Радка Пенчева

web

Няма никакво съмнение какъв е произходът на българската поетеса Дора Габе. Тя е дъщеря на руски евреи, преселили се у нас след гоненията на евреите в Русия през 1894 г. Предмет на настоящото изследване ще бъде отражението на еврейството в жизнения й път и творчество.

Каква се чувства обаче самата поетеса? Със своето творчество тя винаги е принадлежала към българската литература, нейните стихове за деца са любими на малките българчета, влезли са отдавна в букварите им. Ето какво си спомня Д. Габе в анкетата на Ив. Сарандев с нея: "Малко преди войната имаше нареждане за автори на учебници да не се допускат лица от небългарски произход. Буквари могат да съставят само българи и български поданици... Дотогава аз не съм съставяла буквари, обаче пълнеха букварите с мои работи." (Сарандев 1986: 69-70). Министерството на просветата прави конкурс и спечелва този проект, в който участва Д. Габе. Пропадналите конкуренти завеждат дело срещу нея. Тя си спомня въпросите, които й задават на този процес:

"- Дора Габе, кажете от кой произход сте? - А точно тогава започнаха да говорят за произхода... И аз отговорих:

- Ами дайте да изследваме кръвта на всички тука, за да видим кой от какъв произход е.

А съдията много сърдито извика:

- Кажете от кой произход сте?

Аз отговорих:

- Аз съм от еврейски произход, и то съвсем чист, без никаква примес. Баща ми е от рода на левитите. В целия негов род не е имало търговци, а само учители равини, хора, които имат чисто духовни интереси. ...Но ако Добруджа не е българска, тогава и аз не съм българка. - И като казах това, съдията изведнъж слезе от мястото и извика към адвоката на ищеца: - Стига! Стига толкоз! И спряха, и ме освободиха. И когато излязох, беше тъмно. Усетих, че някой върви пред мен. Изведнъж той каза: "Извинете! Искам да ви поздравя." Викам: "За какво?" "За това, че бяхте много смела, че признахте, че сте еврейка." Викам: "Никога не съм отричала." "А ние с моите близки дойдохме да видим как ще се отречете." Стисна ми ръката и си отиде." (Сарандев 1986: 70-71).

Вероятно това не е случайно. Известно е, че Дора Габе приема православието заради брака си с проф. Боян Пенев. В ДА - гр. Добрич са запазени няколко документа по този въпрос. Става дума за Заявление от 24 ноември 1908 г. от Дора Габе до Добричкия архиерейски наместник за кръщаване в православната християнска вяра, в което тя моли да бъде приета в лоното на православното християнство, Акт за кръщаване, извършено от свещ. Васил Вълчев от с. Владимирово от 29.ХІІ.1908 г., както и едно писмо от Варненско-Преславския митрополит до Добричкия архимандритски наместник със запитване относно кръщаването на Дора Габе в православното християнство от 5.І.1909 г. (ДА, Добрич, ф. 236, оп. 1, а.е. 37, л. 132, 133, 134, 135).

Този факт провокира ортодоксално настроеното еврейство в България да обвинява поетесата във вероотстъпничество (на еврейски "мешумад"), нещо недопустимо за потомка на левитите. Както уточняват библейските източници, още по време на четиридесетгодишния преход на евреите през пустинята Моисей постановява жреческите функции на еврейското племе да бъдат завинаги изпълнявани от потомците на рода Леви, сиреч неговия собствен род. Независимо че по-късният равински юдаизъм е по-толерантен, както в етническо, така и в ритуално отношение към примесеното (източноевропейско) еврейство, следствие поюдейчването на хазарските племена от Крим, ортодоксалните евреи запазват духовната територия на рода Леви, отстояват неговата изключително важна функция за духовните потреби на еврейската народност, почти митичната идея за невъзможната държава Сефарад, в резултат на което всеки наследник на левитите, позволил си да приеме друго вероизповедание, задължително е анатемосван като "мешумад". Тази идея се подкрепя от факта, че т.нар. мистичен юдаизъм (хасидизъм), утвърждаващ максимата, че юдейското царство в своя духовен топос е смъкнат образ на престола и подножието на Бога, се заражда в средите на караим (кримските евреи), потомци на левитите от Крим и Таман. Тези караим, както споменават арабски източници от Х век (Ибн Руста, Ибн Хаукал), цитирани от Кинам, принадлежали към истинската еврейска диаспора, но изповядвали ранния Мойсеев закон от преди равинската реформа. Вероятно именно жреческото (левитско) потекло на тази духовна аристокрация дава основата за подобни мистични идеи, пряко или косвено свързани с мечтата за бъдеща (тогава) еврейска държава и всеобхващата й духовност и религиозност.

В цитираната анкета с Ив. Сарандев Дора Габе разказва и още епизоди от живота си, свързани с еврейския й произход: как сяда в едно кафене да изпие нещо разхладително и млади хора предизвикателно казват, че за евреи там не е позволено, как се налага да отиде в някаква администрация и я отпращат и т.н. Спомня си, че е имала двама приятели - Александър Ликов и адвоката Тодор Татаров, които са й помагали много, за да няма неприятности и да получава информация за това, какво се готви за евреите в България. Като човек с особена поетическа чувствителност, Дора Габе преживява всички събития, отнасящи се до евреите. В анкетата намираме нейните спомени за огромния данък, който й определят за жилището като еврейка, за радиопредаванията по повод гонението на евреите във Варшава и как, когато чува думите "над гетото царува тишина", губи съзнание и още много други подобни. Цитира и думите на Й. Стубел: "...добруджанецът, когото ти препоръча 40-а година да го приемем в Съюза на писателите за член само заради радостта, че Добруджа е свободна, вчера направи предложение да те изключим от съюза като небългарка. Тебе и професор Балабанов, защото бил арменец. Но реагирахме, вика, много хубаво. Когато направи той това предложение за тебе, Чилингиров скочи и почна да крещи: "Кого визираш ти? Нашата най-добра поетеса? - той така се изразил. - Тя, която те вкара в този съюз? Тебе, вика, трябва да изключим, а не нея!" И така всички го засрамили...

...Аз въобще дотогава, докато не беше станал процесът за буквара, дотогава никога не се сещах, че съм от друг произход. Много се гордеех с баща си. И никога не съм смятала, че е позорно, както някои други мислеха, че си от друг произход, особено от еврейски. Знаех колко велики хора е дало еврейството и какво мъченичество е това гонение, обаче бях много българка. Тука родена, матерен ми е българският език, никога не са ме делили ни в училище, ни в Университета. Никъде никой! И за пръв път си казвам: аз, значи, съм тука не родна дъщеря на България, а осиновена, чужда. И се гледах да убедя себе си - ама децата осиновени пак са обичани от родителите. И тогава чак, как да ви кажа, цялото туй гонение на евреите, което падна и на мой гръб, ме върна с чувство към произхода ми. Аз тогава почувствувах цялата трагедия да бъдеш евреин. Много дълбоко я почувствувах. Обаче любовта ми към Добруджа, любовта ми към България от това не само не угасна, а се разпали. Защото аз се боях, че този хитлеризъм ще зарази България от някаква болест от антисемизъм. Аз същевременно чувах как селяните помагали на трудоваците евреи с жълтите ленти, как им носели в кърпа вързан хлебец, сиренце и ги утешавали и казвали - то туй няма да трае дълго. А един ден по "Царя", както вървя, и една жена отсреща ме прегърна, непозната." (Сарандев 1986: 85-86).

От това признание могат да се направят няколко извода: най-добре се осъзнава народностната принадлежност именно в дни на трагедия, когато народът ти е застрашен; в същите състояния се разпознава и българската толерантност към етнически другия. В случая и писателите, и най-обикновените хора са били благосклонни към евреите, в частност и към Дора Габе. Поетесата разказва и за други епизоди от този период, най-отчетливият от които е посещението й при изселените в Пазарджик евреи по молба на Пенка и Христо Чолчеви. С последните си средства тя отива там и занася вестта, че няма да бъдат депортирани в Полша. За това се е искало много кураж, смелост и съпричастност към еврейството.

По изследваната тема намираме много материали и в списание "Макаби", излизало от 1920 до 1940 г. (Бъклова 1999: 383-391). Това издание, чиято цел е физическото и национално възпитание на еврейската младеж, а в по-дългосрочен план - живот в самостоятелна еврейска държава (Палестина), се поддържат няколко постоянни рубрики. Нас ще ни интересува рубриката "Наблюдателна кула", в която се публикуват отзиви за различни обществени и културни събития - изложби, концерти, спектакли и т.н. Просветната мисия, която си поставя изданието, предопределя и многобройните материали по страниците му, свързани с известни еврейски творци, студии по еврейска история и т.н. Надигащата се антисемитска вълна в Европа и Русия в края на 20-те години на ХХ век е също тема, обширно разработена в него. Списанието публикува освен творби на видни еврейски творци и материали за българската литература, доколкото в тях се засягат евреите.

Разбираемо е списанието да проявява интерес към творчеството на Дора Габе. Именно на неговите страници тя дава за публикуване статията на Лев Толстой "Какво е евреинът", намерена в архива на баща й Петър Габе и преведена от нея (Толстой 1930). В списанието е отбелязано нейното участие с лекции в Еврейския народен университет (Макаби 1933). За нас са особено интересни и две отделни статии в това списание, пряко свързани с творчеството й и нейното приемане на християнството.

Първата е на Бен Авраам и е озаглавена "Горчивата чаша" (Аврам 1931: 5-6). В нея се засяга най-вече участта на евреите, приели друга вяра, т.е. превърнали се в асимиланти. Ето началото й: "Участта на асимиланта, на евреина, който е отрекъл светостта на народните мечти за свобода, за да заслужи съмнителната почит и приятелство на окръжаващите го неевреи, е трагическа. Защото асимилацията, като път за разрешение на парливия еврейски въпрос, се оказа неефикасна, дори гибелна за еврейския народ. А болезнените, жалки бихме казали, последици от нея неминуемо погубват ония, които потънат в мътните й води. Суетността (или сребролюбието, все едно) е която заставя тия евреи да изменят на своя народ... Но наказанието не закъснява. Не са, обаче, евреите, които отмъщават.

В най-върховните мигове на живота си, родоотстъпниците ще почувствуват ехидните присмехи и удари на своите "близки", на тия, пред които с думи и дела се кълнат във вярност. Ето неизбежната участ на асимиланта. Рано или късно сатаната заиграва около него своя душегубен танц. И тежко на изменника! Като из невиделица той ще усети около себе си ледените стени на безразличието. Ще се почувствува самотен, изоставен, отхвърлен. Над лицемерието и привидната благосклонност към недостойния представител на вековния народ блясва, в отвратителната си голота, напластената от хилядолетия омраза. И в часа, когато асимилантът се смята на върха на личното си щастие, или когато победните тръби на славата заглушат мимолетно в душата му гласа на правдата, на съвестта, тогава той ще получи коварната плесница на врага. Заслужена присъда!" (Авраам 1931: 5). И авторът илюстрира мислите си за участта на асимиланта със съдбата на поетесата Дора Габе по повод нападките над нея от друг наш поет - Кирил Христов. Дори това, че Дора Габе участва активно в движението за освобождение на Добруджа, че децата четат стиховете й от най-ранна възраст и ги декламират, че тя изнася сказки из цяла България и чужбина, че стиховете й се печатат от най-добрите вестници и списания, че тя е основателка на българската секция на ПЕН-клуба и го представлява на различни конгреси в чужбина, че е член на Съюза на българските писателки - не помага отношението към нея да бъде друго. Авторът Бен Авраам посочва, че именно сказката й в Чешкия ПЕН-клуб, където е бил и г-н Масарик, президент на Чешката република, е разгневила Кирил Христов, доброволен изгнаник в Чехия, който в кореспонденцията си до в. "Пладне" засяга не само Дора Габе, но и еврейството, като "нарича поетесата "славянската" (кавичките са на К. Христов) гостенка, която била расово чужда на българския народ и имала в кръвта си онзи инстинкт да превръща всичко в отвратителна търговия и да се навира навред, от дето може да извлече някоя материална полза." (Авраам 1931: 6).

Истината е, че във въпросната лекция в Прага Дора Габе е говорила за трагичната участ на българските поети, но е пропуснала да постави сред тях Кирил Христов, заради факта, че той е доброволен изгнаник в Прага. Статията завършва с цитираната вече констатация за трагичната участ на човека, отрекъл се от вярата си: "...да се смяташ правоверна българка и християнка, да защитаваш българската кауза, да учиш българските деца да обичат родния си език и култура, да им вдъхваш вяра в правотата на народните идеали за свободна и независима Добруджа, да запознаваш чужденците с прелестите да българската духовна стихия, отразена в поезията на Ботева, Вазова, Славейкова, Яворова и др. и, след несъмнен актив, да те поругаят пак като еврейка, като дъщеря на народа, който въпреки неспирния поток от хули и гонения, иска да живее на свобода - нима това не е наказание свише! Горка съдба!

И ако някога, в часа на себеуглъбяване, Дора Габе чуе строгия глас на своите прадеди, като укор за измяната на род и вяра, тя, в изстъпление, ще извика, може би, разкаена и просветлена:

Простете ми, сгреших!" (Авраам 1931: 6).

Втората статия е на Сами Майер и е озаглавена "Дора Габе. Етюд." (Майер 1932: 10-13). В този етюд се търсят първоизточниците на мотивите на скръбта, самотата, бездомността, изгубената родина и преживения грях в поезията на Д. Габе. Авторът ги намира в библейските псалми, в тяхното отражение в стиховете от стихосбирките "Теменуги" и "Земен път".

Дори ласките на приятелите

Те могат ли разбра защо копней луната,
самотна в тъмни небеса?...

("Теменуги")

и любовта на любимия човек не са в състояние да успокоят тъгата на поетесата. На любимия тя иска да отдаде "всички съкровища на сърцето. И младост и живот - живота на мечтите съкровени". Цветята на нейната младост са "бляновете", но той не ги търси в нея:

и нивга не видя в душата ми цветята
и не разбра сърце ми как тупти.

("Теменуги")

Защото вместо очаквания Бог, любимият й се открива като същински роб. Поетесата търси своя блян сред планините снежни, "в миража на лазурни висини", "във взора на цветята", "в песента на ручея пенлив", "В зефира ароматен" и "в морский ропот див". И само

вечер, здрач припада,
всред тишината се разлива,
и в тиха скръб душата страдна
тихичко заспива...

Не може да се изрече с думи скритото в душата на поетесата:

"дълбоко, скрито, притаено
и никъде неотразено,
не знам сама какво е то."

("Идете си" - "Земен път")

Сами Майер търси първопричините за скръбта и в прозата на Д. Габе като цитира откъс от разказа "Вълкът" от книгата й "Някога". Майката разказва на децата си какво е било "преди да се родим" - "Родителите я благословили, прислужниците целунали полите на дрехите й. Тя се качила с него на широка покрита кола и тръгнали. Като тръгнали, станало й мъчно за бащината й къща и тя се обърнала да погледне през прозорчето на колата, къщата се не виждала вече. Тогава очите й се налели, а ръцете отпуснали върху коленете. Дълго пътували... дните минавали дъждовни, дълги. Заредили се, занизали се. Конете едва ходят из калта." Като Адам и Ева татко и мама били прогонени. Архангела им казал "с труд и пот на челото да си изкарват хляба и със сълзи да го ядат през всичките дни на живота си...

- Ами те видяха ли го, Архангела?

- То било на сън.

- Ами кой им показал вратите на новата земя?

- Сами ги намерили. Вятърът влиза през тия врати и се носи из полетата, а те са безкрайни - полетата на новия край." (Майер 1932: 11).

Този спомен на поетесата е твърде интересен. Тя чувства през целия си живот скръбта на майка си по родната, по изгубената земя. Тази скръб става мотив в поезията й:

Да бих могла до край под вашето крило
да пея като птичка притаена
изтрила бих скръбта от морното ви чело -
но болна е душата ми смутена.

("На моите родители" - "Теменуги")

Що се сърдиш, майко, все едно е,
че ме вятър като лист развявал,
че ме имал вече като своя,
а на тебе сън и мир не давал.

Все едно, недей ме с мъка гледа
и недей утробата проклина -
като твое и Божие чедо,
като птичка тоз живот ще мина.

("Боже чедо" - "Земен път")

През 1927 г. умира бащата на поетесата. Пред гроба му тя мисли за смъртта, за това, че човек още не е изпълнил задачите си, а настъпва краят. Единствената й надежда е, че Господ ще познае чедата си, които са се трудили и живели с достойнство:

тъй чуден и дълбок и неузнат.
И спирам свойте стъпки в смущение
сама сред него. Нямам роден край
и нямам дом - в едно се всичко сплита
бездомна, безприютна, а честита,
че свойто чедо Господ ще познай.

("Боже чедо" - "Земен път")

Поетесата желае смъртта, но тя не идва. Душата й се мъчи, в нея се събуждат различни нерешими въпроси. В стихотворението "Прокоба" Д. Габе казва:

Защо ме тегли неспокоен дух далече
съдбата ли на мои прадеди бездомни,
събудена в кръвта, прокобата изрече,
или от векове душата ми я помни?

Авторът Сами Майер набляга на едно изследване по повод смъртта на скулптора Антоколский, "че търсенето на сюжети из чужда, не сродна и близка по душа среда, не може да не се отрази върху правилността на израза на художника. Това проникване, това толкова споменавано приспособяване към другите среди от страна на евреите художници и творци е невъзможно, "без да се разкъса душата им на не свързващи се късове" (Майер 1932: 12). Отражение именно на този факт той търси в поезията на Дора Габе. Така може да се обясни и мотивът за мъката на бездомниците в поезията й. Бездомни от векове, евреите чувстват остро и осезателно тази мъка.

Бог изпрати Архангел с меч
да прогони и двама от рая,
и откри им се пътя далеч
все нататък, нататък в безкрая...

И те нямат ни ден, нито час
ни за поглед, ни дума сърдечна,
все ги тласка невидимий глас
все ги тегли примамката вечна.

("Земя" - "Земен път")

Авторът завършва с констатацията, че "споменът за загубената родина и неудовлетворената любов към нея е старият мотив на библейските псалми. Такъв псалм е песента 52 в сборника "Теменуги":

О край лазурен с пролетна усмивка,
защо си ти от нази тъй далеч!
да чакаме от тебе вест желана,
повехнаха надеждите ни веч...

Етюдът на Сами Майер е един интересен и неизследван ракурс към творчеството на Дора Габе. В края му са дадени любопитни сведения за бащата на Д. Габе, които ще приведем:

"Родителите на поетесата се преселили в Добруджа към 1884 г. от Русия. Бащата на Дора - Петър Габе, се занимавал още от 1875 г. в околностите на Москва със земледелие. Но към 1852 г. след ужасни кървави погроми над евреите в цяла Русия, отне им се правото да притежават или наемат земи за обработване. Като евреин, Петър Габе трябваше или да напусне земледелието и да се отдаде на друго занятие, или да се пресели. Бащата на Дора Габе избра втората възможност. След дълго търсене на подходяща земя намери такава в Добруджа и се настани край Балчик. Тук той прояви големи способности в земледелието, почна да взима участие в обществения живот и да пише в българските вестници и списания по икономически и стопански въпроси. Особено се обяви против лихвоимството и чорбаджиите, които отнимаха и абата от гърба на селяните.

През 1894 г. Петър Габе бива избран в Балчик за народен представител. На 15 октомврий полага в Народното събрание тържествена клетва, като целува Светата Библия, поднесена му от равина д-р Грюнвалд. Но не минава много време и на 21 ноемврий с.г., след доклада на Ранков, докладчик на комисията по проверка на изборите, който сам останал при особено мнение, след дълги и шумни дебати, избора на Балчик се касирва. Като мотиви за това се приведе едно заявление на петима членове на изборната комисия в Балчик, в което се оспорва идентичността на Петър Габе, който притежавал и друго име. В Събранието се оспори и законността на добитото в предната сесия на Народното събрание българско поданство от страна на П. Габе. Но г.г. Воденичаров и Вълко Нейчев имаха грижата да се изкажат рязко и недвусмислено, по начин, че запазиха за следващите поколения един много съществен факт по отношение на това касирване. Петър Габе, който е бил поканен от министър Стоилов в данъчната комисия на експерти, съставена само от 12 души и който е бил избран с голям брой гласове в Балчик от обичащите го избиратели, П. Габе, чиито способности никой не отричал, не бе желан в Народното събрание, защото бе евреин. Вестник "Свобода" от 22 ноемврий 1894 г. брой 1534 привежда речите, произнесени по този случай. Дневниците на Народното събрание са запазили още по-точно спомените за това събитие в живота на семейство Габе. Когато, преди прекратяване на дебатите, се даде думата на П. Габе, между другото той каза: "Интелигентната част на еврейския народ, към който имам честта да принадлежа, дава на своите синове две имена. Едно при рождение и друго - за да им служи пред обществото. Такова също име е и моето "Петър". Аз имам дете, което при раждането си получи еврейското име Израил, а за в обществото - Сенка. Този мой син сега е в ІІІ клас на българското училище в Балчик и е на 13 години. Той, може би, до някога под същото това име да дойде и в тази сграда, от която днес пъдите баща му." (Майер 1932: 12-13).

Доколко поетесата си спомня този факт - нямаме свидетелства. Дали го е преживявала - също. Нейният живот протича изцяло в България. Учи гимназия в гр. Варна, после следва в Женева и Гренобъл. По естествен път се отделя от родителите и народа, към който е принадлежала. Но все пак, както забелязва и Сами Майер, "в душата на поетесата е останало нещо сподавено, което от време на време избухва" (Майер 1932: 13).

БИБЛИОГРАФИЯ

Авраам 1931: Авраам, Бен. Горчивата чаша. // Макаби, ХІ, 1931, бр. 4.

Бъклова 1999: Бъклова, Катя. Макаби. // Периодика и литература. Т. 5. 1918-1920 г. София: Марин Дринов, 1999.

Майер 1932: Майер, Сами. Дора Габе. (Етюд). // Макаби, ХІ, 1932, бр. 7.

Макаби 1933: Макаби, ХІІ, 1933, бр. 4-5.

Сарандев 1986: Сарандев, Ив. Дора Габе. Литературни анкети. София: Наука и изкуство, 1986.

Толстой 1930: Толстой, Л. Какво е евреинът. Прев. от руски Д. Габе. // Макаби, Х, 1930, бр. 3.

ДА, Добрич, ф.236, оп.1, а.е.37, л.132, 133, 134, 135.

© Радка Пенчева
=============================
© Електронно списание LiterNet, 14.01.2010, № 1 (122)