ОТЛИВ

Петя Викторова

web

Днес няма да играя. Вие няма да ме убивате и аз няма да ви убивам. Няма да обличам дрехи. Няма да бъда на ничия вълна. Няма да присъствам в ничия реалност. Няма ме. Какво ми говориш? Не те разбирам... вцепених се... очите ми се превърнаха в преграда... и твоите са като на гущер... отивам си... Нищо ми няма. Само ми е малко студено. Пръстите ми се вдървиха и вече не мога да натискам копчета, да рисувам... думите се разбягват като хлебарки, от ония малките, кехлибарените... Нека да се кача в кулата... Ти остани тук. Нали няма да си отидеш? Или не... Разкажи ми твоята приказка. Знам че няма смисъл... Трябва ли да има? Не може ли просто така? Утре е друго. Страх ли те е ? Мен ме е страх... Утре няма да ни се налага да живеем. Както днес не играем... не виждаш връзка. И аз не виждам. Страхувам се утре да започвам наново. Пак да се раждам... все по-трудно ми става да се раждам сутрин... Тази нощ беше океан... Хайде, разкажи ми приказката... Нали нямаше да играя. Но това значи изобщо да не си говорим, а ако не си говорим сигурно ще правим секс... и пак... игри... мисли... мисли... мисли... Блокирах...

Веднъж измислих една история и толкова силно се включих в нея, че ми потече кръв от носа... да ми напомня, че съм жива и другаде. Не я изтрих, от драматизъм... бях в една малка прашна стая. Наклоних глава и кръвта закапа върху бюрото. Извън стаята имаше коридори, лабиринти... с пейки за почивка по ъглите... а в историята аз лежах заровена под куп гниещи листа и виждах през една пролука найлоново пликче, което се вееше на някакъв клон и шумолеше успокоително. После изтрих кръвта със съжаление, заключих вратата и мастурбирах. Бях съвсем сама... страх ме е от този спомен... Много време мина оттогава. Натрупаха се други ситуации, в някои се плъзгах съвсем леко, прилягаха ми и аз се заблуждавах, че така може да бъде винаги... други бяха като човешко тяло, към което искаш да се прилепиш, но винаги остава някоя точка, в която си сам и усещаш студа. Понякога преходите бяха събуждане, друг път заспиване или напушване с марихуана... За по-сигурно си измислих пустиня... служеше ми за оправдание, когато чувствах вина... но твърде много говорих за нея и тя избледня в още една телевизионна реалност. Не обичам да говоря в минало време... не обичам да говоря и в бъдеше, защото бъдещето заплашва да се превърне в минало, без да минава през настоящето. Сигурно затова съм вманиачена на тема “сега”. “Сега” се появи в образа на животно. Пожелах си да се превърна в животно, но това беше болна илюзия, тогава се чувствах зле да бъда човек. После, когато се случи и бяхме заедно, вече не беше опасно връщане в предродилното съвършенство, а още една реалност, истинска като останалите. Да... Сега съм спокойна. Толкова е изкушаващо... падам на четири крака и ровя земята с нокти, пониква ми козина... без никакво усилие лазя по стръмен склон без пътека... земята е огромна от такова разстояние. Тялото ми не е просто инструмент... това съм аз... моето тяло... и то иска да се слее с теб... опитай да го разкажеш на някого. Знам, че се случи, защото бяхме заедно. Ти също беше животно... Как не приляга това “беше”. Мразя думите... Закотвят, убиват. А аз знам, че това още е в мен... виждам го и у теб. Трябва ни само някакъв праисторически ритъм, за да го извадим... Да не се опитвам? Ами, ако не се върне? Няма страшно, няма страшно... аз съм с теб... защо се чувствам отровена... не искам така... в играта всичко е ясно... аз те застрелвам, ти ме застрелваш... хвърчат анимационни трупове... а така не мога... Разбира се, че ми е интересно. Всичко ми е интересно... Но съм объркана. Има много възможности. Не съм сигурна в никоя. Как тогава да избирам? Удобно е да си безпомощен. Да се напием, да се напушим или да се повозим на метрото... да си намерим някоя спирка или да погледаме небето, когато се вдигне мъглата, или да почакаме. Някое събитие, нечие ново хилядолетие, да поспим, да си пуснем дъжд, да гледаме новини, да приемаме, да трупаме.

Затварям очи и отпускам тялото си. Не се чувствам комфортно в това състояние. Преминавам твърде бързо от една степен на яснота в друга. Разсъжденията носят последователност, кодиране. Всичко се свежда до няколко поставени един до друг символа. Затварят ме. Превръщат ме в създание с път, който води все едно накъде, но е краен. Намирам в себе си и очакване. Не съм сега, а съм в края на пътя. Ето приливът идва. Обзема ме агресия, желание да убивам. Кръвта се раздвижва и избухва навън през носа. Отново ми се играе. Пръстите ми се стоплят. С настървение бягат по клавиатурата. Излизам от себе си.

© Петя Викторова, 2003
© Издателство LiterNet, 07. 08. 2003
=============================
Първо издание, електронно.