факта, че такъв велик поет е неизвестен и непопулярен. Разбира се, по-късно осъзнах и си дадох сметка защо е така. Споделих откритието си със Светлозар Игов и той потвърди оценката ми за Иван Динков.

Тук е мястото да кажа, че аз съм първият дипломант на Светлозар Игов в преподавателската му практика в университета. Иначе първата добронамерена подкрепа и оценка за свои литературно-критически ръкописи получих от академик Георги Цанев и академик Петър Динеков, които ме окуражиха да се занимавам с литературно-критическа дейност. Практическа подкрепа, в смисъл помощ за публикуване на мои статии, дължа на чл.-кор. проф. Милена Цанева, което никога няма да забравя и винаги ще й бъда благодарен. Това бяха две мои статии - едната за поезията на Иван Динков в списание "Литературна мисъл" и другата "Престъплението и наказанието в творчеството на Йордан Йовков" в списание "Език и литература". Става дума за средата на 80-те години на миналия век. Тези статии бяха много важни за мен, защото окончателно ми отвориха пътя в литературните издания.

Най-значимият и успешен български литературен критик според мен е Георги Цанев. Поразява изключителната му критическа интуиция и точните критически оценки за български литературни творци и техни творби, които той е поставял почти безпогрешно. Става дума за типичен, класически тип литературен критик, чиито рефлекси са почти мигновени. Безценни са и заслугите му към литературната ни история. Георги Цанев е критикът, от който най-много съм се учил, по-скоро задочно, отколкото пряко, поради разликата във възрастта. Веднага до него поставям Владимир Василев. Много ценен е неговият съвет, че един критик не трябва да оставя поколенията да го отминат.

Знам, че в живота има и случайности, но като се замисля, стигам до извода, че в последна сметка се оказва: няма нищо случайно.

- Вашата статия "За литературната критика и още неща", по моето скромно мнение, има фундаментално значение за днешната ни литература. Не съм срещал така лаконично да се анализират проблемите на съвременната литература. Наивно очаквах с Вас да се спори, отговориха Ви с мълчание - любимото оръжие на войнстващото бездарие... Това съкрушава ли Ви?

- Благодаря Ви за високата оценка. Отношението към книгата ми затвърждава преценката, че съм прав. Дано не се лъжа, но имам усещането, че "Подреждане на балната зала" притеснява и респектира засегнатите, даже ги плаши. Защото винаги, когато пиша, се стремя да бъда убедителен, като се аргументирам и доказвам нещата. Това е било всякога най-важното за мен. Никога не са ме задоволявали и няма да ме удовлетворят общите приказки и квалификации, обтекаемото слово въобще не ме е убеждавало, пък и изобщо не ме е впечатлявало. Освен това те чувстват, че поназнайвам от литература, а не съм лаик. Далечно ми е и маниачеството, защото съм наясно, че винаги може да се пише и по-добре. Ясно ми е, че винаги е възможно да се пропусне нещо важно, да не се дооцени достатъчно, да се сгреши в оценката, но това са рисковете за всеки критик. В общи линии това са най-трудните, но и най-добрите български поети от втората половина на миналия век. В този смисъл и най-благодатните за литературно-критическа интерпретация. Може да се добавят, разбира се, още няколко имена. Азбучна истина е, че силна, убедителна, впечатляваща и запомняща се литературна критика, може да се постигне само върху силни, убедителни, впечатляващи и запомнящи се литературни творби - те са като скачени съдове. Но за да направиш задълбочен литературно-критически анализ, освен всичко друго, трябва и да го можеш.

Освен това не мислете, че за книгата не се говори. За мен винаги имат най-голямо значение оценките и мненията на определени хора, на които вярвам и чието мнение ценя най-високо. Защото това са водещите писатели, поети и литератори, които могат да оценят написаното. Става дума и за мнението на авторите, за които са студиите от книгата. Аз ги познавам отлично и знам, че неубедителното им хвалене би ги засегнало и обидило. Радва ме и ме удовлетворява фактът, че много читатели, поети, писатели, литератори са съгласни с мен, с оценките и тезите ми. В този смисъл не смятам, че изричам някаква ерес. Само формулирах и подредих нещата, обясних ги, помогнах да се осъзнаят. Вашият интерес към "Подреждане на балната зала" е едно доказателство за това.

Освен това е много важно кой те подкрепя и ти дава добра оценка и кой те напада и хули. Когато определени хора, които аз не ценя високо поради факта, че през годините са доказали многократно недостатъчната си компетентност и за мен нямат необходмата стойност, компрометирани са житейски и творчески, не са съгласни с мен и ме нападат без сериозни аргументи, аз съм доволен, защото това говори добре за мен. Тогава аз съм още по-сигурен в правотата си и че това, което пиша и споделям, си залужава. Защото според мен е много по-добре, когато определени хора и автори те хулят, това говори добре за теб. А ако точно те започнат да те хвалят, би било пртеснително и трябва да се замислиш. Пък и по принцип не е нормално, ако всеки те хвали, харесва и подкрепя. В случая засягам статукво, на което като удавници държат засегнатите, лични и групови интереси, хвърлям камък в блатото, но иначе просто няма смисъл да си част от жабешкия хор на манипулаторите. Посредствениците са много организирани и се защитават яростно, за сметка на талантите. Бъдете сигурни, че ако има реакции и атака срещу "Подреждане на балната зала", то тя ще бъде от доказани през годините посредственици, които са безпомощни пред творчеството на най-значимите ни национални творци от втората половина на миналия век и в същото време са хвалили и превъзнасяли до небесата полуталантливи или направо бездарни автори, които казват, че пишат за "народа". Всъщност те пишат за "населението" и не разбират, че между "народ" и "население" има огромна разлика. Всеки значим творец трябва да пише така (и той го знае, разбира и спазва!), че прочитът на книгите му да увеличава броя на народа и да намалява числото на населението, а не обратно. Това продължава и сега. Но те само това са могли и могат.

Така че мълчанието на засегнатите автори съвсем не ме огорчава, напротив. Аз ги разбирам и им съчувствам, какво друго да правят.

Апелирал съм например тези, които много са хвалили Л. Левчев, а някои продължават голословно да го правят и сега, те да напишат свои студии за поезията и въобще за творчеството му, в които с аргументи и примери да докажат "класическата" му стойност. От друга страна, аз ще си загубя, да речем, една седмица, но ще напиша с доказателства и анализи, че той съвсем не е сред "тежката" артилерия на българската поезия и литература. Но никой не се наема да го направи, защото трябва да смучеш "доказателства" от пръстите си, тъй като просто ги няма. При подобни автори и случаи критическите патерици и литературно-критическите байпаси са безсилни да помогнат. Никакъв проблем не е за мен да посоча десетки имена на български поети, които съвсем не отстъпват на Левчев като литературна стойност, а напротив. Да не говорим пък за Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Матей Шопкин, Лъчезар Еленков и много други прехвалени имена. Любомир Левчев е написал и публикувал стотици стихотворения и продължава да го прави, но той няма Стихотворението. Поезията, пък и останалите писания на Левчев, са като швейцарско сирене - пълни са с дупки. Затова и никой не откликва на предизвикателството ми. Бъдете убедени, че на мен ще ми бъде много по-лесно, отколкото на "левчевистите". И ще хвърчи отвсякъде перушина от поезията и книгите на Левчев. При това всичко ще бъде подплатено със солидни и убедителни литературно-критически анализи и аргументи, а не с голословни твърдения. Впрочем това се отнася не само до неговото творчество, а и за много от прехвалените "класици".

Хора като Левчев, Стефан Цанев и подобни имат здрави лакти, нахалството им е забележително, майстори са на рекламата и саморекламата, на пищните премиери на книгите си, на фойерверките, вдигат шум до Бога при представянето на своите литературни недоносчета и се ужасяват от възможната забрава след време. Всеки новоизлюпен техен литературен запъртък веднага се обявява от услужливи критици, издатели, колеги и всякакви клакьори за "класика" или "шедьовър". Гърмят преса, телевизии, радиа. Наистина, с малки изключения донякъде при Левчев, те са по-достъпни, разчитат на населението, на тълпата, на масовката, но точно тук е тяхната драма и заблуда. Защото съвсем не са един и два примерите, които доказват, че между стойност и популярност почти винаги има тотално разминаване. Аз по принцип съм подозрителен, недоверчив и резервиран към прехвалваните автори. Този скептицизъм е може би и резултат на опита, който съм натрупал, а е възможно да има и момент на някаква професионална деформация. Много повече вярвам на автори с "подземна" слава, чието творчество те обсебва магнетично със своите дълбини. Разбира се, ако притежаваш необходимите сетива за него. Защото в последна сметка се оказва, че по правило това са значимите национални творци, които остават трайно в литературата, сред тях са и класиците. Голямото изкуство никога не е било и не може да бъде масово, защото то не е за забавление, а за дълбок размисъл, за най-високи и фини човешки изживявания и преживявания, а не да възбужда примитивни чалгаджийски долни страсти. Сериозното изкуство може да е предназначено за много хора, но не е за всички, няма как да е за всеки. Принцип е, че по-второстепенните и третостепенни поети, писатели и литератори са много по-шумни, кресливи и пробивни. Но когато се вдигне пушилката, не остава нищо.

Ще си послужа с един от многото възможни примери. Когато Владимир Башев загива, погребението му е грандиозно. Цялото Политбюро, ЦК на БКП, Комсомол, ОФ, Профсъюзи, гвардейски почести, военна музика и т.н. Само месеци след това умира великият Никола Фурнаджиев. Изпратен е съвсем скромно от най-верните му приятели и неговите ученици в поезията и литературата. И какво от това... Никола Фурнаджиев стои непоклатимо в българската литературна класика и ще е там, докато има българска поезия. Навремето Здравко Петров казваше за Владимир Башев: "Оставете го Владко Башев, за него има решение на Политбюро да е безсмъртен". Но този разговор може да продължи с много примери на много страници.

- Смятате ли да подредите "балната зала" и на българската проза?

- В уводната статия на книгата съм споменал имена в единия или в другия смисъл на български белетристи. Така че, живот и здраве, и на прозата и прозаиците ще им дойде времето, защото и в белетристичната бална зала разминаванията са като в поетичната. Споменал съм две имена на белетристи, които най-силно са ме впечатлили през последните поне две десетилетия - Виктор Пасков с "Балада за Георг Хених" и Никола Радев с "Когато Господ ходеше по земята". Още когато се появи книгата на Никола Радев, без да се колебая, написах статия за "Когато Господ ходеше по земята", в която дадох най-висока оценка за нея. Особено удовлетворителното за мен е, че времето ме потвърди - през 2005 година за тази книга Никола Радев получи най-високата литературна Награда на Русия "Михаил Шолохов". А руснаците са много чувствителни и егоистични към тези неща. При това Никола Радев е първият чуждестранен писател, удостоен с Шолоховата награда! И това истинско събитие, постижение и гордост за националната ни литература бе отбелязано почти мимоходом в публичното пространство, с по десетина изречения в някои от таблоидите. Представяте ли си, ако Левчев, Стефан Цанев или сие бе получил Наградата, какво тръбене и какви фойерверки щеше да има в печата, радиата, телевизиите с месеци и години!

Времето все повече потвърждава оценките ми и за други поети и писатели, за които съм писал. Мисля, че става така, защото аз никога не съм писал с едно наум, с едно удово начало. Аз не съм светец, но се смятам за праведен критик и литератор. Моето морално разбиране е, че човек в действията и мислите си може и трябва да е праведен и без да е светец. Защото, както знаем, прекаленият светец и Богу не е драг. Компромиси могат да се правят и понякога са оправдани, но за дребни неща. И аз съм ги правил и ги правя, особено когато става въпрос за очевидно талантливи творци, които трябва да се подкрепят в началото на трънливия им път в изкуството. В такива случаи е задължителен компромисът. Така че дори да сбъркам в оценките си, аз ще сгреша по убеждение и разбиране, а не по извънлитературни или конюнктурни съображения, за да угодя някому. Това е моето предимство. Иначе само глупакът никога не се съмнява и не се колебае. Но когато критикът изключи, загърби и игнорира всевъзможните нелитературни съображения, освен задължителната добронамереност, и използва не витиевати общи приказки, които кънтят на кухо и са изпразнени от съдържание, а си служи със задълбочен литературно-критически анализ, тогава рискът от грешки и опасността да се сбърка значително намалява.

Аз не споделям оправданието, че само времето ще определи стойността на всяка литературна творба и творец и ще ги постави на мястото им. Разбира се, че времето е най-точният, верен и обективен съдник. Но литература съществува от близо три хилядолетия и виждаме какво е останало и остава от Омир до днес. Така че критериите са отдавна изработени и утвърдени, остава да се прилагат в оценките. Големите ни критици като Георги Цанев, Владимир Василев и други не се оправдаваха с времето, а се произнасяха още с появата на литературните творби, и то почти безпогрешно точно, защото критическата им дарба и интуицията им бяха забележителни.

Оправданието с времето издава страх и несигурност в собствените критически критерии. По същество този отказ от произнасяне, подреждане и преподреждане на литературните стойности е обезсмисляне на критиката. Защото нейната същност е точно тази - да подреди литературните стойности и автори. Винаги се носи риск при оценките и времето може да ни опровергае. Но то ще бъде за сметка на собствените ни оценки. Иначе се получава една уравниловка и всички са горе-долу с еднаква стойност.

- И стигаме отново до липсата на литературна критика. Вие, да речем, защо мълчахте? Защото нямаше къде да публикувате? Или кураж Ви липсваше?

- Наистина сте прав, че в литературната ни критика нещата не са никак добри, че тя почти отсъства, няма я, абдикацията е очевадна. Ако разгърнете литературните издания, няма как да не забележите, че масово като литературни критици се изявяват писатели и поети, които пишат отзиви, рецензии, статии, портрети и т.н. за творби на свои колеги. Това е допустимо, но, според мен, не е много препоръчително, защото се пишат само хвалебствия и освен това самите творци са прекалено пристрастни към колеги, които са близо до собствения им творчески натюрел, по-трудно приемат "другостта". Затова някои крайни и субективни съждения и оценки на големи автори към събратя не трябва да се приемат за меродавни. Например твърдението на Пенчо Славейков, че Ботев не само не е велик поет, но едва ли може да се нарече и добър поет, очевидно е продиктувано от Ботевото стихотворение "Защо не съм", в което геният упреква бащата Петко Славейков за лиричната му творба "Не пей ми се". Вазов пък твърди, че Никола Козлев със своята поема "Хайдут Сидер" "...надминава Ботев по богатия подбор на поетически фигури и картини, всички те откъснати от картината на народната поезия". Казва, че в Ботевите статии "стилът отсъства", че те са на вестникарско ниво. Това се наблюдава и при някои критици като д-р Кръстев, който казва, че "До Чикаго и назад" на Алеко Константинов "напомня безграничното чуруликане на Пенчо Славейков". Владимир Василев твърди, че "Свекърва" на Антон Страшимиров е една "лекомислена махленска история" и т.н., и т.н. Подобни твърдения граничат с куриоза, защото често произтичат от създадени лични отношения и вражди и стремеж умишлено да се уязви другият творец, затова те трябва да се приемат само за сведение и спокойно, с усмивка и великодушие, без да им се отдава особено значение. Защото и големите все пак са хора и нищо човешко не им е чуждо.

Обективната оценка е работа и привилегия на литературните критици. Причините за това незавидно състояние са няколко, но най-важните, според мен, са две. На първо място - липсват критици с характер. Ако за поета и писателя характерът е задължителен, то за критика е два пъти по-задължителен безкомпромисният характер.

На второ място, малко са критиците с доказани професионални качества. Това особено важи при критическите работи за поезията. Като започнем от отзива и рецензията, та стигнем до монографичното изследване. Поезията е най-тънката, най-високата, сложна и фина литература и за нейното разбиране и интерпретация в дълбочина са необходими специални сетива и рецептори, силна интуиция, които притежават малцина от критиците ни. Правило ми е много силно впечатление, че безспорни български критици, които пишат великолепни статии за прозата, при оценките си върху поезията са неубедителни. Докато критиците, които разбират от поезия, нямат никакви проблеми при интерпретациите си върху прозата. По аналогия, само единици от сериозните ни белетристи, разбират от поезия. И не се притесняват да си го признаят. Не става дума за тези писатели, които пишат и поезия, а за автори, които творят само проза. Познавам само един от значимите ни белетристи, който разбира и от поезия и това е Никола Радев. Преди време един небезизвестен писател академик по повод годишнина на Левчев сподели куриозно, че макар и да не разбира от поезия, за него Л. Левчев е голям поет!

Като продължение на тези размисли ще дам един пример, който е по-скоро типичен, отколкото изключение. Наскоро един "професор", който води предаване по една кабеларка, употребил доста време да отрича и хули големите ни национални поети Константин Павлов и Борис Христов. Упреците му към тях били в смисъл, че са прекалено мрачни, песимистични, неразбираеми, мъгляви и т.н. Очевидно в случая пълната мъгла е в главата на самия "професор". Такива разсъждения и твърдения, освен че са абсолютно неверни и несъстоятелни, доказват тезата ми, че неразбирането води до нехаресване; когато не разбираш един творец, не го и харесваш. Същевременно този "професор" хвали и превъзнася до Бога съвсем средни автори. В случая господин "професорът" би трябвало да потърси причината в себе си, вместо в поетите, но уви... Въпросът опира до компетентност: щом не разбираш от нещо, защо се опитваш да го коментираш. Не съм запознат с театроведските му книги, но ако и по техните страници е същото, тежко и горко на студентите му, положението просто е отчайващо. Но такива "критици" и "професори" са преобладаващи като количество, за съжаление.

Колкото до втората част на въпроса Ви, Вие донякъде сам сте отговорили. Аз никога не съм се страхувал и не съм мълчал. Дори само по простата причина, че литературната кариера в нито един момент не е била моя цел. Винаги съм странял от властта, това при мен е вродено, то е по интуиция. Никога не съм търсил покровители и протекции, разчитал съм и разчитам преди всичко на себе си. Разбира се, че определени литератори са ми помагали в чисто прагматичен смисъл, за което стана дума преди това. Не съм участвал и не участвам в групи, при мен абсолютен приоритет имат личните ми преценки за отделните автори - каква е литературната им стойност, според мен. Според собствените ми преценки са предпочитанията и личните ми симпатии, литературните ми и човешки приятелства. Не понасям непочтеността и недостига на съвест, много важно за мен е гражданското, обществено и литературно поведение на отделните творци през годините. Най-много уважавам неподатливите на съблазни творци, особено съществено за мен е авторът да е творчески и биографично почтен. Но все пак написаното от твореца си остава решаващо за отношението ми към него. Винаги съм писал за автори, които са били недолюбвани от силните на деня. Мисля, че имената им говорят сами по себе си. А властниците в литературата най-много се страхуват от текстове за наистина най-добрите поети, писатели и литератори, защото читателите ще направят сравнение между техните писания и творбите на най-добрите, а тези съпоставки в никакъв случай не са в тяхна полза. Така че тактиката и стратегията им е била и е читателите да не знаят за тях, да не ги четат, дори имената им да не чуват.

Знайно е, че в ония времена литературните издания нямаха особено желание да публикуват статии за предпочитаните и високо ценени от мен автори. В известен смисъл това продължава и сега. Литературните вестници и списания не смеят да публикуват такива статии и мнения, както беше и преди 1989 година. Причините за това са манталитет и страх в редакциите на изданията. Макар че те спокойно могат да публикуват подобни статии с бележка, че редакцията не споделя мнението и позицията на автора и след това да публикува и мнения с обратната позиция, включително на засегнатите автори. Същото е положението и при таблоидите и другите ежедневници или седмичници. Опитайте се да изкажете и най-невинни забележки за творчеството на автори като Левчев и сие, и веднага ще се убедите в това, което казвам. Но те не разбират, че в последна сметка нямат никакъв шанс. За всички тях Иван Динков е записал, че тяхната философия е: "Докато съм жив, няма да умра!" Така че това в никакъв случай не ме разколебава в оценките и разбиранията ми - напротив, с времето станах и ставам още по-непримирим да ги отстоявам.

Не си мислете, че не съм знаел за кои автори и как да пиша, ако съм искал непременно да бъда печатан. Но при мен никога не е стоял въпросът за публикуването на написаното - дали ще излезе в печата, или не. Това въобще не ме е интересувало, пък и сега е същото, просто така съм устроен. Важното за мен е, че съм го написал - оттам насетне да става каквото ще. Но съм убеден, че в последна сметка на всичко му идва времето. Най-важното е да няма от какво да се срамуваш от написаното. Предлагали са ми да пиша за поети, писатели и критици на позиции в литературната и административна власт. Разбира се, за добри пари и служби, но винаги съм отказвал. Никога не съм се ръководел от конюнктурата, тя просто не ме е интересувала през годините, още по-малко пък сега.

Статията ми "За литературната критика и още неща" посмя да публикува само списание "Български страници", което спря да излиза. Там имаше и разсъждения по въпроса защо България няма Нобелов лауреат за литература. Моят отговор е: защото се предлагат автори, които нямат никакви шансове за Нобел. Ако вземем имената на спряганите автори в последно време, това са Любомир Левчев, Валери Петров, Стефан Цанев, Йордан Радичков, а в последните няколко години Антон Дончев. Оставам настрана смехотворните предложения за автори като Надя Неделина например...?! Всички те са много далече от вероятността за успех, поради факта, че нямат необходимата литературна класа. Например за Антон Дончев ще споделя, че в иначе приличния роман "Време разделно", който е най-добрата му и стойностна книга, е прекалено силна етническата ненавист, омразата, която възбужда текстът. Големият поет, писател, творец не дълбае пропасти, а изгражда и строи мостове между хората. Не ги противопоставя, а ги помирява и обединява, независимо от етнос, вяра, религия, цвят на кожата. Примерът на най-великия български белетрист Йордан Йовков за подобни писатели си остава, за съжаление, високо и далече. Но именно поради това, те нямат никакъв шанс да получат Наградата.

От друга страна, не ми е известно да са предлагани за Нобел Атанас Далчев, Александър Геров, Иван Динков, Константин Павлов или други от най-стойностните ни поети или писатели. В това отношение свалям шапка на албанците. Те всяка година застават като един зад наистина най-големия си писател Исмаил Кадаре - Кадаре, Кадаре, Кадаре... Така го докараха до "Букър" и са с всички шансове, ако продължават, Исмаил Кадаре да получи и Нобеловата награда. Още повече, че последните й носители - Имре Кертис, Елфриде Йелинек и Орхан Памук - никак не го превъзхождат, пък и за мен лично съвсем не са толкова убедителни. Има доста по-стойностни писатели от тях, но и за Нобеловата награда са правени много компромиси и грешки и често са преобладавали и действали нелитературни съображения, главно политически или географски. Един от най-големите куриози е Нобеловата награда за л и т е р а т у р а на Чърчил!!! На Борис Пастернак Наградата е присъдена за нелошия му роман "Доктор Живаго", а не за гениалната му поезия. В чисто художествено-литературно отношение лагерната литература в "Разкази от Колима" на Варлам Шаламов е много по-силна и стойностна от "Архипелагът ГУЛАГ", но носител на Наградата е Александър Солженицин.

Чувал съм и мнения, че Нобеловата награда не е толкова важна за националната ни литература, но аз не ги споделям. Защото смятам, че една Нобелова награда, присъдена на български поет или писател, освен всичко друго ще привлече вниманието върху националната ни литература въобще. Така че биха спечелили всички български автори. Но за да стане това, държавата и всички институции трябва да застанат като един зад подходящия, с шансове поет или писател. Да се преведе от големи преводачи на шведски и другите основни езици, да се рекламират и популяризират името и творчеството му, да се лобира за него пред Нобеловия комитет. Разбирам, че това по-скоро са мои илюзии и утопии, но само по този начин България може да получи литературен Нобел.

И понеже "Подреждане на балната зала" формално също е свързана с литературна награда, ще споделя своето мнение за литературните награди, присъждани в България. Някои казват, че били прекалено много. Според мен колкото повече награди, толкова по-добре за литературния ни живот. Големият проблем обаче е на кого се присъждат тези награди. И тук е огромната роля на журитата или комисиите. Те трябва да включват личности, които разбират от литература и в същото време имат морал и характер, за да устояват на евентуален външен натиск и ходатайства. Така например националната литературна Награда за поезия "Никола Фурнаджиев", която връчва община Пазарджик, според мен, е най-опазена в това отношение. Журитата, в които аз съм участвал, са наградили поетите Иван Динков, Иван Цанев, Константин Павлов и Христо Фотев. Мисля, че няма от какво да се срамуваме всички от журитата. Също и тези, които присъждат Наградата на Първан Стефанов са с чиста съвест. Но на много места на имената на големи национални творци се присъждат награди на автори, които нямат нищо общо с тези класици. Последният пример бе Наградата "Димитър Талев" на Евтим Евтимов. В случая Талев едва ли би бил много поласкан и доволен от решението на журито. Евтим Евтимов първо не пише проза, няма да коментирам стойността му като поет. Защото този, който получава Наградата, трябва да има нещо общо с автора, на чието име е тя, да е от една литературна "кръвна група" с него, да се приближава по стойност до него. Талевата Награда в никакъв случай няма да повиши стойността на Е. Евтимов като поет. Но със сигурност засяга пометта на Димитър Талев. Ще дам още един куриозен пример с "поета" Петър Велчев, на когото бе присъдена литературната Награда "Димчо Дебелянов". Ако е за "поезията" на Петър Велчев, това просто е смехотворно. Да се присъжда Наградата на името на един от най-автентичните ни национални поети на "поет" като Петър Велчев, който не е дори вторичен, а просто измислен автор, съчинител на стихове, е направо нелепо, подигравка с паметта на един от най-великите ни национални поети Димчо Дебелянов. Но фрапиращите примери като този са стотици. И в подобни случаи се питам: не съзнават ли това членовете на комисията?! Ако журито си е на мястото, това няма да се получи. Ще дам пример и с Наградата "Иван Вазов". Няма нищо сложно в това да се определи, че най-заслужилите и първи носители на Наградата трябваше да бъдат чл.-кор. проф. Милена Цанева заради огромните й заслуги в изследването на Вазовото творчество и Иван Динков за стихосбирката "Епопея на незабравимите", която е дъщеря на "Епопея на забравените". Двамата наистина получиха литературната Награда "Иван Вазов", но след редица други автори, някои от които заслужено, а други незаслужено наградени.

В този ред на размисли смятам, че когато се публикуват имента на носителите, особено на най-престижните национални литературни награди, трябва на не по-малко видно място да се публикува и съставът на журито, което е присъдило съответната награда на този автор. Уверявам ви, че ще откриете интересна закономерност. Скачените съдове са повече от явни. Освен всичко друго, едно жури трябва и да уважава паметта на големите ни национални творци, пък и поне малко да се самоуважава.

Към този ред разсъждения можем да отнесем и удостояването на български поети, писатели и литератори с най-високия български орден "Стара планина". Получили са го и го получават наистина достойни литературни творци, но особено в последно време ценностната система често се нарушава и пренебрегва, в определени случаи се достига до ценностна деградация. Получиха го поетите Любомир Левчев, Евтим Евтимов, Стефан Цанев, та дори Недялко Йорданов и Лъчезар Еленков! Недялко Йорданов е далеч от голямата поезия, защото просто е съчинител на куплети, стихчета и римушки, които той непрекъснато бълва, и те са без особена стойност. Недялко Йорданов разчита основно на поетична сръчност, която не може да му се отрече, че притежава, и само творчеството му за деца има донякъде някаква стойност. Докато Лъчезар Еленков като поет просто не покрива и художествения минимум, необходим за лириката.

В същото време не бяха и не са удостоени с орден "Стара планина" наистина големи наши национални поети, писатели и литератори като Иван Динков, Константин Павлов, Първан Стефанов, Иван Теофилов, Николай Кънчев, Никола Радев, Кольо Георгиев, Иван Цанев, Борис Христов и други, които творчески и граждански категорично превъзхождат гореизброените наградени. Ами Светлозар Игов, който за своята фундаментална "История на българската литература" (и не само за нея) отдавна трябваше да получи орден "Стара планина". Това говори за нивото на тези, които предлагат и определят носителите, а извънлитературните съображения и партийните пристрастия са повече от очевидни. Аз не мога да уважавам автори, които разчитат главно на партийна, служебна или административна подкрепа и протекции, защото обикновено те са неубедителни като творци. Обикалянето по партийни централи с цел да се повиши собствената стойност винаги в последна сметка води до фиаско. Подобни случаи принуждават понякога големи творци да изразяват възмущението си, да се опитват да коригират властта и президента, когато са несправедливи. Известна е реакцията на художника Светлин Русев по повод неприсъждането на ордена на поета Константин Павлов. А пък в знак на творческа оценка и признателност режисьорката Юлия Огнянова предостави своя "Стара планина" на Коста Павлов! Така че опитите за заблуждаване на разбиращите и зрящите за истинските стойности са просто безперспективни.

В тази връзка не мога да отмина и т.нар. "Антологии", които се издават в България или пък за чужбина. Тук ролята на съставителя/ите е най-важна. Но какво се получава често? Прави се наример Антология на българската поезия, в която ги няма Ботев, Яворов, Дебелянов и т.н., или пък от втората половина на ХХ век отсъстват Иван Динков, Константин Павлов, Първан Стефанов, Андрей Германов, Петър Алипиев, Иван Цанев, Борис Христов и други, а са вкючени Сульо, Пульо и други "гении". По този начин се твърди, че това са най-добрите български поети. И чужденците се заблуждават, но вероятно си и казват и недоумяват: та това ли е нивото на българската поезия, това ли са големите български поети?! От подобни "антологии" вредата е много по-голяма от ползата. Но посредствените се тикат да ги превеждат и не осъзнават, че това в никакъв случай няма да покачи стойността им.

- Струва ми се, че за да разберем какво се случи след 90-та година на ХХ век в българската литература, трябва да си изясним какво ставаше преди тази година. Вие точно това правите. Защо бе отречена тотално литературата ни до 90-та година?

- В такива моменти при по-неустойчивите литератори действа правилото на махалото - от едната крайност те отиват в другата, обратната. Солидните критици обаче в такива исторически преобръщания и промени са длъжни да запазват хладнокръвие и обективност. Защото както няма времена, специално отредени за литература, така няма и времена, в които не се създава нищо стойностно в литературата. Това важи с пълна сила и за нашата българска литература. В националната ни литература в периода 1944-1989 година, които някои се опитаха да зачеркнат, високи и класически стойности създадоха писатели като Димитър Димов, Димитър Талев, Емилиян Станев, Генчо Стоев, Вера Мутафчиева, Атанас Далчев, Павел Вежинов, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Иван Радоев, Йордан Радичков, Васил Попов, Станислав Стратиев и редица други. Изцяло или част от основните си произведения с класическо и трайно значение написаха Александър Геров, Иван Пейчев, Иван Динков, Константин Павлов, Първан Стефанов, Андрей Германов, Петър Алипиев, Иван Николов, Христо Фотев, Иван Цанев, Биньо Иванов, Борис Христов, Николай Кънчев, Марко Ганчев, Мирон Иванов, Петър Незнакомов, Георги Алексиев, Петър Караангов, Иван Теофилов, Никола Радев, Борислав Геронтиев, Георги Величков, Димитър Коруджиев, Георги Мишев, Георги Данаилов, Никола Инджов, Калин Донков, Янко Димов, Янаки Петров, Велин Георгиев, Кирил Гончев, Петко Братинов, Димитър Кирков, Янко Станоев, Рашко Сугарев, Георги Марковски, Иван Серафимов, Георги Спасов, Ивайло Балабанов, Андрей Андреев, Марин Георгиев, Владимир Попов. Преди 1989 година направиха първите си литературни стъпки и издадоха дебютните си книги творци като Виктор Пасков, Владимир Зарев, Георги Борисов, Георги Братанов, Георги Рупчев, Иван Методиев, Добромир Тонев, Деян Енев, Ивайло Дичев, Златомир Златанов, Иван Методиев, Малина Томова, Николай Искъров, Валери Станков, Здравка Евтимова и други. През същия период творяха литературни историци и критици като Георги Цанев, Петър Динеков, Милена Цанева, Цветан Стоянов, Иван Пауновски, Минко Николов, Кръстю Куюмджиев, Тончо Жечев, Светлозар Игов и други. Истина е и това, че на всички тях, на едни по-малко, на други повече, системно им бе вгорчаван животът, не без участието на литературните властници и посредственици. Но, както е известно, завистта и бездарието нямат почивен ден.

Така че, когато спокойно и без излишни емоции се направи равносметка, се вижда реалната картина.

Освен това българската литература, както и всяка друга национална литература, се състои не само от класиката и шедьоврите си, в нея сигурно място имат и всички добри, много добри и отлични творци. Но те трябва да се степенуват по стойност. Създаването на едно наистина добро стихотворение или друга литературна творба заслужава поклон.

- Така стигаме до въпроса какво се случва с българската литература през 90-те години на миналия век? Ново втурване след поредните миражи на модерното? Да не забравяме, че цели 45 години на българската литература бе налагано да следва "единствено правилния и най-модерен художествен метод в литературата" - социалистическия реализъм, а преди това Пенчо Славейков, Гео Милев, Иван Радославов ни "учеха", че трябва да следваме пак някакви чужди модерности... Нима литературата ни е обречена да следва непрекъснато чужди модели? Може би защото се приема, че тя няма свой модел?

- В общуването и влиянието на чужди литератури върху българската няма нищо нередно, още по-малко пък страшно. Родната литература и българските поети и писатели няма нужда да се затварят, да се капсулират, да се вглеждат само в своя път. Освен това българските литературни творци, става дума за стойностните от тях, винаги си остават и ще си остават български творци. Защото има една много важна и ненакърнима особеност - това е чувствителността, националната чувствителност. Един български творец просто не може да пише като американец, французин и какъвто искате поет и писател, защото няма американска, френска и т.н. чувствителност, а българска. Всички опити да се имитират чужди творци, неизбежно завършват с фиаско. Трябва да се прави разлика между влияние и подражание. Епигонството и имитацията са пагубни за поета и писателя, докато влиянието е благотворно. Само Омир не се е влиял, защото е първият и е нямало от кого да се повлияе. Впрочем и той се е влиял - от Аедите. Колкото и да се влияят от чуждите образци, силните таланти никога не се размиват в този смисъл. Например Вазов е упрекван, че е епигон на Юго и на други, но вземете "Под игото", "Чичовци", разказите му, класическите му стихотворения от "Епопея на незабравимите" и ще се убедите, че това са български творби. Символизмът не е български литературен патент, но Яворов, Дебелянов, Траянов, Лилиев и другите ни водещи символисти създават своята символистична поезия като български поети. А българският символизъм не отстъпва нито на френския, нито на който и да е друг национален символизъм. Същото е и с останалите литературни школи и направления. Така че в лицето на най-добрите си представители, родната ни българска литература създава собствената си традиция. Нашата основна традиция се намира в ненадминатия ни фолклор, както и в създадената до момента българска литературна класика. В последна сметка големият творец е епигон на самия себе си. Защото, когато творецът е силна индивидуалност, той не се притеснява и няма защо да се страхува от влиянията, по своеобразен начин влиянията са ползотворни, тъй като истинският талант просто не може да бъде подражател, талантът интуитивно усеща това и не се притеснява и страхува от влиянието. Иначе има опасност да останем на нивото на ония примитивни автори, които казват, че не четат, за да не се влияят...!

- Откъде извира тази ненавист днес към предходниците в литературата? На какво се дължи тя? Не ви ли се струва обезлюдена българската литература днес?

- Всяко следващо поколение смята, че превъзхожда предишните и това донякъде е разбираемо, защото новото поколение се стреми да преодолее предходното, което не винаги е лесно и се получава. Съвсем не е правило, че следващото литературно поколение е по-силно от предишното. Достатъчно е в нашата литература да посочим имената на Ботев и Йовков. Или пък в световната литература има ли по-велик драматург от Шекспир!? Но литературните поколения не бива да се противопоставят, по-плодоносно е да се съпоставят и по този начин да се изгражда представата за развитието на националната ни литература. Що се отнася до това, обезлюдена ли е българската литература - не, това ми се струва крайно като твърдение, подобна прогноза е прекалено апокалиптична.

- Следите ли какво се случва в литературата ни днес? Накъде върви тя? Кои са същностните й черти според Вас?

- Доколкото ми е възможно, според времето и силите си, разбира се, че я следя. Но като се има предвид, че всяка година в България се издават 2-3000 книги с художествена литература, просто е невъзможно да се прочетат всичките. В момента ми се струва, че в българската литература има известно затишие откъм ярки поетични и прозаични творби. Дано това е временно. Има автори, които дават надежди. И от по-старото поколение, и от по-младите. Що се отнася до същностните черти на съвременната ни литература, трудно е да се подведат авторите под общ знаменател. За по-младите е характерно, че търсят своята идентичност, опитват се да експериментират, но нещо впечатляващо и трайно запомнящо се, за съжаление, не съм срещал скоро. Общото ми впечатление е, че средното ниво се повишава, но липсват ярки творби.

- Понякога имам чувството, че в литературата ни се разпореждат колониални администратори - те определят каква литература е необходима на "туземците"... Вие нямате ли такова чувство?

- Може би подобни впечатления се създават от различните литературни кръгове, които съществуват в съвременната българска литература - най-общо традиционалисти и новатори. И от известната нетърпимост между тях, единият кръг не признава другия и обратно. Но това не е от днес, нито само в България. Проблемът е, че трябва да се увеличи търпимостта и толерантността между тях.

- Защо литературата ни бе принудена да бъде псевдомодерна - да липсват в нея класическите романови форми например? Наскоро Кристин Димитрова снизходително допусна да имало и сюжет в прозата! Но не си мислете, че можем да възкликнем: "Ледовете се пукат, господа съдебни заседатели!" Съвременната българска литература си остава в примката на един криворазбран псевдомодернизъм, налаган с по-жестоки методи от соцреализма...

- Това, че Кристин Димитрова, или някой друг автор, е казал нещо, съвсем не значи, че е така. Литературата не търпи догми и мнения от последна инстанция. Сюжетната проза е толкова жизнена, колкото и всяка друга белетристика. Пък и последните носители на Нобелова награда за литература, колкото и възражения, подозрения и несъгласия с имената да имаме, са автори предимно на сюжетна проза. Защото в последна сметка белетристиката е преди всичко разказване на истории, каквото и да означава това, а то означава и наличието на сюжет в най-общ смисъл. Андре Мороа казва, че разказът е случка, болка и талант. В последна сметка всичко зависи от качеството на създаваните творби, а не от субективните твърдения на който и да е.

- Днес в съвременната българска литература липсва диалог, просто не се допуска - по понятни причини. Представяте ли си, че навремето, когато Левчев бе голям началник, имаше критици, които критикуваха неговата поезия. А сега има "свещени крави", за които се допуска да се пее само "Осанна!"... Защо изпаднахме в такова жестоко мълчание?

- В предишни въпроси отговорих донякъде. Трябва да уточня, че отделни критици си позволяваха да критикуват Левчев през 60-те години, когато той все още не беше голям началник. По-късно вече това бе невъзможно. Според мен най-големите недоброжелатели на Левчев и сие са тези, които изграждат охранителния вал около тях относно вероятни критики. Те им правят мечешка услуга. И тук се забелязва закономерността, че възхвалителите и пазителите им са също на тяхното неубедително ниво, на което са самите те. Справка и доказателство е литературно-кртическият очерк за Любомир Левчев от Любен Георгиев (лека му пръст), макар че мога да посоча десетки имена и случаи. За подобни "критици" и "литератори" например поезията на Константин Павлов и лириката на Лъчезар Еленков са равни по стойност. Или пък на едно ниво поставят поезията на Иван Динков и тази на Матей Шопкин например. Да се смееш ли, или да плачеш. Защото разликата в подобни случаи просто е огромна! Разбира се, в полза на Константин Павлов и Иван Динков. Подобни "оценки" говорят за пълно неразбиране на лириката като изкуство. Защото да определяш и даваш сходни или направо еднакви оценки и да приравняваш царя с пъдаря, да поставяш знак за равенство на принципа Иван Динков и Константин Павлов са поети, но Матей Шопкин и Лъчезар Еленков също пишат стихотворения, или крайната некомпетентност - да определяш вторите едва ли не като по-стойностни творчески от първите, което също се среща, това наистина е пълна естетическа безпомощност, ти разкриваш абсолютната си несъстоятелност като литератор и критик.

Аз често казвам, и то не само като шега, че съм най-големият доброжелател и приятел на Левчев, защото го съветвам да спре да публикува своите "поезии" и "прози", да спре да се излага, защото, ако продължава, ще стигне и под дъното. Но уви... Клакьорите и слабият му характер се оказват непреодолими и непобедими, и в последна сметка пагубни за него. Последните му публикации в "Труд" и другаде категорично потвърждават твърденията ми. Не бива едни полуталантливи, от средно ниво автори, само донякъде поети, писатели, литератори, да се развяват като знамена и да се сочат на младите като "класици" и всяка тяхна книга - като невиждано постижение и връх в националната ни литература, защото това е нездравословно, неморално и непочтено спрямо младите. Младите не бива да се лъжат, заблуждават и манипулират, защото губят години, докато стигнат до имената и творчеството на тези поети, писатели и литератори, които трябва да им бъдат ориентир и еталон в изкуството. А кухата популярност, кухите величия, плод на рекламния медиен шум - оглушителен и натрапчив, въобще не ме е интересувал и впечатлявал през годините и сега, само е предизвиквал и предизвиква у мен иронични усмивки, защото крайният резултат ми е ясен - всичко отлита в небитието и забравата.

Не може да има диалог в една ненормална литературна обстановка, когато почти никой не смее да публикува нелицеприятни мнения и оценки за определени автори. Нищо друго не ни остава освен да продължаваме още по-непримиримо съпротивата си срещу манипулирането на читателите - подобна кауза винаги си заслужава усилията и неприятностите. В никакъв случай не трябва да има недосегаеми за критика автори. Но, за съжаление, все още има.

- Как мислите, защо на литературата ни бе забранено да описва живота? Терминът "реализъм", колкото и неопределен да е, е недопустим в днешната наша литература. А си спомням как американски критик възкликна по повод на поредната нова книга на Джон Гришам, че се е родил "американскят Горки"!

- Просто не виждам как някой може да забрани на писателите да използват реализма, пък и всеки друг художествен метод. Това си го решава всеки автор сам. Допускам, че имате предвид известната насмешка, с която някои, имащи се за "модернисти", се отнасят към по-традиционалистични автори. Известен е съветът на великия Достоевски към писателите - да пишат и нищо да не измислят, защото в реалния живот има и ще срещнат такива неща, които и най-гениалното писателско въображение не е в състояние да измисли! Известно е също, че самият Достоевски е избирал сюжетите на своите гениални творби от криминалните полицейски хроники. Но какво прави от фактите геният! В този смисъл упрекът към реализъм 1:1 е справедлив, когато се отправя към примитивни писатели, които просто копират действителността. Иначе "реализмът" има достатъчно широк диапазон. Имаме например "психологически реализъм", "магически реализъм", според мен и "фантастичен реализъм" и т.н. Изобщо и реализмът като всеки друг художествен метод е практически безкраен и в никакъв случай не ограничава литературните творци. Струва ми се, че реализмът и символизмът са най-влиятелните, жизнени и плодоносни художествено-естетически направления и главно на тяхна основа са изградени останалите. Това е така, защото те все още са способни на естетически превъплъщения, ако щете на естетическа мимикрия. Разбира се, че става дума за реализъм на художественото пресъздаване на действителността, а не за реализъм на нейното копиране.

Чувал съм и мнения, че цензурата в периода 1944-1989 година е била и полезна, защото е принуждавала пишещите да творят по-художествено, да си служат с езоповски език, за да заблудят властта и цензурата. Това донякъде може да е вярно, но то се отнася само за по-слабите автори, които се стремяха да дават максимума, да се самопостигат напълно творчески. Веднага обаче ще опровергая подобни твърдения с примери: нима Ботев, Яворов, Дебелянов, Фурнаджиев, символистите, Далчев, Йовков, Елин Пелин и всичките ни класици между двете световни войни, над които не висеше цензура, не сътвориха безсмъртни творби. И преди 1989 година и след това няма да откриете разлика в писането на Иван Динков, Константин Павлов, Първан Стефанов, Николай Кънчев, Иван Цанев, Борис Христов и останалите ни значими творци. Защото художественото писане зависи само и единствено от таланта на твореца. Талантът е художник по рождение и не зависи от времето. Надареният с интуиция и характер творец е в състояние да прозре зад всеки външен факт един по-дълбок духовен смисъл и да го изрази високо художествено. Едно от основните неща, които отличават значимия творец от посредствения е, че големите са непредвидими, те постоянно изненавадват. Докато слабите са предвидими до баналност. Когато чета например стиховете на автори като Матей Шопкин, Недялко Йорданов и десетки други, аз предусещам как ще римуват, каква дума ще употребят, за да натъкмят баналния си куплет като римушка. Или пък още в началото на разказа става ясно какво ще се случи като сюжет по-нататък и какъв ще бъде краят му. Такива са посредствените разказвачи.

- Имате ли програма как да се излезе от състоянието на криза, в което се намира съвременната ни литература?

- Изкуството не зависи от програми, включително и литературата. Програмите могат да помагат, когато се отнасят до популяризиране и разпространение на наистина най-доброто от националната ни литература. Иначе всяка литература, включително и българската, зависи от таланта на поетите, писателите и литераторите, които я създават.

- Мисля си, че стойностната литература днес се създава извън столицата, така както Вие, от Пазарджик, казахте най-разумните неща за днешната литературна ситуация. Не ви ли се струва, че днес нашата литература е в по-голяма степен "столичноцентрична" от преди 1989-та?

- Огромната част от големите български поети, писатели и литератори не са родени на жълтите павета в София, а в провинцията. Така е и в другите национални литератури. Откровено ще кажа, че нямам никакви съображения и притеснения от факта, че съм в Пазарджик, поне в този смисъл, в който намеквате. Напротив, в родния си град се чувствам превъзходно и наистина повярвайте, че не изпитвам каквито и да е комплекси от подобен факт. И то не само защото се намирам на час път до София. Просто в съзнанието ми няма и никога не е съществувал този проблем, който знам, че присъства у много автори, живеещи и работещи извън столицата. Провинциализмът е проблем на мислене и манталитет, а не на местоживеене. Това го доказва не само българската, а и световната литературна практика. Пък и в никакъв случай София, Париж, Москва, Ню Йорк, Токио, или който и да е голям град или мегаполис може да научи някого да пише добре, когато отсъства необходимият талант. Светът е толкова малък, че който се интересува, за всичко може да намери информация. Наистина в световните градове - културни центрове, човек може да види и се запознае с много неща и тенденции, но решаващ е талантът на твореца. За мен е най-важно да се самопостигна максимално в това, което пиша - в този момент толкова мога, така мога. Стремя се да дам най-доброто и максималното от себе си за момента. Всичко друго е второстепенно. Поне при мен е така.

Освен това в Пазарджик живеят и творят поети и писатели като Стефка Венчева, Елена Деянова, Цветанка Убинова, Атанас Иванов, Иван Есенски, Петър Апостолов, Митко Начев, Борислав Петров, които създават поезия и проза категорично над средното ниво на това, което се пише и публикува в София и из страната. Има и млади, които набират височина и сила, защото, където е текло, логично е пак да тече. В Пазарджик творят и редица много добри художници, музиканти и актьори, високоинтелигентни личности като големия адвокат и отличен полемист и публицист Хари Хараламбиев, Костадин Пампов, който в последно време пише много интересни и стойностни неща, Тодор Атанасов, Костадин Зяпков, Любомир Иванов и други, които биха правили чест на всеки град, включително и на София. Никак не беше случаен фактът, че докато бе жив, Иван Динков използваше всяко свободно време да дойде в Пазарджик и до с. Смилец, където се зареждаше творчески. Много сериозният белетрист Ангел Г. Ангелов, който живее във Варна, поне веднъж месечно идва в родния си Пазарджик едва ли само по семейни причини... Няма абсолютно никакво значение къде е написана творбата, значение има единствено нейната литературна стойност.

Това, че в София се намират редакциите на повечето вестници и списания, е просто една статистика, която почти нищо не значи. Известно ми е, че творците, които живеят в столицата, в по-голямата част пишат творбите си извън София. Така че, според мен, нашата литература може да се определи като "столичноцентрична" най-вече в количествено отношение. А и по принцип големите творци са единаци, живеят затворено и контактуват с много ограничен кръг от хора. Фактът, че живея в Пазарджик, съвсем не означава, че съм в изолация. Напротив, аз съм в отлични отношения с поети, писатели и литератори, които най-високо ценя и с които изпитвам нужда да контактувам. Виждаме се, говорим, коментираме. И то с тези, за които мнозина, живеещи в София, не могат и да си помислят. Блазня се от надеждата, че съм един от най-близките им, приятни, смислени, желани и предпочитани събеседници и приятели. В последна сметка това е най-голямата награда и удовлетворение за мен.

- През последния месец в "Книги Нюз" има десетина статии, в които се спори за литературата, създавана в Бургас. Там миналата година се появиха няколко много стойностни книги, и в другите градове на страната като че ли е така. Но тези книги, тези автори остават в сянката на столичния шум... Дали ако има литературно издание, различно от досегашните, не бихме видели талантите извън столицата?

- Стойностни книги се създават в цялата страна. Колкото за Бургас и авторите, за които споменавате, не мога да споделя мнението си поради простата причина, че не съм имал възможност да ги прочета. По-добре познавам няколко талантливи поети и прозаици от Варна и от други региони на България. Добре е наистина талантливите млади да имат шанса да бъдат забелязани, открити, оценени, разбрани и приобщени навреме. За съжалене, невинаги е така, защото по-нахалните и агресивните, които по правило са по-неталантливи, работят здраво с лакти и придобиват незаслужена популярност и позиции. Но мисля, че литературата има око за всеки новодошъл талант. В последна сметка времето ще сложи всеки на мястото му. Хубаво е да се популяризират, но най-важното е да пишат талантливо и да издържат. Талантът освен всичко друго има силата и характера да издържи и да дочака своя час. Рано или късно талантът се появява, разбира се, колкото по-рано и навреме, толкова по-добре не само за самия него. Аз съм убеден, че истинският талант в последна сметка получава заслуженото. И то много по-често приживе. Разбира се, само можем да предполагаме в сталинските лагери на смъртта колко велики таланти са избити, което е голяма загуба не само за руската, но и за световната литература и изкуство.

- Струва ми се, че литературата ни бе натикана в чувала (капана?) на някаква псевдомодерност, което блокира литературните процеси, така ли е? Как иначе да си обясним липсата на криминален, социален, любовен, приключенски и т.н. роман?

- Псевдомодерността наистина я има, но тя сама по себе си съвсем не може да е причина за липсата на криминален, социален, любовен, приключенски или друг тип романи. Пък и такива романи се пишат от български автори. Проблемът е, че не се появява нещо впечатляващо.

- Самозатварянето на съвременната българска литература доведе до отблъскване на българския читател от нея. Като нямаме свой Гришам, ще четем американския, като нямаме свой Борис Акунин, ще четем руския... Така ли е, според Вас?

- Да, така е. Само че не самозатварянето е причината, а липсата на подобни силни родни таланти и творби.

- "Постмодернизмът" в САЩ е мъртъв, макар че някои големи негови представители са още живи, а у нас той бил по-жив от всякога, твърдят неговите адепти. Не изпадаме ли отново в положение, каквото вече сме преживели - когато символизмът бе мъртъв в света, а у нас Иван Радославов твърдеше, че той е бъдещето на българската литература?

- Преди години у нас имаше подобна полемика "за" или "против" свободния стих. Стефан Цанев по този повод се хвали, че било голям успех, едва ли не героизъм, "спасяването" на свободния стих. Това, според мен, бяха безсмислени спорове, преливане от пусто в празно. Защото силна поезия може да се създава както в класически, така и в свободен стих. Всеки поет може да пише в свободен стих, никой не е в състояние да му забрани. Важното е да е майстор. Но свободният стих не е словесно хаотично брауново движение - той си има правила и закони. А и свободният стих не е българско изобретение, а отдавна е световна практика. При свободния стих по-лесно може да се преиграва в известен смисъл поезия. Докато при класическия стих, поради неговите особености, по-ясно си личи имитацията, преиграването на поезия.

Колкото до постмодернизма у нас, според мен, той е много неопределен и нестабилен. По-скоро е подражателски и откровено плагиатски, отколкото автентичен. Аз се смятам за широко скроен критик и наблюдавам с надежда и вяра не само младите постмодернисти, а и всички останали. Според мен, в българската литература има място за всякакви школи и литературни направления. Винаги е било така. Всяка литературна школа, кръг, направление в последна сметка се утвърждава чрез своите постижения и значими представители. Има стойностни реалисти и неубедителни реалисти, значими символисти и слаби символисти, романтици класици и невзрачни романтици и т.н. Засега аз не виждам значими и впечатляващи творби и постижения на българските постмодернисти. Творбите на родните модернисти и постмодернисти, като общо впечатление, са прекалено фрагментарни, хаотични, нестабилни, не са солидни, понякога са откровено плагиатски, подражателни, епигонски. В огромната си част българските постмодернисти не сътворяват поезия и белетристика, а умозрително измислят стихове и проза, напъвайки, насилвайки и измъчвайки въображението си, прекалено си личи тяхната вторичност. Те не разбират, не осъзнават и не вникват в модернистичните призиви на Гео Милев за "оварваряване" на литературата. Той в никакъв случай няма предвид опростачване и опошляване на литературата, нахлуването на цинизми, вулгарни изрази и примитивизъм в литературните творби. Аз съвсем искрено се надявам и вярвам, че родните постмодернисти ще успеят да създадат свои впечатляващи и с трайно значение творби, за да останат като естетическо направление в българската литература. Защото в литературата в последна сметка остават само онези литературни школи и направления, които успеят да създадат класически творби.

Проявите и "новостите" на родните постмодернисти са повече във формален аспект. Но например аз не виждам смисъла някои "модернисти" да пишат без препинателни знаци. Това е една безсмислица, защото единственото, което постигат и се получава е, че в последна сметка мисловната каша става и формална. Целта я знам: да "шашнат" читателите. Пък и писането без препинателни знаци е отдавна познато и експериментирано в някои чужди литератури. Впрочем може да се пише всякак, важното е да е смислено, съдържателно, дълбоко и художествено убедително.

Колкото до литературната критика в този смисъл, за Бога, повярвайте ми, че за мен не представлява никаква, ама никаква! трудност да пиша "постмодерна" критика. Мога да ви залея с терминологична лава от рода на "идиолектна", "симулакър", "ананказъм", "текстуалност", "абнормност", "метаразказ", "интенция", "метадискурс", "апосиопеза", "уроборосно", "епистемологично движение", "митопоезис", "логоцентризъм", "прайбализъм", "самореферентност", "наратив", "семиозис" и колкото искате още, да ви принудя да четете текстовете ми с речници. Така се пише много по-лесно, но какво от това, когато се разчита на "учена терминологичност", зад която се крие бледа и хилава литературно-критическа мисъл, граничеща с откровено неразбиране на литературните творби и автори, за които става дума. Освен това по този начин по-скоро се отблъскват читателите от литератуата, отколкото се привличат към нея. В този си краен стремеж някои наистина прекаляват и достигат до своеобразен езиков и стилов мазохизъм. Но когато ти се гавриш и се отнасяш мазохистично с думите и изреченията и ги измъчваш, те се връщат при теб като бумеранг и ти отмъщават с много по-силна гавра и мазохизъм и в последна сметка ти се оказваш губещият. Защото, както е известно, никой не е успял да победи природата, а в случая става дума точно за природата на езика. Разбира се, че литературната наука си служи със своя специфична терминология, задължително работи с литературно-критически, литературно-исторически и литературно-теоретически инструментариум, без които не може. Литературната теория и наука трябва да се развиват терминологично, но то следва да става при обективна нужда, разумно и солидно, да е разултат от сериозна и наложителна необходимост, а не самоцелно и екстравагантно. Но сами разбирате, че тук става дума за друго - за нарушаване на мярката чрез прекаляване, за отиване в крайности, които нарушават мярката и излишно и маниерно затрудняват общуването.

Аз съм привърженик и се стремя да пиша четивна критика, а не да затруднявам и измъчвам читателите. Много по-трудно е да се пише смислено и задълбочено, защото най-сложно е да се пише просто и разбираемо, да се "превеждат" текстовете на разбираем за читателската публика език. Критикът трябва да е мостът, на който се срещат автор и читател. Критическият текст трябва да подпомага и улеснява общуването на читателя с литературната творба, а не допълнително да усложнява и затруднява това общуване. Затова езикът на критиката не трябва да е недостъпен. Когато литературният критик е талантлив и задълбочен, и когато е достатъчно наясно с текста, който интерпретира и върху който разсъждава, тогава той излага най-сложния анализ и най-тънките неща, които е открил, почувствал и усетил, до които се е домогнал и прозрял при общувнето, и размислите си върху литературната творба, художествените открития, до които е достигнал, по разбираем за читателите начин, така че и на тях да им станат по-ясни посланията на творбата. Задачата на критика е и най-сложната и дълбока литературна творба да се "преведе" на разбираем за читателите език, така да им се обясни и разтълкува, че да им стане достъпна, да "прогледнат" за нея, да проникнат и провидят зад думите. Освен това българският език е богато нюансиран и синонимните му възможности са забележителни. Това позволява да се изразяват и най-сложните, дълбоки и фини изживявания и преживявания. Българският език съвсем не ми създава дискомфорт да изразя всичко, което чувствам и усещам, в него се чувствам напълно комфортно. Простото и ясно писане съвсем не означава елементарно изразяване, а напротив - изисква висота на мисълта и дълбочина на разсъжденията чрез изразително, емоционално-научно и същевременно чувствено-аналитично и есеистично-логично слово със съответните акценти и аналитични сондажи и дълбочини. И понеже най-трудно се пише просто и разбираемо, аз се опитвам да пиша по този начин, за мен по изложените аргументи, този стил е критическо предизвикателство. Ще цитирам Бодлер: "Искрено съм убеден, че най-добра е критиката, която е забавна и поетична, не студената, алгебрична критика, която, под предлог, че обяснява всичко, е лишена от любов и от омраза, и съзнателно се отърсва от всякакво лично отношение..." Желанието ми с това, което пиша, е да потвърдя, че литературната критика е необходима и е неразделна и много важна част от самата литература и читателите да изпитват нужда от критическите текстове при общуването си с литературните творби. Защото Далчев казва, че за равнището на една култура се съди не по поезията, а по критиката, голяма поезия имат и примитивните народи.

Разбира се, във всяко лтатуроведско и литературно-критическо направление има и рационални и интересни неща. Да вземем например така наречените структуралисти. Те измерваха "глаголни температури", брояха количеството съществителни, прилагателни и т.н. части на речта в един текст. Но макар подобна статистика донякъде да е интересна и любопитна в теоретично отношение и като наблюдение, по същество тя не може да обясни нищо, защото липсва литературната и художествена магия. По една съвсем проста причина: когато даден писател, поет и литератор сътворява своите текстове, той съвсем не мисли за броя на глаголите и т.н., които ще използва. Следователно това не може да бъде ключът за разкодиране на определена творба, защото кодът не е в броя на частите на речта. Избройте глаголите, съществителните, прилагателните и т.н. в творбите на някой голям поет или писател и по същата формална количествена схема се опитайте да творите. Убеден съм, че като художествен резултат вашият текст ще бъде далече от успеха. Най-много да се получи нещо прилично, защото всичко е много по-комплексно в творческия процес. Напишете строфа със 17, даже с 20 "е", но никога не ще достигнете Ботевото "Настане вечер, месец изгрее...", или пък "Гарванът грачи грозно, зловещо...". Ботев едва ли се е замислял технически над това, защото го е водил поетическият му гений. В изкуството има много необяснимости, които талантът носи в себе си по рождение.

Лошото е, че "постмодернистите" в българската литература смятат, че литературата започва едва ли не от тях. За тяхно съжаление ще кажа, че са далеч от истината. Почти абсолютно правило е, че при такива позиции и при подобно мислене обикновено се стига до откриване на колелото. Големият Иван Динков имаше мисъл, че прекалено амбициозните писатели се хранят с "мръвки от мравки", и че "сушат сливи на месечина". Никой от поетите, писателите, литераторите не идва на празно място. Винаги унаследеното при всеки творец, колкото и голям да е той, е много повече от привнесеното ново. Ако те размислят и си зададат някои въпроси, не е трудно да открият, че даже почти всички литературни термини, с които си служим, са създадени още в античността - метафора, епитет, хипербола и т.н., и т.н. Така че сами могат да си направят изводите. Ако трябва да си послужа с една крайна метафора, бих им казал: От времето на Омир, нищо ново! Бих допълнил, че всички дописваме Омир! Моят съвет е: стъпвайте върху класиката и няма да сбъркате, тя най-добре може да ви помогне, класиката е най-великият и сигурен учител! Големите поети, писатели и изобщо творци не се страхуват и притесняват от класиката, те винаги по принцип се съобразяват и съизмерват и имат предвид сътвореното от класиците. На родните модернисти и постмодернисти бих им препоръчал и съвета на Пенчо Славейков, който и самият той невинаги спазва, че влюбеният в литературата и решилият да посвети живота си на нея като писател трябва първо безмилостно "да убие в себе си филолога". Става дума за най-важното - за автентичността! Това, според професионалното ми критическо разбиране, е въпрос от особено, фундаментално значение за литературата въобще. Защото е пълно с вторични, третични, и т.н. неавтентични, преиграни стихове и проза и това много личи. Твърде много автори разчитат на "хватки", умело съчиняват, имитират и версифицират. Постоянно сме засипвани от стихове без поезия, понякога безупречни в техническо отношение, но без озарение и душа.

"Произведения" на Левчев са и млади български постмодернисти като онова поетче, което твърди, че Лилиев и Далчев не били никакви поети, докато Левчев е световен български поет...?! Да са му живи и здрави! Такива са резултатите от литературното "бащинство" на Левчев. Те заедно журират често... Лошото е, че едно полуобразовано или необразовано поколение с високо самочувствие, произтичащо именно от собственото му невежество, се втурва в литературата и иска да "оригиналничи" и да показва себе си.

- Ще постигне ли българската литература ниво на "нормалност" като американската, френската, руската, при които няма диктат на един или друг творчески метод, а съществуват равнопоставено множество методи?

- Смятам, че в българската литература няма диктат на един или друг творчески метод. Всеки творец сам избира как да пише. Проблемът е в качеството на това, което се пише. Наблюдаваме масово стихопроизводство на битова поезия, което заплашва да се превърне в истински потоп. В това отношение Недялко Йорданов и Матей Шопкин са само едни от стотиците примери, които могат да бъдат посочени. Всички те създават една литературна манифактура, която няма никакъв шанс и бъдеще. В прозата е същото. Посредствените автори пишат елементарна социална поезия и проза с оголени публицистични внушения. Те не разбират, че когато един високо талантлив творец подхване дори злободневна тема, той винаги намира начин да надскочи измеренията на фейлетона, на вестникарското съобщение, на моралистичния патос и да отиде в сфери и зони, където моралът, нравствеността, условността на изкуството облагородяват материята, превръщат я в нещо по-общо и по-важно за човека. Големият творец надмогва прякото политическо въздействие и влияние върху читателите, а им въздейства индиректно, но по-силно. Както казва Толстой, "Приучаването на хората към това, което прилича на изкуство, ги отучва да разбират истинското изкуство." Ще цитирам и Рихард Демел: "Изкуството не се създава за народа, а за Бога и за света, за душата на човечеството или за душата на цветята по нивите, за всички и никой, за вечен живот или въобще за едно безгранично величие." Ще си послужа и с казано от Емилиян Станев: "Онзи, който пише, съобразявайки се с вкуса на читателите - нищо значимо няма да създаде. Писателите не трябва да задоволяват потребностите, изискванията на масовия читател." Албер Камю казва: "В моите очи творчеството не е единствената утеха на художника. То е средство да развълнува чувствата на повече хора, да им даде "избран", възвишен образ на всекдневните страдания и радости." Ще цитирам и Бодлер: "Изкуството е кръст, на който, страдайки, човек се доближава до Бога." Големите творци винаги имат пред вид високото изкуство!

Значимото изкуство задължително предполага преминаване от бита към Битието, само тогава изкуството има стойност. Това дава възможност на "постмодернистите" да подценяват и да се подиграват на другояче пишещите. Може би оттук произтичат впечатленията за диктат, но не е така.

- Как мислите, съществува ли у нас цензура в литературата днес, нещо което "Книги Нюз" непрекъснато твърди, а наскоро нещо подобно, макар и в мека форма заяви и Елена Алексиева - че съществувало "негласно насърчаване на политически коректни и екзотични теми", което пак е същото. Е?

- Има подобно нещо, но то е най-силно при оценките за автори и книги. Слава Богу, все се намират възможности, макар и много трудно, да се публикуват всякакви текстове. "Книги Нюз" е доказателство за това.

- Защо липсва литературна критика у нас? Кои са причините?

- В голяма степен Ви отговорих преди това. Единици са литературните критици с възможности и характер. Пък и литературната критика е много рядка дарба. Литературният критик трябва да има предвид и максими като тази на Теренций, в която казва, че когато двама правят едно и също нещо, не е едно и също нещо. Което кореспондира с казаното от Ницше, че нюансът е най-голямото постижение на живота. И същевременно вярно и правдоподобно е и привидно обратното. Например Верлен казва, че за поезията е важна преди всичко музиката, докато Далчев твърди, че многото музика убива поезията. Макар и на пръв поглед да изглеждат диаметрално противоположни тези твърдения, ако се замислим, ще стигнем до извода, че Верлен и Далчев в случая говорят за приблизително едно и също - става дума за м я р к а т а!

За съжаление, критиката често пъти подминава опитите за сериозен и задълбочен прочит на класиката и наистина стойностните и дълбоки творби, а венцехвали повърхностни и екстравагантни упражнения на недоучени автори. Притеснителното е, че такива автори и творби напират да формират своеобразен вкус в публиката. Особено пък като се има предвид пробивността, кресливостта и умението да си правят реклама. Прекалено често и лековато някои критици определят като "големи", "огромни", "велики" или "гениални" съвсем средни автори. Тези оценки могат и следва да се прилагат към творци, които са с откроено и оформено класическо лице, или най-малкото са с шанс за класиката. Критиците и литераторите трябва да имат предвид и факта, че в българското училище в гимназиалните класове изучаваните класици от Христо Ботев до Атанас Далчев са само 15 за близо стогодишен период! А във всичките останали класове от Кирил и Методий до днес са 34! Разбира се, че не всички класици се изучават в училището, защото няма достатъчно часове. В пълна степен това става в университетите. Но ако приложим и университетските критерии, българските класици се свеждат до няколко десетки имена. Вярно е и това, че една национална литература не се състои само от класиката и шедьоврите си, а литературно-историческо значение имат и десетки добри, много добри и отлични поети, писатели и литератори. Ако обаче четете статии и рецензии с литературно-критически оценки през последните десетилетия не е трудно да констатирате, че според тях за последните 50-60 години в българската литература са творили поне хиляда "класици"!!! Сами разбирате абсурдността на подобни "оценки". По-този начин се получава едно плато, което не прави разлика между значимото и приличното. Моята версия е, че аз и критиците и литераторите, които мислят като мен, трябва да продължаваме да се занимаваме със сериозен, последователен и логичен прочит на наистина големите съвременни автори и на класиците, пък да видим кой ще излезе прав накрая.

Колкото до мен, ще използвам един стих на Константин Павлов: "Късно е да бъда развратен." Не съм участвал и няма да участвам в развращаването и опростачването на българския читател. Това не е за мен. Закономерно е, когато котките, т.е. литературните критици, дремят или спят, мишките да се разиграват необезпокоявани. За много хора това е изгодно.

- Вашата книга, която публикува Eлектронно издателство "LiterNet", би следвало да се публикува и в книжен вариант. Убеден съм, че тя би се продавала успешно. Но предложи ли ви поне дори едно издателство да го направи?

- Най-напред книгата излезе в книжен вариант. Позволи си да я публикува издателство "Българска книжница" на поета Трендафил Василев. Именно значителният интерес към книгата стана причина да я публикувам в "LiterNet".

Възможно е след прочита на книгата ми и това интервю да се появят мнения, че едва ли не тя е срещу критикуваните автори. По-невярна оценка едва ли може да има. Защото статиите от книгата и размислите ми тук са изцяло "ЗА" - те са в защита на високата и стойностна българска литература и против заблуждаването и манипулацията на читателите. Водило ме e единствено преклонението пред високите образци на свещеното българско Слово.

Статиите и студиите в "Подреждане на балната зала", както и споделеното в интервюто, не са плод на моментни емоции и временни краткотрайни изблици, а са резултат от дълги размисли върху засегнатите литературни проблеми и автори, както и върху българската литература като цяло, на днешния й ден и на нейното бъдеще.

© Никола Иванов
=============================
© Електронно издателство LiterNet, 01.04.2007
Никола Иванов. Подреждане на балната зала. Варна: LiterNet, 2006-2007