ЧУДНИЯТ ВЪЛК

Стоян Вълев

web

Една февруарска вечер, когато кръчмата беше препълнена, а отвън вятърът люто виеше, вратата й се отвори бавно.

Отвори се, а никой не влезе.

Млъкнаха и зачакаха.

Защото, щом една врата се отвори, значи някой я е отворил.

А щом я е отворил, някой иска да влезе.

Първо се подаде върхът на муцуната му.

Сетне се промъкна целият.

В кръчмата влезе вълк.

- Божичко! - възкликна кръчмарят.

Такъв клиент не беше имал, макар че от трийсет години въртеше занаята.

От една маса бавно се надигна Иван и пристъпи към вълка.

Да, но той изръмжа и оголи зъбите си.

- Къде тръгна, Иване?! - извика дядо Стоимен, а Иван гледаше право във вълка.

- Ще му видя сметката - запретна ръкави Иван и пак направи крачка към животното.

Дядо Стоимен понечи да го спре, но беше късно.

Човек и вълк се бяха вплели в двубой.

Иван се опитваше да пипне вълка за шията, а все не успяваше.

Вълкът ръмжеше и тракаше със зъби, но сякаш само се защитаваше, личеше си, че не напада, а само се отбранява, отблъсква нападателя си.

Когато Иван все пак докопа с две ръце врата на вълка и пръстите му започнаха да се стягат, той изръмжа така, че косите на всички в кръчмата се изправиха.

Иван неочаквано отпусна пръсти и стана от пода.

Вълкът също се изправи на четирите си лапи, отърси се и се запъти към тезгяха.

- Брех, мамка ти й гадина! - изквича кръчмарят и, макар да надхвърляше стотака, пъргаво се метна върху тезгяха.

Вълкът спря пред тезгяха и загледа с чудните си, широко отворени, тъжни очи.

Никой не смееше да помръдне.

Разглежда вълкът няколко минутки, а на хората им се стори цяла вечност. Бавничко се изправи на задните си лапи, метна муцуната си към тавана и се проточи воят му.

То не беше вой, а плач кански и ужасен. Така виеха жените по погребения и на задушница.

Стъписани, двайсетина мъже в селската кръчма слушаха.

Вие си вълкът, застанал на задните лапи, а те мълчат.

И разбра се тогава, че мъка голяма е налегнала този вълк, ако изобщо беше вълк.

Мъка, черна и безкрайна като нощта отвънка.

И както неочаквано зави, тъй и спря да вие вълкът.

Полегна на пода, постави главата си между двете си предни лапи и не помръдна.

Лежи си.

И мъжете не помръдваха, гледаха право във вълка.

Тогава дядо Стоимен стана и отиде до него.

Някои прехапаха устни, но глас не се чу да го спре.

Ще му скочи вълкът и ще го захапе за гърлото! Колко му е на дядката, една шепа душа носи...

Но и вълкът не помръдна.

Дядо Стоимен приклекна с тихо изпъшкване, опря едното си коляно о пода и се наведе над вълка. Протегна двете си ръце, взе главата му, взря се в очите му.

Като че ли вълкът нещо му казваше, но дядо Стоимен не си призна.

След един дълъг миг положи главата на животното пак между лапите му и свали омазнената си ушанка.

Така коленичил стоеше старецът, както се стои пред скъп мъртвец.

Мъжете проумяха, че вълкът беше предал дух си - на Бога ли, на Дявола ли, на някакво си свое божество ли?...

Приближиха се и го огледаха отблизо - вълк за чудо и приказ!

Тогава дядо Стоимен бавничко се изправи и рече:

- Сега да вземем кирките и лопатите, пък да го погребем.

- Бе ти... да не си мръднал?! - изрепчи му се кръчмарят, докато слизаше от тезгяха.

- Млъкни! - заповяда властно старецът и всички усетиха, че е прав.

Мъжете набързо надонесоха и кирки, и лопати.

- Къде? - попитаха дядо Стоимен.

- Как къде?! - сопна се старецът. - Пред кръчмата.

Наизлязоха навън.

Студено - камъкът се пука! Една виелица, едно чудо, не ти е работа. Земята скована от лед - но мъжете захванаха да копаят.

Подгряваха се с по глътка ракия и изкопаха гроба.

Дядо Стоимен положи в него вълка и му се поклони дълбоко, доземи чак.

- Кланяйте се, бре! - изкомандва старецът и двайсетина мъже се поклониха на един умрял вълк.

Но какъв вълк?! Чуден вълк!...

Зариха гроба и се прибраха в кръчмата.

Тъкмо тогава влетя кметът.

- И-и-и, каква сте я свършили п-п-ак?! - беше бесен, личеше му.

- Ти да мълчиш! - скастри го дядо Стоимен и отля една капка от чашата си на пода.

- Вълк да погребат! Насред селото! Кажете ми, не сте ли диваци, а? - гневеше се кметът и отпиваше от ракията, а тя вече го поуспокояваше.

И той отля капка на пода.

- Да опростят силите, които бдят над нас, греховете на вълка!

Такива ми ти работи.

Една врата щом се отвори, значи някой трябва да влезе. Пък било то и вълк.

А вълк ли беше?!

Питаха и разпитваха дядо Стоимен, признат за местния мъдрец, а той се усмихваше и махваше с ръка:

- Какъ-ъв вълк?! Вие да не сте луди! Че то, ако беше вълк, щях ли да ви накарам да го погребете насред селото, глупаци с глупаци?!

Е, добре! Тогава какво беше?

Всъщност, има ли значение?

Дойде си, умря си, погребахме го, пък останалото всеки сам да си го тълкува.

Нали така?!

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 16.09.2004, № 9 (58)