А ДЕЦАТА МАЧКАТ ЛИ ГИ ТАНКОВЕТЕ?

Стоян Вълев

web

За първи път завари баща си да слуша радиото през деня. Правеше го единствено вечер и намираше някакви специални радиостанции.

Говорителят от Радио София изброяваше държави. Войските им бяха навлезли в Чехословакия.

Объркано огледа баща си - беше пребледнял и изплашен. Момчето затвори вратата след себе си, когато съобщението свърши, и не смееше да помръдне.

- Какво стана, тате? - попита и здраво стискаше дръжката на чантата с хляба.

Баща му се поколеба, но все пак отговори:

- Как да ти обясня, моето момче, малък си... - Помълча и попита: - Ако ние сега с тебе решим да преместим радиото от тази в другата стая, можем ли го направи?

- Да - кимна момчето, колко му е, вземат радиоапарата и го местят.

- И като го преместим, изведнъж идват някакви хора и ни карат да го върнем на старото му място... - продължи бащата, като го наблюдаваше с трескаво любопитство.

- Че как така?! - удиви се момчето и възмутено възкликна: - Че то си е нашето радио! И това си е нашата къща!...

- Да-а-а... - въздъхна бащата. - Чехите решили да променят нещо си в тяхната държава, което си е един вид тяхната къща, и ред други държави, сред които и нашата, решили да им попречат. Сега разбираш ли какво е станало?

- И защо? - попита момчето и чантата тупна на пода, белият кръгъл хляб се търкулна по килима и полегна до котката, която протегна муцунка и почна да го души.

- Като пораснеш, ще разбереш - въздъхна още по-тежко баща му, стана от стола и излезе, за първи път не му се скара за неуважително отношение към хляба.

След минута момчето чу ударите на брадвата - вече знаеше, когато баща му е много ядосан - сече дърва. Избираше най-едрите дънери и забиваше брадвата с все сила... Съседите смигаха и подмятаха, като чуеха ударите на брадвата:

- Ядосан е Коста, сече!

Вечер момчето надничаше в стаята, където мъжете, наобиколили стария радиоапарат, слушаха специалните радиостанции. Най-ясно се чуваха припукванията, които те придружаваха с псувни и ругатни. Реагирали са на заглушаването, разбра го по-късно.

До такава степен се обърка всичко в къщата им, че даже му позволяваха да стои в стаята и да слуша!

Спореха.

Ожесточено и яростно.

Макар че и преди го бяха правили, момчето вече знаеше, че извън къщи се мълчи, а свободно може да се говори само между четирите стени, сега беше друго някак си. Баща му все повтаряше, а потта се стичаше по зачервеното му от напрежение и ярост лице:

- Ще ги смачкат! Ще се повтори 56-та! Като в Унгария...

- Бог! Бог да им е на помощ на чехите! - шептеше поп Сава и се кръстеше.

- К’ъв Бог ?! То ако имаше Бог, щеше ли да допусне цялата тая дивотия?! - съскаше баща му и отпиваше от ракията.

- Не богохулствай, Коста! Бог закриля слабите! - размахваше пръст свещеникът.

- Дрън-дрън! - не мирясваше баща му. - Ще смачкат чехите като луда крава телето си!

- Америка няма да го допусне! - изричаше чичо му, а баща му крясваше:

- Я стига си дрънкал глупости! Ние сме разменна монета! Чърчил ни продаде на Сталин след войната за вечни времена! - И ядосано питаше: - Що твойта Америка не се намеси през 56-та в Унгария?

- Силни са, силни-и-и! - изплакваше съседът Тончо.

- Не са силни те, а ние сме слаби духом! - изричаше поп Сава укорително.

- Ще ги смачкат с танковете - повтаряше баща му.

Клепачите на момчето се залепваха за сън, често в просъница чуваше гласовете им, сякаш изплуваха отдалече.

Една нощ, свил се в леглото до стената, като задряма, и видя танка - той идваше със страшна сила насреща му, протегна и двете си ръце да го спре, но той наближаваше и... изпищя от ужас.

Майка му се втурна от другата стая.

Но танкът пак изплуваше и идваше насреща му, червената петолъчка, изрязана на купола, гореше като пламък. По цяла нощ момчето се мяташе в леглото и като се събудеше, опипваше тялото си - цяло ли е...

През деня майка му се молеше пред иконата на Света Богородица, а баща му, приседнал пред неизменната чашка ракия и мезенце от нарязани домати, подмяташе:

- Я стига глупости! Бог за такива като нас няма!

- Не богохулствай, Коста! - изричаше поп Сава, щом влезеше, и кимаше към майка му: - Моли се, Катерино, моли се, чадо. Той, Бог, вижда!

И беше страшно. През открехнатата врата момчето чуваше само трескавия, задъхан шепот на майка си. Даже баща му млъкваше. Ама не издържаше и питаше присмехулно:

- И за к’во се молиш да те пита човек!

- За чехите - отговаряше кротко майка му.

Момчето си представяше чехите като някакви кротки и слаби хора, които стоят по къщите си, а танковете, като във филмите, прииждат от всички страни и ги мачкат. Пред очите му се раждаха апокалиптични картини, които го ужасяваха.

- Тате, а децата мачкат ли ги танковете? - попита една вечер момчето.

Всички, стъписани, го погледнаха. Майка му го привлече в прегръдката си.

В тишината прозвуча продрания от вълнение и жестокост глас на баща му:

- Мачкат ги, моето момче! И децата мачкат!

Взрив на недоволство и ропот избухна в стаята, над всички се възвиси гласът на майка му:

- Коста, прекаляваш! Що плашиш детето?! - кресна тя, като го галеше по късо подстриганата коса с разтрепераната си от негодувание ръка.

- Ми, к’во?! Да го лъжа ли, ма?! - сопна се баща му.

- П-п-прав си... - запелтечи съседът Тончо. - Ама все пак... то някак си... не бива... децата к’во са виновни...

- Да знае к’во го чака! - сурово отсече баща му.

Майка му го изведе от стаята, оправи му леглото и легна до него.

- Мамо, страшно е! - прошепна момчето.

Майката изтръпна от безсилие.

- Спи, не го слушай татко ти, той така си говори... - успя да измърмори тя и ласкаво попита: - Искаш ли да ти кажа една приказка, а?

- Не... - отговори момчето. И разбра, че е дошъл краят на приказките, че няма как да вярва на фантасмагориите за добрите духове и за хората, които правят добрини. - В приказките винаги побеждават добрите. А в живота, значи, е обратното, така ли? - попита майка си, а тя го погали по косата и притисна устни към челото му.

- Често е така, момчето ми, а не би трябвало, не би трябвало!

Лунната светлина обливаше в нежно сияние стаята, тих ветрец полюшваше клоните на ябълката, те почукваха по прозореца. Беше толкова красиво и страшно едновременно. Ужасът извираше, прииждаше на талази отвсякъде... И момчето пак чу гръмоленето на танковете, които настъпваха.

- Защо Бог не помага на добрите, мамо?

Майка му изхлипа и отчаяна заговори:

- И аз все това се питам, момчето ми... И няма отговор, ама аз вярвам, че в крайна сметка добрите побеждават...

- Да, ама татко нали казва, че добрите ги убиват, мамо! Щото чехите били добрите, а ги преследват с танкове...

- Не слушай татко ти, той така си говори, ама не си вярва...

Замълчаха.

Попритиснато в прегръдката на майка си, момчето се унесе - и пак изплуваха танковете. Но, о, чудо! Те преминаваха през къщите, през телата на хората и отминаваха. А после... после къщите отново се издигаха, а хората ставаха - и нямаше кръв, и нямаше разрушения. Защото добрите побеждаваха.

На сутринта изтича босо в кухнята и разказа съня на майка си.

Тя се усмихна, застанала до котлона, и отмахна падналия над очите й кичур коса:

- Така е, момчето ми. Добрите може често да са и слаби, ама в крайна сметка, те винаги са прави. Дори и когато ги убиват, дори и когато ги измъчват...

- Я не пълни главата на детето с глупости! - чу се гласът на баща му иззад преградката, където бе чешмата. Бръснеше се, половината му лице беше в пяна, когато се показа с бръснач в ръка.

- Не го плаши! Забранявам ти! - избухна майка му.

- Искам да знае истината! - троснато изрече баща му и пак се прибра зад преградата.

От всички хора, които идваха да слушат, свели глави до радиоапарата, най му харесваше бате Панчо. Той възторжено казваше:

- Иде краят на игото! Чехите може и да ги смачкат, ама светът ще научи! Ще се вдигне световното обществено мнение и ще заклейми палачите!

- Много го е еня светът за чехите! - отсичаше презрително баща му.

- Бог вижда! - припомняше упорито поп Сава.

- Твоят Бог има избирателно зрение, отче! - ехидничеше баща му.

- Светът е вече друг! - вдъхновено изричаше сякаш рецитираше Панчо. - Това е началото на края! Помнете ми думата! Ще ги измете метлата на историята!

- Амин! - подвикваше поп Сава и надигаше чашката, като смигаше на баща му. Защо го правеше?

Разбра, когато една вечер Панчо си тръгна по-рано. Баща му процеди през зъби:

- Мръсен доносник!

- Какво е това “доносник”, тате? - попита веднага момчето.

Лицата на всички в стаята посърнаха. Пръв реагира поп Сава, протегна ръка и го погали по тъничкото вратле:

- Грешник, синко, това е то “доносникът”.

Баща му мълчеше, свел поглед, но изведнъж избухна:

- Срам ме е от детето!

- Ами... то таковата... що не му кажеш да не идва, пък... - запелтечи, както винаги, съседът Тончо.

- Нека си слуша! - изрече баща му и строго заповяда на сина си: - А ти си лягай!

Момчето покорно напусна стаята, майка му го последва.

Сгушиха се двамата в леглото и тя дълго му обяснява, че има и такива слаби хора, които подслушват какво се говори и после го записват.

- Панчо не е лош човек, принудиха го...

Не я разбра напълно, но й повярва.

След Промяната баща му се върна потресен, когато прочете досието си и дълго пуши в стаята, където все още стоеше старият радиоапарат. Отдавна не го слушаха, до него се кипреше транзистор, но го държаха - като паметник ли, като спомен ли... Накрая старецът протегна ръка към сина си, той отмести погледа си от екрана на компютъра и видя как баща му изрече развълнувано:

- Панчо е бил наистина агент на Държавна сигурност, ама ги е будалкал... Писал е за мен, че съм... Чакай да си го спомня точно! А, ето как го написал - “беззаветно предан на комунистическите идеи”. Пустия му Панчо, а аз така го ненавиждах и презирах!

Майка му изтърва плетката и плесна с ръце:

- Аз казвах ли ти, че добрите хора в крайна сметка решават съдбините ни! - свали очилата си и избърса бликналите в очите си сълзи.

Той наблюдаваше двамата старци полуусмихнат - почваше се.

- Дрън, дрън! - избухна баща му. - Ти ако знаеш какви доносници имаше?!

- Слаби хора са били... - поклати упорито глава старицата, както си правеше през годините, и метна крадешком поглед към иконата на Света Богородица, сякаш пак търсеше подкрепа от нея. - Той, Бог, си знае работата...

- А стига с твоя Бог! - изхриптя бащата и се закашля.

Поп Сава отдавна се беше преселил в един друг свят, където нямаше танкове, преследващи беззащитни чехи, не можеше както преди да влезе и да каже: “Не богохулствай, Коста!”, да се обърне към майка му и да я благослови: “А ти се моли, Катерино, само се моли! Бог помага на всички - и на българи, и на чехи, даже и на нещастните руснаци протяга ръка, защото те са временно оръдие в ръцете на Сатаната!”

Селото се беше стопило, останали бяха стотина старци. Уж както преди беше запокитено в усамотение, а в него кипеше живота, защото с изумление чу гласа на баща си:

- Може пък да си права, може... - и веднага последва свадливото: - Ама не дотам, щото както на чехите през 68-а не помогна Запада, тъй и сега ние гинем в нова робия, нашенска си!

- Бог... - започна майка му.

Синът, някогашното момче, стана и излезе тихичко.

Вече беше научил азбуката на живота точно от тези хора и всичко започна през летните месеци на врязалата се в паметта му 68-а, когато неколцина българи в едно затънтено селце се опитваха трескаво да разгадаят подлостта и величието на историята.

И живееха, и тогава, и днес, макар и покорно, но все пак достойно.

© Стоян Вълев
=============================
© Електронно списание LiterNet, 27.12.2004, № 12 (61)