ОБРЕЧЕНОСТТА НА ЧОВЕШКОТО СЪЩЕСТВУВАНЕ В “БОЛНИЦА” НА АТАНАС ДАЛЧЕВ

Радостина Колева

web

Моделът на Атанас Далчев за битието е песимистичен, той гради потискащо послание за живот без смисъл, поради което се появява и идеята за смъртта. Тя не е видяна като увековечаваща човека и делата му, както е през погледа на античността и средновековието, а по-скоро като фатален и неизбежен жребий за човека, който обезсмисля всички негови усилия. Гледан откъм смъртта, самият живот изглежда лишен от каквато и да било надежда. Такава е идеята на стихотворението “Болница” на Атанас Далчев, разкриващо обречеността на човешкото съществуване. За да изрази страданието и отчаянието, поетът така композира предметите в болничната стая, че те да поемат ролята на психологически коментари за трагизма на ситуацията. Основна задача на вещта е да съдейства за осмислянето на човека като времево същество, което е непрекъснато държано на границата между живота и смъртта. Затова е налице и едно диаболизиране на всекидневния вещен свят - вещите са такива поетически знаци, които носят внушенията за измамност и привидност на съществуването, за всевластието на смъртта. Но не само вещите, а и пространството в поезията на Атанас Далчев притежава демонични характеристики.

Заглавието на разглежданото стихотворение очертава хоризонт на очакване, че читателят ще се сблъска с нездрави, болни тела. Но въпреки че идеята за болница обикновено се свързва с изграждането на надежда за излекуване и спасение на болните, то в “Болница” животът по-скоро се доближава до своя край: усещат се “сякаш тежките стъпки на близката смърт”. Човекът е обречен да води някакво жалко съществуване, краят на което е съвсем близо. Лишен е от надежда, от пламък, който да гори в него и да го изпълва със сили. Дори самото произведение е лишено от присъствието на човека, а това засилва впечатлението за липса на живот. Лирическият субект присъства единствено чрез фрагменти от болното тяло - “лица побледнели”, “лица меланхолни”, “черни ръце”, “очи може би вече вгледани в другия свят”. На фона на отблъскващата грозота на клиничното, чрез безстрастното им показване пред погледа на читателя, се отнема възможността от проява на човешко съчувствие. Читателят вижда през тези “очи” вътрешната същност на болния, който единствено чака смъртта да се случи и не прави нищо, за да я избегне. Заключен е в своята крепост от страдания и смъртта е тази, която ще го “освободи”. Немският философ Хайдегер смята, че човекът вижда наоколо си, среща само собствената си смърт поради отсъствието на Бог, в който да вярва и който да “гарантира” справедливостта на този свят.

Животът не може да проникне в затвореното пространство на “тази бяла варосана зала”, пространство, което е потискащо стеснено (“до самите стени прилепените бели легла”). Прозорците са нечисти - “със петна от мухи и с бразди от прахът и дъждът” до непрозрачност, и по този начин разделят пространството на болничната стая от това навън, внушавайки отделеността на човека от всичко, случващо се навън; неговата изолираност от реалността; разпадналите се връзки между човека и заобикалящия го свят, обречеността му. Обездвижеността, налагаща се поради липсата на глаголи в изказа на цялото произведение, внушава отсъствие на живот. Не само липсва човекът в света на творбата, но го няма и животът, който трябва да го поддържа жив. И все пак теоретично присъства лирическият субект - чрез отделните части от своето тяло. Той се намира на самата граница между живота и смъртта и е само въпрос на време кога ще я премине. Именно това време, приближаващо смъртта, отмерва часовникът, чийто отекващ звън в ритъма на повторението се откроява сред “тишината” в началото на трета строфа. В действителността часовникът отмерва хода на времето, но в поезията на Атанас Далчев той е типичен диаболичен предмет, отмерващ “сякаш тежките стъпки на близката смърт”. Смъртта не само е проникнала в живота, тя го е заместила със себе си - тя е едновременно “тук” и близка, навсякъде. Обвързването на зимата не само със “зимния сняг”, но и с “тъмножълтия цвят на студената зимна мъгла” потиска положителните конотации на белотата и усилва значенията на убиващата живота стерилност, на сковаващия виталността студ. Макар белият цвят да е символ на чистотата и хармонията, “Болница” го разкрива като предвестник на вездесъщата смърт.

Разкривайки идеята за обречеността на човешкото съществуване, чрез стихотворението си “Болница” Атанас Далчев утвърждава и идеята за празнотата на изтеклото и изтичащото време - знак за мнимия живот, за фалшивата екзистенция на човека. А фигурата “очи може би вече вгледани в другия свят” вероятно представя идеята за друг, метафизичен свят, наличието на който би предало смисъл на човешкото съществуване и страдание...

© Радостина Колева, 2003
© Издателство LiterNet, 01. 06. 2003
=============================
Първо издание, електронно.
Публикация В: “Годишник 2003 на Математическа гимназия “Д-р Петър Берон” - Варна", Варна, 2003.